Джоан Рос
В клопка (6)

Шеста глава

Сара можеше да се закълне, че баронесата съвсем не бе във възторг от поведението на Ноа. Едва бяха опитали шампанското, и той я избута през вратата с обещанието утре да й се обади.

— Обзалагам се, че нямаше да бърза толкова, ако не му бях заела спалнята — измърмори тя и отиде да върне чашата на място. Нищо не бе успяла да научи.

Когато излезе от банята, намери Ноа, облегнат на вратата на спалнята.

— Чу ли нещо интересно? — попита той уж между другото.

Сара не се и опита да отрече, че е подслушвала.

— Какво можех да чуя? Ти не й позволи да изчака, докато изкипи шампанското.

— Пазех го за теб — ухили се той.

— Ами! Просто искаше да ме държиш на тъмно.

— Това не е толкова лоша идея — отбеляза той бавно и тръгна към нея. Пръстите му се обвиха около кръста й. — Докъде бяхме стигнали?

Сара не вярваше на неочакваната промяна в поведението му повече, отколкото вярваше на всичко, свързано с Ноа. Отдръпна се.

— Щеше да ми обясниш твоето съдружие с баронесата.

Той продължи да я преследва със светнали очи.

— Преди това?

Коленете й опряха в леглото и Сара осъзна, че вече няма накъде да отстъпва. Още една стъпка, и щеше да се просне по гръб.

— Обеща да ми поръчаш вечеря.

— Обещах — съгласи се той. — И ти ли си гладна колкото мен?

Пламъчето в лъвските му очи съвсем не внушаваше спокойствие и й се стори, че е избрал нея за предястие. Стаята започна да се затваря над главата й. Сърцето й биеше бясно, главата й се въртеше и имаше чувството, че се разголва отвътре.

— Не прави така — прошепна тя напрегнато.

— Преди малко не се дърпаше — напомни й той.

Как можеше този човек да говори толкова логично за нещо, което противоречеше на всички закони на логиката? Сара знаеше, че да се забърка с Ноа би било върхът на глупостта. Той бе като примамливо мержелеещите в пустинята миражи — една безплътна илюзия. Дори името му не бе истинско. Ако му паднеше възможност, той би откраднал сърцето й със същата лекота, с която се гласеше да открадне короната. След това щеше да изчезне, без да поглежда назад.

— Преди малко не можех да разсъждавам — отвърна тя. — Понякога хипервентилацията предизвиква такива ефекти.

— Интересно — отбеляза Ноа замислено. — Ще го запомня. — След това се обърна. — Ще поръчам вечерята — съобщи той и излезе от спалнята.

Сара се вторачи подире му изненадана, че се е предал толкова лесно. Уверяваше се, че би трябвало да му е благодарна. Защо тогава се чувстваше толкова разочарована?

— Баронесата има отличен вкус — изкоментира тя по- късно, като отпи от шампанското. — Не ми се мисли колко струва това нещо.

— Тя може да си го позволи. Пред нейната колекция от произведения на изкуството Малкълм прилича на амбулантен търговец.

— Виждал ли си я?

Ноа намаза малко хайвер на една бисквита и й я подаде. Сара отказа и той я пъхна в устата си.

— Покани ме снощи у тях на частна изложба — обясни, когато свърши да дъвче.

— Определено не си губиш времето. Кажи ми, тя знае ли, че си крадец?

— Мисля, че не е ставало дума за това. Искаш ли още малко шампанско?

— Искам да знам какво общо имаш с баронесата — отсече Сара.

— Да не ревнуваш?

Искаше й се да го удари с бутилката от шампанско по самодоволната глава.

— Не, разбира се. Просто смятам, че си пропиляваш късмета.

— Мислиш си, че ще офейкам с картините на баронесата, така ли?

— Да. И вероятно с всичко друго от къщата, до което успееш да се докопаш.

Спокойният му поглед срещна нейния.

— Наистина ли вярваш, че съм толкова непочтен?

Сара се почувства необяснимо неудобно.

— Чудя се защо се бави вечерята — обади се тя. — Не мислиш ли, че трябва да позвъниш в кухнята?

— Зададох ти въпрос, Сара. — Шеговитите нотки в тона му бяха изчезнали.

Сара беззвучно въздъхна от облекчение, когато на вратата се почука. Докато келнерът сервира масата, Ноа мълча. После подписа чека и когато седнаха да вечерят, върна разговора към баронеса Левински.

