Джоан Рос
В клопка (7)

Седма глава

— Господин Ланкастър? — Сара се опита да обуздае гласа си и отчаяно се надяваше, че е постигнала безразличен тон. — Нищо не знам за него. — Записа си наум още една лъжа в списъка. Започваше да става безпринципна като Малкълм. Като Ноа. Е, тази мисъл вече бе подтискаща.

Стоманените очи на Малкълм се присвиха.

— Хайде, Сара, твоята работа е да познаваш света на изкуството.

— Знам всичко за историята на изкуството — съгласи се тя. — Но нямам много време за популярни четива като „Арт Дайджест“. Обикновено се ограничавам с дебели академични томове. — Като „Ранното християнско изкуство“, сети се тя и усети, че е сбъркала. Припряно продължи, преди и Малкълм да се е замислил за това: — Разбира се, знам за неговата репутация и мисля, че е чудесно, дето твоята колекция ще бъде отразена там. — Усмихна му се окуражително. — Само помисли колко ще ти се вдигне авторитетът.

— Няма да му навреди — рече Малкълм сърдито и стисна зъби. — Време е тези сноби със синята кръв да разберат, че пазарът не е запазен само за тях.

— Те наистина се държат малко високомерно.

— Като стана дума за сноби, защо мислиш, че Ланкастър се влачи с Гизела?

— Гизела? Баронесата? — Защо имаше чувството, че се намира насред криминален роман и всички освен нея знаят края му?

— Същата. Откак се е появила в града, тази жена създава само неприятности, знаеш в какъв смисъл.

— Изглежда си пада по Питър — опита се да го отклони Сара.

— Вече две години се мъчи да ми го открадне. Ами! На куково лято.

— Питър е много лоялен — отбеляза Сара, чудейки се защо ли Малкълм провежда този разговор с нея. Дали не я подозираше, че съзаклятничи с Питър? Или с Ноа? Изведнъж й се прииска никога да не бе чувала за никой от тях. — Откога Питър работи за теб?

— От двайсет години. И ще бъде до мен още двайсет, освен ако реша, че е станал ненужен. — Малкълм се усмихна мрачно. — Ние с Питър се разбираме.

— Това много помага, след като работата ви е толкова тясно свързана. — Малкълм не отговори и Сара усети, че той е потънал в мисли. Реши да се възползва от възможността да се измъкне. — Малкълм, извинявай, но съм много изморена. Ако не възразяваш, ще отида да си легна, преди да съм заспала насред разговора.

Той я изгледа учудено, сякаш бе изненадан, че е още тук.

— Разбира се — съгласи се разсеяно. — И без това след няколко часа трябва да ставам. Ланкастър иска рано сутринта да излезем да пояздим.

— Звучи добре за начало на деня. — Лично за Сара едва ли имаше нещо по-малко привлекателно от измъкването от леглото по изгрев слънце, ала Ноа май имаше причини да иска да събере всички заедно.

— Защо не дойдеш с нас? — предложи внезапно Малкълм.

— Ще станем четирима.

— Четирима ли?

— Ти, Ланкастър, Гизела и аз. — Той направи гримаса. — Ланкастър я е поканил. Каза, че щяла да придаде на интервюто допълнителен блясък. — Сви устни. — Изглежда, напоследък детронираните монарси са на мода.

— Предполагам, че господин Ланкастър знае какво се чете. — Надяваше се тонът й да е достатъчно уклончив.

— Сигурно — изсумтя Малкълм. — Въпреки това ми се иска да насъскам кучетата по нея. Чудя се как ли е разбрала, че той е в града.

— Представа нямам. Тя познава много хора. Може би е дочула слухове. — Сара успя да изобрази една окуражителна усмивка. — Мисля, че няма за какво да се безпокоиш. В края на краищата, господин Ланкастър е дошъл да интервюира теб, а не баронесата. Вероятно е точно както го казва. Включва я в статията, за да покаже, че имаш живописни и влиятелни приятели.

Той изглежда прие това.

— Това ми придава определена класа.

