Оле Лунд Киркегор
Виргил Дребосъка (2)

Един-едничък щъркел

Един вторник сутринта, тъкмо когато Виргил Дребосъка се канеше да стане, при него в кокошарника на хлебаря дойде Карл Емил. Лицето на Карл Емил изглеждаше доста особено.

— Защо ти е такова лицето? — попита Виргил Дребосъка. — Цялото е червено.

— Пристигна! — извика Карл Емил задъхан.

— Кой? — попита Виргил Дребосъка.

— Птицата — каза Карл Емил. — Кацнала е върху покрива на бакалницата.

— Не искаш ли глътка лимонада? — попита Виргил Дребосъка. — Тъкмо щях да я изпия за закуска.

— Почти е бяла — каза Карл Емил.

— Ами — рече Виргил Дребосъка, — най-обикновена лимонада.

— Не говоря за закуската ти — каза Карл Емил. — Имах предвид птицата. Птицата е почти бяла.

— Е, и? — попита Виргил Дребосъка. — Сигурен ли си, че не искаш глътка лимонада?

— Ти трябваше пръв да узнаеш — заяви Карл Емил. — Защото си ми приятел.

— Чудесно — каза Виргил Дребосъка.

— Смятах да отидем да я видим преди училище — рече Карл Емил.

— Може — каза Виргил Дребосъка. — Само да си изпия лимонадата.

— Винаги ли спиш облечен? — попита Карл Емил.

— Винаги — отвърна Виргил Дребосъка. — Понякога си свалям обувките, ако са мокри.

— Де да бях на твое място! — въздъхна Карл Емил. — А аз винаги трябва да си обличам пижама.

— Какво е това пижама? — попита Виргил Дребосъка.

— Нещо подобно на риза — каза Карл Емил. — Не мога точно да ти обясня.

— Бих искал да имам такова нещо — рече Виргил Дребосъка.

— Хич не ти и трябва! — възрази Карл Емил. — Трябва да се миеш всеки път, преди да я облечеш.

Виргил Дребосъка пребледня.

— Всяка вечер ли трябва да се миеш? — попита той.

— Да — отвърна Карл Емил. — Лицето и въобще — целия.

— Тогава хич не ми трябва — каза Виргил Дребосъка. — А и сигурно пижамата е страшно скъпа?

— Да, много е скъпа — отвърна Карл Емил. — Не разбирам защо майка ми трябва да ми купува такива скъпи неща.

— Ами ти не говореше ли за някаква птица? — попита Виргил Дребосъка.

— Да — отвърна Карл Емил. — Ще отидем ли да я видим?

Момчетата се запътиха към къщата на бакалина. Горе, върху наклонения комин стоеше на един крак някаква много голяма птица.

— Има само един крак — каза Виргил Дребосъка. — Като петела.

— Чудна работа — рече Карл Емил. — Преди малко ми се стори, че има два.

— Това е, защото си е прибрал другия крак под корема — обади се бакалинът, който седеше до прозореца и свиреше на цигулка. — Щъркелите винаги правят така, когато си почиват.

— Ето каква била работата — каза Виргил Дребосъка. — А аз мислех, че само петлите могат да имат по един крак.

— Все стои на покрива ми — каза бакалинът. — Един-едничък щъркел. Идва всяка година по това време, но все сам-самичък.

— Сам-самичък ли? Как тъй сам-самичък? — попита Виргил Дребосъка.

— Ами как. Просто така, сам-самичък — отвърна бакалинът.

— Виж го ти! — каза Виргил Дребосъка. — Бива си го.

— Сигурно — рече бакалинът. — Лошото е само, че стои на моя комин. И това ще продължава, докато един ден коминът падне върху главата на някого.

— Може би на главата на учителя? — предположи Карл Емил и се поотдалечи от къщата на бакалина.

— Да, може би върху главата на учителя — рече бакалинът.

— Дано не си отиде веднага! — каза Виргил Дребосъка. — Да остане поне докато коминът падне върху главата на някого.

