Клара Ярункова
Братът на мълчаливия вълк (11)

— Всяко хубаво нещо си има край — каза чичо Ярослав, когато се заспускахме по стръмното към Янската долина.

Точно това ми харесва у него. Нищо не може да го привлече за дълго. Защото, честна дума, и аз съм същият.

В дъното на долината запяхме в такт с крачките. Спускахме се бавно по наклонения скат, от време на време взимахме по някоя калория от еднодневката и краката ни въобще, ама въобще не ни боляха. Върху крема чичо си залепи зелен лист, защото кожата му започна да изгаря от слънцето. Моята не. Аз съм черен през цялото лято и не усещам слънцето. Чичо непрекъснато си тананикаше, но на мене вече ми беше омръзнало. Стигат ми песните на училищните излети. В това отношение нашият учител, другарят Фукач, е строг. Веднага разбира кога само си отваряме устата и ни опъва ушите.

В почивната станция на профсъюзите не искаха да дадат бира на чичо. Тя, казват, била само за почиващите, а на чужди хора не било разрешено да се продава.

— Какъв чужд човек съм аз? — повдигаше рамене чичо. — Ами че аз съм хижар под Дюмбер!

Казвам ви, той се оправя навсякъде!

— Не мога, господине — усукваше го сервитьорката, — не ни е разрешено да продаваме.

— Хайде, момиче, нагости ме — каза уморено чичо. Изглежда наистина бе много жаден.

Луничавото момиче го погледна с кафявите си очи и аз видях, че би дала на чичо и цялата бъчвичка, защото той е доста стар, а до Ян има още час и половина път.

— Ще попитам шефа — изприпка то на високите си токчета.

Чичо потриваше ръце и тържествуваше, че никой не може да му се опре.

— Нямаме — върна се бавно момичето. — Бирата ни се е свършила.

Чичо не наруга момичето, но вън се разбесня като тигър.

— Дори и планината не е събудила човечност у тях — викаше той, — ще се изпоядат като вълци! Подчиняване на мухлясалите бюрократи, това е всичко, на което са способни! Човек може да издъхне пред вратата им, а те чаша вода няма да му дадат без писмено разрешение!

Наистина беше отвратително. Толкова отвратително, че се срамувахме и ние, и момичето. Хубаво поне, че чичо ругаеше, иначе щях да се чувствам, сякаш са ме изритали по задника. Хвала богу, чичо ругаеше твърде смешно, защото още не съм чувал вълците да се изяждат или пък чичо да моли за чаша вода и хич не ми се струваше, че е на път да издъхне.

— Тая държава не е за хора — удари чичо по една скала с валашката, — това е страна, задушавана от бюрократи!

Е, аз не зная. Но мога да си представя какво щеше да стане, ако всички хижари посрещаха така пътниците. Лично аз не бих стъпил в никаква хижа. Щях да си нося храна в раницата, а вода щях да пия от потоците. Вярно е, че така човек не би стигнал далече, защото колко храна може да се носи на гръб? Даже не знам дали и тридесет килограма.

Вече не бяхме толкова весели.

Налегнаха ни и грижи. Не можехме да си представим как ще намерим Бой в Микулаш.

— Ще застана насред площада и ще му свирна — предложих аз. — Когато у дома му свирна, трябва да ме чуе и от един километър.

— В планината. И в тихото — каза чичо.

Наистина, Микулаш не е планина, а град. А изсвирването навярно не умее да криволичи из улиците. Блъсне се в първия ъгъл, удари се о зида, търкулне се на земята и свършено с него.

— Или пък може да помолим да го извикат по градската радиоуредба, тя се чува навсякъде — хрумна ми друго. — Ако платим в градския съвет, може би председателят ще ме пусне да повикам Бой по микрофона. Той ще ме познае по гласа и веднага ще дотича.

— Дюро, я не дрънкай глупости — каза чичо отегчено. — От градските високоговорители няма да познае гласа ти и твоята собствена майка, та камо ли куче. Никога ли не си чувал как боботят и хриптят?

