Клара Ярункова
Братът на мълчаливия вълк (16)

Будилникът е мръсна, безчувствена гадина.

Само мама беше станала. Тя ми приготви закуска и много ме съжаляваше, въпреки че й е забранено.

Снощните господа ги нямаше. От татрите бяха останали само следите по размекнатия път. Вече не валеше, но тъмнината беше по-неприятна, отколкото през нощта. По-неприятна, защото през нощта тъмнината е черна и знаеш, че другояче не може да бъде. А когато тежките облаци неподвижно са надвиснали над планината и стигнат чак до хижата, тъмнината през целия ден е тъмносива. Само гората е черна. И в нея се чува как от мокрите дървета падат капки. Надолу по пътя това не ме тревожи. Но когато изляза от училите, чакам автобуса и гледам натам, където би трябвало да бъде Дюмбер, тревожа се, че не го виждам. Веднъж, когато не го видях три седмици, на спирката в селото ми хрумна, че вероятно съвсем го няма. Че е изчезнал, че в сивите облаци се е изпарил не само Дюмбер, но и останалите върхове заедно с долината и нашата хижа. Че ще се изкача горе и напразно ще викам, ще търся и ще опипвам с ръце мократа земя, за да усетя дали някъде не се издига нагоре, няма да намеря нищо и накрая и аз ще се удавя в сивото море.

Шофьорът на автобуса ми каза:

— Е, Дюро, здравата ще се измъчиш с това училище! Заслужаваш да станеш президент или поне министър. Защо не те пратят да живееш в селото?

Защото не искам! Затова не ме пращат. Когато зимата е студена и автобусът не върви, спя у Ридзикови. По принуда… Дават ми да се завивам с голям пухен юрган, а аз съм свикнал на одеяла. Не ми харесва и да седя по цял ден в претоплената стая. Уроците ми са готови за час, а после мога да се побъркам от скука сред техните момичета.

— Що се отнася до президентството — разприказвахме се ние, — какво ще трябва да правя?

— Ами какво — надвикваше шофьорът раздрънкания мотор, — просто… ще си живееш в замъка.

— Ха-ха, тогава не е за мене. Не съм съгласен! — закрещях аз.

— А на първи май ще ти махаме с ръце.

Това вече беше по-хубаво.

— Пак не искам! — закрещях аз.

— Е, хич не си лесен — смееше се шофьорът.

Ей богу, не съм лесен. Сам не зная какъв искам да стана. Дори затова получих и цафара на съчинението „Какъв искам да стана“. Не можах да измисля нищо и преписах дума по дума от Дежо Върбик. На Габчик му се стори подозрително, че и двамата искаме да станем летци изтребители, а отгоре на всичко и с еднакви изречения. Той не си би главата да разбере кой от нас наистина иска да стане летец изтребител, а завъртя цафари и на двамата. А имахме само три грешки! Вярно, Дежо не ме издаде, но се чувстваше ощетен и постоянно ми го подмята. Казва, че ако бил приятел като мене, щял да има шестица. Не може да забрави динамита, дето обещах да му го донеса през септември. Как да донеса, когато бомбаджиите не ми дадоха? Да открадна? Все ми е едно, аз щях и да открадна, но дявол знае къде го държаха. Знаеха, че се навъртам около него и сигурно нарочно го бяха скътали някъде. Все пак Дежо излишно се сърди. Пищов не намери, а дори да бе намерил, не знаехме как да го заредим, та славно да издумка. Но сестра му се омъжи и без пищов. Наистина, на Дежо не му беше толкова до сестрата, колкото до стрелянето.

Понякога в автобуса се возим само аз и шофьорът. Кондукторката предпочита да остане в селото. Ако денят е мрачен, след петия километър шофьорът запалва всички светлини в автобуса. За да ни бъдело по-весело. Какво пък, на мене не ми е тъжно. Но шофьорът е от равнината около Търнава и не обича тесните, тъмни долини.

— Този край е за мечки, а не за хора — мърмори той и казва, че ако нямал три деца, веднага щял да избяга от жена си. Защото тя пък не може да живее в равнината.

Е, аз не бих отказал да видя тази равнина. Но когато слизам от автобуса и шофьорът ми казва „Дюрко, защо не си носиш тояжка“, не мога да не се разсмея, защото виждам, че ме съжалява.

А аз толкова много обичам да си ходя у дома!

