Оле Лунд Киркегор
Виргил Дребосъка (5)

Змеят

Един ден, като дойде на училище, Оскар разказа, че е видял змей отвъд хълмовете при старата воденица. Бил захапал воденицата и изглеждал много страшен.

— Какво е змей? — попита Виргил Дребосъка.

— Ама ти изобщо ли не знаеш какво е змей? — рече Оскар. — Чухте ли, Виргил Дребосъка не знае дори какво е змей.

Всички деца се засмяха, задето Виргил Дребосъка не знае какво е змей.

— Змеят — каза Оскар — е най-ужасното от всички чудовища.

Настъпи тишина.

— Чудовище ли? — попита Виргил Дребосъка. — С две глави?

— Не — каза Оскар с дълбок и важен глас. — С четири глави — коя от коя по-големи. И осем крака, които се движат в различни посоки.

— Осем крака ли? — ахнаха всички деца.

— Точно така — каза Оскар, — общо осем крака.

— Накъде върви тогава един такъв змей? — попита Виргил Дребосъка.

— Навсякъде, разбира се — отговори Оскар.

— Хайде бе! — каза Виргил Дребосъка. — Ама че ще е смешен. Бих искал да го видя.

— Да не си се побъркал? — рече Оскар. — Той е опасен. По-опасен и от кон.

— Че конят да не е опасен! — възрази Виргил Дребосъка.

— По-опасен е от кит — каза Оскар. — Да, по-опасен е и от… от… лъв, точно така. Хиляди пъти е по-опасен от лъва.

— Видя ли му всичките осем крака? — попита Виргил Дребосъка.

— Мисля, че ги видях — отговори Оскар. — Всеки случай видях седемте.

— Сигурно си е загубил единия в бой — каза Виргил Дребосъка. — Не му ли течеше кръв?

— Може би е някакъв рядък змей — предположи Карл Емил. — Рядък змей само със седем крака. Какво правеше, като го видя?

— Пикаеше — отговори Оскар.

Училищният звънец удари и червенокосият учител извика децата да влязат в клас.

— Ха-ха! — каза Виргил Дребосъка. — Сигурно е смешен!

— Не — рече Оскар. — Опасен е. По-лош е от кит.

Когато децата се събраха в клас, червенокосият учител попита Оскар защо два дни е отсъствал от училище.

— Той ходил да търси змей — обади се Карл Емил.

— Какво да търси? — извика учителят.

— Змей — повтори Карл Емил. — Липсвал му един крак!

— Що за глупости! — възмути се учителят. — Змейове няма.

— Няма — каза Виргил Дребосъка. — Но този правел нещо при воденицата.

— Млъквайте вече! — скара им се червенокосият учител. — Оскар ще остане след часовете, защото не идва редовно на училище. Нередовното ходене на училище разваля морала. И не искам да слушам повече никакви глупости за змейове.

Така и стана. Оскар стоя в училище половин час повече от другите.

Но като се връщаше от училище с учебниците в шапката си, той срещна Виргил Дребосъка, който стоеше зад бакалницата и ядеше жълти джанки.

— Покажи ми къде видя змея — каза Виргил Дребосъка. — Много искам да видя някакво смешно животно.

— Страшно е опасен — рече Оскар. — Ще ни изяде и двамата.

— Няма — каза Виргил Дребосъка. — Той яде само принцеси. Току-що го прочетох в една книга. Само принцеси и огън.

— Представи се, че сгреши — заяви Оскар. — Представи си, че ни помисли за принцеси.

— Ще вземем Карл Емил с нас — каза Виргил Дребосъка. — Във всеки случай той не прилича на принцеса.

Момчетата решиха да издирят змея заедно с Карл Емил и отидоха да го извикат.

Карл Емил седеше на стълбата и се канеше да остри дървения си меч.

— Искаш ли да дойдеш с нас да хванем змея? — попита го Оскар.