— Надявам се, че няма да се стигне дотам — заяви бакалинът. — Ако си имаше другарка, може би щеше да си потърси друго място.

— Каква другарка? — попита Виргил Дребосъка.

— Ами, да си има жена — отвърна бакалинът. — Ужасно се страхувам да не падне коминът.

— Може би ще успеем да намерим жена за сам-самичкия щъркел — каза Виргил Дребосъка. — Ще отидем да потърсим след училище.

— Много ще се радвам — заяви бакалинът. — Ако му намерите жена, може да ви дам по една захарна пръчка.

— Само по една ли? — обади се Карл Емил. — Не е много.

— Е, може и по две или три — каза бакалинът, който знаеше, че Карл Емил изяжда и по пет захарни пръчки.

— Като дойдем следващия път, ще доведем жена за сам-самичкия щъркел — заяви Виргил Дребосъка. — Можеш да разчиташ на нас, чичо бакалин!

— Както вече казах, това ще бъде чудесно — рече бакалинът.

— Ау-у! — извика Карл Емил. — Трябва да бързаме. Времето много напредна. Помисли си само! Ако закъснеем, трябва да останем след часовете. Ще бъде ужасно!

И двете момчета хукнаха презглава.

Когато стигнаха до училището, звънецът вече беше ударил и училищният двор беше празен.

— Помощ! — извика Карл Емил. — Закъснели сме. Помощ!

— Тихо! — каза Виргил Дребосъка. — Хората ще помислят, че се давиш.

— Закъсняхме — изхлипа Карл Емил и се разплака. — Майка ми ще побеснее, ако разбере. Помощ!

— Спокойно — каза Виргил Дребосъка. — Може би червенокосият учител се е успал.

— Той никога не се успива — хлипаше Карл Емил. — Той винаги става навреме.

— И аз не помня да се е успивал — каза Виргил Дребосъка. — Но днес може да се е успал. Хайде, ела!

Двете момчета почукаха на вратата на класната стая.

— Влез — обади се гласът на учителя.

— Казах ли ти! — проплака Карл Емил. — Тук е.

Момчетата отвориха вратата.

— Защо закъсняхте? — сърдито попита червенокосият учител.

— Помощ! — проплака Карл Емил. — Ние видяхме един-едничък щъркел, който беше сам-самичък.

— Един какво? — попита учителят.

— Едничък щъркел — отвърна Виргил Дребосъка. — Стоеше на покрива на бакалина.

— Не се казва един-едничък щъркел — поправи го учителят. — Казва се просто един щъркел.

— Да, но този беше едничък и сам-самичък — заяви Виргил Дребосъка. — Видяхме го с очите си.

— Въпреки това се казва само един щъркел — рече учителят. — Седнете и си извадете учебниците.

— Ще останем ли след часовете? — попита Карл Емил.

— Като вземем под внимание обстоятелствата — отвърна червенокосият учител и си придаде важен вид, — и ако обещаете да не закъснявате — няма да останете.

— Обещаваме — извика Карл Емил. — Никога, докато ходим на училище.

В междучасието Оскар попита Виргил Дребосъка какво е видял.

— Един-едничък щъркел — каза Виргил Дребосъка.

— Какъв едничък? — попита Оскар.

— Ами, вид птица — отвърна Виргил Дребосъка, — която си прибира единия крак под корема, когато си почива.

— Ще ме включите ли и мене? — попита Оскар.

— В какво? — попита Виргил Дребосъка, който отново беше радостен.

— В това с едничкия щъркел — отвърна Оскар.

— Да — таза Виргил Дребосъка. — Ние обещахме на бакалина да намерим жена за щъркела.

— А как се намира такова нещо? — попита Карл Емил.

— Купува се — отвърна Виргил Дребосъка. — От продавач на щъркели.

— Не ми се вярва щъркелите да се оставят да търгуват с тях — каза Оскар. — Мисля, че веднъж четох нещо по този въпрос.

— В каква книга си го чел? — попита Виргил Дребосъка.

