Клара Ярункова
Братът на мълчаливия вълк (27)

В началото на април по телефона обадиха на Юла да отиде в Бенюша, за да наглежда болната си сестра. Сутринта не отидох на училище. Татко закара Юла, а ние с Габка останахме сами в хижата.

Тъкмо заключих и връзвах ключовете около врата на Габка, когато кучетата почнаха да душат и се разлаяха. Преди още да се огледам, Габка се изскубна и дрънчейки с ключовете затича надолу по пътя.

От падината бавно изплува старомодна скиорска шапка, след нея избеляла винтяга, а накрая в целия си блясък се появи чичо Лукавец.

Много обичам чичо Лукавец. Познавам го отдавна, но го обичам едва от Нова година насам. Затова че в оная нощ дойде при нас в стаичката. Че седя при мама. Обичам го за това, което каза тогава и най-много за това, че после идваше при нас почти всяка неделя.

Защото след Нова година мама се разболя. Пет седмици я лекуваха в болницата и досега се поправя в Бенюша. Даже и татко се замисля дали да не напуснем хижата. Нали не можем да живеем тук без мама. Само чичо Лукавец постоянно ни казва: „Не се предавайте!“.

Габка дотича до чичо Лукавец и толкова сърдечно го посрещаше, че той с мъка запазваше равновесие. Кучетата щяха да го изядат от радост. Развилнялата се групичка бавно приближаваше към хижата. Бавно и смешно. На всяка крачка спираше, сплиташе се в живо, неясно кълбо, а после, разпаднала се, тя се преместваше малко по-близо.

Спомням си добре какво каза чичо Лукавец на мама в оная нощ: че никой не го обича. Тогава може и да е било вярно. Но сега, когато го видях да идва, знаех, че това вече не е вярно.

— Добър ден, господин хижар — подаде ми ръка чичо, без въобще да се смее.

Съзнах, че стоя точно на онова място под терасата, където обикновено стои татко, когато посреща туристи. Затова казах като татко:

— Добре дошли — и като него навиках Страж и Бой, за да оставят гостенина на мира.

— Аха — обиди се наместо кучетата Габка, — от къде на къде пък ти ще заповядваш?! Да знаеш, че ще си остана в къщи. Няма да дойда с тебе за риба!

Изтръпнах и така й се ядосах, че ако го нямаше чичо Лукавец, честна дума, щях най-безжалостно да я напляскам. И себе си също. Така ми се пада! Познавам я като петте си пръста и пак не мога да си държа устата пред нея. Ето че сега ми излезе солено.

„За каква риба?!“ исках да я забаламосам и да позамажа положението пред чичо, но той сам ми се притече на помощ. Смъкна шапката от главата си, изтри чело с носна кърпа и каза:

— Надявам се, господин Трангош, че ще ми продадеш една бира, а?

— Ще продам, разбира се — отговорих бързо и подгоних Габа за ключовете.

— Или знаеш ли какво — викаше подир нас чичо, — ще пия вода горе на извора. Всъщност хич и не ми се пие бира. Да не се бавя сега, ще отскоча до хребета, а после ще поседя при вас. Съгласни ли сте?

Оставих Габка и се върнах при него.

— През туй време вие си вършете работата — продължаваше той, — а аз ще дойда привечер. И ще нощувам у вас.

— Добре — съгласих се. — Ще ви запаля печката в номер трети.

Винаги спи в трета стая.

— Няма защо — махна с ръка той, — вече е топло, не трябва да палиш.

— Все пак ще я запаля. Нощите са още студени.

Гледах подире му, докато се скри в гората. Каквото и да става, той трябва да се изкачи на хребета. Навярно, за да се убеди, че в планината нищо не се променя, че тя винаги стои на своето място и ще стои така вечно… „Там е цялата работа“, каза той в онази нощ.

Планината наистина стои на мястото си — тук чичо е прав. Но че в нея нищо не се променя — не е прав. Например потокът, доскоро тих и затрупай от сняг, цял бучи и оглася гората с рева на пенестите си води. По земята наоколо са наболи бледорозови румянки, все още голи, без листа, но силни и високи.

Отрязах един прът, завързах влакно с мушичка за стръв и бавно се спуснах надолу по потока, да търся Йожовите вирчета. Успоредно на мене, но на почетно разстояние, се прокрадваше Габка. Придържаше ключовете с ръка, стъпваше тихичко, така че за съжаление нямах причина да я изгоня.

Изпищя, едва когато изхвърлих в краката й първата пъстърва. Цапнахме я с един камък по главата, промушихме през хрилете й пръчица и продължихме.