— Не смея — призна си Карл Емил.

— Ама той не е по-опасен от кит — каза Виргил Дребосъка. — Вземи си меча, за да го удариш по главата, ако почне да яде някого от нас.

— Колко голям беше змеят, който видя? — попита Карл Емил.

— Ами оттам, където стоях, изглеждаше колкото козела на месаря — каза Оскар. — И не беше чак толкова страшен. Поне оттам, откъдето аз го видях. Може би по-малко страшен от кит.

— Ще взема въже, за да го вържа, ако успеем да го хванем жив — рече Карл Емил. Той влезе в кухнята и взе едно дълго въже.

— Къде отиваш? — извика след него майка му, когато момчетата прескочиха плета.

— Отивам за змея — отвърна Карл Емил.

— Да се върнеш навреме за вечеря, иначе ще стоиш гладен — каза майка му.

Момчетата минаха покрай градината на ковача.

— За къде сте се запътили, мързеливци? — попита ги големият черен ковач.

— Отиваме да хванем змея — отговориха момчетата. — Той е долу, при старата воденица.

— Змея ли? — каза ковачът. — Това ми харесва! Това е най-хубавото, което съм чул досега. Наистина ли малчугани като вас вярват, че могат да хванат змей?

И ковачът избухна в смях, като подръпваше дългата си брада.

Момчетата се промъкнаха предпазливо до воденицата. Не се виждаше никакъв змей. Те се скриха зад един храст и хапнаха няколко зърна кисело цариградско грозде, докато чакаха да се покаже змеят.

— Не трябваше ли да вземем ковача с нас? — попита Карл Емил. — Може би змеят е по-опасен, отколкото мислим?

— Смяташ ли, че един змей може да се справи с трима души? — попита Виргил Дребосъка. — Ти си се побъркал! Трима души със сабя и въже са достатъчни да накарат змея да полудее от страх.

— Може би ще избяга, като ни види — обади се Оскар. — Би било жалко, ако избяга от нас.

Слънцето започна да залязва и Карл Емил каза, че му е студено. После добави, че иска да си отиде в къщи да яде.

Изведнъж Оскар видя нещо, което се движеше зад големия воденичен камък. Нещо червено, както каза той. Момчетата впериха поглед във воденицата, но не видяха нищо.

— Преди също ли беше червен? — попита Виргил Дребосъка.

— Така ми се струва — отвърна Оскар. — А може да е бил син. Не си спомням добре. Или малко червен…

— Може би змейовете си сменят цвета — предположи Карл Емил. — Или пък има няколко змея.

Малко след това слънцето залезе зад града и на всички им стана студено. Карл Емил каза, че вече трябвало да си тръгва, ако искал да вечеря.

— Да отидем първо до воденицата — предложи Виргил Дребосъка. — Може би той е заспал зад воденичния камък?

Те се промъкнаха предпазливо до воденицата, първо Виргил Дребосъка, след него Оскар и накрая Карл Емил.

Долу при воденицата беше тихо и пусто. Една малка рибка пляскаше с опашка по водата във вира и няколко птици пееха, накацали по старите дървета наоколо. Горе в градчето кукуригаше еднокракият петел на хлебаря.

— Няма никой — каза разочарован Виргил Дребосъка. — Може би живее някъде другаде. Виждал ли си го на други места, Оскар?

Но Оскар не го беше виждал другаде.

— Не — обади се и Карл Емил. — Тук няма никакви змейове.

Но той беше там. Във високата трева зад воденицата лежеше един мъничък, дебел змей и спеше. Виргил Дребосъка го видя пръв.

— Ето го! — каза той. — Внимавайте да не го събудите.

— Има само две глави — рече Карл Емил, който се държеше на разстояние от чудовището. — Може би не е този, който търсим.

— И само пет крака — добави Виргил Дребосъка. — Но въпреки това е много забавен.

