Миоко Мацутани
Историята на говорещото столче (3)

3. Наоки излиза отново при рова

Наоки се спря запъхтян. Потри ръце — не го напускаше чувството, че още усеща с дланта си черното цвете, което се бе разпаднало, преди да го докосне. В този миг чу нечий глас.

— Накъде да тръгна? Накъдето реши случаят, натам.

Гласът звучеше напевно. Така би могъл да звучи гласът на жена, която си тананика, водейки малко дете за ръка. Беше мама. Наоки се обади плахо:

— Мамо! Мамо, тук съм!

— Как, нима си бил тук? Тъкмо се канех да тръгвам да те търся, мислех си, че кой знае колко далеч си отишъл! — рече майка му весело и се появи, хванала за ръка Юко, на пътечката, която минаваше между горичката и една дъсчена ограда.

Наоки се огледа.

„Виж ти къде съм попаднал…“

Оказа се, че не било предишното място, значи през горичката минават две пътеки.

— Къде се намираме?

— По този път се излиза точно до къщата на дядо ти. Ох че си недосетлив!

— Така ли? То било съвсем близко!

Мама се засмя.

— А ти къде ходи? Сигурно нататък, където е бил княжеският дворец — сети се тя.

— Аха. Минах покрай рова.

— Дворецът на княза е бил от другата страна на рова. Сега вече го няма, на неговото място са направили градина, има и цветарник с божури.

Тя си пое дълбоко дъх и вдигна поглед към небето.

— Какво хубаво време! Толкова е чисто небето…

Юко, която гледаше втренчено Наоки, запита с неуверен гласец:

— Батко, къде ходи?

— На едно интересно място — отвърна Наоки, сви длан в юмрук и перна лекичко Юко по главата.

Юко разкриви плачливо устни и ревна с глас, макар че брат й почти не я бе докоснал.

— Наоки, как можа! Престани да я дразниш. Не плачи, Юко, хайде недей! Къде те заболя?

Наоки ритна един камък, който се търкаляше по пътеката. Тъкмо затова не обичаше момичетата, ревли са и нищо друго. Да беше момче — да го вземе със себе си да изследват заедно оная странна къща, да търсят вървящото столче! Впрочем, идеята съвсем не е лоша, утре може да отидат нататък двамата с Юко и да видят пак къщата.

— Хайде да се прибираме вече. Време е за вечеря. Майката хвана за ръка Юко, която се бе поуспокоила, и тръгна.

— Колко много пласкови!

— Да, наистина.

— Те лозови ли са?

— Точно така.

Отговорът прозвуча малко неуверено. Сигурно се колебаеше дали може наистина да се твърди, че прасковите са розови на цвят.

— Мамо, кое обичаш — лозово или синьо? — поинтересува се Юко, подскачайки по пътеката.

— Ами… синьото.

— Ю-чан обича повече и двете.

Пред тях се появи дървената задна врата на дядовия дом.

 

 

За вечеря имаше „пирожки в стила на баба“. Въпросните пирожки бяха нейната кулинарна гордост — представляваха печиво от брашно, към което тя добавяше соева паста с масло, телешко месо и ситно нарязан лук.

— Ах, мамо, просто обожавам твоите пирожки!

Майка им сияеше от радост. Озовеше ли се тук, в своя роден дом, тя мигом се превръщаше в малко момиченце. Бабата разговаряше с нея досущ като с дете:

— Хайде, лапни една, ха сега още една!

Юко си похапваше сашими^[1], рибата беше нейна слабост — вземе с клечките парченце сурова риба и хоп в устата. Наоки удостои с внимание пирожките, но не пренебрегна и рибата.

— Ей това се яде през лятото! — заяви дядото и лапна парче тофу^[2], полято със соев сос.

Наоки се реши най-после да зададе въпроса, който го човъркаше:

— Дядо, в тоя край има ли привидения?