— Баронесата гори от желание колекцията й да бъде отразена в „Арт Дайджест“.

— Това не ме изненадва. Тя е ужасен сноб. — Сара насочи вниманието си към яденето. Изведнъж се почувства страшно гладна.

— Кажи ми какво знаеш за нея.

— Нямам намерение да ти помагам да я обереш до шушка. Ако затова ме питаш, забрави.

— Не искам от теб да се вмъкнеш с мен в къщата й. Просто искам да ми разкажеш какво знаеш за тази жена. — Той сви рамене. — Ако обаче продължаваш да си такъв инат, имам си и други източници.

Сара ни най-малко не се изненада.

— Твърди, че била от унгарската кралска фамилия. Но това вероятно си го чувал.

— Споменавала е — потвърди иронично Ноа.

— Сигурна съм. Това е основната й претенция за слава. — Сара поклати глава: — Чудно е колко хора се впечатляват от една титла.

— Но не и ти.

— Не, разбира се. Всъщност, искрено съчувствам на всички хора, чиито страни са били окупирани, но нещото, в което съм съгласна с комунистите е, че мястото на монархията е в археологическия музей.

— Тя отдавна ли живее във Феникс?

— От доста години. Обаче обикновено живее тук само през зимата. През останалото време от годината обикаля Средиземноморието или дава приеми в къщата си в Манхатън. Странно как досега не си налетял на нея. Бижутата й биха могли да ти платят пътните разноски чак до средата на следващия век.

— Забелязах.

Сара го погледна накриво.

— Кой знае защо, това изобщо не ме изненадва.

Ноа не отговори на обвинението й.

— Сега вече е юли — напомни той. — Имаш ли някаква представа защо е изменила на навиците си?

Сара се намръщи.

— Никаква. След като вие двамата сте си толкова близки, защо просто не попиташ нея?

— Бих могъл — съгласи се Ноа.

— Преди или след като я ограбиш?

— Сарказмът не ти отива — забеляза Ноа безгрижно. — Освен това, мотивите на Гизела също не са съвсем невинни. Тя без никакви угризения ме използва, за да пробие в списанието.

— Това още не е причина да злоупотребиш с нея — възрази Сара.

— Какво те кара да мислиш, че злоупотребявам с нея?

— А не го ли правиш?

Той сви рамене.

— Не повече, отколкото тя с мен.

— Ти изобщо нямаш никакви принципи, нали?

— Странно обвинение от жена, която за двайсет и четири часа е изрекла достатъчно лъжи, за да влезе в книгата за рекордите на Гинес.

Сара се обиди. Дълбоко в себе си тя бе много прям човек, който ненавиждаше увъртанията и измамата. Родителите й я бяха възпитали като честен и уважаващ законите гражданин. Не й се искаше да се задълбава какво биха помислили те за нея през последните няколко седмици. Напомни си, че в края на краищата целта оправдава средствата.

— Казах ти, че си имам причини да искам короната.

— Аз също — подчерта Ноа.

Сара се поизправи.

— В основата на твоите причини лежи чистата алчност. А аз просто се грижа за това, което законът не е успял да направи.

— Трябва да е хубаво да можеш да виждаш нещата в черно и бяло — отвърна Ноа. — Завиждам ти за тази способност. — На Сара й се стори, че долавя иронична нотка в гласа му, но той не й остави време да се замисли за това. — Разкажи ми за баща си и Малкълм Бренд.

— Защо?

— Просто искам да разбера какво може да накара един съблюдаващ законите преподавател по история на изкуството да се превърне в престъпник. Започвам да вярвам, че при нормални обстоятелства ти дори не пресичаш неправилно.

Подигравателният му тон не й хареса.

— Чудно как можеш да изкараш честността и почтеността недостатъци — измърмори тя, чудейки се не за пръв път какво прави с този човек.

— Щеше да ми разкажеш за баща си — подкани я той тихо.

Сара въздъхна и остави вилицата. Изведнъж бе загубила апетит.

— Баща ми беше изобретател. Той непрекъснато се ровеше в нещо, работеше върху нещо.

— Беше?

— Той почина.

— Съжалявам. — Звучеше искрено.

— Беше много отдавна — каза Сара.

— Имаше ли Бренд нещо общо със смъртта му?

