Оле Лунд Киркегор
Виргил Дребосъка (4)

Скритото съкровище

Един ден Карл Емил получи нови панталони.

Панталоните бяха червени на сини райета.

— Как може човек да си намери такива красиви панталони? — попита Виргил Дребосъка. — Това са най-красивите панталони, които някога съм виждал. Те са по-хубави от официалните панталони на ковача.

— Като ти ги подари лелята от Смалебю — отвърна Карл Емил.

— Аз нямам такава леля — каза Виргил Дребосъка. — Поне не в Смалебю.

— Гледай да си намериш някоя — посъветва го Карл Емил. — Повярвай ми, наистина са чудесни!

— Имат много джобове — каза Виргил Дребосъка. — Колко джоба имат, Карл Емил?

— Пет — отговори Карл Емил. — В единия от тях открих бележка. Съкровищна бележка.

— Съкровищна бележка ли? — попита Оскар. — Как така съкровищна бележка?

— С която се намира съкровище — отвърна Карл Емил.

— В една книга четох за съкровище — каза Оскар. — За някакъв човек, който намира заровено съкровище. В книгата пишеше, че той намерил съкровището, защото бил много добър.

— На тази бележка нищо такова не пише — рече Карл Емил. — Пише само къде има съкровище.

— Мъжът в онази книга копал много дни, за да намери съкровището — каза Оскар. — Един или три дена копал. И го намерил, защото бил много добър и любезен.

— В моята бележка не пише нищо подобно — рече Карл Емил. — Пише само за съкровище. Но няма нищо за това, че трябва да копаем или да бъдем добри.

— Какво ли е това съкровище? — попита Виргил Дребосъка.

— Най-обикновено съкровище — отвърна Карл Емил. — Скрито.

— О-о-о! — възкликна Виргил Дребосъка. — Скрито, значи! За скрито съкровище май никога не съм чувал.

— Не — каза Карл Емил. — Но тук пише точно така: ЕДНО СКРИТО СЪКРОВИЩЕ.

— Къде ли е скрито това съкровище? — попита Оскар.

— В планината — отвърна Карл Емил.

— Но тук няма никакви планини — каза Оскар. — Никога не съм виждал наблизо планина. Май има само в Париж и в Арабия.

— И в Русия — добави Виргил Дребосъка. — И във Фюн.

— Във Фюн няма — възрази Карл Емил. — Там има само плъхове и нито една планина.

— Не е вярно — каза Виргил Дребосъка. — Веднъж, когато минавах през Фюн, аз самият видях една малка планина. Мъничка и островърха.

— Наистина ли не пише къде е планината със скритото съкровище? — попита Оскар.

— Не — каза Карл Емил. — Пише само за съкровище. Ето, вижте сами.

Оскар и Виргил Дребосъка прочетоха бележката.

— Да, така е — съгласи се Виргил Дребосъка. — Не би ли ми продал бележката, а, Карл Емил?

— Не — отвърна Карл Емил. — Трябва първо да питам мама. Тя решава дали мога да си продавам бележките.

— Жалко! — рече Виргил Дребосъка.

Но на следващия ден Карл Емил отиде при Виргил Дребосъка и каза, че майка му позволява да продаде бележката. На нея й било все едно.

— Тя твърди, че написаното на бележката е глупост — добави Карл Емил. — Такива бележки имало във всички панталони.

— В моите няма — заяви Виргил Дребосъка. — Наистина ли майка ти каза, че във всички панталони има съкровищни бележки?

— Да — отвърна Карл Емил. — И каза още, че това, което пишело на бележката, било глупост.

— Странно — учуди се Виргил Дребосъка. — Имал съм много панталони, но нито едни с такава бележка. Сигурен ли си, че майка ти позволява да я продадеш?

— Съвсем сигурен — отвърна Карл Емил. — Каза ми да я изхвърля.

— Е, тогава е съвсем сигурно — рече Виргил Дребосъка. — Какво искаш за съкровищната бележка?

