Клара Ярункова
Братът на мълчаливия вълк (13)

— Днес ще спим при мама и татко на земята — каза Вук. Нашата стая трябва да се освободи.

— А? Ама защо?

Вук не отговори, но аз много добре знаех защо. В действителност всички стаи са заети. А милата Янинка ще пристигне с родителите си! Мога да си представя как мама ликува духом, че нейният Йожинко си е намерил такова порядъчно момиче. Хъм, порядъчно! Когато й се иска — му пише, когато не иска — не пише. Но мама си мисли, че Яна не я пускат да се скита сама из планините. Мама окайва всички родители, чиито дъщери спят в палатки с момчетата.

Веднъж и аз съжалих една (не родителите й, а нея самата), която доста късно дотича при нас в хижата. Носеше еднодневка, беше леко облечена и молеше татко да я подслоним през нощта. Чух как плаче в кухнята и разправя нещо на мама. Но най-отвратителното се случи сутринта, когато пред хижата дойде цялата банда от палатката, момчета и момичета. Отначало аз даже се смях, когато коленичиха и почнаха да се провикват в един глас: „Покажи се, покажи се, света дева орлеанска!“. Но когато тя излезе и също се засмя, те започнаха да я замерят с нейните вещи като с камъни. Тогава побеснях и изтичах да намеря Йожо, за да ги набие. Само че ненадейно им се развика един дангалак от техните. Същият и замина с момичето, защото то тръгна за автобуса да се прибира в къщи.

Знам, че за тях това беше шега, но си мисля, че щом някой се разплаче, трябва да се престане с шегите, защото те вече не са смешни, а скучни и тъжни.

Изглежда и на тях им бе омръзнало. След обяд си стегнаха багажа и заминаха нанякъде.

И все пак не разбирам, защо трябва да се съжаляват техните родители. Ако искате да знаете, когато вечер младежите седят около огъня и пеят до късно през нощта, честна дума, аз им завиждам. И мама самата увещава татко да не ходи да ги пъди.

Но разбира се, Йожовата Янинка е съвсем друга! Мамина глезла с лигавниче. (Габка още има едно!) Такава не може да спи в палатка, тц, тц, тц, току-виж в ушенцето й влязла буболечка! Оле-ле, майчице мила!

Любопитен съм как ще изглежда това чудо.

— Бягай да носиш дюшеци от тавана — не ме оставяше на мира Йожо. — Юлка иска да премести бельото от нашата стая.

Я го гледай ти как заповядва. Юлка била казала! Тя е влюбена страхотно в своя летец, а за Йожо е готова да влезе в огъня, само защото си мисли, че и той е влюбен. Вероятно наистина е влюбен. И ако се съди по стихотворенията, много, до ушите, смъртоносно.

Отидох в стаичката, където спят майка и татко, за да видя дали изобщо ще можем да се сместим тримата на земята. Изглеждаше ми съмнително. Тъкмо измервах пода с крачки и пречех на Ивета да пише (писмо до скъпото мамче, ха-ха), когато телефонът иззвъня. Вдигнах слушалката.

— Ало! Кой е там? С кого говоря? — викаше насреща ми генералски глас и аз веднага познах, че това е моят съученик от Мито, Дежо Върбик.

— Тук е главният щаб на партизанските войски на генералисимус Юрай Трангош! — изкрещях аз и двамата се закикотихме.

— Как вы паживаете, генералисимус? — продължаваше да се занася Дежо и аз вече се готвех да му отговоря на руски, когато Дежо бързо понижи глас: — Идва татко, имате телеграма, после пак ме извикай!

Телеграмата беше кратка, ама много важна.

— Адрес Йозеф Трангош — диктуваше бащата на Дежо, който беше началник на пощата, — текст: Поради болест не пътуваме, подпис Яра, или Юра, или Яна, подадена в Ружомберок в единадесет нула пет. Записа ли си? Как е татко ти? Поздрави го.

Отговорих телеграфически:

— Записано е, татко е добре, поздрава ще предам, моля, дайте ми Дежо.

Разбира се, нищо не си записах. Такава телеграма ще запомни и един обикновен фокстериер, а това са както е известно, най-глупавите кучета. Но най-добре ще я запомни Йожо. Поради болест! Не ви ли казвах аз?

Подухна ме ветрецът,

изстина ми носецът.

Охо, стихотворение! Я да опитаме по-нататък:

Той, мокър, ме тревожи.