Сара се обърка от нежния му тон. Как можеше човек, който несъмнено притежава повече паспорти, отколкото скрупули, да изглежда понякога толкова симпатичен, толкова внимателен? Тя си напомни, че в неговия свят чаровността е професионална необходимост.

— Не директно — отвърна тя. — Но след като Малкълм открадна патента му, татко никога вече не беше същият.

Ноа я погледна с подновен интерес.

— Не разбрах — призна той.

— Какво знаеш за Малкълм Бренд?

— Достатъчно, за да съм сигурен, че е опасно да му се изпречиш на пътя. — Очите му я погледнаха предупредително: — Нали нищо не скриваш от мен? Някакъв малък акт на отмъщение, който си забравила да споменеш?

— Бих могла да ти задам същия въпрос. Скриваш ли нещо от мен, Ноа?

На челюстта му трепна един мускул.

— Да се върнем на патента.

Сара започваше да се нервира.

— Не искам да говоря за баща си с теб. И изобщо нямам желание да говоря с теб. — Надигна се от масата.

— Седни, Сара — настоя Ноа. — Макар да трябва да призная, че си много красива, когато се сърдиш, в момента съм прекалено уморен, за да се боря с теб.

— Разочароваш ме, Ноа. Това клише е толкова старо, че вече пред никоя жена не минава. Бих те посъветвала да не го пробваш на баронесата.

— Може да е старо, може и да е клише, но в твоя случай подхожда — възрази той. — Моля те, седни. Не си довършила вечерята си.

— Не съм гладна.

— Красива и твърдоглава — промърмори той. — Смъртоносна комбинация.

Въпреки нежеланието си, Сара отново седна.

— Не е честно ти да знаеш всичко за мен, а аз да не знам нищо за теб — оплака се тя.

Ноа сякаш се замисли върху това.

— Добре — съгласи се накрая. — Предлагам сделка. Ти ще ми разкажеш за твоя баща, а аз ще ти разкажа за моя.

— Наистина ли ще го направиш?

— Наистина — обеща Ноа незабавно.

— И няма да ме излъжеш?

Той се протегна през масата и хвана ръката й.

— Обещавам, че никога няма да те излъжа, Сара. Може да не ти кажа всичко, но няма да те излъжа.

И тонът, и изражението му изведнъж бяха станали сериозни, и Сара повече от всичко на света искаше да му повярва. Палецът му докосваше чувствителната кожа от вътрешната страна на дланта и засилваше объркването й. Как можеше едно обикновено докосване да създава такъв хаос в чувствата й?

Ноа сякаш четеше мислите й.

— Знаеш ли, външният вид често заблуждава. Защо не се опиташ да се довериш на чувствата си? — упорстваше той със странна настойчивост.

О, това звучеше толкова примамливо! Но Сара знаеше, че ако се поддаде на тези сладостни чувства, е загубена.

— Не е толкова лесно — възрази тя.

Ноа вдигна ръката й и леко я целуна от вътрешната страна на китката.

— Веднъж те помолих да ми повярваш — напомни й той. — Ти обеща, но не беше искрена. — Погледна я право в очите над сплетените им пръсти. — Отново те моля.

— Ще се опитам — промълви тя.

Нещо проблясна в дълбините на очите му.

— Това е добро начало.

Примирието продължи, докато довършиха вечерята. Сетне Ноа изнесе масата пред вратата и когато я повика да седне до него на дивана, Сара откри, че е невъзможно да не се поддаде.

— Как е могъл Малкълм да открадне патента на баща ти? — попита той любопитно.

— Той е адвокат — обясни Сара. — Въпреки че вече не практикува. Баща ми беше негов клиент.

— Започвам да схващам. Накарал е баща ти да се подпише, че му преотстъпва авторските права и е кандидатствал за патент от свое име. И когато едно от изобретенията се е оказало печелившо, Малкълм е прибрал печалбата.

Сара се опитваше да остане спокойна, когато ръката му се прехвърли на облегалката на дивана.

— Това е вярно само донякъде — поправи го тя.

Той я погледна.

— Какво не улучих?

— Баща ми никога не се е подписвал, че му преотстъпва авторските права. Документите бяха подправени.

Ноа вдигна вежди.

— Ако наистина е станало така, защо баща ти не го дал под съд?

— Даде го — каза тя с горчивина. — Адвокатът на баща ми беше млад, току-що завършил. Това бе най-многото, което той можеше да си позволи. А Малкълм се яви в съда с отбор от високоплатени юристи. Татко нямаше никакъв шанс.