— Не помня — отвърна Оскар. — Но там пишеше: „Щъркелите не се оставят да търгуват с тях“. Ясно си го спомням.

— Няма значение — заяви Виргил Дребосъка. — И без това нямам никакви пари.

— В тази книга пишеше още: „Щъркелите никога не се оставят да ги хванат“ — добави Оскар.

— Ама че глупава книга! — рече Виргил Дребосъка. — Истински боклук! Безобразие е, че не си спомняш как се казва. Не бих искал да я чета.

— Ще ни дадат захарни пръчки — обади се Карл Емил. — По три на всеки.

— Жалко, че си чел тази книга — каза Виргил Дребосъка. — Сега никога няма да намерим жена на едничкия щъркел.

Звънецът удари и децата изтичаха в класната стая, за да пишат в тетрадките си.

Когато училището свърши, трите момчета си тръгнаха заедно.

— Лоша е работата с тази книга! — каза Виргил Дребосъка. — Сигурен ли си, че си чел такава книга?

— Да — отвърна Оскар. — И на мене ли ще дадат три захарни пръчки?

— Разбира се — рече Карл Емил. — Ако не, ще вземеш една от Виргиловите.

— Ти четеш много лоши книги — заяви Виргил Дребосъка. — Прекалено лоши книги, Оскар.

Момчетата спряха и надникнаха в градината на госпожа Мадсен.

— Какви чудесни ябълки — каза Карл Емил. — Дали ще ни позволят да хапнем няколко?

— Вижте какво се движи там! — извика Виргил Дребосъка. — Нещо като щъркел.

— Не — каза Оскар, — това е гъска.

— Прилича мъничко на щъркел — рече Виргил Дребосъка. — Може би е малко по-дебела. Нали, Карл Емил?

— Да — каза Карл Емил. — Ако е гъска, това е най щъркелоподобната гъска, която някога съм виждал.

— Ако я занесем на бакалина, дали едничкият щъркел ще иска да се ожени за нея? — попита Виргил Дребосъка.

— А затова че е толкова дебела, той може да ни даде и по повече от три захарни пръчки — предположи Карл Емил.

— Дали може да си прибира единия крак под корема? — каза Виргил Дребосъка. — Иначе едничкият щъркел няма да иска да се ожени за нея.

— Мисля, че може — отвърна Оскар. — Отдалеч си личи. Дори доста навътре.

— Но как ще я хванем? — попита Карл Емил. — Мисля, че няма да ни я дадат назаем. Госпожа Мадсен изглежда доста несговорчива.

— А има и очила — каза Виргил Дребосъка. — Сигурно е много проклета. Не, няма да ни я даде назаем.

— Тогава ще я откраднем — предложи Оскар.

— Не бива да се краде — извика Карл Емил много изплашен. — Така казва майка. Човек може да отиде в затвора за такова нещо.

— Значи само ще я вземем назаем — каза Виргил Дребосъка. — Без да види госпожа Мадсен.

— През нощта — добави Оскар. — Нищо не могат да ни направят.

— Освен това в града няма никакви затвори — каза Виргил Дребосъка. — Ти видял ли си някакъв затвор?

— Не — отвърна Карл Емил. — Но не смея да участвам.

— Тогава ще я вземем назаем, докато ти спиш — каза Виргил Дребосъка, — и след това ще те повикаме.

— Аз трябва да спя през нощта — заяви Карл Емил, — за да стана голям и силен.

— Ами че ти вече си станал — каза Виргил Дребосъка. — Вече си голям, Карл Емил.

— Представи си, че станеш още по-голям — рече Оскар. — Пък и една нощ повече или по-малко няма значение.

— Въпреки това не смея — каза Карл Емил. — А ако мама разбере?

— Няма — рече Оскар. — Ще скочиш през прозореца.

— Ако скоча от прозореца, ще се пребия — каза Карл Емил. — Високо е.

— Ще ни дадат захарни пръчки — напомни Виргил Дребосъка. — Може и по пет на човек.