Как да не съм чувал! Когато се връщам от училище и автобусът спре на пети километър, от селото се чува: „Тулошка Сераф, Тулошка Анна, Тулошка Матей, Тулошка Йозефина да се явят на заседанието на комисията по социално осигуряване“. После пускат туиста „Отронен лист“.

Най-сетне чичо се засмя.

— Това е, за да разбере цялото село, че всяка молба за пенсия се търкаля като отронен лист през Тулошкови — замърмори той. — Към когото са благосклонни светии Тулошкови, него и сам господ в Братислава ще благослови. Но към когото не са благосклонни, горко му трижди, нека трева да пасе или по-добре сам да си напише некролога.

Гледай ти как ядосаха чичо с тази бира!

Отново заговорих за Бой. Дали все пак няма да дойде, ако го повикам по радиоуредбата.

— Как ще дойде, глупчо, когато не знае от къде викаш! А и да знаеше, не е чак такъв гений, та да намери градския съвет в Микулаш!

Отдавна бях забелязал, че нашите кучета играят малко по нервите на чичо Ярослав. И сега той почна да измисля какво ще кажем на татко, когато се върнем в къщи без Бой. Но аз още вчера реших, че без Бой няма да се върна. Обичам го, липсва ми, а освен това ме измъчва мисълта, дали някъде лоши хора не го измъчват, като го държат гладен или го бият.

— Като се настаним в хотела — казах на чичо при бюфета в Ян, — ти ще останеш да си починеш, а аз ще обиколя улиците. Където и да е, ще го намеря.

— Ами и аз ще обикалям — разроши ме чичо. — Ти половината и аз половината. — Той издуха бирената пяна и изпи на един дъх цялата халба.

Докато се возехме в автобуса, проверих в еднодневката, да не би случайно да съм изгубил ремъка и намордника за Бой. Защото в автобуса е забранено да се возят кучета без намордник.

Потънали в грижи, ние се отправихме от автобусната спирка към хотела. Съвсем се отчаях, когато още от автобуса видях колко улици и улички има в Микулаш. Все пак Бой не е копче. Куче, голямо като теле, не може да се изгуби дори сред толкова хора. Освен ако някой го държи затворен. Или ако изобщо не е в Микулаш.

Да можех поне това да науча!

Вървяхме по каменния тротоар и всеки миг някой се блъскаше в нас. Беше ми чудно защо хората в Микулаш са толкова зли. Сигурно защото страшно бързат и с най-голямо удоволствие биха стъпвали един другиму по главите. Зарадвах се, когато открих сред тях туристи. Те влачеха бавно краката си, разглеждаха всичко, пречеха на местните жители и тъкмо с това ги дразнеха.

Вървейки, наблюдавах съсредоточено дългата улица, по която в двете посоки се гонеха автомобили. На едно място, все още далече от нас, между колите се мотаеше малка двуколка, покрита с бяло платно. Автомобилите я задминаваха, свиреха злобно с клаксоните, а когато профучаваха край нас, виждах колко ядосани са шофьорите.

Започнах да наблюдавам по-внимателно натоварената количка. Между другото и затова че тържествено дрънчеше по неравния паваж. Харесваше ми как хич не я е грижа за всички автомобили и спокойно, бавно се придвижва по побеснялата улица. Исках да видя това конче със здрави нерви, но автомобилите непрекъснато го затулваха. Провирах се между хората, докато накрая успях да го забележа през една пролука между колите…

Стори ми се, че цялата улица спря. Най-малкото поне, беше сигурно, че спря Бой с количката, която теглеше. Той повдигна глава, почна да души и залая силно с жалостен глас. Един камион блъсна количката му отзад. Улицата пред него се опразни, колите не можеха да го заобикалят поради насрещното движение. Бой спря движението по главната улица в Микулаш. Тогава от тротоара към него пристъпи мъж в окървавена престилка и го цапна с голямата си ръка по задника. Бой се сепна, а хората почнаха да се смеят.