— Не знам точно — отвърна Карл Емил. — Една захарна лула или може би две.

— Жалко — каза Виргил Дребосъка. — Нямам никакви захарни лули. Но когато намерим съкровището, можеш да получиш част от него.

— Добре тогава — съгласи се Карл Емил.

И Виргил Дребосъка получи бележката.

— Не пише ли нищо за злато? — попита Оскар.

— Не — отвърна Виргил Дребосъка. — Пише само, че имало едно съкровище в някаква планина, която човек трябвало да намери сам.

— Там е написано и СМАКО-ДАК — рече Карл Емил. — И че човек трябва да каже СМАКО-ДАК.

— Да — потвърди Виргил Дребосъка, — пише, че като стигне до планината, човек трябва да каже СМАКО-ДАК. Иначе няма да получи скритото съкровище.

— Какво значи това? — попита Оскар.

— Никой не знае — отговори Виргил Дребосъка. — Просто нещо, което човек трябва да каже, ако иска да има съкровището.

— Майка ми твърди, че СМАКО-ДАК е глупост. Въпреки че не звучи лошо — заяви Карл Емил.

— След училище ще отидем заедно да намерим някоя планина — каза Виргил Дребосъка. — Любопитен съм да видя такова скрито съкровище.

Още същия следобед, когато момчетата вървяха по прашния път, за да търсят планината, Оскар разказа на приятелите си как чел в една книга, че близо до всички планини имало планинци.

— Какво е това планинци? — попита Виргил Дребосъка.

— Вид хора, които живеят в планината, до която човек се приближи — обясни Оскар.

— Дано да видим някой планинец — каза Виргил Дребосъка. — Много ми се иска.

— Опасни ли са? — попита Карл Емил.

— Не пишеше нищо за това — отговори Оскар. — Пишеше само, че живеят там.

— Сигурно те крият съкровищата — предположи Виргил Дребосъка. — Дано да срещнем някой.

Момчетата продължиха пътя си. Денят беше горещ и във въздуха летяха много мухи. Една влезе в ухото на Карл Емил.

— Хе-хе-хе! — извика Карл Емил. — Колко приятно гъделичка. Трябва и вие да опитате.

Оскар и Виргил Дребосъка направиха опит и в техните уши да влезе муха, но това се оказа много по-трудно, отколкото изглеждаше.

— Сигурно само в уши като тия на Карл Емил могат да влизат мухи — каза Виргил Дребосъка. — Нашите май са прекалено мръсни, Оскар.

— Вижте каква чудесна трева има на полето — извика Оскар и спря. — Можем да си направим цяла пещера от нея.

Момчетата се отбиха на полето. Първо събраха една малка купчина и се заровиха така, че само главите им стърчаха навън.

— Дали да не направим някоя голяма купчина на пътя? — предложи Виргил Дребосъка. — Та да не могат да минават колите.

— У-ха! — извикаха другите. — Добра идея.

И момчетата натрупаха на пътя голяма купчина трева.

— Представете си да направим толкова голяма купчина, че да спре цял автомобил — каза Карл Емил. — Един цял, голям, жив автомобил.

— Колите не са живи — възрази Оскар.

— Живи са — настоя Карл Емил. — Движат се сами.

— Не — каза Оскар. — Първо трябва да запалиш мотора.

— Идва! — извика Виргил Дребосъка.

— Да — каза Оскар. — Да се скрием на полето.

От голям облак прах се появи пътнически автобус, пълен с хора. Той все повече се приближаваше.

— А-у-у, колко е смешен! — прошепна Виргил Дребосъка.

Когато стигна до купчината трева, автобусът спря и всички пътници се изсипаха на пътя.

— Откъде, по дяволите, се е взела тук тази купчина трева? — извика един мъж. — Много странно.

— Може би вятърът я е натрупал — каза една дама.

— Не може да е вятърът — заяви един мъж с червен шал около врата. — Отдавна не е духало.

