Клара Ярункова
Братът на мълчаливия вълк (1)

Поех към потока да търся Йожо. Знаех, че е там от пет часа сутринта и дебне старата пъстърва.

— Махай се! — кресна Йожо още щом ме забеляза и ме замери с мамината силонова мрежичка. — Тъкмо щях да я хвана! — беснееше той. — Чакай да те науча! — и се засили срещу ми. Ама къде бях вече аз!

Йожо ми е брат, но когато лови риба го мразя. Край него човек не смее дори и да диша. Той може, ала другите — не. Него рибата няма да го усети, но другите ще чуе със страничната си линия, с която била слушала. Ама че глупост! Слуша се с уши, а не с някакви линии, които Йожо си измисли срещу нас (срещу мене и Габка), за да остава край потока сам. Той е страшен егоист. Веднага си присвоява всички риби. Както и старата пъстърва, дето всъщност една неделна утрин я открихме ние с Габка. Габка тръгна да ми показва някаква незабравка, защото аз се правех, че не й вярвам, когато пъстървата изскочи от водата точно под носа й. От изненада Габка плесна във водата ведно с нея. И то с празничните си дрехи! Наистина, тя цопна само на края, но точно там скалите са най-мръсни, слизести и зелени.

Отначало нямахме намерение да казваме на Йожо нищо за рибата, но когато през ваканцията се върна у дома от Щявница, не можахме да издържим. Това ни беше грешката. Сега крещи насреща ми „Махай се!“. Вече втора седмица лови пъстървата. Иска да я пусне жива в басейна. Затова я лови с мамината мрежа, да не би кукичката да нарани устата й, защото пъстървата била много тежка. Казва, че на два пъти вече тя си показвала главата изпод камъка, дори очите й се виждали, но и двата пъти ние сме я подплашвали. Затова сега ни мрази. Заради нашата собствена пъстърва! На която той е видял само очите, а ние цяла-целеничка и то още през юни!

Такъв брат ми е Йожо.

Габка и татко пък се качиха на нашата джипка и отидоха в селото за мляко. Крава не гледаме, за да не би лятно време мухите да изпохапят туристите. Мляко вземаме от лесничейството в края на селото, а татко го докарва в два големи гюма с джипката. Габка почти винаги се присламчва към него, защото в лесничейството има приятелка, една такава ревлива Евичка, която се страхува и от техния собствен пуяк. Аз не обичам да ходя у Ридзикови (господин Ридзик е горският). Първо, и това ми стига дето ходя там през учебната година и второ: те нямат момчета, а само три момичета и то доста глупави. Непрекъснато шият рокли за куклите си и когато нашата Габа отиде у тях, тя също оглупява. Прехвърлила крак през крак, изрязва на ожуленото си коляно малки полички и фъфли нещо на куклите, така че да се чудиш дали това е същата оная Габа, която улавя змия с гола ръка. Затова не обичам да ходя там. Никакво удоволствие не изпитвам да вдявам в иглите на четири глупави момичета.

Така че много по-мъдро е да прекараш времето си със Страж и Бой.

Като се връщах тичешком от потока, взех нарочно завоя зад хижата. Обикновено те лежат край ледника, крият се от слънцето, защото от всичко на света бернардините най-много мразят топлината. През лятото съвсем отслабват и се измъчват от страх, че никога вече няма да видят сняг. Защото наистина бернардините са много умни, но все пак са си кучета и не могат да разберат, че след всяко лято иде зима, а след зимата пак топлината, дори горките толкова да я мразят.

Вярно, топлината я мразят, но пък боготворят, когато някой тича около тях. Веднага се присъединяват към него и съвсем забравят, че не са помисляли даже да се помръднат. Най-добре е да тичаш около тях, без да ги забелязваш. Това изобщо не го понасят. Спускат се подире ти като лъвове. Тутакси аз се озовавам в пустинята, криволича по пясъка, който миналата година докарахме пред хижата и треперя при мисълта как ще ме разкъсат, ако взема да се подхлъзна. Лъвът (това е Страж, той умее яростно да ръмжи) ще ме повали, лъвицата (това е Бой, той въобще не може да ръмжи) ще оглозга костите ми, а когато слънцето ги избели, Габка ще дойде на някоя камила и ще ме събере в бохчичка.

Вече изскочих иззад хижата и се носех по пустинята, лъвът вече ръмжеше по петите ми, когато пресметнах, че след мен тичат само четири лапи. Четири лапи съвсем не са осем, а един лъв не е като два. Така не може да се играе! Кой ще оглозга костите, щом няма лъвица? Спрях и Страж се опъна в пясъка.

— Къде е Бой? — извиках му.

Той пухтеше като локомотив и лежешком ми подаваше лапа.

— Я се махай с тая лапа — казах му аз, но доста грубо, защото той от добра дума не разбира.

Отидох да потърся Бой зад ледника, където току в края на гората започва малинака. Това е най-хладното място, даже малините там не узряват по-рано от края на ваканцията.

— Бой! — викнах като татко. — Бой, при мен!

В малинака не помръдна нищо. Мълчи мръсникът.

— Бойско — запях с Габкиния глас, — къде си, Бойско? Не се страхувай, Бойско…

Бой обожава Габа, за нея би влязъл и във фурнаджийска пещ, та камо ли да стои на слънце. Щом и сега не се помръдна нищо, ясно беше, че не е там.