— Какво беше изобретението?

— Клапа за апарата, който се използва за прилагане на анестезия по време на операция. Така и не разбрах как работи, но по някакъв начин намалява риска от прекалено упояване на пациента при много дълги операции.

Ноа се замисли за момент.

— А откъде Бренд е разбрал, че изобщо работи?

— Той беше съдружник в една фирма, която даваше на лизинг медицинско оборудване на лекари и болници в различни щати. Беше му работа да знае такива неща. Всъщност това бе една от причините баща ми да се обърне към него, а не към адвокат, специалист по патентно право. Татко се надяваше, че Малкълм ще намери приложение на клапата в своята работа и ще се съгласи да му заеме пари, за да започне да я произвежда.

— Бренд още ли не е разбрал коя си? Очевидно изобретението на баща ти му е донесло много пари.

— Това беше преди повече от двайсет години. Имаш ли представа колко хора е ограбил Малкълм Бренд за това време? Сигурно вече и той им е загубил бройката. — Сара се опитваше да не се задълбочава в мисълта, че и Малкълм Бренд, и Ноа са крадци. Само методите им бяха различни.

Обяснението й не се стори убедително на Ноа, но той реши да не спори.

— Доколкото разбирам, това е било последното изобретено от баща ти нещо, от което е можел да спечели.

— Баща ми умря следващата година — произнесе тя безизразно. — Имаше слабо сърце, а напрежението от процеса и от натиска, който оказаха върху него адвокатите на Малкълм, го довършиха. — Стисна устни. — Ирония на съдбата.

— Кое?

— Малкълм страдаше от същата болест, но преди три години го спасиха с троен байпас. — В гласа й прозвуча отдавнашна горчивина. — Клапата на баща ми даде възможност да се извърши тази дълга операция.

Ноа не можеше да не се трогне от сянката, затъмнила сините й очи.

— Наистина съжалявам. — Пръстите се обвиха около рамото й.

Тя не се отдръпна.

— Както ти казах, беше много отдавна. И не съм тръгнала да пропилявам целия си живот в търсене на отмъщение. Чак когато Питър ми предложи да рисувам тези копия, реших, че вече се намесва пръстът на съдбата.

— Тази възможност ти е паднала направо от небето.

Сега вече усмивката й бе истинска.

— Точно така. Не знаех какво са замислили, но разбирах, че не ми казват истинската причина за тези копия. А след като дойдох в къщата, чух как Малкълм и Питър говорят за картините в мазето. Събрах две и две и разбрах какво са решили.

— Значи оригиналните откраднати картини ще бъдат скрити зад твоите копия. Предполагам, че набелязаните купувачи имат списък на оригиналите, които се предлагат на търг.

— Сигурно — съгласи се Сара. — Иначе нямаше да знаят за какво наддават.

— Разбирам защо Бренд го прави по този начин — замислено отбеляза Ноа, разсеяно галейки косата й. — Никой няма да подозира една галерия, която предлага на търг няколко картини от неговата колекция. Но трябва да има начин да се гарантира, че нищо неподозиращите купувачи няма да се сдобият с някое от копията.

— Особено след като техническият анализ може да покаже, че картината е фалшификат. Това не само би подронило авторитета на галерията, но и ще насочи вниманието право към Малкълм.

Ноа за момент замълча, обмисляйки нещата. После щракна с пръсти.

— Скритите ще са по-скъпи, отколкото може да се вземе от оригиналите на твоите копия.

В очите й проблясна разбиране.

— Значи всеки, който не знае каква е играта, ще отпадне от наддаването.

— Точно така. — Той закачливо докосна върха на носа й.

— Не е лошо като за аматьор.

Сара се засмя.

— Друго си е да те оцени професионалист — добави тя и съжали, че го е казала.

Единственото, за което Сара не искаше да мисли, бе че въпреки привличането, което чувстваше към Ноа, той бе професионален престъпник. Все някога щяха да го хванат и да го изпратят в затвора. Като страдаща от клаустрофобия, тя можеше да си представи ужаса да си затворен зад решетки. Не можеше да понесе мисълта това да се случи на Ноа.

— Студено ли ти е? — попита той, доловил лекото й потреперване.

— Не, просто си помислих нещо.

Очите му светнаха любопитно.

— Трябва да е било неприятно.

— Бил ли си някога в затвора?

