Миоко Мацутани
Историята на говорещото столче (2)

2. Вървящият стол и странната къща

Когато Наоки се озова на улицата навън вече се смрачаваше. Вятърът внезапно стихна и градът потъна в обятията на вечерната жега. Въздухът пареше като горещо прозрачно желе. А пък аз вървя през желето, мислеше си Наоки. Обзет от това странно усещане, той се вгледа в пътя пред себе си. А сега накъде?…

„Накъде ли да поема? Да питаме случая… значи наляво“.

Мама има същия навик. Когато става дума, да речем, за сладкиши — дали да вземат паста с крем или кашкавалка, тя обикновено казва: „Да питаме случая“. Ако на човек му предстои неотложна работа, надали си струва да брои на пръсти дали еди-как си да постъпи или другояче, но ако се налага да вземе решение, а не е сигурен какво точно е нужно да прави, нищо чудно да седне да брои на пръсти, с други думи, да питаме случая.

Кварталът бе опасан от бяла зидана стена, върху която тъмнееше покрив от черни керемиди. Изглеждаше точно като място, където някога е имало княжески замък. Когато Наоки стигна края на зида, видя един ров. Килим от водорасли покриваше рова, докъдето погледът стигаше. Подобни на тънки върбови клонки, бледозелените водорасли, преплели крехки стъбла, се стелеха по цялата дължина на рова. Над мекия килим, изтъкан от зеленина, светеше огненият диск на слънцето, което клонеше към залез. Покритата с водорасли водна повърхност отразяваше тук-там пурпурните слънчеви лъчи и целият ров искреше като нежно зелено платно, изтъкано от светлини и сенки.

Наоки не помнеше от колко време стои досами рова. Изведнъж се сепна от леко потракване — троп-троп — тихи стъпки ли дочу? Долови и смътен шепот, който идваше някъде отдолу:

— Няма я… няма, няма…

Стори му се, че някой шепне с пресипнал глас току до краката му. Наоки направи крачка встрани и впери удивен поглед към мястото, където бе стоял миг преди това. Видя — какво мислите?… Едно столче! Точно така, едно малко дървено столче, с облегалка и кръгла седалка, тъкмо за дребосък като Юко. Столчето тътреше крака по бялата пътека, която се виеше покрай рова. Наоки не вярваше на очите си. Стол да върви сам, що за глупост! Но не, това съвсем не беше сън.

— Няма я, няма я, няма я никъде… — шепнеше хрипкаво столчето, вървейки напред. Потропваше по безлюдната пътека, огряна от пурпурните лъчи на залязващото слънце. Вървеше покрай рова, над който цареше пълен покой… Наоки проследи с очи дървеното столче, самият той, замръзнал от почуда. Столчето се отдалечаваше, кретайки като грохнало старче, докато накрая изчезна.

Наоки отвори уста, искаше да извика, но не можа да издаде нито звук. Понечи да тръгне, ала разтрепераните му крака не го слушаха и той не успя да направи дори крачка.

„Ами да, въздухът е същинско желе. Затова не мога да се помръдна“ — повтаряше си Наоки, напредвайки едвам-едвам, с тежки стъпки, сякаш разсичаше застиналия въздух. Слънцето се скри зад облак. Зелената лента, изтъкана от светлини и сенки, която покриваше рова, изведнъж потъмня, потъна в дрямка. Наоки се добра с мъка до онова място, където видя столчето за последен път, спря се и се провикна:

— Ехей!

Плъзна бегъл поглед по дърветата, които растяха тук-там на групички покрай рова. Вдясно от него тръгваше една пътека. Наоки отправи поглед и извика още веднъж:

— Ей!

Дали столчето не бе свърнало в тази посока? Стори му се, че го мярна да потропва по тъмната пътека, която се провираше през гъсталака вляво. Но колкото и да се взираше, от столчето нямаше и помен.

Наоки пое нататък. Имаше чувството, че едвам се влачи, като в някакъв сън, а всъщност вървеше бързо, почти тичешком, към гъсталака, където бе изчезнало столчето или поне така му се бе сторило.

Пътеката го отвеждаше все по-навътре. Виеше се между старите сливи, все по-тясна и по-тясна, а в далечината нишката й съвсем се губеше.

— Натам е тръгнало, няма друг начин.

Наоки напредваше, но търсенето не даваше резултат. Излезе на една улица, която опираше в рова. Тук по всяка вероятност са били някога бедните покрайнини на феодалния град. От столчето нямаше и следа, вместо него на пътя стояха няколко жени с кошници и нещо си бъбреха. Наоки сви устни и моментално свърна в страничната уличка, оттам излезе бързо на предишния път и изведнъж се озова пред гора, в която растяха какви ли не дървета, а зад нея се издигаше планината.

Наоки се спря. Загледа гората и се замисли: „Някъде съм виждал такава гора, но къде ли е било?…“

През гората минаваше тясна пътека, но не личеше някой да е вървял по нея. Ако онова необикновено столче се появи обаче, сигурно ще бъде именно тук. Така поне смяташе Наоки. И той хлътна в тъмния гъсталак.

Изведнъж гората свърши и Наоки се озова пред някаква полуразрушена порта. Всъщност не беше точно порта, а съвсем примитивно съоръжение, от което бяха оцелели само две дебели греди. Вляво и вдясно от портата се точеше жив плет, явно си растеше на воля, без някой да се грижи за поддържането му. Наоколо нямаше други сгради, освен една къща, потънала в безмълвието на долчинката, а зад нея се издигаше Широяма, планината, където някога е бил планинският замък Ямаджиро.

