Миоко Мацутани
Историята на говорещото столче (10)

10. Децата знаят всичко

Сутринта Наоки се занимаваше с домашното, което им бяха дали за ваканцията. Дойде пощальонът и пусна нещо в кутията. Беше картичка от майка им.

„Предишния ден тук беше ужасна мъгла и човек не можеше да се добере до кратера, дори контурите на вулкана не се виждаха, но когато аз се качих горе, времето се проясни — казват, че такива хубави дни в годината в тоя край се броят на пръсти…“ — пишеше тя.

— Нали ви казах? На мама не можеше да не й върви, знам си аз — каза Наоки, като съзерцаваше картичката с димящия кратер на вулкана Асо.

— Нехайна е тя. Пише „как сте, добре ли сте“, защото така е редно, ама да вземе да напише кога ще се върне — виж, за това не се сеща — измърмори сърдито бабата.

— Значи ние ще останем у вас още известно време, така ли? — възкликна радостно Наоки.

Не му се тръгваше за Токио, преди да се е изяснила загадката около столчето.

— Батко, хайде по-бълзо! — мрънкаше Юко. Омръзнало й беше да го чака.

— Я погледни, Юко е написала нещо! — възкликна бабата.

Наоки се развика:

— Хартията ми! Хартията за съчинението! Какво си направила, Юко!

Юко бе докопала хартията, на която Наоки трябваше да пише съчинението за лятната ваканция и я беше изписала цялата — квадратче по квадратче — със знаци от азбуката и някакви неразбираеми драскулки.

— Защо пипаш без разрешение вещите на брат си?

Юко моментално избухна в плач. Притисна мокро личице към гърдите на баба си и занарежда:

— Юко написа лазказ! Не се сълди, батко! Чуваш ли, не се сълди!

— Добре, добре, не плачи. Учила си уроците, значи. Не й се сърдиш, нали? А ти, Юко, да му се извиниш! Хайде, кажи: „Извинявай, батко!“

Като хлипаше и подсмърчаше, Юко се изправи, вдигна ръчички нагоре, приклекна и рече:

— Извинявай, батко!

Нейният непохватен поклон беше толкова забавен, в тоя момент тя тъй напомняше послушна маймунка, че дори ядосаният не на шега Наоки не издържа и прихна. Бабата и дядото, разбира се, се смееха до припадък.

— Не се смейте, де! Не се смейте! — сърдеше се Юко, която единствена запази сериозно изражение.

Наоки й направи гримаса — яд го хвана на самия себе си, задето се поддаде тъй лекомислено на общото веселие.

— Къде си виждала такива поклони? — попита я бабата.

— Аз я научих да го прави. Веднъж гледах такъв номер по телевизията в едно рисувано филмче. Щом й го показах, веднага го запомни.

— Уж си по-голям от нея, а пък умът ти… Как тъй ще я учиш да се кланя като някоя маймунка. Хайде, Юко, успокой се!

Юко кимаше усърдно с глава в знак на съгласие с думите на баба.

— Я гледай ти, какво нещо! — рече дядото, като взе изписаният от Юко лист хартия. — Представете си само, какво ли може да се върти в главата на едно дете, ненавършило още три години, когато пише всичко това? Струва ми се, че човек най-добре разбира всичко, докато е съвсем малък. Колкото по-голям става, толкова повече умът му се пълни с врели-некипели и той започва постепенно да забравя главното.

— Може и така да е — съгласи се бабата, като наливаше чая.

Наоки наклони глава.

— Да, ама децата нали затова са деца, защото нищо още не разбират?

— Струва ти се, че не разбират, ако гледаш отстрани. Само че човешкия живот не можеш тъй просто да го проумееш. Когато се роди дете, то наследява от баща си и майка си много неща — кръвта, характера, нали така?

Наоки кимна. Разговорът се насочи към непонятна за него материя.

— А нали когато са се появили на бял свят, майката и бащата пък носят наследствеността на своите родители? Тъй че всяко бебе, дето уж изглежда, че не умее нищо друго, освен да плаче и да размахва ръчички и крачета, всъщност носи товар, който идва от далечното минало.

Дядото вдъхна аромата на чая, който бабата му беше наляла в една голяма чаша, и продължи своя разказ с чашата в ръце:

— Струва ми се, че човешкият живот е нещо като поток. Хората, които се раждат, приличат на пяната. Тя излиза на повърхността и после пак изчезва. Умре ли някой, значи се е върнал обратно в потока. Самата пяна е най-обикновена вода, не е нищо друго, освен частица от вечно течащия поток.