След час вече бързахме нагоре по пътя с дванадесет пъстърви на пръчицата. Четири по-малки хвърлих обратно във водата.

— Можем да ги изпържим — подскачаше около мене Габка. — Също както потапят месце в яйца и после го овалят в галета. Да си оближеш пръстите!

Казах, че не умея да пържа пъстърви. Ще ги сложа да се пекат във фурната. Ще ги посоля и готово. Ако намерим масло в килера, може отгоре им да нахвърляме парченца масло.

— Надявам се, че не си забравила какво се разбрахме за рибите!

— Аз? — обиди се отново тя. — Гледай ти да не забравиш.

Какво да я правя? Знам си, че ще ме издаде.

А от всичко на света татко най-много мрази да бракониерстваме край потока. Обича да хапва пъстърви, но не търпи, когато ги ловим. Особено аз, веднага отнасям по някой шамар, осмеля ли се да приближа потока. И от Вук доста съм си патил за тази риба. Преди. Сега Вук дори няма да ме забележи край потока. От Нова година насам си идва много пъти у дома и затова знам, че нищо, от което се интересуваше преди, вече не го интересува.

Отключихме хижата, кучетата оставихме вън, за да обадят, ако се появи опасност и аз се залових да чистя рибата. Габка постоянно ми досаждаше, искаше да я опържим. Казах й, че в килера няма ни едно яйце.

Тя опаса престилката на мама и каза, че отива в прерията да търси полози. От край време кокошките ни са такива, ненормални. Веднага щом запролети и се стопи снегът, те не снасят яйцата си под сайванта, в дървените сандъчета, постлани със сено, а из цялата околност и на места, за които знае само Габа.

— А като намеря яйца, ще изпържиш ли рибките? — върна се тя чак от стъпалата.

— Ти намери. После ще видим.

Разбира се, че няма да ги изпържа. Но ако с печенето на фурна не излезе нищо, ще може да си изпържим яйца.

Наредих изчистените риби в тавата и отгоре им нахвърлях парченца масло. Нашите пъстърви са светли. Сребристи, с червени точици. Навярно защото и водата в потока ни е сребриста. Веднъж татко купи в Бистрица едни такива арабчета, че даже не можех да си представя в какъв поток са живели.

Пъхнах тавата във фурната и почнах да разтребвам кухнята, за да унищожа всички следи от бракониерството.

Огънят в печката весело боботеше и от пъстървите вече се носеше приятна миризма, а Габка все още не се връщаше. Отидох в стаичката, за да погледна от прозореца къде се губи. Видях само Страж, който лежеше на слънце. Той не търси яйца с Габка. Бой, разбира се, търси. Страж намери полог само веднъж и петнадесетте яйца в него смяташе за свое имущество. И като свое имущество, още на място ги изяде. Дори не се криеше. Когато Габка видя жълтата му муцуна, отиде да се оплаче на татко и той затвори Страж цял ден в умивалнята. Тогава Страж така изпогриза вратата, че от нея стърчаха трески. Вън не успя да се измъкне и вечерта изяде голям бой, но поне беше доволен, че не е изтърпял покорно несправедливото наказание. Оттогава Страж не търси полози. А Бой презирам. Не затова че помага на Габка, а затова че не изяжда ни едно яйце, с което подло й се подмазва.

Иззад кочината изникна Габка с престилката на мама. Без Бой. Бавно, важно вървеше през прерията. Репеите не я закриваха. Лежаха на земята почернели след дългата зима, преплетени като уморени змии. Тя направи още няколко крачки, трепна, вдигна глава и се спря. Изведнъж ми домъчня за нея. Задето стои там мъничка, изоставена, в избелял и мръсен анцуг, с твърде голяма престилка, с небрежно сресана главичка, с кални ботушки, може би и без чорапи. С червените ботушки, някога толкова красиви. Подсмърчаше и триеше носа си с ръка. Изоставено, настинало момиченце.

Бързо отворих прозореца.

— Габец! — провикнах се. — Габец, прибирай се! Стига си търсила. Ела, рибките са почти готови.

Дори не помръдна. Тогава чух, че нагоре по долината бучи автомобил. И в същия миг се показа от падината. Нашата джипка!

Беше късно да вадя рибите от фурната. И без друго миризмата им се носеше из цялата долина. Затова най-разумно беше да се подготвя и с безразличие да изчакам последствията.

Гледах, привидно спокоен, през прозореца и не можех да разбера защо Габка стои като вкаменена. Защо в личицето й нахлу кръв, защо пусна крайчетата на мамината престилка, тъй че на земята паднаха три бели яйца. Какво я изненада така?