— Може би е легнал върху някои от краката си — предположи Оскар. — Има такъв голям корем.

— Най-добре е да го вържем, докато спи — каза Виргил Дребосъка.

— Коя глава да му вържем? — попита Карл Емил.

— Тази, която е по-близо, разбира се — отговори Виргил Дребосъка.

— Кой ще го върже? — попита Карл Емил, като подскочи нервно няколко пъти. — Във всеки случай няма да съм аз.

Те постояха малко и погледаха спящия змей с големия корем.

— Ще отида да извикам ковача — каза Оскар. — А през това време вие пазете змея.

— Аз ще го вържа — заяви Виргил Дребосъка. — Дай ми въжето.

Виргил Дребосъка допълзя до змея.

— Уфф, само как мирише! — прошепна той.

След малко змеят беше вързан.

— Сега ще го събудим — каза Оскар, като отскочи няколко крачки назад. — Събуди се, змейо!

— Хър — зачу се откъм змея. — Хър-хър.

— Опитай се да го боднеш със сабята — предложи Виргил Дребосъка. — Бодни го в корема.

Карл Емил внимателно бодна змея в корема.

— Бу-у-у! — изрева змеят и се събуди. В началото изглеждаше доста объркан, но после скочи и се нахвърли върху тях.

— Спокойно, змейо! — рече му Виргил Дребосъка. — Ние имаме сабя и едната ти глава е вързана.

— Той има седем крака — извика Оскар. — Нали ти казах, Виргил? Нали ти казах, че змеят, който съм видял, е със седем крака.

— Уфф! Само как мирише — обади се Карл Емил от най-ниските клони на дървото, на което се беше качил. — Като се приберем в къщи, трябва да го изкъпем — иначе няма да ни позволят да го задържим.

— Хайде, змейо, отиваме в къщи! — каза Виргил Дребосъка и дръпна въжето. Но змеят се опъваше — не искаше да тръгне с тях.

— Помогнете ми да го издърпаме — рече Виргил Дребосъка. — Иначе никога няма да го преместим.

Трите момчета задърпаха въжето, но змеят не се и помръдна.

— Ако продължим да дърпаме, ще го удушим — каза Оскар.

— Голяма работа — заяви Виргил Дребосъка. — За какво мислиш има две глави? Ако едната се удуши, използва другата.

— Я го бодни отзад — каза Оскар. — Може да се помести.

— Къде е отзад? — попита Карл Емил. — Той е еднакъв и от двете страни.

— Може би той изобщо не може да се мръдне, след като краката му се движат в различни посоки — каза Виргил Дребосъка. — Ой, колко е смешен.

Змеят изсумтя и тръгна сам.

— Върви! — извика Карл Емил. — Колко е весело!

Змеят бавно следваше момчетата.

— Дали змейовете не могат да вървят по-бързо? — попита Виргил Дребосъка. — Ще минат часове, докато се приберем.

— А не е ли по-добре да го оставим да избяга? — обади се Карл Емил. — Сигурно е скъпо да храниш такъв змей?

— Принцеси — каза Виргил Дребосъка. — Яде само принцеси и огън.

— Принцеси ли? — попита Карл Емил. — Но ние нямаме никакви принцеси.

— Разбира се, ще го заведем при ковача — каза Оскар. — Той има много огън в ковачницата. Ще стигне поне за двадесет змея като този.

Когато момчетата най-после стигнаха в двора на ковача, вече се стъмваше. Ковачът стоеше на вратата и пушеше лулата си. Момчетата видяха, че по дългата му черна брада беше полепнала храна.

— Е, момчета, хванахте ли няколко змея? — извика ковачът.

— Само един — отвърна Виргил Дребосъка. — Но той върви ужасно бавно.

Големият черен ковач за малко не изпусна лулата си, като видя змея в тъмното.

— Намерихме го долу при воденицата — каза Виргил Дребосъка.