В този миг аз също се опомних и продължително, силно изсвирих с пръсти. Бой ме съзря, трепна, завъртя опашка и както си беше с количката се втурна право към мен. Напряко през улицата! Количката затрака ужасно, наклони се на една страна от бясната скорост и изпод платното се изтърси грамаден говежди бут. До него изскърцаха спирачките на един червен фиат, но шофьорът вътре беше весел и се провикваше през прозорчето, че ще прибере месото за гулаш. Мъжът в окървавената престилка скочи от средата на улицата, грабна бута и се спусна с него, като с някаква грамаданска сопа, точно срещу нас.

Прегърнах мръсния Бой около шията. Той ме лижеше, пипаше ме с лапи, скимтеше и лаеше в ухото ми. Като някой побъркан от лудницата.

— Побесня! — викаха хората. — Ще ухапе момчето! Викайте милиция! Трябва да го застрелят!

Страшно се изплаших.

За щастие се намеси чичо Ярослав. Той почна да държи реч за кучешката радост, за вековното приятелство между човека и кучето, за блудния син (не знам кого имаше предвид, Бой или мене), за възвишеното послание на бернардина да спасява хората от жестоките нокти на планината. Хората го слушаха, дори окървавеният момък пусна говеждата сопа и се опря удобно на нея. Чак когато чичо подхвана за безсъвестните хора, похитители на благородни кучета, мъжът метна говеждия бут върху платното и заплашително каза:

— Я стига си плещил, старо. — После се обърна към останалите: — Хора, не слушайте този откачен тип. Открай време кучето си е мое! Много ми е кротко и работно. Разбира се, почнат ли да му подвикват разни хаймани… Хайде, Гарване. — Той го дръпна за поводите, а на мене ми викна: — Изчезвай, уличник такъв, докато ти казвам с добро, защото ей сега ще повикам милицията!

Чичо се ядоса, започна да обяснява кои сме и чие е кучето, но мъжът издърпа Бой на пътя и това магаре се впрегна послушно в количката. Теглеше и се оглеждаше подире ми, полайваше и въртеше опашка, за да му се възхищавам как покорно тегли.

Просто и тъпо магаре! Аз го учех да тегли лека шейничка по искрящия пухкав сняг, мама даже му уши бели поводи от парашутна коприна, та да е красив като елена от приказката за снежната царкиня, а той ще се скъса да ми тича тука, впрегнат в грозната окървавена количка! Няма що, хубави стопани си е намерил в тоя отвратителен, мръсен град! Месари, дето даже не знаят, че гарванът е черен, а не жълто-бял като нашия Бой!

Наистина, докато вървях след количката (нямаше сила, която можеше да ни пропъди, нито мене, нито чичо Ярослав), престанах да се чудя защо са го нарекли Гарван. Още малко му оставаше до черния цвят, толкова беше мръсен.

Мъжът ни подвикна още два пъти, после измъкна от джоба си нож, клъцна парче лой от говеждия бут и го хвърли на кучето, та хората да видят колко добре се отнася с него. А този негодник излапа лойта! Ще го науча аз в къщи, как може така да се унижава! Да слуша като роб за мръсните отпадъци от месарската количка! Страж не би направил това никога! Ей богу, той няма да се продаде за някакво си плюскане. Ако не може да издържа повече от глад, ще открадне, но никога няма да стане роб на месарите. Страж не е толкова умен като Бой, но не съществува друго куче на земята, което да има такава гордост и достойнство. Бой пък има ум за десет кучета, но воля — почти никаква.

Не можах да изтрая и казах това на чичо. Страшно се ядосах, защото отгоре на всичко Бой блажено се облизваше.

— Не се чуди на кучето — махна с ръка чичо, — и хората не са по-различни. За някой тлъст кокал ще продадат майка си и баща си.

Но Страж не е такъв!

А чичо понякога е непоносим. Невинаги, по понякога страшно. С него просто не можеш да си поприказваш нормално.

— Какво ще правим сега? — попитах. — Имам ножче, мога да прережа ремъците и да избягам с Бой извън града. Там ще те почакаме.

— Стига! — сопна се чичо. — До гуша ми дойдоха тези улични палячовщини.

