Джонатан Келерман
Доктор Смърт (2)

2.

Уговорихме си среща на местопрестъплението в 7:45 сутринта следващия понеделник. Когато той тръгва от участъка в Западен Ел Ей, обикновено пътуваме заедно, но този път имаше среща в 6:15 в Централния парк, така че се наложи да отида със собствената си кола.

— Утринна молитва? — отбелязах аз. — Или ще доиш кравите в компанията на костюмирани приятели?

— По-присъщо ми е чистенето на конюшни. Трябва да попадна на ясна следа.

— Във връзка с Мейт ли е срещата?

— С какво друго? Искат да знаят защо не съм стигнал доникъде, но нямам намерение да им се кланям.

 

 

Мейт бе заклан относително близо до дома ми.

Тръгнах в седем и половина и първата отсечка от пътуването ми беше десет минути на север по „Бевърли Глен“. Севилята се носеше бързо, защото карах в посока, обратна на натовареното движение. Дадох си вид, че не забелязвам гневните изражения на заклещените шофьори, поели на юг към работните си места.

Икономическото възраждане и обичайният трескав ритъм на живота бяха направили ремонта на пътищата в Ел Ей наложителен и резултатът бе адски трудно движение. Този месец наред бе подножието на едно от възвишенията. Самодоволни мъже с оранжеви светлоотразителни жилетки инсталираха нови прегради срещу вятъра, тъкмо навреме — преди поредната суша. Работата бе разпределена по обичайния начин: по един се потеше за всеки пет, които се мотаеха наоколо. Със самочувствието на роялист от предбастилския период профучах покрай опашката от поршета и ягуари, принудени да се влачат редом с таратайки и пикапи втора употреба. Демокрация, при която всички се озовават в еднакво положение, натъпкани един до друг като сардели.

Когато излязох на Мълхоланд, завих наляво и изминах седем километра на запад, покрай приказни къщи, застрашени от земетресенията, и празни парцели, които ме наведоха на мисълта, че оптимизмът не е за всеки. Пътят се виеше сред бурени и изсъхнали храсти, стръмно се катереше нагоре и от там, където асфалтираната ивица продължаваше на изток под името Енсино Хилс Драйв, започваше пътека от спечена жълтеникава пръст.

Точно тук, на най-високата точка на града, Мълхоланд се превръщаше в коларски път. В студентските си години се бях изкачвал като турист и с вълнение бях наблюдавал елени с огромни рога, лисици и соколи и бях затаявал дъх, когато сред гъстата трева изшумолеше нещо едро, което би могло да бъде пума. Но това бе преди години и внезапният преход от магистрала към глуха пътека ме изненада. Рязко натиснах спирачките, а после продължих нагоре и паркирах край издигната тераса от жълтеникава пръст.

Майло вече бе пристигнал. Червеникавата му кола бе спряна под табела с надпис „Десет километра недовършен участък от пътя, забранено за моторни превозни средства“. Заключеният портал подсказваше, че не може да се има доверие на шофьорите от Ел Ей.

Той повдигна панталоните си, втурна се към мен и сграбчи ръцете ми в мечешките си лапи.

— Алекс.

— Здрасти, мечок.

Бе облечен с мъхесто сако от зелен туид, кафяви панталони, бяла риза и тънка вратовръзка с голяма безформена игла с тюркоаз. Вратовръзката приличаше на индиански сувенир, но бе последна дума на модата. Знаех, че ще я сложи, за да изглежда представително пред ръководството на сутрешната среща.

— Тръгваме ли, каубой?

— Моят „Джорджия О’Кийфи“ период.

— Добре, Нати^[1].

Издаде тих гърлен смях, отметна кестенявия перчем от веждите си и тръгна надясно, безспорно към точното място, на което бе открит микробусът.

Не нагоре по коларския път, където гъстата дъбова гора би осигурила прикритие, а тук, в отбивката, на открито.

— Никакъв опит да се скрие — отбелязах аз.

Майло сви рамене и пъхна ръце в джобовете си. Изглеждаше уморен, изпит и измъчен от гледки на насилие и четене на ситен шрифт.

