Миоко Мацутани
Историята на говорещото столче (15)

15. Рицуко отива в странната къща

Когато Наоки се добра тичешком до историческия музей, Рицуко беше вече там, махна му отдалеч за поздрав с бялата си ръка. Наоколо беше избуяла такава зеленина, че дори ръката й и бялата рокля изглеждаха зелени.

— Извинявай много! Юко не искаше да заспи, май забеляза, че се каня да излизам. Тъкмо да тръгна, и тя като се развика: „Аз вече ставам, хайде на лазходка!“ В чудо се видях!

— Така правят, изглежда, всички деца. Когато съм била на три години, и аз съм ходела буквално по петите на майка ми. Тя се смее, че дори в клозета съм я следвала.

— И нашето коте правеше същото. Когато вляза в банята, то почва да мяука пред вратата, моли да го пусна вътре. Като му отворя, то се шмугва вътре — уж котките ги било страх от водата, уж не знам какво, ама стъпва чак по ръба на ваната и пак: „Мяу, мяу“!

— Излиза, че аз съм била като вашето коте.

Двамата вървяха и се смееха, но Рицуко изведнъж се спря.

— Откъде ще минем? Къщата на баба ти не е нататък.

— Вярно е. Всъщност странната къща се намира точно и обратната посока.

— Гледай ти, не съм допускала дори — каза Рицуко, и отвори широко очи.

— Ако ни забележат обаче може да си имаме неприятности. Тъй че нека по-добре да минем по заобиколен път. Ще минем по другата пътека. Не ми се вярва някой да е обръщал внимание, че и двете пътеки водят към тая къща, нали започват от гората.

— Каква тайнствена къща! Страшно интересно взе да става!

— В Токио такива тайнствени места не би могло да има. Ако някъде открият празно място, веднага започват строеж. Така си е, като не стига жилищната площ.

— Ох, ще ме умориш! — засмя се Рицуко.

Наоки се сепна.

— Да не би да изтърсих глупост?

— Не, не исках да кажа такова нещо, просто ми стана чудно, че говориш като възрастен.

Ала когато минаха по пътеката покрай белия зид и завиха по тясната пътечка, която минаваше през гората, Рицуко млъкна. Оглеждаше най-внимателно всяко дърво, като че ли очакваше нещо да изскочи оттам, а понякога лицето й добиваше такъв унесен израз, сякаш тя бе далеч-далеч оттук.

Когато стигнаха до живия плет и портата, Рицуко си пое дълбоко дъх. Сетне пристъпи решително вътре, озъртайки се към Наоки, като че ли очакваше той да я успокои, че са пристигнали, където трябва. Изведнъж Рицуко се спря. Сред гъсталака от треви беше забелязала момченцето, което прави пиш. Край пресъхналото езерце все така пищно цъфтяха божурите — червени, жълти, тъмно-розови.

— Виж оная роза! Доскоро още не бяха започнали да цъфтят.

Сред тревата се подаваше една роза, чийто кремав цвят преливаше в светлочервено.

Рицуко гледаше все така втренчено статуята на момченцето.

— Знаеш ли, струва ми се, че вече съм виждала някъде това място. Сигурно и на теб ти се е случвало. Отиваш някъде за първи път, а имаш чувството, че вече си бил там. Като че ли съм идвала тук насън.

Изведнъж тя се усмихна.

— Странни неща приказвам, нали? Е, да вървим!

Минаха по посипаната с чакъл пътека, която плавно лъкатушеше покрай живия плет. Наоки изпревари Рицуко и отвори вратата на къщата.

— Хайде! — каза той, направи на Рицуко знак да го последва и влезе вътре.

— Каква чистота! Впрочем ти ми каза, че вие сте почистили къщата.

Рицуко мина в столовата, като се оглеждаше. Малкото столче стоеше неподвижно.

— То било наистина съвсем като ония в музея! — каза Рицуко.

Изглеждаше доста изненадана. Приклекна до столчето, загледа го внимателно и сетне го поздрави:

— Добър ден! Казвам се Рицуко.

Ала столчето не обели нито дума. Държеше се така, сякаш нямаше никаква разлика между него и останалите столове.

Наоки се обърна към него:

— Кажи нещо, моля те! Размърдай се малко! Ако продължаваш да стоиш така, ще ме изкараш лъжец пред Рицуко.

Ала столчето мълчеше все така упорито.

Обърканият Наоки погледна безпомощно към Рицуко. Ами ако тя го вземе на подбив? Или пък ако си каже: „Колко му е умът на Наоки, щом си играе като малките деца с разни столчета и си фантазира какво ли не!“ Положително такива мисли й минават през ума, реши той. Рицуко обаче нямаше никакво намерение да му се присмива, нито пък имаше вид да го подозира, че си е направил с нея лоша шега. Тя просто стоеше и се оглеждаше наоколо. По едно време забеляза следа на стената и прошепна:

— Там е висял календарът, нали?

След това премести бавно погледа си към етажерката над полицата с кухненските съдове и взе оттам една книга с картинки.

— Каква прекрасна книга! От чужбина е.

Корицата на книгата беше изменила цвета си от времето, но когато Рицуко я отвори, страниците бяха запазени в отлично състояние.

— Како, каква е тази книга?

— Ами… като че ли е Андерсен — „Цветята на малката Ида“.

— Наистина! Нашата Ида-чан много обича тази приказка, затова й викаме „Ида“.

Наоки погледна към столчето. Разговорът се беше насочил към темата, която не можеше да го остави безучастно. Но въпреки това то мълчеше. Наоки го вдигна и го отнесе в един ъгъл на стаята.

— Ей, уважаемо столче! Защо не се обаждаш? Да не би да искаш да кажеш, че не ти се говори с какичката? Не се страхувай от нея, тя не е като другите възрастни. Кажи нещо, моля ти се!

