Джонатан Келерман
Доктор Смърт (24)

24.

Четвъртък, 8:45 сутринта. Отново позвъних на Алис Зоуби, но чух същия запис. Петнадесет минути по-късно засякох интересна новина. Друг репортер, със същата самодоволна усмивка, на друг познат фон.

— … жената, Амбър Брекънхам, твърди, че освен това Хейзълтън многократно е пребивал нея и дъщеря й по време на връзката им. Намираме се до къщата на адвоката, чиито съседи не са го виждали от седмица. До момента се води гражданско дело и няма вест от ПУЛА дали ще бъде започнато криминално разследване. От Уестууд, с нов странен обрат във връзка със смъртта на доктор Елдън Мейт, Дейна Алмодовар, „Новини от мястото на събитието“.

Последва прогнозата за времето. Мъгла и ниски температури, за четиридесети пореден ден. Поиграх си с дистанционното и най-сетне попаднах на подробен преглед по един от каналите, наблягащи на сензационни новини.

Амбър Брекънхам, тридесет и четири годишна, управителка на едната от пералните на Хейзълтън в Болдуин Парк, бе завела гражданско дело срещу бившия си шеф. Кадрите от влизането й в съда с адвоката й показаха висока, едра жена с изрусени коси. Водеше за ръка тъмнокосо момиче, единадесет-дванадесетгодишно. Детето бе с наведена глава, но някой извика името му: Лорет! — и то вдигна поглед, което бе достатъчно камерата да улови красиви африкански черти и изправени коси, пригладени назад над високи, равни вежди.

Историята на Брекънхам бе, че е имала седемгодишна интимна връзка с Хейзълтън, по време на която твърдял, че инвестира парите й, а всъщност злоупотребявал. Освен това я малтретирал физически и оказвал психологически натиск върху Лорет. Искът бе за пет милиона долара обезщетение.

Дали това бе причината за изчезването на Хейзълтън? Един заподозрян по-малко.

Но ако обвиненията на Амбър Брекънхам бяха основателни, това означаваше, че Мейт не е умеел да преценява толкова добре характерите на околните. Дали това се бе оказало фатално?

Или най-голямата му грешка бе изборът на Джоан Дос?

А каква бе грешката на Джоан? Грехът, ако имаше такъв, който я бе накрал да се превърне в съществото от полароидната снимка, направена от сина й?

Излязох от къщи и тръгнах към университета, за да се поровя в библиотеката за втори път през тази седмица.

Само една статия за смъртта на Джоан Дос, на двадесета страница на „Таймс“:

Труп, открит в крайпътен мотел. Вероятно жертва на машината на Доктор Мейт

Ланкастър. Вчера, рано сутринта камериерка влязла да почисти стаята в мотел „Хепи Трейлс“ в покрайнините на рядко населената област и открила напълно облеченото тяло на жена от Пасифик Палисейдс. Въпреки че наблизо не е забелязан нает микробус, с какъвто обикновено се придвижва Доктор Смърт, при токсикологичния анализ на кръвта на Джоан Дос бе установено наличието на двете вещества, използвани от самозвания специалист по евтаназия. По ръцете на жертвата е имало белези от интравенозни инжекции и не са открити следи от влизане с взлом или борба, което кара полицията да подозира подпомогнато самоубийство.

Главният детектив, разследващ случая — Дейвид Греъм, заяви: „Изглеждаше спокойна. По радиото звучеше класическа музика и се бе нахранила за последен път. Доколкото разбирам, доктор Мейт насърчава пациентите си да слушат музика“.

Госпожа Дос, омъжена за бизнесмен и майка на две деца, е била с влошено здраве и е четиридесет и осмият човек, чиято смърт е била ускорена от Мейт. Според силите на реда едва ли ще бъде повдигнато обвинение срещу доктора, като се има предвид лекотата, с която той избягва съдебно преследване.

Никакъв коментар или дори некролог за Джоан.

Никакъв опит от страна на Мейт да изтъкне заслугите си. Може би бях пропуснал нещо. Прекарах още час в ровене, но не открих нито ред повече за последната нощ на Джоан Дос. Защото това бе четиридесет и осмият случай и Мейт и хуманитронът вече не бяха новина?

Мейт бе включил още две „пътнички“ в своята машина, преди самият той да свърши в микробуса.

Микробусът. Кога бе престанал да използва мотели?