Когато си втълпя тези неща за изчезналата планина, бързам малко повече от друг път и от време на време си подсвирквам, за да чуя колкото се може по-скоро Страж. Той усеща всичко преди Бой, залайва с гръмовния си глас и двамата се понасят презглава надолу по пътя като побеснели танкове. Чантата си слагам на гърба на Бой (просто промушвам предните му лапи през каишките), а Страж носи нещо по-леко, шапката или гуменките (той другояче не носи, освен със зъби).

Пред хижата съзирам Габка (ако вали много силно, стои на прозореца), тя идва при нас и също й се иска да носи нещо, но обикновено за нея не остава нищо.

— Почистваха печката — казва сериозно, — и знаеш ли каква черна стана Юла? Изпусна кюнеца! — Или: — Прасето не иска да яде! Онова по-малкото, с черното ухо. Само да не пукне! — Или: — Обадиха се по телефона! Един чичо ще дойде да поправи телевизора. Ай-ай, бог знае колко ще ни струва!

Докато стигнем хижата, научавам от нея всички новини. Не само това, което сама е видяла, но и това, което е чула от възрастните. Ако стигнем до стълбището, а тя още не е свършила, държи ме за палтото и не ме пуска вътре, докато не издърдори всичко. Да не би да я изпревари някой друг!

В кухнята е тихо и приятно, няма ги непрестанната глъчка и камарите от съдове, като през сезона. Жълтият под е постлан с бенюшки килими и обувките трябва да се изуват. Страж и Бой прекарват времето си навън или в коридора. Пускаме ги под масата само ако са напълно сухи. Бой вече няма бълхи. Станаха жертва на газта. Трябваше да го държим трима, докато татко го мажеше с газ и го увиваше в парцали. Половин ден трябваше да лежи под навеса за дърва, опакован като египетска мумия. Винаги когато някой от нас отиваше да го види, той скимтеше жаловито, но през една пролука между дъските аз открих, че когато е сам, той спокойно си кърти, без да обръща внимание на вонята от газта. Стар мошеник!

Седя си на масата сам като цар. Когато пристигна у дома, нашите вече отдавна са се наобядвали. Но ми оставят достатъчно ядене. От юфката даже по три чинии. Месо, за щастие, има рядко, не като през лятото, когато няма време да се варят тестени яденета. След обяда идват въпросите какво е имало в училище.

— Нищо — казвам.

— Как така нищо! — сърди се татко.

— Ами нищо особено — казвам аз.

Нашите не могат да свикнат, че вече не съм малко дете, за да бърборя като Габа. Ако са ме изпитвали, казвам, ако не са — какво да разправям? Как Габчик (този път по изключение не Фукач) искаше да перне Дежо Върбик, а не можа? Не можа, защото няма такъв човек, който би успял да удари Дежо Върбик. Не че Дежо бяга, съвсем не, стои като дирек, но когато плесницата се насочва към него, той винаги така ловко се отмества, че тя не го и докосва. Габчик побесня, отведе Дежо в ъгъла и с лявата си ръка го хвана за рамото. Пак не улучи! Дежо приклекна в коленете. Габчик почервеня като рак, притисна коленете на Дежо между своите и замахна. Дежо бързо наведе глава към гърдите и Габчик прасна ръката си в стената. Тогава звънецът удари, Габчик излезе тичешком от класната стая и ние можехме да се посмеем до насита. През междучасието пробвахме от спорт, дали някой ще успее да удари Дежо, но той наистина е неуязвим.

Ето това ли да разказвам на татко? Или че в училищния сандък за дърва сложихме две мишки и когато се окотят, ще пускаме малките мишлета едно по едно в учителската стая?

Охо! Аз не съм неуязвим като Дежо Върбик!

После отивам в стаята да си облека анцуга. И там имаме нов килим. Когато го постлаха, ние с Габка се премятахме по него през глава, докато аз не счупих прозореца с крак. На босо. Но само вътрешния. Наистина, потече кръв, но сухожилията останаха цели. Освен това си имаме и клеков храст в грамадна ваза, която иначе краси столовата. Вазата е словашка, изписана, и на нея седи мъж. Всъщност не на вазата, а на глиган. Седи си и се държи за ушите му, защото глиганът пръхти и препуска като подплашен. Погледна ли вазата, винаги ме напушва смях. И художникът сигурно се е посмял, когато е рисувал около побъркания ловец красиви, невинни цветенца.

Е, разбира се, и уча по малко. Щом в стаята дойде татко или мама. Но най-често скиторя навън, даже и в дъжда. Нали сега нося брезентовото яке на Йожо.