Но столчето не продумваше нито дума. Наоки се намуси и вдигна глава — в същия момент Рицуко затвори книгата.

— Изглежда, че Ида-чан се е казвала Макико.

— Защо мислиш така?

Рицуко не отговори, само отвори отново книгата и показа на Наоки последната страница. Там неумела детска ръка бе написала с черен туш:

МУНАКАТА МАКИКО

— Точно така! Ида-чан, която е живеела тук, се е казвала Макико! — извика Наоки.

В този миг столчето се раздвижи и прошепна с пресипналия си глас:

— Не е истина.

— Столчето проговори, най-сетне проговори! — извика развълнуваният Наоки. — Кажи де, кажи как е истинското име на твоята Ида?

Ала столчето отново млъкна и по нищо не личеше, че отново ще се обади.

— Явно това столче не признава друго име, освен Ида. Изобщо не иска да нарича детето с истинското му име — промълви Рицуко.

Внезапно се чуха стъпки — троп-троп-троп, Наоки и Рицуко се сепнаха и отправиха очи към входната врата.

На прага се появи Юко.

— Здлавейте! — извика тя високо и затупурка към кухнята, като се заливаше от смях.

— Ти си станала вече, Юко! Много бързо се наспа — измърмори Наоки учудено и седна на един голям стол.

Хвана го яд — тъкмо се бе наканил днес да огледа спокойно цялата къща заедно с Рицуко!

Юко влезе в стаята, която се намираше зад трапезарията и след малко се появи оттам с кутия моливи.

— Юко учи улоците — заяви тя.

Сетне разстла на пода блокчето за рисуване, което носеше под мишница и взе в ръчичка един молив.

— Това е мама, а това е Юко-чан, и батко… — нареждаше тя, като старателно драскаше някакви неразбираеми черти и кръгове върху листа.

— Знаеш ли, понякога ме обзема странно чувство. Ами че дребосъчето Юко се държи така, сякаш се намира в собствения си дом и всичко тук й е добре известно. Ето, видя ли как отиде преди малко в другата стая и измъкна оттам кутия с моливи. Да не би пък тя да е преродената Ида-чан? И да не би това да е причината всички ние да й викаме Ида?

— Казват, че се случвало човек да се прероди в някого — рече Рицуко. — И то не само в Япония, а и в други страни. Чувала съм подобни истории.

— Уф! Като говориш така, тръпки ме полазват!

— Ако тя действително е преродена, може би столчето да казва истината.

Рицуко говореше съвсем сериозно и Наоки почувствува, че го обзема странно усещане.

— Да отидем в стаята на дядото — предложи той.

Рицуко огледа най-внимателно стаята на дядото. Забеляза някакви хартийки, върху които с поизбеляло от времето мастило бяха изписани трудно разбираеми знаци, и ги разгледа подробно, след което пъхна няколко от тях в кошничката си. Ала в цялата тая сцена имаше нещо такова, което… с една дума, Наоки не бе в състояние да обясни това чувство, но му се струваше, че нечий строг поглед ги следи неотлъчно и той нямаше смелост да изрече каквото и да било.

— Батко! — от известно време Юко го викаше, без той да й обърне внимание. — Хайде да ходим да иглаем, днес влемето е хубаво!

— Вярно, днес времето е наистина хубаво. Кой ти каза това?

Обади се и Рицуко.

— Защо не отидете да играете? Аз ще затворя тази стая, ще поприбера едно-друго в трапезарията и ще си тръгна. Дори никой да не живее тук, все пак това е нечий дом, трябва да го приведем в ред и тогава да си идем.

— Добре.

Тя се държеше съвсем като възрастна. Наоки и Юко излязоха на двора.

— Искаш ли да си поиграем на криеница, а, Юко?

— Аха!

— Ще определим кой кого ще търси с джанкенпон^[1].

— Да, да, с джанкенпон.

Юко започна да размахва ръчичка.

— Джан-кен-пон!

Юко разтвори изведнъж дланта си — Наоки загуби.

— Добре, ти се криеш, Юко. Аз ще те търся.

— Аха!

Юко затупурка нанякъде. Наоки броеше със затворени очи.

— Сигурно вече стига — рече си той.

Наоколо бе тихо. Лек ветрец нашепваше нещо в листата на дърветата. Чуваше се песента на цикадите: „Църр-църр-църр!“ Наоки свали ръце от очите си и си помисли: колко би било хубаво, ако ни оставеха да си живеем в тая къща! А сега — напред!

Юко беше клекнала зад статуята на момченцето. Още преди да я открие брат й, тя се заля в звънък смях и сама изскочи, тъй че не му се наложи изобщо да я търси, сега беше ред на Наоки да се крие. В този момент от къщата излезе Рицуко.

Рицуко беше побледняла, очите й блестяха от вълнение.

— Да не се е случило нещо — запита я неволно Наоки.

— Не, всичко е наред — отвърна тя.

Изглеждаше разсеяна.

— Но ти не се безпокой, Наоки-чан, аз непременно ще изясня всичко. Ще разбера истината, ще видиш! — каза тя, като продължаваше да стои неподвижно, но изведнъж се сепна и погледна ръчния си часовник. — Трябва да побързаме.

— Ще ходим ли някъде?

— Скоро ще пускат фенерите в реката. Да вървим веднага, Наоки-чан. Или по-добре вие се върнете вкъщи, а аз ще отида да се преоблека и ще дойда да ви взема — каза припряно Рицуко, махна им с ръка и се затича.

Явно нещо се бе случило, но какво именно, Наоки не знаеше. Добре, щом трябва, да вървят!

— Да се връщаме по-бързо! — каза Наоки и хвана Юко за ръката.