Метаданни
Данни
- Включено в книгата
- Оригинално заглавие
- [не е въведено; помогнете за добавянето му], 1976 (Пълни авторски права)
- Превод от японски
- Нели Чалъкова, 1985 (Пълни авторски права)
- Форма
- Повест
- Жанр
- Характеристика
-
- Няма
- Оценка
- 6 (× 5 гласа)
- Вашата оценка:
Информация
- Сканиране и корекция
- hristo1977 (2013)
- Допълнителна корекция и форматиране
- taliezin (2015)
Издание:
Автор: Миоко Мацутани
Заглавие: Историята на говорещото столче
Преводач: Нели Чалъкова
Година на превод: 1985
Език, от който е преведено: японски
Издател: Държавно издателство „Отечество“
Град на издателя: София
Година на издаване: 1985
Националност: японска
Печатница: печатница „Димитър Найденов“
Излязла от печат: април 1985 г.
Редактор на издателството: Лилия Рачева
Художествен редактор: Йова Чолакова
Технически редактор: Костадинка Апостолова
Рецензент: Цветана Кръстева, Людмила Холодовоч
Художник: Петър Терзиев
Коректор: Росица Друмева
Адрес в Библиоман: https://biblioman.chitanka.info/books/1704
История
- — Добавяне
4. Юко изчезва
На следващия ден заваля дъжд.
— Асо[1] сигурно изобщо не се вижда. Брей, че няма късмет майка ви, да отиде на Кюшу в такова лошо време — тюхкаше се бабата, като гледаше към небето.
— Нищо, бабо. Като дойде време мама да ходи на Асо, времето сигурно ще се оправи. На мама винаги й върви — успокояваше я Наоки.
В душата си обаче той оплакваше сам себе си — какъв ти Асо, когато него навън не го пускат да си поиграе!
На Юко не й правеше особено впечатление, че майка им я няма. Свикнала бе, защото мама честичко пътуваше по работа и ги оставяше при други хора. Но като я сложиха да спи следобед, тя се разплака.
— Ба-бу, Ида-чан иска ба-бу! — хленчеше тя непрекъснато.
Спеше й се и затова беше ужасно кисела.
Баба й се притесни.
— Че какво ли е това ба-бу? Я ми кажи, Ю-чан, какво значи ба-бу, а? — повтаряше тя.
Юко стана съвсем непоносима.
— Ба-бу! Дай ба-бу на Ида-чан!
Бабата се обърка, не знаеше какво да направи. За да успокои отчаяно ревящата Юко, побърза да отиде за съвет при Наоки, който бе потънал в книгата „Забавни гатанки“.
— Ба-бу ли? А-а, вълненото одеяло!
Тогава бабата, изпотена от притеснение, измъкна бързо едно одеяло и го занесе на Юко:
— Ето, вземи!
Но Юко се разхленчи още по-неудържимо.
— Не това, дай си ми ба-бу! — викаше тя, почервеняла цялата от плач.
Бабата се чудеше как да й угоди.
— Ами сега? Какво да правим?
— Няма страшно, след малко ще заспи. Преди беше същински кошмар, ако не й дадат нейното ба-бу, изобщо не можеше да заспи, непрекъснато ревеше за него, където и да сме. Напоследък попрестана, само от време на време се сеща за него.
Юко постепенно се успокои и спря да плаче. Затвори очи, въздъхна тихичко, обърна се настрани и веднага заспа.
— Ох, най-после да се укроти! Наоки-чан, ще поседиш ли малко при нея? Трябва да ида на пазар, няма да се бавя.
— Добре.
— Легни и ти да поспиш.
— Аха.
Бабата внимателно зави Юко с хавлиен чаршаф, сетне даде възглавница и хавлиено одеяло и на Наоки и излезе на пазар.
Дядото отдавна бе отишъл в библиотеката по работа и когато бабата излезе, в къщата изведнъж се възцари пълна тишина. Наоки си легна и загледа небето. Добре, че дъждът вече се канеше да спре.