Той изглеждаше изненадан от директния й въпрос.

— Не, защо?

— Струва ми се, че бих умряла, ако ме сложат в клетка — обясни тя тревожно.

Ръката му я стисна по-силно.

— Не се безпокой — обеща той и леко я целуна по смръщените вежди. — Никога няма да позволя това да се случи.

Нещо в гласа му й даваше надеждата, че той наистина може да го направи. Но докато се вглеждаше в лицето му, опитвайки се да разгадае тайната, очите му отново станаха непроницаеми и тя не успя да разчете мислите му.

— Твой ред е — напомни му тя. Бе твърдо решила да разбере нещо за този загадъчен човек.

Докато бе стояла сама в спалнята, Сара бе извадила и малкото останали фиби от косата си, бе я разресала и сега тя падаше като блестящ водопад по раменете.

— Мой ред ли? — повтори той разсеяно и леко захапа ухото й.

Тялото й изтръпна от надигащото се желание, подканяйки я да се предаде. Но образът на затворническия живот все още стоеше пред очите й и тя си напомни, че е на ръба да прави любов с човек, който може да й предложи единствено бъдеще зад решетките.

— Да ми разкажеш за баща си. — Тя ловко се измъкна от прегръдката му.

Ноа се наведе над нея и пръстът му обрисува устните й.

— Бих предпочел да говоря за теб. — Отново стопи разстоянието помежду им.

Чувствайки се невероятно глупаво, Сара избяга на другия край на дивана.

— За мен вече говорихме — заяви тя твърдо. — Сега е мой ред да науча нещо за теб.

Той бързо се оказа до нея и сложи ръце на облегалката на дивана. Сара се оказа обградена.

— Не мога да измисля по-добър начин за запознанство.

Тя опря длани на гърдите му.

— Не знам какви отношения имаш обикновено със съдружниците си, но нашето съдружие не включва креватни права.

Той се усмихна без капчица разкаяние.

— Ами диванни права?

Тя го отблъсна, ала откри, че със същия успех може да се опита да отмести Гибралтарската скала.

— Също. Споразумението ни е чисто делово.

— Във всеки бизнес винаги има място за преговори — намекна той весело.

— Ти си непоправим — възмути се Сара, борейки се с изкушението, което излъчваха очите му.

— И майка ми казваше така — съгласи се той, готвейки се да я целуне.

Сара се измъкна изпод рамото му.

— Като говорим за родители, чакам да чуя за баща ти.

Ноа погледна към часовника си и се надигна лениво от дивана.

— Утре — увери я той.

Сара скръсти ръце пред гърдите си.

— А защо не сега?

— Защото е късно. А утре сутринта трябва да ставаме рано.

Сара го зяпна. Съвсем бе забравила за плана на Питър да излязат на езда.

— Ние ли?

Той й се усмихна многозначително.

— Точно така, ние. Което значи ти и аз, Питър и Малкълм. А, и баронесата. Не трябва да я оставяме настрани.

Сара бе прекалено потресена, за да се замисли за идеята баронеса Левински да се покачи на гърба на кон.

— Всичките ли? Заедно?

Ноа кимна.

— Искам да мога да държа под око всички основни участници. — Взе ръката й. — Нали не си мислеше, че ще те оставя да отидеш в пустинята сама с Тейлър?

— Нищо нямаше да се случи — възрази тя. — Аз съм съвсем способна да кажа не.

Ноа й подаде сакото. Тя пъхна ръце в късите ръкави.

— Напълно съм наясно със способността ти да избягваш прелъстяване — съгласи се той добродушно. — Не затова обаче не смея да оставя Тейлър насаме с теб.

Когато думите му достигнаха до съзнанието й, Сара замръзна.

— Нали не мислиш сериозно, че би се опитал да ме нарани?

Изражението му изведнъж стана сериозно.

— Все още ми се струва подозрително, че толкова лесно прие твоето предложение — обясни той, раздразнен, че не може да намери мястото на този елемент от пъзела. — Но едно нещо знам. Няма много неща, които един мъж не би направил за няколко милиона долара. Не забравяй това, Сара.

„Няма“, обеща си тя наум, напомняйки си, че в това отношение този мъж не е по-различен от Питър. Какво би бил готов да направи Ноа, за да се сдобие с короната? И защо си мислеше, че насаме с него е в по-голяма безопасност?

— Мога да сляза с теб с асансьора — предложи й той и я хвана за лакътя, когато излязоха от апартамента му.