Може би просто сезонът бе такъв. В Ел Ей септември е ужасен месец — или зноен, или студен, през който надвисва непроницаема завеса от сиви облаци и в сянката й се пробужда цялата грозота, събрана в града. След мрачните септемврийски утрини идват скучни следобеди и неприятни нощи. Понякога за части от секундата през облаците се процежда светлина. Понякога по небето сякаш избива пот и ситните капчици мокрят покривите и замъгляват стъклата на колите. От няколко години насам експертите обвиняват за това Ел Ниньо, но не си спомням някога да е било по-различно.

Светлината през септември се отразява ужасно на тена. Що се отнася до Майло, неговото лице и без това бе бледо и покрито с петна. В сивите утрини белезите от шарка по бузите и врата му се открояваха още повече. Белите бакенбарди контрастираха с все още гъстите му черни коси като райета на зебра. Отново бе започнал да пийва умерено и теглото му се бе стабилизирало, по мое предположение, на около сто и двадесет килограма, съсредоточени главно около кръста му. Краката му все още бяха сравнително слаби и на тях се падаше доста голяма част от едрия му ръст. От двете страни на широката му челюст се забелязваше леко увиснала кожа. Бяхме почти на еднаква възраст — той бе с девет месеца по-голям — така че навярно и моята брадичка вече не бе съвсем равна. Рядко се поглеждах в огледалото.

Майло пристъпи към мястото на убийството и аз го последвах. Жълтеникавата пръст бе леко набраздена от следи от гуми. Наблизо имаше парчета от жълта полицейска лента, прашна и напълно неподвижна. Цяла седмица не бе полъхнал вятър и нищо не помръдваше.

— Взехме отпечатъци от следите — каза той и посочи с ръка към тях. — Не че има някаква полза. Знаехме откъде е дошъл микробусът. Имаше стикер от фирма за коли под наем — „Ейвис“, клон Тарзана. Кафяв „Форд Иконълайн“ с доста голям багажник. Мейт го е наел миналия петък за уикенда.

— Подготовка за нова милосърдна мисия?

— За това е използвал микробусите. Но досега никой собственик не се е оплакал, че Мейт е бил некоректен с него.

— Изненадан съм, че все още се намират фирми, които дават бусове под наем на хора като него.

— Не го е наел лично. Документите са подписани от жена на име Алис Зоуби, президент на клуб „Сократ“, организация за узаконяване на евтаназията с щаб в Глендейл. Заминала е извън страната, за да присъства на някаква хуманистична конвенция в Амстердам. Пътувала е в събота.

— Наела е микробуса, а на следващия ден е офейкала? — попитах.

— Очевидно. Обадих се в дома й, където се помещава и офисът на „Сократ“, но попаднах на гласова поща. Настоях някой от полицейския участък в Глендейл да отскочи дотам. Нямало никого. Съобщението на Зоуби гласи, че ще се върне след седмица. Записал съм си непременно да я посетя. — Потупа джоба, в който държеше бележника си.

— Питам се защо Мейт не си е купил микробус.

— Ако съдя по това, до което успях да се добера, не е припечелвал много. Огледах апартамента му в деня след убийството. Мизерна бърлога. Собствената му кола е стар шевролет в окаяно състояние. Преди да започне да наема микробуси, е използвал стаи в евтини мотели.

Кимнах.

— Трупове, оставяни в леглата и откривани от камериерките на следващата сутрин. Твърде много жени бяха травматизирани, което се отрази зле на имиджа му. Веднъж го гледах по телевизията, опитваше се да се оправдае. Твърдеше, че щом Исус е роден в плевня, пълна с кози фъшкии, значи обстановката няма значение. Все пак има, нали?

Майло ме погледна.

— Следил си кариерата на Мейт?

— Не беше необходимо — отвърнах, стараейки се да владея гласа си. — Никога не се е крил от медиите. Някакви следи от други коли наблизо?

Той поклати глава.

— Е — предположих, — значи се питаш дали убиецът е пътувал с Мейт.

— Или е паркирал по-далеч надолу по пътя, докъдето не стигнахме при претърсването. Или не е оставил следи, както често се случва. Знаеш, че оперативните работници повече пречат, отколкото помагат. Никой не е съобщил за забелязани други превозни средства. Но никой не е видял и проклетия микробус, а е стоял тук с часове.

— А стъпки?

— Само на хората, които са открили микробуса.

— Какъв е приблизителният час на смъртта? — попитах.

— Рано сутринта, между един и четири. — Рязко повдигна маншета си и погледна часовника „Таймекс“. Стъклото бе издраскано и замъглено. — Мейт е бил открит малко след изгрев-слънце, около шест и петнадесет.