„Щом се проясни, веднага ще отида да разузная обстановката. Ако Юко не е станала още, ще я оставя да спи, ако се събуди — ще я взема с мен. По-добре да тръгна заедно с мъничето, отколкото сам, по-спокойно е все пак. Още днес ще идем в оная къща. А после…“
Докато си размишляваше с отворени очи, по едно време Наоки позадряма.
Когато се събуди, Юко беше изчезнала. Той разтърка очи, седна и се опита да прогони дрямката. Сигурно баба им се е върнала и двете са излезли някъде заедно, предположи Наоки.
В същия момент се чу пронизителен телефонен звън. Наоки скочи, завтече се към антрето, където стоеше телефонът, и грабна слушалката.
— Ало, Наоки-чан, ти ли си? Имам още малко работа, почакайте ме! Съгласен ли си?
— Добре, бабо!
— Не се сърдете, скоро ще се върна.
Телефонът прекъсна. Наоки остави бавно слушалката. Юко не беше излязла с баба. Тогава къде ли се е завряла? Сигурно е отишла в гостната.
Не я намери нито в гостната, нито в кабинета на дядо. Надникна и в грижливо подредената градинка, и в задния двор — нямаше я. На Наоки му премаля от уплаха.
— Юко, Юко-о! Ей, Юко!
Наоки нахлузи сандалите и изскочи навън. Заоглежда се ту наляво, ту надясно.
— Ю-чан, Юко-о! Ида-а!
Както и вчера, на притихналата улица, покрай която минаваше белият зид, не се мяркаше жива душа. Наоки напрягаше слух, ала отговор не последва.
„Ами ако е паднала в рова?“
Той пребледня. Хукна нататък, колкото му сили държат и след малко се озова до рова. Видя няколко момиченца да разстилат мрежа за цикади. Едва сега Наоки забеляза, че дъждът е спрял напълно и небето се е прояснило.
— Не сте ли виждали едно момиченце на три годинки! Едно такова, с дълга коса, бяло лице…
Момичетата се спогледаха, заклатиха глави и заговориха едновременно, разглеждайки с любопитство непознатото момче:
— Не съм го виждала!
— Не е минавало насам!
— Благодаря — каза им Наоки и затича нататък.
Къде ли е отишла Юко? У дома в Токио ни веднъж не се бе случвало да се измъкне тихомълком и да запраши сама нанякъде. Впрочем — не, веднъж все пак имаше подобен случай. Тогава майка им не беше в командировка, седеше си в къщи, а Юко да вземе един голям чадър, по-висок от самата нея, и една чантичка и да излезе навън, макар че още едвам се крепеше на крачетата си. Такава олелия се вдигна! Накрая я откриха, заиграла се бе край горичката недалеч от тяхната къща. Казаха й, че трябва да се върне в къщи, а тя: „Не, дома тук!“ — и сочи към горичката. По никакъв начин не можеха да я склонят да се прибере…
Изведнъж Наоки се спря. Някаква мисъл се мярна в главата му и тутакси изчезна. Нещо много важно беше, но какво?…
Наоки викна още веднъж:
— Ида-а! Юко!
Вече кипеше от яд. От къщата пред него някой надникна през плета. В Ханаура живият плет и дърветата явно бяха на почит. Тук обаче си личеше, че го подстригват редовно… Наоки се помъкна уморено нататък. Изведнъж му дойде на ум нещо. Как не се сети по-рано! Настъпеше ли есента, горичката недалеч от тяхната къща, пламваше в пъстроцветни багри, макар че оня път, когато Юко се загуби, беше още лято и дърветата зеленееха буйно. Там — гора, в която цари духът на запустението, дървета и храсти растат на воля, недокосвани от човешка ръка. Тук — живият плет, опасващ странната къща, шииноки[2], гората, която стигаше до портата… Ами да, разбира се, ето защо имаше чувството, че е виждал вече това място. Нямаше съмнение, че Юко е отишла нататък.
Наоки хукна към оная къща. Как не му беше дошло наум досега? Сигурно тя бе вървяла в същата посока, но от противоположната страна на рова.
При мисълта, че Юко вероятно се е озовала сам-самичка в странната къща, Наоки се разтрепери. Тичаше, целият плувнал в пот, и викаше безспир:
— Юко, къде си! Ей, Юко-о!