— Не мога! — запротестира тя.

— Не можеш още веднъж да минеш пеша двайсет етажа стълби — опита се той да я вразуми със съвършената си логика. — А аз нямам никакво намерение да те нося.

— Не съм те молила. — Тя се насочи към стълбите.

Ноа изруга, сграбчи я през кръста и я привлече към себе си.

— Не ставай идиот! — изръмжа той, но миг по-късно изглеждаше, сякаш искрено съжалява. — Виж, Сара — опита търпеливо, — обещавам, че няма да е толкова лошо, колкото си мислиш. — Натисна бутона.

Тя поклати глава.

— Не мога да го направя, Ноа. Слушай, съжалявам, ако мислиш, че се държа детински, но аз просто няма да вляза в този асансьор.

— Откога всъщност не си влизала в асансьор?

— Не помня.

Той й се усмихна окуражително.

— Значи дори не знаеш дали още имаш клаустрофобия. Защо не опиташ? Моментът не е по-лош от който и да е друг.

— Не знам… — каза тя несигурно.

В този момент тежките стоманени врати се разтвориха, и преди да е успяла да възрази, Ноа я издърпа в кабината и натисна копчето за партера.

Когато вратите се затвориха, главата й сякаш олекна. Стените вътре бяха огледални и отражението й напомняше на уплашен дух.

Ноа я прегърна здраво.

— Затвори си очите — изкомандва той.

Сара имаше най-голямото желание да се подчини. Тя стисна силно очи и опря чело на рамото му.

— Ноа — замоли се тя, когато стените се затвориха около нея, затискайки я с тъмнина, — моля те, пусни ме да изляза.

— Шшшт — прошепна той в ухото й. — Трябва ти само малко въображение… Опитай се да си представиш ливада, пълна с цветя, зелена трева, полюшваща се от лекия летен ветрец…

— Ноа…

— Слънцето грее, птичките чуруликат по дърветата, небето е синьо — продължаваше да нарежда дрезгавият му глас в ухото й. — Чуваш ли птичките?

— Не искам да слушам проклетите птички. Искам само да се измъкна от този асансьор!

Той се предаде с въздишка.

— Не можеш да кажеш, че не се опитах. Значи ще трябва да сменим тактиката. — В следващия момент покри здраво стиснатите й устни със своите.

Сара бе потресена. При първото докосване тялото й замръзна от изненада. Миг по-късно вече мислеше, че крадците на бижута са страхотни целувачи. Устните му не бяха нито груби и настойчиви, нито нерешителни. Начинът, по който докосваха нейните, бе много повече изкусителен, отколкото плашещ. Дъхът му бе топъл и трептеше върху кожата й като ангелско крило. Сара въздъхна.

— Продължавам да не ти вярвам.

Върхът на езика му обиколи устните й, оставяйки пламтяща диря след себе си.

— Знам.

Когато в тялото й се разля разтапящо удоволствие, Сара обви ръце около врата му.

— Това не променя нищо.

— Знам — прошепна Ноа в устните й.

— Добре. Просто исках да се разберем.

Когато той вдигна глава, прекъсвайки божествения контакт, тя рязко отвори очи. В погледа му светеше и веселие, и искрено възхищение.

— Успя — съобщи й той. — А сега ще направиш ли нещо за мен?

„Всичко!“, извика импулсивната й същност.

— Какво? — попита практичната.

Той се усмихна и обрисува с пръсти нежните черти на лицето й.

— Замълчи.

След това в съзнанието й не остана нищо. Треперещите й устни се долепиха до неговите, докато той я целуваше така, че зад затворените й клепачи избухна букет от фойерверки: Свят й се зави от ослепителната светлина и цветове, и Сара едва не извика от мъка, когато тази зашеметяваща целувка свърши.

— Почти стигнахме до партера — обясни Ноа. Едната му ръка бе на копчето за спиране на асансьора.

— Вече? — Сара напълно бе забравила за страха си.

В очите му грейна топла усмивка.

— Искаш ли още веднъж да се повозим?

Сара бе започнала да научава, че Ноа е най-опасен, когато пусне в ход чара си.

— Не, благодаря — отсече тя. — Веднъж ми стига.

Ноа хвана лицето й в длани.

— Ето къде бъркаш, любов моя.