Сара въздъхна с облекчение.

— Сигурна съм, че ще се получи чудесна статия — възкликна тя ентусиазирано.

Малкълм се усмихна:

— Ще ми липсваш, когато си отидеш, Сара. Чудно как една красива млада жена прави всичко около себе си по-ярко. През последните няколко седмици почти забравих, че съм умиращ старец.

Погледът му съвсем не бе на умиращ старец, помисли Сара.

— Ти още дълги години няма да умреш — увери го тя весело. — Аз обаче всеки момент ще припадна от изтощение. — Стана и се обърна към вратата. — Лека нощ — подвикна през рамо.

— Лека нощ, скъпа моя. Ще дойдеш ли сутринта на езда?

— За нищо на света не бих я пропуснала — увери го тя искрено.

Когато влезе в спалнята си, Сара няколко минути се оглежда за подслушвателните устройства, които бе сигурна, че Ноа е скрил някъде в стаята. Усилията й се оказаха безплодни и накрая тя се съблече, надявайки се, че не е поставил и скрити камери.

— Не знам дали ме чуваш или не — произнесе, докато се пъхаше в леглото. — Но ако ме чуваш, Ноа Ланкастър, или каквото и да ти е името, аз току-що измъкнах магарето ти от калта. Сутринта можеш да ми благодариш.

 

 

Ездата на следващия ден премина през по-голямата си част без особени събития. Наистина, Питър изглеждаше изненадан, че намира конюшнята пълна, но очевидно реши да не прави сцени пред работодателя си и лесно се справи с неловката ситуация, като обясни, че толкова дълго не се е движил, та изведнъж му се е приискало да поязди. Поздрави сърдечно Сара, но нищо в поведението му не намекваше за тайните им срещи.

Баронесата, която се бе увесила на ръката на Ноа, го изостави в момента, в който се появи Питър. Малкълм явно бе приел присърце думите на Сара и се опитваше да се покаже пред Ноа откъм най-добрата си страна. По нищо не личеше, че миналата седмица е изгонил Гизела от имението си.

Ноа разговаряше най-вече с Малкълм и почти не обръщаше внимание на Сара.

Би могла да се получи една много приятна разходка. Въздухът бе свеж и прохладен, гледката бе неповторима. Величествени дървета, струпани около пръснатите тук-там езерца, се извисяваха в девствено синьото небе, а в клоните им птичките пееха веселите си утринни песни. Но към края, когато другите яздеха по двойки, Сара, останала в края на процесията, изпадна в ужасно лошо настроение. Дори влюбеното гукане на гълъбите не я развеселяваше.

— Извинете, госпожице Медисън — обърна се към нея Ноа, когато слязоха от седлата, — струва ми се, че изпуснахте това. — Подаде й пакетче с ментови дъвки.

Тя отвори уста да отрече, но настойчивият му поглед я спря.

— Благодаря, господин Ланкастър. Сигурно е паднало от джоба ми. — Пъхна пакетчето в джинсите си. — Е, много ми беше приятно, но мисля, че трябва да се залавям за работа — заяви тя, надявайки се да се измъкне от конюшнята, преди Питър да има възможност да говори с нея насаме.

— Не си ли гладна? — попита Малкълм. — Господин Ланкастър и баронесата ще закусват с нас. Защо не дойдеш и ти?

Тя поклати глава.

— Благодаря, Малкълм, но нали знаеш, че не закусвам.

— А малко кафе? — попита Питър с неизречена заповед в любезния си глас.

Тя се извини с усмивка:

— Наистина трябва да поработя. Може би ще се видим на обяд. — Затича се към къщата, чувствайки три чифта очи върху гърба си.

Горда със себе си, че се е измъкнала без борба, тя си взе душ и си изми косата. Ала когато излезе от банята, замръзна, вторачена в мъжа, който се бе изтегнал на леглото й. Бе скръсти ръце под главата си, ризата се бе опънала върху широките му гърди, а дългите му мускулести крака се простираха чак до края на огромното легло.

— Какво правиш тук?