— Във вестниците се споменава, че хората, които са го открили, били туристи — отбелязах аз. — Явно са доста ранобудни.

— Две юпита разхождали кучето си и дошли насам за малко утринна гимнастика, преди да се запътят към офисите си. Тръгнали по пътеката и забелязали микробуса.

— Никой друг ли не е минал оттук? — посочих надолу към Енсино Хилс Драйв. — Някога идвах от време на време и си спомням, че се строяха жилища. Вероятно районът вече е населен. До този час би трябвало да са минали една-две коли.

— Да, населен е — отвърна той. — Има доста заможни жители. Малцина могат да си позволят такъв разкош.

— Някои са го постигнали с труд. Какво ще кажеш за брокер, тръгнал рано за борсата, или хирург, бързащ за операция?

— Напълно възможно е да е минал някой и да е видял нещо, но не го е споменал. Първата ни работа беше да поразпитаме живеещите наблизо. Колко коли видя да минават, откакто стоим тук?

Пътят бе пуст.

— Пристигнах десет минути преди теб — продължи той. — Един пикап, и това е. Някакъв градинар. Дори и да е минал някой, едва ли би забелязал микробуса. Няма улично осветление, така че преди изгрев-слънце навярно е бил в пълен мрак. А ако все пак някой го е видял, не би му обърнал внимание и не би му хрумнало да спре. Допреди няколко месеца тук се е извършвала реконструкция на пътя, някакви отточни канали. Екипите на „Колтранс“ често са оставяли возилата си. Един микробус не би събудил любопитство.

— Но е привлякъл вниманието на двете юпита — изтъкнах аз.

— На кучето им, ловджийска порода. Щели просто да отминат, но то започнало да души наоколо и да лае и не могли да го оставят само. Накрая надникнали вътре. Разходките били полезни за здравето, а? Подобна гледка може да накара човек за дълго да се откаже от физически упражнения.

— Толкова ужасна ли е била?

— Лично аз не бих избрал такъв уред за аеробика. Доктор Мейт е бил включен в собственото си изобретение.

— „Хуманитрон“ — казах аз. Това бе името, което Мейт бе дал на смъртоносното си съоръжение. „Спокоен преход за щастливи пътници.“

Майло изкриви устни в загадъчна усмивка.

— Като чуе за това и за всички хора, върху които го е използвал, човек би предположил, че е някакво свръхтехнологично чудо. Всъщност е примитивна машина, изработена с подръчни материали, Алекс. Би изглеждала смешно дори на изложба на ученически изобретения. Безброй болтове и гайки, придържащи очукани тенекии. Като че ли я е направил от резервни части.

— Но е действала.

— О, да, безотказно. Петдесет пъти, което ни дава добра отправна точка, нали? Петдесет семейства. Може би някои не са одобрявали дестинацията на туристическите му услуги. Говорим за стотици евентуални заподозрени. Първият проблем е, че е трудно да се доберем до тях. Явно много от избраниците на Мейт са били от други щати. Ще ни трябва късмет, за да издирим оцелелите. Управлението възложи на двама начинаещи полицейски инспектори да ми помагат с телефонните разговори и останалата чиновническа работа. Досега никой не е проявил желание да поговори с тях за стария Елдън, а неколцина все още го смятат за светец. „Лекарите на баба просто я гледаха как се мъчи и не правеха нищо. Доктор Мейт беше единственият, готов да помогне.“ Дали го казват, за да снемат подозренията от себе си, или са искрени? Трябва да се срещна с тях, един по един, по възможност в твое присъствие — за психоанализа, но след като се свържем с всички по телефона. Напредваме със списъка.

— Включен в собственото си изобретение — повторих аз. — Какво ви кара да мислите, че е убийство? Може би е станало по негова воля. Мейт е решил, че е дошъл редът му да премине през спиралата на смъртта, и е избрал проповядвания от самия него преход.

— Не бързай, има още нещо. Беше включен, да, с игли във вените на двете ръце, едната — към бутилка от използваното от него упойващо средство тиопентал, а другата — с калиев хлорид, който причинява сърдечен удар. Палецът му докосваше бутона, който е трябвало да се натисне, за да потече хлоридът. Според съдебния лекар разтворът е действал поне няколко минути, така че Мейт би умрял от него, ако вече не е бил мъртъв. Но смъртта е настъпила преди това. Включването в машината е било само поза, Алекс. Не е умрял безболезнено, а е получил силен удар по главата, при който черепът му се е пропукал и се е получил субдурален хематом. После някой безпощадно му е резнал топките. „Обезкървяване поради зверско генитално осакатяване.“

— Бил е кастриран? — промълвих аз.