— Тогава, може би ще посмея — каза Карл Емил. — Но не искам да вземам назаем гъската.

Когато настъпи непрогледна нощ и цялото градче заспа, Оскар и Виргил Дребосъка се промъкнаха в градината на госпожа Мадсен.

— Мислиш ли, че може да ни види с очилата в тъмното? — прошепна Виргил Дребосъка. — Някои могат.

— Но не и госпожа Мадсен — прошепна Оскар. — Чувам я как хърка.

— Как ще хванем гъската в тъмното? — попита Виргил Дребосъка.

— Ще издаваме звуци като щъркел — каза Оскар.

— Какви звуци издава щъркелът? — попита Виргил Дребосъка.

— Не зная — отвърна Оскар. — Ще опитаме различни.

— Само дано не е глуха — каза Виргил Дребосъка. — Тогава никога няма да я хванем.

Момчетата допълзяха в тъмното до един малък навес. В мрака ухаеше на цветя.

— Ще опитам един звук — прошепна Оскар. — Слушай!

Оскар издаде някакъв странен звук.

— Не идва — каза Виргил Дребосъка. — Опитай друг!

Оскар опита друг.

— Глуха е — заяви Виргил Дребосъка. — Не идва.

— Сигурно не съм улучил звука — каза Оскар. — Знам още един.

Оскар пробва последния звук, който знаеше.

— Идва — прошепна Виргил Дребосъка. — Мляска, като върви.

Момчетата видяха как бялата гъска излезе от плевнята.

— Как ще я пренесем през оградата? — прошепна Виргил Дребосъка.

— Ще я прехвърлим отгоре — отвърна Оскар.

— Да не си се побъркал? — каза Виргил Дребосъка. — Тя тежи колкото госпожа Мадсен.

— Сигурно някъде има дупка в плета — рече Оскар. Той отново издаде звука и гъската го последва.

Момчетата откриха дупка в оградата и гъската с удоволствие ги последва чак до мястото, където живееше Карл Емил.

— Как се буди момче, което спи? — попита Оскар.

— Като се хвърлят камъни по прозореца му — отговори Виргил Дребосъка.

Момчетата събраха няколко камъчета на пътя и започнаха да ги хвърлят по прозореца на Карл Емил. Но Карл Емил не се събуди.

— Може би трябва да хвърляме по-големи? — каза Виргил Дребосъка. — Не ни чува, защото сънува.

Оскар намери един голям камък.

— Този сигурно ще чуе — рече Оскар. И хвърли камъка по стъклото.

Чу се едно дрън! Много силно.

Но Карл Емил не се събуди.

— Може би не смее да се събуди заради майка си — каза Виргил Дребосъка. — Жалко. С удоволствие бих му видял пижамата.

— Какво е това пижама? — попита Оскар.

— Нещо като рокля или от тоя род — отвърна Виргил Дребосъка. — Човек винаги трябва да се измие, преди да я облече.

— Чудна работа — каза Оскар. — Всяка нощ ли спи с пижама?

— Да — отвърна Виргил Дребосъка. — Ужасно! Всяка вечер го мият. Като в баня. Сигурно всяка вечер хаби доста сапун. По три, четири сапунчета.

— Можем да дойдем да го видим рано сутринта, когато стане — каза Оскар. — Сега да вървим при едничкия щъркел. Няма да чакаме цяла нощ да се събуди.

— Той сигурно изобщо не може да се събуди — заяви Виргил Дребосъка. — С всичките пижами, които е облякъл.

Момчетата се запътиха към къщата на бакалина. Гъската вървеше по петите им. Когато стигнаха до къщата, видяха едничкия щъркел горе на комина.

— Мисля, че коминът е станал по-крив, отколкото беше сутринта — каза Виргил Дребосъка. — Голям късмет е, че намерихме жена на щъркела.

— Но как ще я качим горе? — попита Оскар. — Мисля, че тя не може да лети.

Момчетата стояха и гледаха гъската.

— Да, имаш право — каза Виргил Дребосъка. — Как ще качим такава тежка птица чак горе?