Ноа се ухили.

— Не прочете ли бележката ми?

Малкото листче бе пъхнато в пакетчето от дъвка.

— Пишеше, че ще се видим по-късно — отсече тя и уви по-здраво кърпата около себе си.

Закачливата усмивка стигна до очите му и го направи да изглежда по-малко страшен от обикновеното. Всъщност, ако не знаеше, Сара би го взела за точно такъв, на какъвто се правеше — журналист, тръгнал на лов за репортаж. Журналист с блуждаещ поглед, добави тя, защото не можеше да не види как оглежда полуголото й тяло.

— Точно така — съгласи се той. — Сега е по-късно.

Не й харесваше как е завладял леглото й, сякаш му принадлежи по право.

— Какво правиш тук?

— Дойдох да ти благодаря.

— Да ми благодариш ли? За какво?

— Задето измъкна магарето ми от калта. — Надигна се лениво от леглото. — Знаеш ли колко съблазнителна изглеждаш в момента? Поруменяла и ухаеща. Караш мъжа да мисли за рискове, които не трябва да поема. — Докосна я по рамото и Сара отскочи.

— Намерил кой да ми говори за избягване на рискове — сопна му се тя. — Ако не внимаваш, ще прекараш живота си в затвора, докато станеш толкова стар, че вече да не си спомняш на какво приличат жените.

Ноа долови треперенето в гласа й.

— Тревожи ли те тази възможност? — попита тихо.

— Разбира се, че ме тревожи — възкликна тя. — Допускаш ли, че ми харесва мисълта да те затворят в някакво студено тъмно място? Да не можеш да виждаш слънцето, да чувстваш вятъра в косата си… Мислиш ли, че ми е приятна перспективата да загубиш свободата си, да загубиш… — Сара забеляза интимната топлина в погледа му и осъзна, че едва не е издала най-съкровените си мисли. Изведнъж замълча и се отвърна от него. — Би ли излязъл? Искам да се облека.

Без да обръща внимание на решителния й тон, Ноа протегна ръце и я завъртя към себе си.

— Какво да загубя, Сара? — попита той меко. Ръцете му се стегнаха върху голите й рамене. — Какво щеше да кажеш?

Сара поклати глава.

— Нищо. — Нямаше намерение да признае, че щеше да каже, че ако го арестуват, той ще загуби това, което имат те двамата — една връзка, която сякаш се развиваше въпреки всички усилия.

Ноа дълго и замислено я гледа. Сара се чудеше дали вижда и как се блъска сърцето й под синята хавлия.

— Отново го правиш — прошепна той и прокара пръст по ръба на кърпата.

Сара я уви по-плътно около тялото си.

— Какво правя? — попита предизвикателно, ала гласът й прозвуча много по-слабо и много по-несигурно, отколкото й се искаше.

Ноа имаше желание да й каже нещо, което да разсее страховете й, нещо, което да й позволи да се успокои достатъчно, за да преживее следващите няколко дни колкото е възможно по-безболезнено. Но знаеше, че има само едно нещо, което тя иска да чуе от него. Тя искаше да знае, че той не е наистина крадецът, за който го мисли. А това бе единственото, което не можеше да й даде.

— Лъжеш — измърмори той и погали току-що измитата й кожа. — Ти се вълнуваш за мен. За нас.

Изправена пред тези твърди очи, Сара не можеше да го отрече.

— Ох, Ноа — въздъхна тя — не можем ли просто да забравим за всичко това? — Сините й очи го молеха. — Защо не оставим на Малкълм глупавата му корона и да се махнем оттук, преди да е станало прекалено късно?

Той обхвана с длани разстроеното й лице.

— Вече е прекалено късно, Сара. И за двама ни.

Сара не можеше повече. По време на разговора с Малкълм снощи я обзе тревога за Ноа — за свободата му, за живота му. Тя не можеше да продължава по този начин. Имаше чувството, че се дави.