— И кръвта му е изтекла. Съдебният лекар казва, че раната в главата е доста сериозна, засегната е важна част от мозъка, което би било достатъчно, за да получи трайно увреждане или дори да умре, но не веднага. Целият багажник на микробуса беше окървавен, а пръските артериална кръв около трупа издаваха, че сърцето му е биело, докато убиецът е действал с ножа. — Майло потърка челото си. — Все още е бил жив, Алекс.

— Господи!

— Имаше още рани. Осем дълбоки разреза. На корема, слабините и бедрата. Квадрати, сякаш убиецът си е играл.

— Гордее се с това, което е направил — отбелязах аз.

Той извади бележника си, но не записа нищо.

— Други рани? — попитах.

— Повърхностни разрези, които според съдебния лекар са се получили случайно, вероятно острието се е плъзнало по кожата. Всичката тази кръв издава, че оръжието е било много остро, с един ръб — скалпел или бръснач, може би и ножици.

— Упойка, скалпел и ножици — казах аз. — Като при хирургическа операция. Убиецът със сигурност е бил окървавен. Нямаше ли кръв извън микробуса?

— Нито капка. Но личеше, че някой е премел района. Този приятел е изключително съобразителен. Говорим за предумишлено убийство посред нощ на отдалечено място. Трябва да е използвал някакво портативно осветление. Предната седалка също беше в кръв, особено откъм страната на пътника. Мисля, че след като е свършил, нашият човек е излязъл от багажника, а после се е качил отпред, но не на шофьорската седалка, за да не му пречи воланът, докато се съблича. След това, отново навън, е забърсал останалата кръв от тялото си и е прибрал изпоцапаните парцали в някакъв плик, вероятно същия, в който си е донесъл чисти дрехи. Облякъл ги е, постарал се е да заличи следите от гуми и подметки, помел е около микробуса и си е отишъл.

— Гол на открито, близо до пътя — казах аз. — Би било рисковано дори по тъмно, защото е трябвало да използва фенер, за да огледа тялото си и пръстта. Да не говорим за светлината, която му е била необходима в микробуса. Някой би могъл да мине случайно, да я види и да отиде да провери или да съобщи за това.

— Може би осветлението в микробуса не е било голям проблем. На шофьорската седалка намерихме парчета картон, несъмнено използвани, за да закриват прозорците. По тях също имаше артериална кръв, така че със сигурност са били там, докато го е скопявал. Човек като Мейт би използвал именно картон вместо пердета и бих се обзаложил, че ги е донесъл самият Доктор Смърт, очаквайки сам да включи някого в машината, а не да включат него. Същото се отнася и за матрака, върху който лежеше. Мисля, че се е готвел да изпълни ролята на ангел на смъртта за петдесет и първи път, но някой е казал: „Хей, този път ти си пътникът“.

— Убиецът е използвал картона, а после го е свалил от прозорците — изтъкнах. — Искал е тялото да бъде открито. Показност, както с разрезите, описващи геометрични фигури. Затова е оставил микробуса на видно място. „Вижте какво направих. Вижте с кого.“

Майло втренчи поглед в пръстта, мрачен и изтощен. Представих си касапницата. Жестокият удар, а след това зверската хирургическа операция край път, потънал в мрак. Убиецът, който мълчаливо и старателно подготвя импровизираната операционна в багажника на микробуса, а после избира място, край което минават малко коли, и без суетене и разтакаване осъществява замисъла си.

Внимателно бе забил иглите на системите във вените на Мейт и бе сложил пръста му върху бутона за задействане.

Облян в кръв, все пак бе успял да се измъкне, без да остави дори едно алено петънце. Бе премел района… Никога не бях попадал на такава съобразителност.

— Каква беше позата на тялото?

— По гръб, с глава близо до предната седалка.

— Върху матрака, донесен от самия него — добавих. — Мейт оборудва микробуса, а убиецът го използва. Става дума за умела тактика. Съучастничество.

Това го накара да се замисли дълбоко.