Започнах да се оглеждам защо наоколо е такава страшна тишина. Нали не сме истински в пустинята! Навсякъде е пълно с дървета, чак в кухнята са се напъхали и изведнъж нито едно не помръдва, а камо ли да шуми. Обикновено шумът им е доста силен и колкото повече наближава вечерта, толкова повече се увеличава. Понякога нощем тътнат така страшно, сякаш по небето преминават милион бомбардировачи, а по земята — милион танкове. Или като че настъпва второто пришествие, казва Юла. А сега мълчат, сякаш са се смръзнали от страх. Сякаш някаква вещица е омагьосала дърветата и им е казала: е, само посмейте да мръднете и ще видите какво ще направя от вас. Те се уплашват и злокобно мълчат.

Събух си обувките и бос, тихичко като рис, почнах да се прокрадвам към кочината. Исках да погледна трепетликата. Там между боровете по погрешка расте една трепетлика. По нея винаги познавам дали дърветата наистина са омагьосани или само така ми се струва. Всъщност листата на трепетликата се движат непрекъснато и все шумолят. Само ако планината е омагьосана наистина, те също притихват и тъжно висят на неподвижните клонки.

Към трепетликата се отива покрай стобора, който татко направи още за ланските прасенца. За да има къде да се разхождат, а не да лежат по цял ден в кочината. Едва зърнах стобора и се уплаших. Изправен на задните си крака, предните опрял о дъските, Бой стоеше до кочината, слънцето нечовешки жареше над главата му. Нормален бернардин не би издържал това. Само омагьосан.

Значи не само дърветата, но и животните! Бързо, колкото може по-тихо, раздвижих ръце, крака и цялото си тяло. Удаде ми се! Направих няколко крачки към Бой. Дори не ме забеляза.

— Какво гледаш бе, мърльо — проговорих му, защото бях любопитен дали ще чуя собствения си глас. Аз го чух, но Бой изглежда не го чу, защото не помръдна дори с ухо, а това върши и в най-голямата жега. Опрях се на оградата току до него, наведох се и надникнах в очите му, за да разбера къде е втренчил поглед омагьосаният бернардин. Майчице! Ами към прасенцето, изтегнало се в прашната яма! А прасето, и то като омагьосано, дори не мигва.

— Какво е това, Бойсик? — казах аз, защото отведнъж ми просветна, че прасенцата ги докараха едва днес, а горкият Бой, може би, не е виждал истинско прасе през живота си.

— Е — побутнах го аз, за да прескочи оградата, — това е прасе, разбираш ли, иди да видиш.

Аз исках да го поразгледа отблизо, защото добре зная, че Бой вярва само на това, в което сам се убеди. Та нали и аз съм същият. Напразно сто пъти виждах слон на картинка, в зоологическата градина трябваше да го докосна със собствената си ръка, за да се убедя, че е жив. А как писнах, когато поиска да ме улови с хобота си!

— Хайде — повдигнах го аз, — скачай, пъзльо!

Бой загуби равновесие и се озова зад оградата. Падна тихо на лапите си, присви се и се загледа без да шавне в непознатата омагьосана твар. Обзалагам се, че не знаеше откъде животното започва и къде свършва. Ако знаеше, нямаше да си сложи главата на три сантиметра от мръсната зурла на прасето.

Известно време лежаха така, а аз не се осмелявах дори да дишам. Тишината ставаше все по-страшна. Исках да погледна дали не лети нещо по небето, но не можех да откъсна очи от двамата в праха. Нищо вече не помръдваше. Нито на небето, нито на земята, нито в кочината.

Кой знае как би свършило всичко, ако прасето не бе открехнало с мъка едното си напрашено око. Накрая то го отвори и през милиметровата пролука съзря Бой, духна под носа му, от което се вдигна облаче прах, и ей така, лежешком, каза — грух.

Само „грух“ и Бой мигом беше разомагьосан. Претърколи се два пъти, накрая успя да се изправи на крака, прескочи оградата и със светкавична бързина запраши към малинака. (Доколкото го познавам, поне половин час е треперил от страх.) Аз също се откъснах от оградата и не можех да не се смея, да се смея, да се смея, като гледах прасето как дяволито се подхилва, дори направо се смее с прашните си очички.

Повече не отидох при трепетликата. Като по заповед дърветата зашумяха, върховете на старите ели се полюшваха ту на една, ту на друга страна, обраслата в репей прерия под оградата меко пляскаше със сребърни длани, иззад къщата се измъкна Крампулка, кудкудякайки тъжно, прекоси пустинята и влезе със сериозна крачка в сайванта.

Трепетликата вече не ме интересуваше. Лесно си я представях как отново трепери от топлия вятър.

Откъм Крупов баир достигна напевно бръмчене. Отначало тихо, като някоя муха, която кръжи сутрин под тавана, после все по-силно и по-силно, докато над сивия гръб изскочи малък лъскав самолет. Сутрешната татранска линия. Крайно време да се махна по-далече от хижата.

— Дюрооо! — чу се от кухненския прозорец гласът на Юла.

Късно!

— Дюро — сладко и злорадо вика Юла, — прибирай се, Дюрко!

Как пък не! Нека Юлишка да си потърси Йожо.

Реших, че днес няма да позволя да ме затворят в кухнята като чистач на картофи. И удържах на решението си. Не се дадох да ме затворят.

Изнесох коша и тенджерата с вода вън и чистих картофите пред хижата.