Къщата изглеждаше необитаема. Достатъчно бе човек да погледне живия плет, за да се убеди, че тук не живее никой. Причудливо разкривените клони, до които не се бе докосвала човешка ръка, се протягаха нагоре, устремени към небето. Непрогледният гъсталак напомняше джунгла. В такива места обикновено има и хмел, тук също се виеше на зелени гирлянди, сплетени тук-там в гъста мрежа.

Наоки постоя малко пред портата, потънал в размисъл. Врата в истинския смисъл на думата нямаше и не представляваше никаква трудност да проникне вътре, но го беше страх да се озове сам на това безлюдно място, притихнало зад живия плет. От друга страна пък, щеше да бъде жалко да се върне обратно, без поне да се опита да влезе. И той пристъпи боязливо навътре.

От оградата започваше тясна пътечка, която някога вероятно е била посипана със ситен чакъл, а сега бе леко буренясала. Отляво покрай пътечката растяха същите храсталаци и техните клони се преплитаха с живия плет отдясно, образувайки неугледен свод.

— Ах!

Наоки трепна от изненада. Ама че работа! На малко открито пространство на завоя, точно където растяха няколко храста хортензии, се мъдреше бяла статуя на момченце от изкуствен мрамор. То стоеше неподвижно и сякаш внимателно изучаваше с поглед Наоки. А, това ли било! Наоки си спомни, че веднъж, когато пътуваше заедно с майка си в трамвая по линията Яманоте в Токио^[1], видя на перона на една от станциите — не си спомняше коя — фонтан: симпатична статуя на момченце, което прави пиш, май така се казваше. Блестейки на слънцето, струйката вода се лееше в малко басейнче. Следователно тук също трябва да има езерце.

Наоки навря глава в храсталака. Ами да, сред тревите се гушеше пресъхнал тухлен басейн с правоъгълна форма, полуразрушен и никому ненужен. Около него цъфтяха, ярки и весели, диви божури — червени, жълти, с най-различни цветове. В единия край на басейна се виждаше правоъгълен постамент. Тук вероятно е стояла статуята на момченцето и някога, по времето, когато в къщата още е имало хора и наоколо са се гонели дечурлига, струйката вода весело е шуртяла в басейна. Един ден статуята сигурно е паднала от постамента и някой я е изправил. Кога се е случило това — кой знае, но сега момченцето стоеше на счупените си крака и с невинен израз на лицето все тъй пускаше струйката вода.

Наоки се измъкна от тревата и направи няколко крачки по посипаната с дребен чакъл пътека. Когато завиваше наляво…

— Я! — възкликна той и ококори очи.

Ненадейно пред него се появи овехтяла къщурка в европейски стил, напомняща захвърлена камбанка. До този момент храсталаците я бяха крили от погледа му. Неизвестно защо в тази област имаше доста сгради европейски тип. Когато пътуваше с влак, му се бе случвало да се любува на старомодните европейски къщи, издигащи се по крайбрежието на Сето^[2], масивни постройки, които се мяркаха от време на време зад прозореца на вагона. Те изглеждаха много по-солидни от съвременните сгради европейски тип, които се строят напоследък в Токио, макар че бяха от дърво, а освен това бяха по-уютни на вид. Удивително бе човек да види подобна къща в едно средновековно японско градче!

Нощната тъмнина започваше полекичка, незабелязано да се стеле наоколо. От лявата страна на входа растяха буйно олеандри, обсипани с червени цветове, очевидно никой не се грижеше за подрязването им. Зад тях имаше градинка.

Отначало сигурно мястото е било обикновена полянка, покрита с трева, но личеше, че сетне са го прекопавали, садили са зеленчуци, а сега там, досами оградата от жив плет, имаше глицинии, стъблата им бяха полегнали встрани и едвам крепяха посърналите цветове. Нощният мрак забулваше градината. Около къщата като че ли тъмнината бе особено гъста и Наоки отново започна да се колебае какво да предприеме. Напук на всичко обаче не му се щеше да се връща обратно, преди да е проникнал вътре. И като се оглеждаше наоколо, Наоки побутна външната врата.

Вратата веднага се открехна. В преддверието бяха струпани тухли, вътре беше тъмно и почти нищо не се виждаше.

Слабият сноп светлина, който проникваше през отворената врата, осветяваше стара бутилка, оставена на етажерката в антрето. Приличаше на шише от вносно вино. Наоки се вгледа в бутилката — отново изненада! От нея стърчаха няколко цвята, кръгли като слънчогледи. Те имаха вид на обгорена черна хартия. И клюмналите цветове, и увехналите листа сякаш се готвеха да окапят всеки момент, но се държаха още на стъблата с последни сили. Наоки протегна ръка да докосне една пъпка. В същия мир черното цвете се разпиля на прах с леко шумолене. Но това не наруши мълчанието, в което бе потънала къщата. Наоки изскочи навън като тапа.

Хукна през вратата, без да се обръща назад.

Ала той не видя какво стана след това. Щом той изчезна, от един ъгъл на потъналата в мрак къща се измъкна дървеното столче и застана неподвижно на входа, сякаш за да изпрати гостенина. Когато вечерната мрачина погълна всичко наоколо, столчето най-сетне се прибра вътре, тътрейки тихичко крака.

— Няма я, няма я никъде…

Шепотът му бе тъй тих, че едва ли някой би могъл да го долови.