— Размислих. — Отдръпна се от него, кърпата започна да се смъква и трябваше да съсредоточи цялото си внимание, за да я придърпа отново. — Отказвам се. Всъщност, още щом си опаковам багажа, си тръгвам. Ако настояваш да го направиш, ще трябва да го направиш без мен. — Грабна шепа дрехи от гардероба и ги хвърли на леглото.

— Имам нужда от твоята помощ — подчерта Ноа тихо.

— Моят план зависи от това и двамата да отидем на приема в събота вечер.

— Тогава измисли друг план — отвърна тя. — Защото аз още в този момент излизам от играта.

— А баща ти?

Тя му хвърли един изпепеляващ поглед, обвиняващ го в използването на нечестни методи.

— Баща ми не би понесъл, че дъщеря му се е превърнала в лъжкиня и крадла. Все едно, идеята беше глупава.

Ноа отиде до прозореца и се загледа навън. Не каза нищо и Сара добави по-остро:

— Би ли излязъл, ако обичаш?

Той се обърна и я прикова със строгия си поглед.

— Значи просто ще оставиш Бренд да продължава да ограбва другите, както е ограбил баща ти? Дори няма да се опиташ да го спреш?

Сара бе обидена от назидателния му тон.

— Да го спра? Какво за Бога те кара да мислиш, че мога да го спра? Аз исках само да му причиня някои неприятности, да му създам чувство за загуба. Никога, и в най-необузданото си въображение, не съм си представяла, че мога да го спра.

— Но ние можем, нали знаеш — произнесе Ноа бавно. — Ние с теб можем да се постараем той да отиде в затвора за много дълго време. — Изражението му бе убийствено сериозно. — Това няма да помогне на баща ти, Сара, но би могло да помогне на бащата на някое друго дете. Би могло да помогне на всички други хора, които той ще ограби в бъдеще, ако не бъде спрян.

Идеята бе твърде привлекателна. О, този човек наистина знаеше на каква струна да свири, помисли Сара мрачно.

— Защо толкова се вълнуваш как си изкарва хляба Малкълм? — попита тя. — С какво ти си по-добър?

Ноа въздъхна и прокара ръка през тъмната си коса.

— Сара, ще трябва да…

— Знам — прекъсна го тя. — Да ти се доверя. — Вложи презрителни нотки в думите, които бе чувала прекалено често през последните два дни.

— Слушай — предложи той, — обещавам, че когато вземем короната, ще ти разкажа всичко.

— Всичко ли? — попита тя недоверчиво.

Той кимна.

— Всичко.

Сара се замисли над това предложение. Повече от всичко на света й се искаше да му повярва.

— Първо трябва да знам едно нещо — заяви тя.

— Сара — възрази Ноа, — не можеш ли просто още два дни да ме приемаш без въпроси?

— Женен ли си?

Той изглеждаше искрено потресен от въпроса й.

— Има ли значение?

— За мен има — настоя тя.

Изражението му се смекчи.

— Сара, ти си една прекрасна, храбра жена. Сигурно бих си мечтал да правя любов с теб, дори ако у дома наистина ме чакаха жена и пълна къща с деца.

Сара си каза, че бе поискала да знае истината. Защо тогава се чувстваше толкова противно?

Светлокафявите му очи се плъзнаха по нея и я сгорещиха, сякаш я бе обходил с големите си силни ръце.

— Разликата е, че ако наистина бях женен, в края на краищата нямаше да се опитвам да правя любов с теб. Аз съм моногамен мъж, Сара Медисън. Нещастната жена, която се хване с мен, ще се окаже закопчана за мен. За цял живот.

Закопчана. Смешен начин да се каже, помисли Сара. Да, колкото и да е странно, тя се чувстваше точно така. Не искаше да се вълнува за Ноа. И определено не искаше да прекара живота си в тревоги дали той ще се върне без проблеми при нея в края на деня, или не. Но не можеше да му обърне гръб. Не и в този момент.