— Не е вярно — намеси се друга дама. — Духа в неделя!

— Но оттогава са минали четири дена — каза мъжът с червения шал. — Толкова дълго купчините трева не могат да се задържат.

— Брей, че са глупави! — прошепна Виргил Дребосъка.

— Шът! — каза тихо Оскар. — Внимавай да не ни чуят.

— Как ще продължим по-нататък? — попита една възрастна дама. — Трябва да отида на гости при дъщеря си. Тя страшно ще се огорчи, ако не отида.

— Да! — развикаха се хората, които стояха около автобуса. — Как ще продължим? Та това е цяла планина.

— Чухте ли? — обади се Карл Емил. — Казаха, че това е цяла планина.

Той се изправи и с всичка сила извика:

— СМАКО-ДАК!

— Да не си полудял?! — прошепна Оскар и толкова силно дръпна Карл Емил за крака, че той падна върху тревата. — Нали ще ни открият!

— Но не чухте ли, те казаха, че това е цяла планина — рече Карл Емил.

— Да — прошепна Оскар. — Но тази ние сами сме си я направили. Саморъчно направените не важат.

Долу при автобуса някой каза:

— Какво беше това? Стори ми се, че чух нещо.

— Да — потвърди възрастната дама, — сякаш някой се изсмя.

— Не — каза мъжът с шала. — По-скоро изглеждаше, че някой вика за помощ.

— На мен пък ми се стори, че измуча крава — рече друга дама с чанта в ръка.

— Или че изрева бик — каза един плешив мъж.

— Какво? — извикаха всички в хор. — Тук има разярен бик?

И се втурнаха към автобуса. Те така се бутаха и ръгаха, че възрастната дама си загуби шапката.

— Да се махаме бързо тук! — викаха всички. — И то веднага!

И автобусът се обърна и продължи с пълна скорост обратно по пътя, откъдето беше дошъл.

Виргил Дребосъка, Оскар и Карл Емил така се смяха, че чак се превиваха от смях.

— Видяхте ли? — попита Виргил Дребосъка, като продължаваше да се смее. — Помислиха Карл Емил за разярен бик.

Те се държаха за коремите, за да не им прилошее от смях.

— Но не чухте ли? — попита Карл Емил. — Нима не чухте? Та те казаха, че това е планина.

— Не вярвам да има съкровища в планини от трева — заяви Оскар. — Никога не съм чел такова нещо.

— Не — каза Виргил Дребосъка. — Освен това не сме видели никакъв планинец.

— Все пак можем да проверим — предложи Карл Емил. — Нищо няма да ни струва. Елате!

Момчетата отидоха при купчината трева.

— Само ще поровим малко — каза Карл Емил. — И ще извикаме СМАКО-ДАК.

Но въпреки че преровиха цялата купчина и Карл Емил викаше СМАКО-ДАК, не намериха нищо, освен трева.

— Нали ви казах? Няма съкровища в планини от трева — рече Оскар. — В планини от трева има само трева.

— То вече не е и планина — добави Виргил Дребосъка. — Планината стана на палачинка.

— Хайде да идем да намерим истинска планина — заяви Оскар. — Планина от истинска пръст.

— Можем да се качим на хълмовете — предложи Виргил Дребосъка. — Възможно е някой от тях да се окаже планина.

Другите се съгласиха, че идеята е добра.

 

 

Първото нещо, което момчетата видяха, беше една пъстра крава. Тя лежеше на склона и замислено преживяше.

— Може би това е съкровището? — каза Карл Емил.

— Не — отвърна Оскар. — Животните не могат да бъдат съкровища.

— Откъде знаеш? — попита Карл Емил. — В бележката нищо не пишеше за това.

— Не — каза Виргил Дребосъка. — Тази крава е чудесно съкровище. Трябва само да извикаме СМАКО-ДАК.

Но въпреки че Виргил Дребосъка викаше СМАКО-ДАК и дърпаше кравата за рогата, не можа да я помръдне.