— Браво! — извика ковачът. — Славни момчета сте! Какво яде това чудо?

— Принцеси — отвърна Карл Емил. — И огън.

— Тогава дайте го тук, в ковачницата ми — каза големият черен ковач. — Аз имам много огън.

Момчетата задърпаха змея към ковачницата. Наоколо по стените висяха много конски подкови. А в средата на ковачницата гореше голям огън. Щом видя огъня, змеят изтича бързо и започна да го яде.

— Уха! — извика Виргил Дребосъка. — Яде го! Уха!

Виргил Дребосъка така се засмя, че по бузите му потекоха сълзи.

— А червенокосият учител не вярваше, че долу при воденицата има змейове — викаше Виргил Дребосъка. — Той е най-глупавият учител, който някога съм срещал.

— Вижте какво — каза ковачът. — Защо не се пошегувате с учителя си? Щом не вярва, че при воденицата има змейове, няма да повярва и когато змеят се появи в класната ви стая.

— Добра идея — заяви Виргил Дребосъка. — Добра идея, чичо ковач. Утре ще го заведем с нас на училище.

— Хо-хо-хо — засмя се ковачът. — Да, заведете го.

 

 

На следващата сутрин момчетата станаха много рано. Дори Оскар се радваше, че ще ходи на училище. А Виргил Дребосъка се надигна много преди еднокракият петел да изкукурига.

Момчетата пъхнаха змея в един голям чувал, та никой да не разбере какво носят със себе си.

— Ще го скрием при книгите — каза Виргил Дребосъка. — Ще се побере в големия шкаф.

Като стигнаха при училището, децата се промъкнаха много предпазливо в класната стая. И много внимателно пъхнаха змея в шкафа.

— Само да не изяде всички книги — каза Карл Емил. — Представете си, че изяде всичките книги на учителя.

— Той яде само огън и принцеси — заяви Виргил Дребосъка. — Стига си дрънкал, Карл Емил.

— Какво правите тук? — извика внезапно червенокосият учител. — Вън от класната стая.

Момчетата бързо офейкаха на двора.

— Мислиш ли, че видя нещо? — попита Карл Емил.

— Ами! Почакай само! — каза Виргил Дребосъка.

Звънецът удари. Червенокосият учител извика децата. Всички изтичаха в класната стая.

— Днес — обяви червенокосият учител — ще учим за заека.

— Бу-у! — чу се откъм шкафа с книгите.

— Какво? — извика учителят. — Кой каза „Бу-у“?

— Змеят — отвърна Карл Емил. — Змеят каза…

— Шшт! Ще развалиш всичко, палячо такъв — прекъсна го Виргил Дребосъка.

— Бу-у! — чу се откъм шкафа.

— Кой каза „Бу-у“? — извика учителят. — Кое е това нахално момче, което казва „бу-у“ по време на час?

Вратата на шкафа се отвори и оттам излезе змея.

— Бу-у! — извика учителят. — Какво е това?

— Това е змеят — обясни Виргил Дребосъка. — Онзи, който намерихме.

— Господи! — извика учителят. — Бу-у!

И скочи през прозореца.

— Видя ли? — извика Виргил Дребосъка. — Скочи през прозореца. Ей, че забавно!

В двора учителят се скри зад плета и се върна в клас чак когато Виргил Дребосъка и Оскар си отидоха със змея.

Като стигнаха при ковача, Виргил Дребосъка каза:

— Ама как само се изненада учителят, чичо ковач! Направо скочи през прозореца.

— Хо-хо! — засмя се ковачът. — Наистина ли? Удари ли се?

— Не — отвърна Оскар. — Само счупи прозореца.

— Хо-хо! — засмя се ковачът. — Ама че забавно!

— Утре ще опитаме пак — каза Виргил Дребосъка. — Може пък след няколко дни и да го обикне. Ще бъде чудесно, ако всеки ден можем да го водим с нас на училище.