Може би, помисли тя с надежда, след като му помогнеше да вземе короната на Малкълм, щеше да успее да го убеди да се откаже от престъпния живот. Не знаеше нищо за него. Може би крадеше, защото е имал тежко детство. Ако бе така, винаги имаше шанс, когато Ноа осъзнае, че някой наистина се вълнува какво ще му се случи, да приеме това като достатъчна компенсация за миналите обиди.

— Ще остана — съгласи се тя накрая. — До след приема.

Ноа я привлече в прегръдките си. Сара се опита да се измъкне, но пръстите му се вплетоха в косите й, а устните му безпогрешно намериха нейните със страст, обуздана от нежност, каквато досега не бе изпитвал към никоя друга жена. Тих звук се отрони от нейните устни — полустон, полувъздишка — и я връхлетя ураган от желание, който не приличаше на нищо изпитвано досега. Светът се завъртя около нея и тя не можеше да направи нищо, освен да се вкопчи в Ноа, в целувката му, в докосването му, забравяйки всичките си замислени възражения.

— Ще съжаляваш за това — обеща той, когато най-сетне се отскубнаха да си поемат въздух.

Сара въздъхна и вдигна от пода ненужната вече кърпа.

— Вече съжалявам. — Грабна дрехите от леглото и влезе в банята да се облече.

Когато излезе, Ноа го нямаше. Тя не знаеше дали чувства облекчение или раздразнение от изчезването му. Но нямаше желание да се задълбочава в този въпрос, затова слезе в ателието си и се зае да поставя последни щрихи върху „Големият сив цирк“ на Марк Шагал.

— Точно така се чувствам — измърмори под носа си. — Сякаш съм насред един проклет цирк.

— Сама ли си говориш, Сара? Аз пък мислех, че това е признак за старост.

Сара вдигна очи и видя Малкълм, застанал на вратата.

— Това е признак за объркване — възрази тя.

Малкълм влезе и тя забеляза, че сутрешното натоварване си е казало думата. Той изглеждаше много по-стар, много по-слаб от обикновеното. Почти й стана мъчно за него, но си напомни, че на Малкълм Бренд са дадени много повече години, отколкото на баща й. Това й помогна да възстанови твърдостта си.

Зает с разглеждането на картината й, Малкълм не забеляза мрачното й изражение.

— Не разбирам защо трябва да си объркана. Както обикновено, си свършила забележителна работа. Ланкастър е прав — добави той почти на себе си. — Сигурно би могла да станеш невероятен фалшификатор, ако имаше по-престъпно съзнание.

Думите му бяха малко прекалено близо до истината.

— Нямам нерви за такива неща — отговори Сара честно. — Всеки момент щях да очаквам на вратата ми да позвъни ФБР.

— Очевидно някои хора смятат такива рискове за ободряващи — предположи той.

— Някои хора обичат и да скачат от самолети и да карат състезателни коли. Аз не съм от тях.

— Никакви рискове, а? — подразни я той. — Никой ли не ти е обяснявал нещата от живота? Светът е жесток, госпожичке. За да оцелееш, трябва да си груба.

Сара плясна малко оранжева боя върху лунния сърп.

— Бих предпочела да я карам, както аз си знам — отговори тя. — Изглежда, нямам инстинкт на убиец.

— Такава наивност трябва да е наследствена.

Ръката й трепна и няколко оранжеви пръски попаднаха върху синия фон.

— Какво значи това?

— И баща ти нямаше инстинкт на убиец — обясни безгрижно Малкълм, сякаш не обсъждаха нищо по-противоречиво от времето.

Сара се вторачи в него.

— Ти помниш баща ми?

Малкълм изглеждаше развеселен от изненадата й.

— Разбира се, че го помня. Как мога да забравя човека, чието изобретение плати за първия ми Ван Гог?

— И въпреки това искаше да работя за теб?

— Разбира се.

— Защо?

— Защото си най-добрият имитатор.

— А откъде знаеш, че като видя оригиналите ти, няма да открадна някой от тях и да го подменя със собственото ми копие?

Той й се усмихна мрачно.

— Защото, скъпа моя, както ти така точно се изрази, нямаш инстинкт на убиец. — Хвърли поглед към картината. — Зацапала си луната.