— Приведения ли? — изненада се дядото, след това вдигна поглед към тавана и се разсмя. — Какво да ти кажа? В рова до замъка се въдят водни духове, каппа^[3], ако тях имаш предвид. Някога, казват, се случвало да излизат вечер, да се превръщат в хубави жени и да мамят минувачите, сума ти пакости са вършили!

— В рова ли? Точно оттам минах преди малко!

На Наоки му стана чоглаво. Значи странното вървящо столче е било каппа? Ами, глупости, в днешно време духове вече не се срещат.

— Какви са тия каппа?

— Какви ли? Кой ги знае… да ти разкажа един случай. Веднъж, казват, някакъв самурай излязъл от замъка и като наближил рова, чул глас. „Моля ви, господин самурай, подръжте за малко детенцето ми, веднага ще се върна!“ Самураят се обърнал и що да види — пред него стояла чудна красавица, която държала на ръце младенец. Толкова била хубава, че сърце не му давало да й откаже. И той се съгласил, взел детето. Жената се зарадвала, обещала му, че няма да се бави и забързала нанякъде. Времето минавало, а нея я нямало никаква. Самураят се разтревожил, после почнал да се ядосва, но забелязал, че с детето става нещо странно. Сторило му се, че чувствува с пръстите си как на телцето му никнат крила. Вгледал се внимателно в него, но не забелязал промяна — дете като дете. Изведнъж усетил, че напипва гъша кожа. Тогава се досетил, че жената била каппа, воден дух. Хукнал към къщи с бебето на ръце. Тичал, тичал, стигнал до дома и като погледнал детето на светло, видял, че наистина държи не бебе, а дива гъска. Хубавичко си хапнали супа от гъска вечерта в дома на самурая!

— Много били услужливи тия водни духове — изуми се майката на Наоки.

— Самураят останал страшно доволен, наляво и надясно се хвалел, че ето, водните духове правят на другите всевъзможни пакости, а на него гъска му подарили. Една вечер пак се озовал край рова и не щеш ли — срещнал отново оная същата жена!

— И пак носела детенце, така ли?

— Аха. Подръжте, казва, господин самурай, и той се съгласил, престорил се, че уж се хванал на въдицата, взел детето и жената изчезнала. Усетил самураят, че ръчичките на бебето и този път започнали да се превръщат в крила. Хукнал към дома си и щом влязъл в къщи, се провикнал: „Хайде да правите супата!“ Да, но като се вгледал в детето на светло, разбрал, че не било гъска, а умряла котка.

Всички избухнаха в смях. Дори Юко се развесели и започна да подскача и да вика:

— Коте, коте! Мяу!

— В какво друго се превръщат каппа? — продължи да разпитва Наоки.

— В какво ли? — дядото наведе глава. — Хм…

— Случвало ли се е например, да се превръщат в шкаф, в маса, в стол, в такива неща?

— Ха-ха-ха! Воден дух да се превърне в шкаф ли, казваш? Не, никога не съм чувал! — разсмя се дядото.

Майката се вгледа в Наоки с озадачен израз на лицето. Наоки изглеждаше съвършено сериозен.

— Няма ли такива привидения във вашия край, а? Дето се превръщат в столове?

— Е, не. Такива фокуси не правят.

— Да, но аз… — подхвана Наоки, ала веднага млъкна.

Кой ли би му повярвал, ако вземе да разправя как е видял дървено столче да се разхожда само край рова!

Тогава майка му го смъмри:

— Стига вече Наоки, само за това приказваш! Привидения, духове! Омръзнаха на всички ни твоите въпроси!

Бабата се намеси в защита на внучето си:

— Нали на господарското гробище има цял ред стари могили, не може да не излизат и привидения. Сигурно на момчето му се ще да послуша някоя история за тях.

Нищо подобно, искаше да възрази Наоки, но си премълча.

Беше време майка му да се стяга за нощния влак за Кюшу.