— Ако имахме стълба, може би щеше да се качи сама — рече Оскар.

— Ще я оставим в градината — каза Виргил Дребосъка. — Тя така или иначе няма да може да слезе от покрива без стълба, като тръгнат да си търсят ново място за живеене. Ще падне и здравата ще се удари. Но ще я вържем за водната помпа, иначе ще тръгне с нас.

И момчетата завързаха гъската за водната помпа на бакалина и си отидоха у дома.

 

 

На следващата сутрин Оскар се втурна при Виргил Дребосъка и извика:

— Ела бързо! Да я чуеш само как крещи! Побързай!

Виргил Дребосъка се разбърза. Уплашен, еднокракият петел подскочи високо и изгуби едно перо от опашката си.

— Ко-ко — извика той след момчетата.

Но те не го и чуха. Когато стигнаха до къщата на бакалина, дочуха някаква жена да крещи ужасно. Никога досега не бяха чували дама да крещи така силно.

— Това е госпожа Мадсен — каза Виргил Дребосъка. — Тя говори по-високо от радиото на месаря. Чуй я само как вика! Ой, че е забавно да я слуша човек.

Госпожа Мадсен стоеше по нощница пред къщата на бакалина, а горе на покрива седеше самият бакалин с цигулка под мишница. Изглеждаше много изплашен.

— Това е най-ужасното нещо, което съм чула и видяла досега! — крещеше госпожа Мадсен. — Да открадне през нощта моя Мортен! Никога не съм виждала подобно нещо!

— Но… — мънкаше бакалинът, — аз… аз…

— Беше в градината ти! — викаше госпожа Мадсен. — Моят Мортен няма да дойде сам и да се завърже за водната ти помпа! Пфу! Ако питат мен, трябва да те тикнат в дранголника!

— Какво е дранголник? — пошепна на Оскар Виргил Дребосъка.

— Мисля, че е някакъв вид шапка — каза Оскар. — Чел съм го в една книга.

— Пфу! — възмути се госпожа Мадсен. — Вече няма да купя нищичко от тебе!

И госпожа Мадсен пъхна Мортен под мишница и си отиде.

— Охо, тя изглежда е доста силна — каза Виргил Дребосъка. — И говореше по-високо от радиото на месаря.

— По-високо — потвърди бакалинът. — Много по-високо. Само не разбирам как глупавата й гъска е попаднала в градината ми. Не мога да го проумея!

— Едничкият щъркел го няма — каза Виргил Дребосъка. — Сигурно се е уплашил от госпожа Мадсен.

— Сигурно — рече бакалинът. — Вижте какво, момчета, ако ми направите една услуга, ще ви дам по една захарна пръчка. Какво ще кажете?

— Само по една ли? — попита Оскар.

— По две — каза бакалинът. — Ако отскочите до ковача и донесете стълба.

— За какво ти е? — попита Виргил Дребосъка.

— За да сляза от покрива — отвърна бакалинът. — Вие ми се свят, та чак ми прилошава.

— Но как си се качил там? — попита Виргил Дребосъка.

— Не знам — отговори бакалинът. — Всичко стана толкова бързо, че нищичко не разбрах. Побързайте да донесете стълба.

Виргил Дребосъка и Оскар изтичаха да донесат стълба.

Когато бакалинът слезе, Оскар попита:

— Нали спомена нещо за захарни пръчки, чичо бакалин?

— Да, да — отвърна бакалинът. — Сега ще ги донеса. Оставете ме само да си поема дъх.

Когато отиваха на училище, Виргил Дребосъка каза:

— Ще запазя една захарна пръчка за Карл Емил. Не е негова вината, че едничкият щъркел предпочете да остане сам.

— Знаех, че ще стане така — рече Оскар. — Знаех много добре, че едничките щъркели предпочитат да са сами. Чел съм го в една книга.

— Защо не каза това вчера? — попита Виргил Дребосъка.

— Защото вчера го бях забравил — отвърна Оскар.