Въведох името на Мейт като ключова дума и ограничих търсенето си до три месеца преди и след смъртта на Джоан. Попаднах на още три материала.

„Пътничка“ номер четиридесет и седем, три седмици преди Джоан: Мария Куилен, шестдесет и три годишна, с неизлечим рак на яйчниците. Тялото бе оставено пред входа на областната морга, увито в тънък розов юрган. Между гънките бе сложена визитна картичка на Мейт. Бе шофирал нает микробус, в който бе помогнал на жената да умре.

Мейт бе информирал пресата за подробностите.

Номер четиридесет и девет, месец след Джоан. Албърта Джо Джонсън, на петдесет и четири, мускулна дистрофия. Чернокожа, уточняваха вестниците. Първата пациентка на Мейт от африканската раса. Сякаш смъртта й представляваше ново потвърждение за мисията му. Трупът й бе оставен до медицински център „Чарлз Дру“ в Южен Ел Ей, опакован по същия начин.

Отново в микробус. Отново изявление от Мейт.

Пулсът ми се учестяваше. Открих и петдесетия „пътник“ — мъж на име Брентън Спиър, от „Лу Гехриг“. Микробус. Пресконференция.

Трима души с ясни диагнози. И тримата умрели в микробуси, три публични изявления. Мейт търсеше пресата, защото, както правилно бях забелязал, обичаше да бъде в центъра на вниманието.

Нито дума от него за Джоан. Никакъв микробус.

Смъртта на Джоан не се връзваше.

Продължих да търся, докато попаднах на последния случай, при който Мейт бе използвал мотел.

Номер тридесет и девет, две години преди Джоан. Отново пациент на „Лу Гехриг“, Рейнолдс Добсън, изпратен в последното си пътуване от мотел „Каубой Ин“ близо до Фрезно.

Препрочетох статията за последната нощ на Джоан. Никакви следи от Мейт в района. Деянието му бе приписано, защото обстоятелствата сочеха към него.

Евтин мотел, риск от психическа травма на камериерката. След близо година успех с микробусите — не виждах смисъл.

Мейт не бе изтъкнал заслугите си, защото нямаше такива.

Но защо не бе отрекъл връзката си със случая?

Защото би изглеждал глупаво. Би признал, че се опитват да го изместят.

Беше се намесил някой нов Доктор Смърт, точно както предполагах.

Счупен стетоскоп. Някой… (Майкъл Бърк?…) се появяваше на сцената с гръм и трясък, облян в кръвта на предшественика си. Бе отнел мъжествеността на Мейт. Дори човек, който не е чувал за Фройд, би разбрал какво означава това.

Но как Джоан бе влязла във връзка с онзи, който й бе помогнал да стигне до мотел „Хепи Трейлс“?

Може би бях тръгнал по погрешен път и смъртта на Джоан не се бе случила без знанието на Мейт. Самият той бе позволил на чирака си да го замести.

Поразмишлявах върху тази версия. Джоан, готова да умре, се обажда на Мейт, но се свързва с негов подчинен, да кажем, Бърк. Мейт го напътства и наблюдава развитието му, без да знае, че той вече е експерт по умъртвяване.

После си спомних за слабостта на Майкъл Бърк към възрастни и сериозно болни жени, пациентки на болници, и в съзнанието ми се оформи съвсем друг сценарий.

Джоан е била влачена от лекар на лекар и подложена на безброй медицински изследвания, скенери и лумбални пункции. Процедури, извършвани в болници.

Представих си как чака, издута като плондер, раздирана от болка и безмълвна в някоя стерилна чакалня за поредните унизителни манипулации, докато покрай нея преминават хора в бели престилки и не я забелязват.

Най-сетне един от тях се спира. Чаровен и любезен млад мъж. На значката му пише „Д-р“, но отделя време да поговори с нея. Чудесно е, че е срещнала лекар, готов наистина да обърне внимание на пациент!

А може би Бърк не я е видял случайно. Може би сам е провел някои от изследванията й, защото е бил принуден да работи като квалифициран лаборант, докато намери начин да блесне с новата си медицинска диплома.

И в двата случая трябваше да узная къде са били направени изследванията на Джоан. Ричард би могъл да ми каже, но нямаше начин да се добера до него. Боб Манитоу също би трябвало да знае, но не мислех, че ще пожелае да разговаря с мен. Каквато и да бе причината за антипатията му, съпругата му не я споделяше.