— Има нещо, което трябва да се пази в пълна тайна. Убиецът е оставил бележка. Обикновен бял лист, закован в гърдите на Мейт с пирон от неръждаема стомана. Напечатана е на компютър: „Щастливо пътуване, психясало копеле“.

Бръмчене на мотор накара и двама ни да се обърнем. От запад се появи кола, която се изкачи по възвишението и сви към Енсино Хилс. Голям черен мерцедес, седан. Жената на средна възраст, която седеше зад волана, намали скоростта на осемдесет, докато оправяше грима си, а после профуча покрай нас, без да ни погледне.

— „Щастливо пътуване“ — казах аз. — Мейт е наричал така пътя към отвъдното. Очевидно подражание, Майло. Може би затова убиецът го е халосал така, че да изпадне в безсъзнание, и след това го е накълцал. Разиграл е драма от две действия — като пародия на техниката на Мейт. Първо замайване, а после умъртвяване. Увреждане на мозъка вместо упойка. Зверско изопачаване на ритуала на Мейт.

Той примигна. В полумрака зелените му очи имаха маслинен оттенък.

— Твърдиш, че този тип се е вживял в ролята на доктор? Или е мразел лекарите? Искал е да разкрие някаква своя философия?

— А може би бележката е оставена, за да те накара да мислиш, че е гледал философски на Мейт. Може би дори се е самозаблуждавал, че това е причината да го убие. Но не е така. Разбира се, че много хора не одобряват това, което е вършил Мейт. Не бих се изненадал, ако някой го бе причакал и застрелял или бе опитал да го взриви. Но описаното току-що от теб не оставя и следа от съмнение, че извършителят е изпитал наслада от самото деяние. Показност, разиграване на театър на смъртта. Като се има предвид жестокостта и предвидливостта му, нищо чудно да го е вършил и преди.

— Дори и да си прав, за първи път парадира със стореното. Поисках справка в базата данни на националната полиция, но във файловете им няма информация за подобни случаи. Агентът, с когото разговарях, каза само, че има елементи, характерни и за организираните, и за неорганизираните серийни убийци.

— Каза, че ампутацията е извършена непохватно.

— Такова е мнението на съдебния експерт.

— Значи може би нашето момче има някакви медицински амбиции. Вероятно е претърпял разочарование, например отказ да бъде приет в медицински институт, и сега се опитва да докаже на света колко е умен.

— Може би — каза той. — Но самият Мейт, макар и дипломиран лекар, не е бил голям майстор. Миналата година извадил черния дроб на един от своите „пътници“ и го оставил пред областната болница, запечатан в хладилна чанта. Не че някой би го приел, като се има предвид доставчикът, но органът бил силно увреден. Не е бил изваден както трябва и са били прекъснати кръвоносни съдове.

— Лекари, които не се занимават с хирургия, често забравят и малкото, което са научили в медицински колеж — отбелязал аз. — Мейт е прекарвал по-голямата част от професионалния си живот на бюро или в тичане между една институция по здравеопазване и друга. Кога се е случило това с черния дроб? Не съм чул.

— През декември миналата година. Не си чул, защото е било запазено в тайна от медиите. Кой би искал да се разчуе? Мейт едва ли, защото би се изложил. Прокуратурата също. Писнало им е да завеждат дела срещу него и да му правят безплатна реклама. Разбрах за това от съдебния лекар, с когото работя. Видял докладите за случая и дочул разговори в моргата.

— Може би подценявам убиеца — казах аз. — Разполагал е с малко пространство и оскъдна светлина и е трябвало да бърза, така че не му е било лесно. Може би драскотините, които е нанесъл по погрешка, не са единствените нежелани рани, получени при подхлъзване на ножа. Може би е оставил следи и от собствената си биохимия.

— От твоята уста — в божиите уши. Лабораторните плъхове претърсиха всеки квадратен сантиметър от микробуса, но всичката кръв, от която взеха проби, се оказа на Мейт. Нула положителна.

— Единственото нормално нещо у него.

Сетих се за единствения път, когато видях Мейт, бе по телевизията. Бях следил кариерата му и гледах пресконференция след едно от неговите „пътувания“. Докторът, сеещ смърт, бе оставил вкочанен труп на жена — повечето му жертви бяха жени — в мотел близо до централната част, а после се бе появил в прокуратурата, за да „уведоми властите“. Според мен, за да се похвали. Изглеждаше развълнуван. Един журналист повдигна въпроса защо използва стаи в евтини мотели. Лицето на Мейт засия и тогава изрече репликата за Исус.