Наоки въздъхна. Опитай да го разбереш, де! Ала в паметта му се запечата отчетливо мисълта, че може би Юко, която е най-близо до бебешката възраст, най-добре знае нещо такова…

Ами да — ако някой нещо знае, това е само Юко! И тайната на странната къща… И нейната собствена — Юко ли е тя, не е ли…

— Батко, хайде да тлъгваме! — Юко стана от мястото си. — Сложи си шапката и да тлъгваме.

Наоки се изправи.

— Добре, тръгваме.

Дядото също побърза да се надигне:

— Е, да потеглям и аз, че иначе ще закъснея за автобуса.

— Да, разбира се.

Бабата сгъна внимателно листа хартия, изписан от Юко.

— Ще запазим този лист, нали Юко-чан се е постарала да го изпише.

— Сложи шапката, да тлъгваме! Довиждане, анколомочи, ще се върнем пак! — въодушеви се Юко и започна да подскача и да маха с ръка.

— Брей, виж я ти нашата Юко, какви неща знаела? Къде си чула тия думи?

— Кой я знае! Вчера току изведнъж започна да пее такава една песничка.

Дядото се разсмя, докато си връзваше вратовръзката:

— Да не би да си я е спомнила от някой свой предишен живот? Ха-ха-ха!

И като завърза косата на Юко с ластик, той й нахлупи шапката и рече:

— Анкоромочи са много вкусни питки, трябва да си хапнем някой път.

Юко отвърна тайнствено:

— Те не се ядат.

— Как да не се ядат, като са толкова вкусни!

— Вкусни ли са? А-а!

Думите му направиха такова силно впечатление на Юко, че всички останаха учудени. Ако помнеше нещо от предишния си живот, сигурно щеше да знае поне какво е анкоромочи, ала ето на — нищо не помни. Наоки се разсмя и излезе в антрето. Взе клетката за цикади и каза:

— Е, Юко, да тръгваме.

— Да тлъгваме!

Дядото се обади, докато обуваше обувките си:

— Почакайте ме малко, де!

— Дядо, хайде! Юко-чан вече тлъгва.

Юко изскочи навън, като махаше с ръчичка. Времето и този ден беше ясно. Тримата — дядото и двете му внучета — вървяха по пътеката покрай белия зид. Наоки размахваше пръта с мрежата за цикади. „Днес ще уловя двайсетина парчета“, мислеше си той. Трябва да покажа на баба си на какво съм способен. Нали предната вечер тя му разправяше, че децата в Токио не ги бива да ловят цикади.

Ала желанието му скоро се изпари. Случи се следното. След като се разделиха с дядото, който се упъти към гарата, те минаха по каменния мост Меганебаши над рова, навлязоха в района, където някога се бе намирал княжеският дворец и изведнъж се натъкнаха на Рицуко. Тя седеше в сянката и четеше книга.

— Наоки-чан, на лов ли си тръгнал?

— Аха.

— А това малко момиченце да не би да е Ида-чан?

— Ама ти откъде я познаваш?

— Баба ви ми разправяше за нея. Името й е особено тъй че и веднъж да го чуеш, ще го запомниш веднага. Здравей, Ида-чан!

— Здлавей! — отвърна й Ида малко стеснително, като се криеше зад гърба на Наоки.

— Вижте колко е хубаво тук, толкова много дървета има! Я, какво става там?

Тя се надигна. Наоки отправи поглед в посоката, накъдето гледаше Рицуко. Шестима малчугани удряха с пръчки едно дърво.

— Ей, вие, какво правите?

— Берем жълъди.

— Жълъди се берат наесен, има още много време, до като узреят. Не бива да се удрят дърветата с пръчки — каза Рицуко със строг глас.

Хлапетата се разбягаха с гръмки и сърдити крясъци.

— Няма смисъл да се берат жълъдите, преди да са узрели и да са паднали сами от дървото. Нали така?

Наоки кимна неопределено. Той беше градско момче и нямаше понятие кога се берат жълъдите.

— В Широяма има много жълъди, те се берат и от шииноки. Задната част на плодовете им е закръглена и може лесно да се прегризе. Вкусът им е като на диви кестени.

— Нима са вкусни?

— Когато бяха малка, много им се облизвах. Ако ги свариш във вода, плодовете на шииноки стават още по-вкусни. Какъв аромат само имат!… Но да те питам за друго. Наоки-чан, ходил ли си в историческия музей?

— Какъв е тоя музей?

— Там се пазят вещите, с които си е служел местният княз и всевъзможни други неща. Ако не си ходил още, хайде да се отбием за малко.

— Да — отвърна колебливо Наоки и погледна пръта.

— Цикадите могат и да почакат.

— Само че аз не нося пари.

— Не се безпокой, аз имам. Да знаеш само какво има в музея — мечове, рицарски шлемове, доспехи, все от тоя род!

Нейните увещания склониха Наоки. Сигурно музеят не е за пренебрегване, дори и да се окаже, че не е чак такова чудо…