Кравата продължаваше да си преживя.

— Чудо голямо! — каза Виргил Дребосъка. — Ще намерим нещо много по-добро. Такава крава сигурно е много скучна.

Момчетата обиколиха хълмовете. Намериха боровинкови храсти и изядоха маса боровинки. Те много пъти викаха СМАКО-ДАК, но не откриха никакви съкровища.

— Ако покопаем малко, може и да го намерим — каза Оскар.

— Но къде да копаем — попита Карл Емил. — Тук има толкова много земя.

— Ето тук — каза Виргил Дребосъка. — Ще копаем, където стоим.

И те започнаха. Виргил Дребосъка копаеше с едната си дървена обувка, а Оскар с пръчка. На Карл Емил не му се копаеше много-много. Каза, че него го бивало повече да вика СМАКО-ДАК, отколкото да копае.

— Тук има нещо! — извика Виргил Дребосъка. — Съкровище!

— СМАКО-ДАК! — извика Карл Емил.

— Това е само един бял камък — каза Оскар. — Белите камъни не могат да бъдат съкровища.

— Могат — заяви Виргил Дребосъка. — Сто на сто! Човек може да си ги носи в джоба.

— Ами! — каза Оскар. — Съкровищата, които човек намира, са от злато.

Момчетата продължиха да копаят.

— Ура! — провикна се Виргил Дребосъка. — Още едно съкровище!

— СМАКО-ДАК! — изрева Карл Емил.

— Това е само един стар нож — каза Оскар. — Съкровищата не са стари.

— Напротив — възрази Виргил Дребосъка. — Всички съкровища са стари.

И той постави стария ръждясал нож до белия камък.

Малко след това Виргил Дребосъка удари с дървената си обувка в нещо твърдо.

— Ура! — извика той. — В тези планини човек може да открие цял куп съкровища! Добре че намери бележката, Карл Емил.

Момчетата изровиха твърдия предмет.

— Но това е само едно старо гърне — каза Оскар.

— Ура! — провикна се Виргил Дребосъка. — Три съкровища за един ден. Като в приказките. Човек изобщо няма нужда от никакви планинци.

— Пфу! — обади се Оскар. — Истинските съкровища са от злато или от сребро.

— Така си мислиш ти! — каза Виргил Дребосъка. — Истинските съкровища са нещо, което човек може да държи в джоба си или под леглото.

Когато момчетата се върнаха в града, бакалинът седеше до прозореца.

— Е — попита той, — какво правихте днес?

— Намерихме скрити съкровища — отвърна Виргил Дребосъка.

— Да, тях ги търсят всички хора — каза бакалинът. — Но малцина ги намират.

— Ние намерихме три — заяви Карл Емил.

И те показаха на бакалина какво са намерили.

— Имали сте късмет! — рече бакалинът. — Такива скрити съкровища не всички намират. Повечето хора вярват, че съкровищата са от злато.

Оскар не каза нищо.

Но когато стигнаха до къщата на Виргил Дребосъка, той попита:

— Виж какво, Виргил, мога ли да взема назаем едно от твоите съкровища?

— Подарявам ти го — отвърна Виргил Дребосъка. — На всекиго по едно.

Оскар взе белия камък, а Карл Емил ръждивия нож.

— Съвсем не е лошо да имаш такъв камък в джоба си — каза Оскар. — Човек може да върви и да си го стиска в ръка.

— Да — съгласи се Виргил Дребосъка. — Но въпреки всичко най-ценното съкровище е гърнето. Защото човек може да си го остави под леглото.

 

 

— Къде беше? — попита майката на Карл Емил, когато той се прибра в къщи. — Връщаш се късно.

— Бях в планините — отговори Карл Емил. — Намерихме три скрити съкровища.

— В нашата страна няма планини — рече майка му. — А скрити съкровища има само в приказките.

— Е, въпреки това ние ги намерихме — каза Карл Емил.