Сара затаи дъх, защото Ноа изглеждаше склонен отново да я целуне. Но в този момент асансьорът стигна до партера и вратите се отвориха пред цяла група хора.

— Нагоре са — забеляза Ноа весело, хвана я за ръка и излязоха във фоайето; После я поведе към паркинга и по едно време се обади: — Забравих да ти кажа нещо.

— Какво? — попита Сара. Мислите й още бяха заети от опустошителната целувка.

— Канени сме на гости.

— На гости ли? — повтори тя като ехо.

Бяха стигнали до колата й. Докато отключваше вратата и сядаше вътре, Сара се чудеше какво би било да прави любов с мъж, който целува толкова хубаво.

— В събота вечер Бренд прави купон — осведоми я Ноа. — Тогава ще вземем короната.

Думите му я изкараха от унеса.

— Както къщата е пълна с хора?! Ти си луд.

Той се засмя и бързо я целуна по устните.

— Имай ми доверие. — Пламъкът угасна прекалено бързо.

— Карай внимателно. — Пръстите му докоснаха бузата й. — И приятни сънища.

Тя сложи ръка на рамото му.

— Ноа, не можеш да хвърлиш такава бомба и да очакваш, че изобщо ще заспя.

— Работата ще бъде опечена — увери я Ноа със самодоволна усмивка, която й напомни как той си изкарва прехраната. — Между другото, не се стряскай, ако ти се стори, че те следят. Това ще съм само аз.

— Аз вече съм стресната — оплака се тя. — И няма нужда да ме изпращаш до къщата. Ще бъда съвсем добре.

Той я гледа сякаш безкрайно дълго. Накрая успя да изобрази една крива усмивка.

— Сара Медисън, ти си много повече от добре. — После й намигна: — А сега, ако искаш поне малко да поспиш, по-добре тръгвай.

Затвори вратата на колата й и изчезна в обширния гараж.

Сара объркано запали двигателя и потегли. Няколко минути по-късно погледна в огледалото и видя зад гърба си фарове. Съзнанието, че Ноа е зад нея й създаваше странно чувство за спокойствие.

Той обърна малко преди да е стигнала до портала на имението, като примигна за поздрав с фаровете си.

— Добър вечер, госпожице Медисън — поздрави я любезно пазачът. — Господин Бренд поръча да ви кажа да отидете в кабинета му, като се върнете от вечерята със сестра ви.

— По това време? — попита тя невярващо. Слабото сърце на Малкълм ограничаваше активността му. Той обикновено си лягаше в девет часа, а сега вече минаваше единайсет.

— Той каза когато и да се приберете — наблегна пазачът.

Сара се пребори с надигащата се в нея тревога. Ноа не би я пуснал да се върне в къщата, ако смяташе, че има някаква опасност. Нали?

Насили се да се усмихне.

— Благодаря, Джон. Веднага отивам.

Стигна до къщата и паркира колата в петместния гараж.

После влезе и се запъти към кабинета на Малкълм.

— Сара, ти ли си? — обади се той, когато почука.

— Аз съм — отговори Сара и отвори вратата. — Добре ли си? Много е късно.

— Исках да поговоря с теб — каза той. — Насаме. — Усмихна й се не така топло, както друг път.

Тя влезе с вдървени крака, надявайки се той да не забелязва треперенето на коленете й.

— Разбира се. За картините ли става дума?

Той махна с ръка.

— Не, справяш се чудесно. Видях докъде си стигнала, когато дойдох тази вечер да те търся. Питър ми обясни, че си отишла със сестра си на вечеря.

— Тя днес има рожден ден.

Малкълм изглеждаше смутен.

— Питър ми каза. Добре ли мина празненството?

Не беше в природата на Малкълм да се впуска в светски разговори. С всеки момент Сара все повече се изпълваше с лоши предчувствия.

— Чудесно. — Искаше й се да избяга от тежкия му поглед.

— Е, ако това искаше да ме питаш, ще ходя да си лягам. Днес беше тежък ден. — Подтисна една изиграна прозявка.

Бренд нямаше намерение да я пусне толкова лесно.

— Седни, Сара — заповяда той с нетърпящ възражения тон. — И ми кажи всичко, което знаеш за нашия господин Ланкастър.

Сара се отпусна на най-близкия стол, опитвайки се да запази самообладание. Кръвта бумтеше в ушите й, а устата й бе пресъхнала като Аризонската пустиня. Имаше чувството, че всеки момент може да припадне.