Роалд Дал
Джеймс и гигантската праскова (33)

Трийсет и две

И когато най-накрая настъпи денят, всички станаха и протегнаха горките си схванати тела, а господин Стоножка, който като че ли винаги пръв виждаше всичко, изкрещя:

— Вижте! Ето там долу има земя!

— Прав е! — извикаха другите, след като изтичаха до края на прасковата и надзърнаха надолу. — Ура! Ура!

— Като че ли има улици и къщи!

— Но колко голямо е всичко!

Огромен град, блещукащ под лъчите на утринното слънце, се простираше на около километър под тях. От тази височина колите приличаха на малки бръмбари, пълзящи по улиците, а хората по тротоарите изглеждаха не по-големи от песъчинки.

— Какви огромни сгради! — възкликна Божата кравичка. — Никога не съм виждала такива в Англия. Кой град е това според вас?

— Невъзможно е да е в Англия — каза Стария зелен скакалец.

— Тогава къде сме? — попита госпожица Паяк.

— Знаете ли какви са тези сгради? — намеси се Джеймс и заподскача въодушевено. — Това са небостъргачи! Значи трябва да сме в Америка! А това, приятели мои, означава, че сме прекосили Атлантическия океан за една нощ!

— Не говориш сериозно! — извикаха останалите.

— Не е възможно!

— Невероятно! Невероятно!

— О, винаги съм си мечтал да отида в Америка! — извика господин Стоножка. — Един мой приятел, веднъж…

— Млъквай! — сопна му се Червея. — Кого го е грижа за твоя приятел? Най-важното, за което трябва да помислим сега, е как ще слезем на земята.

— Попитай Джеймс — каза Божата кравичка.

— Мисля, че няма да е много трудно — отвърна момчето. — Само трябва да прережем нишките на чайките. Не всички, но достатъчно, за да останем във въздуха. После ще се спускаме постепенно, докато кацнем. Господин Стоножка ще прегризва нишките една по една.