Дошли му до гуша! Той сам правеше палячовщини. Кой го караше да държи речи за блудния син? Не може да тича, и това си е! Ако бяхме само двамата с Бой, отдавна да сме в Липовски Ян.

Но после се сетих друго: нямаше ли Бой да ме предаде, ако мъжът го примами обратно с парче говеждо?

Е, мисля, че това не би направил. Все пак послушах чичо и скрих ножчето в джоба си.

— Трябва да се действа дипломатически — наду се чичо.

Стигнахме месарницата. Мъжът спря Бой и по стар навик кучето веднага се просна на прашната улица.

Мръсно прасе!

Чичо Ярослав влезе с достойнство в магазина. Аз скочих към количката и почнах да разпрягам Бой. Той ми помагаше да извадя главата и предните му лапи от противните мазни ремъци. Чух как чичо дипломатически преговаря в магазина с главния месар и как младият мъж мърмори и прекъсва чичо Ярослав.

След като разпрегнах Бой, отново ми се прииска да си плюя на петите и да избягам с него. Но чичо Ярослав умее да чете мисли, защото надникна от вратата и ме заплаши:

— Стой тука и да не си помръднал! Не сме престъпници, за да крадем собственото си куче!

— Моето собствено! — изкрещя мъжът.

— Ще видим — каза спокойно чичо. — В тази република има закони. Ние ще докажем своето право!

Бях любопитен как.

Главният месар изпрати помощника си да обезкостява говеждо месо и да сече кости за супа. А чичо извика обратно в магазина. Ние останахме навън. Бой обаче започна да се върти, да ме поглежда с крайчеца на окото си и незабележимо да се примъква към месарницата. Така го сръчках, че желанието му да облизва месарския тезгях се изпари веднага. Наистина, в миг разбра защо го пернах и започна да се прави, че месарят не съществува за него. Но за по-сигурно аз застанах до вратата.

— Да предположим, че кучето е ваше — каза главният месар на чичо. — Може да ви повярваме, а може и да не ви повярваме.

— Да не повярвате! — закърши чичо ръце, но сдържано. — Значи вие си мислите, че заради чуждо куче ще се тътрим до тук през гори и планини, чак от другия край на света?

Изтръпнах. Не вярвах, че така ще докажем правотата си.

— Да речем, че е ваше — продължаваше надменно месарят и все повече ми ходеше по нервите, — със здраве си го вземете, само ще се радвам.

Да! Вижда се колко се радва твоят помощник!

— Залепи се за нас като кърлеж, напразно го пъдехме всеки ден — продължаваше да обижда той.

Ах ти, лакомнико мръсен и гаден! Шибнах Бой зад ушите.

— Хранехме го юнашки, само че на него не могат да му смогнат и братиславските кланици. По цял овен може да изяжда на ден.

— Хайде де, не думайте — обади се чичо, — ами че това е току-що поотраснало кученце, отгледано с мляко и зеленчуци.

Майчице, какви ли не ги измисля чичо! По-добре да не се препира повече, да вземем Бой и да се махаме.

— Хубаво кученце — ухили се месарят. — Мързелив, лаком пес! И без това вече исках да го дам на кучкаря.

На кучкаря! Прегърнах Бой около шията и извиках в магазина:

— Да, мързелив! Мързелив! Е, да тегли колички не е мързелив! Горкичкият! Той е бернардин и трябва да спасява хората, а сега вие сте го развалили, защото той не бива да яде месо! Развалили сте го, никога вече няма да бъде спасител!