Въпреки обществения натиск, областната прокуратура не предприе нищо във връзка с убийството, защото след пет оправдателни присъди бе станало ясно, че няма смисъл пак да изправя Мейт пред съда. Държането му издаваше чувство за триумф и надменност, присъщи на разглезено дете.

Беше дребничък, закръглен и плешив мъж над шестдесетте, който говореше разпалено като проповедник, подиграваше се със съдебната система, за която бе недосегаем, и заклеймяваше „робите на една лицемерна клетва“. Провъзгласяваше се за свободен с гръмки превзети фрази. „Партньорството ми с моите пътници е образец за взаимно упование.“ Замлъкваше само колкото да присвие напуканите си устни, които сякаш всеки момент щяха да се разцепят, докато бяха неподвижни. Микрофоните пред лицето му го караха да се усмихва. Имаше пламенни очи с пронизващ поглед.

— Голям чешит беше, а? — каза Майло. — Мисля, че зад всичките съдебномедицински спорове се е криел просто един смахнат убиец с диплома за лекар. Сега самият той стана жертва на някакъв психо.

— И това те накара да се сетиш за мен.

— Да — потвърди той. — За кого другиго? Освен това вече измина цяла седмица, а не съм стигнал доникъде. Всеки задълбочен извод на специалист по поведенческа психология е добре дошъл, докторе.

— Засега смятам, че става дума за подражание и изопачаване — казах аз. — Убиец, преследващ слава, неконтролируемо его.

— Сякаш говориш за самия Мейт.

— Ето един мотив да се опита да се отърве от Мейт. Помисли: какво би направил психически разстроен неудачник, който се мисли за гений и иска да влезе в ролята на господ, освен да отстрани ангела на смъртта? Много вероятно е да си прав, че е трябвало да бъде „пътуване“, но нещата са се объркали. Ако убиецът си е уговорил среща с Мейт, може би докторът си е записал това някъде.

— В апартамента му нямаше бележник — каза Майло, — нито каквито и да са записки. Предполагам, че е държал документацията при адвоката си, Рой Хейзълтън. Бил много словоохотлив човек. Нормално е в такъв случай да бърбори нонстоп, но не щеш ли, също е изчезнал.

Хейзълтън — едър, около петдесетгодишен мъж с червендалесто лице и буйни кестеняви коси, бе присъствал на конференцията с Мейт.

— И той ли е заминал за Амстердам? — попитах. — Още един хуманист?

— Все още не се знае къде е, просто не отговаря на телефонни обаждания. Да, всички са хуманисти. Може би и нашето лошо момче се смята за един от тях.

— Не, не мисля — казах аз. — По-скоро му харесва да бъде лош. — Мина още една кола. Сива „Тойота Кресида“, шофирана от тийнейджърка. И тя не хвърли поглед към нас. — Сега разбирам какво имаш предвид. Идеално място за среднощно убийство. Освен това се намира край шосе, а Мейт си е падал по пътуванията, така че може би сам го е избрал. След въпросите за неуютната обстановка, в която е настанявал „пътниците“, вероятно е решил да изпрати някого в отвъдното от кътче сред природата. Ако е така, значи е улеснил работата на убиеца. Или онзи е избрал мястото, а Мейт го е одобрил. Убиецът познава околността, възможно е дори да е някой, който живее наблизо и е дошъл пеша, което би обяснило липсата на следи от гуми. Може би това е още едно послание. „Убийство толкова близо до дома ми, а ще се отърва безнаказано.“ Както и да е, сигурно е било забавно, когато е станало ясно, че двамата с Мейт имат различни цели.

— Да — равнодушно каза Майло. — Ще изпратя помощниците си да направят справка за живеещите наблизо и да видят дали сред тях има психопат с криминално досие. — Отново хвърли поглед към часовника си. — Алекс, ако убиецът си е уредил среща с Мейт, преструвайки се на неизлечимо болен, значи е използвал още един театрален елемент — актьорска игра, достатъчно добра, за да го убеди, че умира.

— Не непременно — възразих. — Мейт беше променил принципите си. В началото твърдеше, че помага само на неизлечимо болни, но напоследък бе започнал да говори за правото на всеки човек на достоен край. Без да е необходима официална диагноза.

Постарах се да си придам спокоен вид, но явно не съм успял. Майло ме гледаше втренчено.

