Роалд Дал
Джеймс и гигантската праскова (10)

Девет

Гладен и разтреперан, Джеймс стоеше сам навън и се чудеше какво да прави. Нощта го обгръщаше отвсякъде, а високо в небето призрачно светеше голямата бяла луна. Отникъде не се чуваше нито звук, нищо не помръдваше.

Повечето хора — и особено малките деца — често се страхуват да остават сами навън на лунна светлина. Всичко е мъртвешки застинало, сенките са ужасно дълги и черни и непрекъснато добиват чудати форми, които сякаш се размърдват, щом ги погледнеш, а и най-слабото изпукване на клонка те кара да подскачаш.

Точно така се чувстваше Джеймс в момента. Той се взираше право напред с разширени от страх очи и едва се осмеляваше да диша. Недалеч в средата на градината виждаше гигантската праскова, извисяваща се над всичко наоколо. Определено май беше станала още по-голяма. А и каква ослепителна гледка само представляваше! Луната я осветяваше и блещукаше по огромните й заоблени страни като по кристал или сребро. Прасковата приличаше на гигантска сребърна топка, легнала в тревата — тиха, загадъчна и прекрасна.

И тогава изведнъж по гърба на Джеймс пролазиха леки тръпки от вълнение.

„Скоро ще ми се случи нещо още по-странно“ — помисли си той. Беше убеден. Усещаше го.

Момчето се огледа замислено какво ли щеше да е то. Градината притихнала сияеше сребристо под лунната светлина. Тревата беше мокра от росата, а милиони росни капчици искряха и блещукаха като диаманти около краката му. И изведнъж като че ли целият двор оживя магически.

Почти без да съзнава какво прави, сякаш привлечен от мощен вълшебен магнит, Джеймс Хенри Тротър тръгна бавно към гигантската праскова. Покатери се на оградата, която я опасваше, и застана точно под плода, взрян в огромните му издути страни. Протегна ръка и го докосна нежно с пръст. На пипане прасковата беше мека, топла и малко мъхеста, като кожухчето на мишле. Момчето се приближи още една крачка и потри буза в меката люспа. И тогава Джеймс внезапно забеляза, че отстрани, точно до земята, в обвивката на прасковата има дупка.