И наистина ми беше до плач, въпреки че това за месото не беше чиста истина. Вярно, на бернардините не трябва да се дава месо, но само през първата година от живота им. Не трябва да им се дава месо, за да не се развали техният благороден характер на спасители. Ако от малки се тъпчеха с месо, щяха да подивеят, горският дивеч щеше да им се услади и щяха да станат не спасители, а ловци. И то твърде опасни ловци, които със своята сила и страшни зъби биха се решили да нападнат и едър дивеч. Все пак това, което казах на месаря, не беше съвсем вярно. Не беше вярно, просто защото Бой скоро ще направи две години, вече е голямо куче и в къщи от време на време също си похапваше салам, откраднат от туристите. Но когато там, пред месарницата, аз си представих как Бой намира някой изтощен скиор и трябва да го спаси, побиха ме тръпки. Не се боях, че Бой ще го захапе за гърлото, това не. Боях се, че ще почне да рови из раницата и джобовете му дали няма месо, а ако не намери нищо, ще зареже спасяването, ще се разсърди и ще си отиде. Защото, честна дума, пред месарницата изглеждаше, че за месо Бой е готов да направи всичко, дори да тегли окървавената количка, но без месо не би помръднал и пръста си.

Ама аз ще му дам да разбере в къщи! Май веднага ще трябва да го вържа на синджира, докато не се изпарят от главата му месарските угощения. Предварително му сложих само ремъка. Отначало му беше интересно, подръпваше го с лапи и танцуваше на място, но когато сложих намордника на муцуната му, смаяно ме загледа.

— Виждаш ли — казах аз, — можеше да си стоиш в къщи като Страж. Сега нищо хубаво не те чака!

Веднага разбра. Но нищо не го измъчва дълго, той се примири със съдбата си и удобно се излегна на земята.

— Всъщност бихме могли да тръгваме — каза чичо, доволен от изхода на дипломатическите преговори и се приготви за път.

— Е, това няма да бъде толкова просто — отпусна ръце месарят и зае поза, като че ли Юрий Власов се готви да вдигне 220 кг., — щом по закон, по закон. Платете ни петдесет крони за храната и може да си вземете кучето.

— Вие наистина ме изненадвате — призна чичо дипломатично, — но моля ви се — да се придържаме към буквата на закона. Добре, вие сте хранили кучето. Само че всички ние бяхме свидетели как нашето куче мъжки отработва прехраната си. Две седмици то е било ваш работник и по закон му принадлежи заплата. Вие ни начислявате петдесет крони за храната. Моля! За неговия труд ние пък ви начисляваме сто. Възнамерявах да ви ги простя. Но сега, ако не искате да си имате разправии, изплатете петдесет крони заплата на нашето куче!

Бой слушаше и дори ми се стори, че малко се възгордя. Ха-ха, работник! Не е глупав чичо ми!

— Не говорете глупости, драги господине — сниши присмехулно гласа си месарят. — Нима наистина си мислите, че сме използвали труда на кучето? За превозване на месото ние си имаме коли, сума камиони! Оня келеш — посочи назад към помощника си, — просто си играеше с Гарван. Караха заедно по-малките партиди за ресторанта на гарата.

— Разбира се, драги господине — спореше чичо, — кучето си е куче и не може да помъкне наведнъж месото от десет вола. Само че да погледнем въпроса от друга страна…

Те се пазариха още сума време. Най-после се разбраха, че никой няма да плаща нищо. През това време месарят обслужваше клиентите, двамата с чичо ми се шегуваха с тях и на мене вече не ми беше интересно. Когато надзърнах вътре, месарят тъкмо предлагаше на чичо да опита новия диетичен пастет.

— Идвам — кимна ми чичо, — почакай навън.

Но докато дойде, мина доста време. Месарят го изпращаше. Даде му за по път половин килограм наденица, а на раздяла каза на Бой:

— Ако пак имаш път през Микулаш, отбий се, Гарван! Ще те нагостя с мляко и зеленчуци!

И той се кикотеше като луд. И чичо се смееше. Подадоха си ръце като две лисици, които взаимно си признават хитрината. Накрая потеглихме. По очите на Бой виждах колко усилия му струва да не се обърне нито веднъж подир месаря. Водеше дяволска борба със себе си, но спечели. Не се обърна. На преструвките той е майстор над майсторите. Наистина, само ако има някаква полза и ако сега нямаше особена полза, то нямаше и вреда, тоест плесница. Тези неща той майсторски умее да пресметне.

Сам не зная как мога да обичам такъв подлец.