— Тревожи ли те нещо?

— Какво друго освен кървавата баня, която ми описа?

— О! — каза той. — Понякога забравям, че си цивилен гражданин. Тогава едва ли ще пожелаеш да видиш снимките от местопрестъплението.

— Има ли нещо интригуващо в тях?

— Според мен не, но…

— Добре.

Извади от колата си кафяв пакет.

— Това са копия. Оригиналите са приложени към доклада.

Разгледах куп цветни снимки, на които преобладаваше един цвят. Интериорът на микробуса бе заснет от всеки ъгъл. Тялото на Елдън Мейт бе жалка гледка, сякаш се бе смалил при смъртта си. Топчестото му лице бе застинало в израз на недоумение. Всяка жертва на убийство, която бях виждал, имаше същия израз. Всички бяха равни пред смъртта. Светлината на светкавицата бе образувала зеленикави контури около петната от кръв. Артериалните пръски напомняха за абстрактна картина. Цялото самодоволство на Мейт бе изчезнало. Зад тялото му се виждаше неговият „Хуманитрон“. На снимките от машината се открояваха само тънки ламарини, извити като малки кобри. От горната й част висяха двете бутилки за интравенозно вливане на разтвор, също окървавени.

Поредното зловещо обезобразяване на човешко тяло. Никога нямаше да свикна с тези гледки. Всеки път, когато се сблъсквах с тях, копнеех за вяра в безсмъртието на душата.

Наред със снимките на трупа имаше няколко на кафявия „Иконълайн“, в близък и далечен план. Стикерът от фирмата за коли под наем се открояваше на задното стъкло. Не бе направен опит за заличаване на номерата. Отпред микробусът изглеждаше съвсем нормално… отпред.

— Интересно.

— Кое? — попита Майло.

— Микробусът е бил паркиран на заден ход, а не напред, което би било по-лесно.

Подадох му снимката. Той я разгледа, но не каза нищо.

— Необходимо е било усилие да обърне — обясних аз. — Единствената причина, която ми хрумва, е, че така бягството би било по-лесно. Навярно решението не е било на убиеца. Той е знаел, че микробусът ще остане тук. Макар и да не изключвам вероятността да се е страхувал, че ще бъде прекъснат и ще се наложи да офейка… Не, когато са пристигнали, е командвал Мейт. Или поне си е мислел, че е така. Той е шофирал и е давал наставления. Може би е усетил, че нещо не е наред.

— Но това не го е спряло.

— Може би се е отърсил от скрупулите си, защото е обичал опасността. Микробуси, мотели, среднощни срещи — всичко това говори за влечение към рисковани приключения.

Върнах му останалите снимки и той ги прибра в плика.

— При толкова много кръв — отбелязах аз — е изумително, че никъде няма отпечатъци.

— В микробуса има много гладки повърхности. Съдебният лекар откри нарисувани с пръст спирали. Вероятно е бил с гумени ръкавици. Намери отворена кутия отпред. Мейт е бил невероятно ценна жертва, донесъл е всичко за купона.

Майло още веднъж погледна часовника си.

— Щом убиецът е имал достъп до хирургически материали, може би е ползвал и абсорбиращи тампони, идеални за почистване. Имаше ли частици от дунапрен в микробуса?

Той поклати глава.

Попитах:

— Какви други медицински принадлежности открихте?

— Празна хиподермична спринцовка, тиопентал и калиев хлорид, дезинфектанти. Това е интересно, нали? Убиецът си прави труда да предпази жертвата от инфекция.

— В „Сан Куентин“ постъпват така при екзекуции. Може би това ги кара да се чувстват като професионални медицински лица. Убиецът се е вживял в ролята на лекар. Намерихте ли чантата, в която е донесено всичко това?

— Не, нищо подобно.

— В какво ги е носил?

— Не знаем.

— Трябва да е имало някаква чанта — казах аз. — Дори ако ги е донесъл Мейт, не би ги оставил да се търкалят разпилени в микробуса. Освен това, макар и да е загубил право да практикува професията си, Мейт все още се е смятал за лекар, а лекарите носят черни чанти. Дори ако не е можел да си позволи кожена и е използвал някаква хартиена торба, би трябвало да я откриете. Защо убиецът би оставил хуманитрона и всичко останало, а би взел торбата?

— Убива доктора и открадва чантата му?

— Заема мястото му.