Сара едва не се разтресе от сдържания си гняв.

— Ти наистина си мръсник, Малкълм.

Той се засмя на възмущението й.

— Разбира се, че съм мръсник. Но това ме направи много, много богат, малката. В края на краищата, не съм аз човекът, принуден да работи за врага, само за да спечели няколко долара отгоре, за да помогне на бедната си овдовяла сестричка и горкото й сираче.

— Ако не беше откраднал патента на баща ми — обвини го разгорещено Сара, — сега Дженифър щеше да си има пари, а аз дори нямаше да съм тук!

— Вярно е — съгласи се той. — Но както вече си открила, „ако“ не плаща сметката. — Сивите му очи приличаха на два кремъка. — Животът не е нищо друго, освен равносметка. Трябва да теглиш чертата. В случая с баща ти, неговата загуба беше моя печалба. — Обърна се да излезе. — Ще те оставя да работиш.

Сара бе замръзнала на мястото си. Чудеше се какво да прави сега. Повече от всичко друго искаше да си събере багажа и да се махне от тази къща. Но друг, по-първичен инстинкт я караше да се надява, че Ноа е прав — че те двамата ще могат да направят така, че този човек да си получи заслуженото.

На вратата Малкълм се обърна.

— О, Сара, нали ще останеш за празненството в събота вечерта?

— Изненадана съм, че искаш да съм там.

Той вдигна белите си вежди.

— Че защо да не искам? — Не дочака отговор и продължи: — Освен това, имам планове за теб, Сара Медисън. Ще се окажеш много печеливша за мен.

Кръвта във вените й се вледени.

— Какво искаш да кажеш с това?

— Идеята на господин Ланкастър е интересна. Трябва да поговорим за нея.

Сара замръзна.

— Нямам намерение да ти помагам да продаваш фалшификати! — избухна тя. — Признавам, че имам нужда от пари. Но не чак толкова, че да ти помагам да мамиш невинни хора.

Сивите му очи станаха твърди като студена стомана.

— Мисля, че ще промениш мнението си.

— Никога!

Вместо да отговори, Малкълм отиде до бюрото, вдигна телефона и набра един двуцифрен номер.

— Питър? Ела в ателието, ако обичаш.

Сега вече Сара се чувстваше все по-уплашена. Възможно ли бе Питър да е разказал на Малкълм за желанието й да открадне короната? Ако бе така, какво щеше да стане с нея сега?

Докато чакаха идването на Питър Тейлър, в стаята надвисна тягостна тишина. Сара се страхуваше да произнесе и една дума, от която би могла да затъне още повече. Малкълм не изглеждаше склонен да продължава разговора. Изглеждаше обаче като играч на покер, който държи в ръката си всички аса.

Когато Питър влезе в ателието, изражението му не издаваше нищо.

— С какво мога да бъда полезен, Малкълм? Сара? — попита той любезно, сякаш не забелязваше напрегнатата атмосфера.

— Кажи на Сара къде е картината, която тя завърши миналия месец — нареди му Малкълм. — Мане.

Очите на Питър се впиха в нейните с настойчивост, която й се стори по-страшна от спокойния заплашителен поглед на Малкълм.

— В галерията „Хъдзън“ във Филаделфия. — Той й се усмихна. — Би трябвало да си много горда, Сара. Продаде се на много добра цена.

Пред очите й се завъртяха бели петна на черен кадифен фон. Сара се уплаши, че ще припадне. През бученето в ушите си тя чу как Малкълм казва на Питър да я сложи да седне и да й даде чаша вода. Искаше да се отърси от ръката, която я стисна за рамото, но откри, че няма сили. Принуди се да го остави да я отведе до един бял фотьойл, отпусна се тежко в него и покри лицето си с ръце.

— Ето — обади се Питър, приклекнал до нея. — Пийни. Ще се почувстваш по-добре.

Тя поклати глава.

Питър свали насила пръстите от очите й, пъхна в тях чашата и я повдигна към устните й. Погледът му бе почти съчувствен. Сара бавно отпи и замайването й постепенно започна да преминава.