Подай ми кърпа, Йоже.

Ей, че е глупаво! Глупаво е и че се смея. Поне да ми беше смешно, а не е. Какво смешно има тук? Яна се е разболяла и Вук ще бъде тъжен. Наистина няма нищо смешно.

Малко по-смешно стана, когато Дежо забръщолеви по телефона на руски. Как вашие вайници? По руски той има тройка, но да дърдори врели-некипели умее отлично.

— Хватит, таварищ хулиган! — изкрещях аз като за петица, колкото и имам по руски.

— Представи си — каза Дежо по словашки, — вдругиден пристига Квачката. Квачката е другарката учителка Квачкайова. Живее у началника на пощата, но за съжаление не ни преподава. Представи си, трябва да бъдат тук една седмица преди започване на училището.

— А представи си — започнах да му подражавам, — аз тъкмо се колебая дали да не отскоча тая седмица до Братислава. Представи си!

— А пък аз, представи си, до Прага.

— Слушай, мене едни наистина искат да ме вземат в Братислава. С розова шкода, представи си!

— За мене дойдоха едни от Пражкия храд. Със сребърен Ту, представи си!

— Върви тогава, дръвнико!

— След тебе, простако!

А после продължихме да се ругаем още по-красиво, докато Ивета се хвана за ушите и избяга от стаята.

— Въздухът е чист — казах аз нормално.

— Кой беше там?

— Абе, братовчедката.

— Коя?! — хлъцна Дежо.

— Не бой се, не е Зуза.

Миналата година страшно му бе харесала братовчедката ми Зуза от Бенюша. Дежо харесва всяка фуста, защото е женкар. Какво ли не ми е наговорил за момичетата от Мито! Но всичко това е вярно, колкото и Пражкия храд. Когато миналата година видя Зуза, половин ден беше червен като рак и забрави всички езици. Не само словашкия, но и руския, маладец. А после в училище се фукаше, че през лятото на хижата си имал момиче. Ще рече, нашата Зуза, ха-ха!

— Поздрави я от мене — почна да се перчи отново той.

— Кого? — попитах.

— Братовчедката, разбира се!

— Добре. Тя е на три години!

Нарочно махнах седем години на Ивета.

— Е, какво? — дуеше се Дежо. — Ти не обичаш ли тригодишните деца?

Ама че го измисли, мръсник такъв!

— Слушай, Дюро — понижи глас той и сигурно затули слушалката с длан, — ще донесеш ли?

— Още не знам.

— Как така не знаеш?!

— Ами още нямам.

— А ще имаш ли?

— Не зная. Може би…!

— Слушай… ти просто си го зарязал!

— Не! Само че още не съм намерил.

— Ти какво, приятел ли си, или дрипа?

— Ти си цървул!

— А ти галош.

— Ти пък си чепик!

— А ти гьон!

И всичко почна отново. Ругаехме се колкото можехме и по едно време ми хрумна, дали ако някой, който случайно подслушва линията, би познал, че разговарят двама най-добри приятели. Кой знае, ха-ха-ха?

Когато изчерпахме всички чепици, цървули и галоши, Дежо премина в света на животните, където може да се остане най-дълго. Бяхме едва при чакала и аз тъкмо приготвях хиената, когато в стаята влезе Юла. Бързо обърнах на руски, за да не разбере. Тъй като не знам как е хиена на руски, върнах се към първоначалния разговор:

— Никакви страхове, всьо будет! У нас ешчо время сем дня.

— Какое время сем? — продължаваше да се прави на луд Дежо. Но изглежда и неговият баща дойде, защото изведнъж каза: — Значи уговорено, генералисимус?

— Уговорено, хулиган — поставих слушалката.

Юла се ядосваше, че още не съм свалил дюшеците.

— Можеш спокойно да си отнесеш чаршафчетата обратно — казах й аз, — посещението няма да се състои. Виждаш ли! Който бърза, бавно стига, изобщо не трябва да сваля дюшеци!