— Искал е той да стане Доктор Смърт?

— Логично е, нали? След като е убил Мейт, не може да започне открито да избавя неизлечимо болни от страданията им. Но вероятно е намислил нещо.

Майло енергично потърка лицето си, сякаш се миеше.

— Нови убийства?

— Това е само теория — предупредих го аз.

Той вдигна поглед към полутъмното небе, потупа бедрото си с кафявия пакет със снимките и прехапа устни.

— Да не се увличаме. Тази теория ти хрумна само защото може би е имало чанта, която някой може би е взел.

— Ако не ти се струва правдоподобна, забрави за нея.

— Откъде да зная дали е правдоподобна, за бога? — Пъхна плика със снимките в джоба на сакото си, извади бележника си и написа нещо с изгризан молив. Рязко затвори корицата и забелязах, че цялата е издраскана. — Може би е имало чанта и е заминала за моргата, без да бъде описана.

— Да — потвърдих, — разбира се.

— Страхотно — промълви Майло. — Би било страхотно.

— Е, приятели — казах, имитирайки гласа на телевизионния водещ У. К. Фийлдс, — стига толкова теории за днес.

Изведнъж той избухна в смях, който ми напомни за предупредителен лай на куче пазач. Развя бележника си като ветрило. Въздухът бе хладен, но неподвижен и задушен. По лицето му бе избила пот.

— Извини ме, но съм гладен и се нуждая от сън.

Още един поглед към часовника.

— Компания ли очакваш? — попитах.

— Двете юпита. Господин Пол Улрих и госпожица Таня Стратън. Разпитах ги в деня на убийството, но не можаха да ми кажат много. Бяха разстроени, особено момичето. Приятелят й непрекъснато се опитваше да я успокои. Като се има предвид какво е видяла, не мога да я упрекна, но ми се стори… твърде крехка. Сякаш ако я докоснеше човек, щеше да се разпадне. От цяла седмица се опитвам да уговоря нова среща. Или не вдигат телефона, или си търсят оправдание да откажат. Снощи склониха най-сетне. Предложих да ги посетя в дома им, но казаха, че предпочитат да се срещнем тук, което според мен е проява на голяма смелост. Може би се надяват това да бъде вид самолечение… как да го нарека… изправяне с лице срещу проблема. — Усмихна се широко. — Все пак съм научил нещо след толкова години приятелство с теб.

— Още няколко и ще можеш да приемаш пациенти.

— Хората, които споделят проблемите си с мен, се озовават зад решетките.

— Кога трябва да пристигнат?

— Преди петнадесет минути. Обещаха да се отбият на път за работа. И двамата работят в Сенчъри Сити. — Замахна с крак и под обувката му се надигна прах. — Може би са се изплашили. Дори и да дойдат, не съм сигурен дали ще изкопча нещо от тях. Но трябва да опитам, нали? Какво е твоето мнение за Мейт? Благодетел или сериен убиец?

— Може би и двете — отвърнах. — Държеше се арогантно, с пренебрежение към човешката раса, така че е трудно човек да повярва в чистия му алтруизъм. Нищо в живота му не навежда на мисълта за изключителна състрадателност. Точно обратното: вместо да се грижи за пациентите си, по време на медицинската си кариера се е ровел в бумаги. Не се е славел като добър лекар, преди да се залови да помага на хората да умират. Ако търся основен мотив, бих казал, че се е стремял да привлече внимание. От друга страна, обяснимо е защо семействата, с които си разговарял, го подкрепят. Облекчавал е големи страдания. Повечето хора, натиснали „спусъка“ на неговата машина, са се мъчили дълго време.

— Затова оправдаваш деянията му, въпреки че мотивите му са били нечисти.

— Не съм наясно какво е отношението ми към това, което е вършил — споделих аз.

— Аха.

Пръстите му заиграха с иглата на вратовръзката.

Бих могъл да кажа много повече, но го премълчах и се почувствах виновен. Отново се чу бръмчене на мотор, което ме избави от угризенията. Този път колата дойде от изток и Майло се обърна.

Беше тъмносиньо БМВ 300 седан, на няколко години. Вътре имаше двама души. Колата спря, прозорецът откъм шофьорската седалка се отвори и оттам надникна мъж с големи рунтави мустаци. До него седеше млада жена, която гледаше втренчено напред.

— Юпитата се появиха — каза Майло. — Все пак има хора, които уважават силите на реда.