Реших да се обадя на Джуди под някакъв претекст и да попитам за процедурите, на които е била подложена Джоан. Щях да обясня, че трябва да узная това, за да помогна на децата. Особено сега, когато Ричард е в затвора. Щях да разпитам и за стресовите фактори в семейство Дос, които вероятно бяха засегнали и нейното. Както и за гнева на съпруга й.

Най-добре бе да се срещнем лично, за да мога да прочета по изражението й неизказаните неща. Дали щях да успея да измъкна Джуди от офиса й за достатъчно време? Винаги бяхме поддържали приятелски отношения и си бяхме помагали взаимно за много тежки случаи. Сега тя ми бе натресла най-трудния и бях готов да й го кажа.

Позвъних на служебния й номер, но очаквах някой да ми каже, че съдия Манитоу е в съдебната зала. За моя изненада, вдигна тя.

— Обаждаш се във връзка с Ричард.

— Полицаите го отведоха от моята къща. Ерик и Стейси бяха при мен.

— Шегуваш се! Защо е трябвало да действат така?

— Нареждане отгоре — отвърнах. — Гледат на Ричард като на главен заподозрян в убийството на Мейт. Чу ли нещо повече в съда?

— Не — каза тя. — Само това, което съобщиха по телевизията. С Боб бяхме в Нюпорт през целия ден и не сме гледали новините. Разбрахме за случилото се едва когато се прибрахме и видяхме полицейските коли пред къщата на Ричард. Просто не мога да повярвам, Алекс! Не мога да си го представя!

— Ричард като убиец?

Няколко секунди мълчание.

— Ричард да стори нещо толкова глупаво.

— От друга страна — изтъкнах аз, — той наистина презира Мейт и открито го заявява.

— Мислиш, че е виновен?

— Просто се правя на адвокат на дявола.

— Не допускам такива неща в съда. Сериозно, Алекс, ако Ричард е имал подобни пъклени планове, защо да се афишира? Онези страховити приказки са напълно в стила му. Избухва и сипе обвинения. Все търси върху кого да стовари вината.

— Кого другиго обвиняваше освен Мейт?

— Никого. Такова е обичайното му държане. Буйна натура. Истината е, че винаги е бил човек с труден характер. Да, има отмъстителна жилка, трябва да чуеш какви закани отправя по адрес на бизнес конкурентите си. Но това? Просто ми се струва безсмислено. Би могъл да загуби толкова много… Задръж! — Изчаках петнадесет секунди. — Алекс, чакат ме, трябва да вървя.

— Може ли да поговорим по-дълго, Джуди?

— За какво?

— За Ерик и Стейси. При тези обстоятелства трябва да се добера до всички подробности. Ако можеш да ми отделиш час, ще ти бъда признателен.

— Просто… не зная дали мога да ти кажа нещо, което вече да не е известно. — Неискрен смях. — Страхотни клиенти ти намерих, а? Обзалагам се, че отсега нататък няма да приемаш толкова лесно хората, на които те препоръчвам.

— Винаги ще приемам твоите познати, Джуди.

— Защо?

— Защото не си безразлична към другите.

— О, стига — каза тя. — Не ме разнежвай. Аз съм просто съдебна акула, която се преструва на чувствителна.

— Не мисля така.

— Много мило от твоя страна. — В гласа й се долови тъга. — Само час?

— Използвай онзи хронометър, който вадиш, когато адвокатите говорят твърде дълго.

Отново се засмя.

— Значи си чул за него?

— Виждал съм го. Делото „Дженкинс“.

— О, да, старите симпатяги господин и госпожа Дженкинс. Единият заслужаваше хронометър със сирена. Ще погледна графика си. Тук има такива драсканици, че едва ги разчитам.

— Колкото е възможно по-скоро, Джуди.

— Задръж отново… — Чу се друг женски глас, алтът на секретарката й Дорис. Сопраното на Джуди отвърна: — Адвокатът на съпруга се опитва да шикалкави, време е да го поставим на мястото му… Добре, какво ще кажеш за вечеря днес? Трябва да пиша куп доклади, ще работя до късно. Но Боб ще води Беки в Клифсайд, така че мога да разпределя времето си. Да се срещнем някъде на път за вкъщи, в „Грън!“, в Уестууд. Не е далеч от дома ти. Довечера в осем и тридесет.

— В „Грън!“. Благодаря, Джуди! Задължен съм ти.

— О, да — засмя се тя. — Аз съм светица.