Отначало Йожо не ми повярва. Отиде в стаичката, затвори се там, обади се още веднъж в пощата, а после се запъти към гората. Когато мина край Марманец, дето седяхме с Габка на пейката и ядяхме хляб с масло и лук, той нарочно почна да подсвирква. Но аз гледах подире му и видях, че се изкачва през гората като болен сръндак. Когато сръндакът се разболее или го ранят ловци, той не се превива от болка и не хленчи, за да го съжаляват всички животни, а се отделя от стадото и тръгва самичък из гората. Намира си скрито местенце, където никой не го тревожи, ляга, не търси храна, а само кротко лежи и чака последния си час. Понякога се случва и да оздравее. Само че трябва да не е през зимата или в много дъждовно време. И изобщо това се случва твърде рядко. Ако все пак сръндакът има щастие и усети, че последният му час е трябвало да дойде, а не е дошъл, започва по малко да гризе трева около себе си. Когато се изправи на крака, той пасе известно време самичък и като позаякне, се връща отново в стадото, здрав и силен.

Аз не съм такъв герой. Когато веднъж през зимата ме болеше зъб, така ревях, че цяла нощ мама ми слагаше топли компреси.

Оставих на Габка половин глава лук и тръгнах към гората по стъпките на Йожо. Любопитен съм как Винету би проследил Сиукс в такава гора, каквато е нашата зад хижата. На една голяма ивица там няма никакви растения, а само хлъзгав килим от опадали борови иглички. И ако Сиукс, точно както нашия Йожо, не се бе подхлъзнал нито веднъж и не бе оставил изровена в земята следа, Винету щеше да бъде също така изигран, както бях аз. След като може би половин час притичвах зад дърветата, аз подуших за последен път земята и реших да се върна. Разбира се, по друга диря. Едва като поех обратно, съзрях Йожо на една полянка. Опрял се на лакът край боровинковия храст той лежеше и лениво късаше малките, кръгли плодове.

Реших да изляза от гората.

— Не си ли виждал Бой? — заговорих аз.

— Кого? Бой, хъм, хъм — прикимна Йожо с глава като Фукач, когато отначало се присмива, а после тегли уши. — Днеска не тренираш ли бягане? Или бягаш само в дъжда?

Ей това е! Главата ми ли е от стъкло, или всички хора се изучиха за врачки, та вече и Йожо вижда в най-скришните кътчета на мозъка ми? Майчице! Само това липсва, да открие в моето тайно скривалище собствените си стихотворения. Наистина, само това липсва!

Погледнах го. Той се хилеше, показал черните си зъби и бавно слагаше на черния си език черни боровинки. Чушки знае! Най-много да е забелязал, че се мъкна подир него и го дебна, когато Яна му изиграе някой номер.

И какво от това? Нали нищо не казвам, нито питам, а само се мъкна и дебна. Да не би да е забранено да ходиш след брат си, когато е тъжен? Мисля, че такава забрана не е издал никой. Дори самият Вук.

— Не искаш ли? — забоде той пръсти в боровинките.

Полегнах от другата страна на храстчето и също се подпрях на лакът. Полянката се намираше доста високо и склонът под нея стръмно се спускаше в дълбоката урва. Върховете на смърчовете едва се подаваха над нея. Корените на старите смърчове са най-различни. Особено ако са наблъскани един до друг, корените им се подават от земята и приличат на сухи, грозни клони, оскубани и не много приятни на вид. Но върховете на дърветата винаги са красиви. Дърветата пред нас дори бяха накичени с млади червеникави шишарки, които лекичко се поклащаха насам-натам и ако случайно отнякъде звъннеше малка сребърна камбанка, несъмнено щеше да се посипе сняг и Коледата щеше да пристигне.

— Знаеш ли, че зимата ще бъде люта? — казах на Вук.

— Не знам.

— Ей богу, ще бъде. Поне тук, при нас.

— А другаде?

— Другаде не знам. В Ружомберок, да кажем, може и да е кишаво.

— И какво? — процеди Вук пак като Фукач.

— Нищо! А тук ще има сняг е-хе-хей…

— Какво искаш да кажеш с това е-хе-хей? — ухили се подигравателно Йожо. Сега пък за разнообразие почна да се подсмива като Дежо Върбик.

— Искам да кажа… — заекнах аз, — … но ме е страх от Вук, е-хе-хей…

— По-смело, укротителю на микулашките месари! — смееше се той.

— Че на Коледа Яна може да дойде при нас да кара ски! Е-хе-хеййй! — хванах се за главата, сякаш чаках някой шамар.

— Не е лоша идеята, капитане! — каза грубо Вук.

После стана, раздвижи схванатите си крака и като оздравял, силен сръндак се втурна към къщи. Обратно в стадото.

Аз, разбира се, подир него.