Роалд Дал
Джеймс и гигантската праскова (32)

Трийсет и едно

— Колко бързо започнахме да се движим изведнъж — каза Божата кравичка. — Защо ли?

— Струва ми се, че и на чайките това място никак не им харесва — отвърна Джеймс. — Сигурно искат час по-скоро да се махнат от тук. Явно много са се уплашили от бурята, в която попаднахме.

Чайките летяха все по-бързо, носеха се в небето с удивителна скорост и влачеха прасковата след себе си. Покрай тях минаваха облак след облак, всичките призрачнобели на лунната светлина, а пътниците зърнаха още няколко пъти по тях да пъплят Облачни хора, сипещи злите си магии надолу към земята.

По едно време минаха покрай една работеща машина за сняг, чиято ръчка Облачните хора въртяха, а голямата фуния на върха й бълваше сняг и виелици. Видяха огромните барабани, с които се правеха гръмотевиците, а Облачните хора бясно удряха по тях с дълги чукове. Видяха фабриките за скреж и цеховете за вятър, и местата, където се произвеждаха циклони и торнада, които после профучаваха надолу към земята. А по едно време дълбоко във вътрешността на един огромен кълбест облак зърнаха нещо, което можеше да е единствено град на Облачни хора. Облакът бе надупчен от пещери, а на входовете им жените на Облачните хора стояха приведени над печки с тигани в ръце и пържеха снежни топки, за да вечерят мъжете им. И навсякъде тичаха Облачни деца, които пискаха радостно и се пързаляха с шейни по хълмовете на облака.

Час по-късно, точно преди зазоряване, пътниците чуха свистене над главите си, вдигнаха очи и видяха огромно сиво, подобно на прилеп, същество да се спуска към тях от мрака. То започна да кръжи около прасковата, размахваше бавно широките си криле и се взираше в пътниците. После нададе поредица от тъжни вопли и изчезна отново в нощта.

— О, как ми се иска най-сетне да се съмне! — каза госпожица Паяк цялата разтреперана.

— Остана още малко — отвърна Джеймс. — Виж, ето там небето вече изсветлява.

Всички седяха и мълчаливо гледаха слънцето, което започна бавно да се подава над хоризонта.