Джипката спря под прозореца и тогава разбрах.

До татко седеше и мама…

Стрелнах се вън, но мама вече тичаше през прерията към Габка. А тя все стоеше, стоеше неподвижно, цялата червена и смаяна. Но гледаше трите счупени яйца в репеите.

От задната седалка се измъкна Вук. Ужасно му се зарадвах. Нищо нямаше да му пречи да си идва у дома всяка неделя!

Свалихме от колата пълния с покупки кош и го отнесохме в кухнята. Вук усети миризмата и безразлично попита:

— Какво печете?

Веднага се издадох, макар че не казах нито дума. Вук пристъпи към фурната и я отвори. Кълба вълшебно ухание го удариха в носа.

— Коя дата сме днес? — погледна ме зловещо той.

— Коя ли? Ами де да знам. Събота сме, но датата не зная. — Опитах се да изчезна в коридора.

— Тогава аз ще ти кажа! — викна Вук. — В никакъв скучай още не е петнадесети май!

Знаех го и без него. Само че аз не мога да се съобразявам, че ловенето на риба е забранено през април. Аз трябва да бракониерствам тогава, когато ми се отдаде възможност.

— Ей, Дюро, ама такъв ще ти светна, ама такъв… чуваш ли! — беснееше Вук и на мене ми се струваше, че всеки миг ще нахлупи тавата с рибите на главата ми.

После тресна вратичката на фурната и седна до масата.

— Не знаех, Йожко — почнах да хитрувам аз. — Мислех, че от първи април… Ама и без друго тия бяха все мъжки. Сериозно. Нито една нямаше хайвер. Тези с хайвера ги хвърлях обратно, да не би да съм луд…

— Я стига си дрънкал — каза Вук. — Донеси мухите, и всички влакна ми донеси! Кой ти е позволил да разнасяш нещата ми?

Излязох в коридора, уж за мухите. И полетях навън, за да посрещна мама. Тя седеше под Марманец с Габка на коленете. В ръката си Габка стискаше шоколад. Дори не го беше развила! Седеше тихо и все така смаяна.

Изглежда, това дете упреква в нещо мама…

Но аз не я упреквам! Аз само исках да попитам дали мама ще остане у дома.

Ала не попитах. Такъв съм си. Ако много искам да разбера нещо, нямам смелост да попитам. Само тръпна, изчаквам и дебна нещо, което и без да питам би отговорило на въпроса ми.

Както например Вук, без да питам отговори на въпроса ми за рибите. Дали го интересуват, или не. Така отговори, че за малко не ми стовари тепсията на главата. Следователно, твърде ясно.

Но с мама не беше ясно. Продължаваше да седи под Марманец. Приседнах до нея. Тя ме притисна замислено, докосна дупката, която отдавна се беше прокъсала на стария ми пуловер, после извади гребенчето от косите си и започна да реше Габка. Мълчеше.

На стъпалата се появи татко.

— Хайде, елате да ядем — рече той. — По случай пристигането ни Дюро е приготвил угощение. Заповядайте на масата!

Каза го кротко, но не като Фукач, който бърбори преди да раздава плесниците. Бях сигурен, че вече нищо не ме заплашва. Що за странни работи стават тук?

Влязохме вътре, а след нас татко внесе куфара на мама.

Но куфарът не значи още нищо. Куфарът лесно се донася и лесно може да се отнесе.

Нареждахме масата с Габка, когато татко извика Вук навън. Изнесоха още нещо от джипката. Нещо в чувал.

— Дай ключа от мазето! — извика ми татко.

— Защо от мазето? — каза мама. — Вече не е студено, сложете ги под сайванта. След две-три седмици може да започнем да садим.

Бенюшките картофи!!

Скочих към мама, и не й казах нищо, защото в очите ми напираха сълзи. Какво от това! Никой не ме видя, освен мама. Аз не съм като Вук.

Не съм като Вук, който плака един-единствен път през живота си.

— Да видим кой ще направи на мама лескова ограда под Шпрнагел — каза татко. — И кой ще й докара оборски тор.

— Щом съм дал дума, ще я изпълня — стана от масата Вук. Преобу се в коридора и слезе по стъпалата.

Знаех къде отива. И когато изчезна зад близкия хълм, тръгнах подире му. Както винаги. И вървях, вървях без да спирам, ако не с него, то поне по следите му. За да бъде сам и все пак да не бъде напълно изоставен в сумрака под Кози рид.