— Не можете да ме въвличате в такова нещо — запротестира тя. — Ще кажа на полицията истината. Че нямам нищо общо с това.

Малкълм въздъхна.

— Безкрайно усложняваш нещата, Сара. Питър, кажи на нашата упорита млада дама кой е подписал сметката за продажбата.

— Сара Медисън — съобщи Питър тихо.

Мисълта, че те се опитват да го стоварят на нейната глава толкова я ядоса, че главата й моментално се проясни.

— Това нищо не доказва — възрази тя. — Аз никога не съм ходила във Филаделфия.

— Покажи й билетите за самолета — рязко заповяда Малкълм.

Питър бръкна във вътрешния джоб на сивото си сако и извади лист хартия, който се оказа ксероксно копие на двупосочен билет на името на Сара Медисън от Феникс до Филаделфия и обратно. Тя погледна датата. Беше първата вечер, която прекара в къщата.

— Значи затова ми предложихте да живея тук? — обвини ги разгорещено. — Без свидетели не мога да докажа, че през цялото време съм била във Феникс.

Тънките устни на Малкълм се изкривиха в усмивка.

— Ти беше заминала за една нощ — поправи я той. — Имала си достатъчно време да отлетиш до Филаделфия, да продадеш фалшификата и да се върнеш във Феникс следващия ден следобед.

Много хитро измислено, съобрази Сара. Но имаше нещо, което Малкълм не знаеше. Имаше един човек, който можеше да потвърди, че рано сутринта тя си е била вкъщи — Ноа. Той й се бе обадил по телефона и я бе събудил от дълбок сън. От тази мисъл настроението й се повиши — за малко, докато се сети кой е Ноа. Каква вероятност имаше властите да повярват на думите на един крадец? Без съмнение щяха да решат, че двамата са работили заедно.

— Вие сте отвратителни! — извика тя. Пламтящите й очи прескачаха от Малкълм към Питър. — И двамата!

— Казах ти, Сара — напомни й Малкълм безгрижно. — Човек трябва да има инстинкт на убиец, за да оцелее. — Усмихна й се студено и победоносно. — За съжаление, през следващите няколко дни ще имам работа, която няма да ни позволи да обсъждаме нашето бъдещо сътрудничество. Приемам, интервюто за „Арт Дайджест“ и още нещо, което не те засяга. Но можеш да бъдеш спокойна, скъпа моя, че много скоро ще стигнем до същността.

С тези думи той излезе и остави Сара и Питър сами.

— Как можа да постъпиш така с мен?! — Тя скочи от фотьойла и се обърна рязко към него. — Мислех, че поне ти си ми приятел.

Питър със съжаление поклати глава.

— Ти току-що откри нещо много важно за този бизнес, Сара. Тук нямаш приятели. Имаш интереси.

— И в твой интерес беше да помогнеш на Малкълм да изплете гадната си мрежа, за да ме изнудва? — попита тя язвително.

— Точно така.

— Ами аз?

През очите му премина сянка.

— В момента доста си закъсала — призна той. — Но не е задължително нещата да останат така.

Тя го погледна подозрително.

— Какво значи това?

— Ти вече знаеш за картините. Незаконно получените се пазят в склада в подземието.

Сара кимна.

Очите на Питър светнаха от страст.

— Ще вземем и тях. С тези картини и с короната ще имаме достатъчно пари, за да изживеем живота си в лукс в Бразилия, където нито Малкълм, нито властите някога ще ни намерят.

Сара се вгледа в необичайното му изражение.

— Ти май наистина го мразиш, а?

Устните му неумолимо се стиснаха.

— Имам си причини. Ти не си единствената муха, която той е оплел в лепкавата си мрежа. Но този път Малкълм Бренд ще научи, че дори той може да бъде изигран.

Той наведе глава и горещо я целуна. Устните му се притиснаха към нейните с почти плашеща сила. Сара се опита да се отдръпне, но Питър обви ръце около нея с нарастваща страст.