Джоан Рос
В клопка (5)

Пета глава

Във фургончето Ноа продължи да подслушва разговора между Питър Тейлър и Малкълм Бренд и с облекчение чу как Питър скри Сара, отхвърляйки всяко съмнение, че тя знае нещо за короната. Но въпреки нейния успех, нещо го безпокоеше. Бе станало прекалено лесно.

Това досадно съмненийце продължаваше да го тормози и докато караше по извиващия се път по хълма към имението.

Сара го посрещна в ателието с широка усмивка.

— Нали ти казах, че ще го направя! Когато всичко свърши, ще отида в Холивуд и ще използвам актьорския си талант във филмовия бизнес. Какво ще кажеш?

Лицето на Ноа бе сериозно, пълна противоположност на нейното тържествуващо настроение.

— Ще кажа, че е добре още малко да размислиш, преди да си застягаш багажа за Холивуд.

— Не ми разваляй удоволствието. Просто те е яд, че един аматьор те е надминал — усмихна се тя дяволито.

Той повтори мисълта, която не спираше да се върти в главата му след наистина талантливото изпълнение на Сара:

— Беше прекалено лесно.

Усмивката й угасна.

— Ама с теб човек ще си остане без самочувствие.

Прободе го чувство за вина. Но тя бе прекалено импулсивна. Скачаше с главата надолу, без да я е грижа за опасностите. И отговорността да запази прелестното й вратле от счупване тежеше върху него, въпреки че не се бе натискал да я поеме.

Сара се обърна и се загледа през големия прозорец. Едно малко птиче чевръсто поправяше гнездото си, а наблизо голям заек хрупаше сочни диви цветя. Завидя им за простото съществуване.

Почувства топлината на тялото на Ноа, който застана зад нея. Сякаш изведнъж се бе озовала увита в топло удоволствие. Глупости, каза си твърдо. Та ти дори не го харесваш. Още една лъжа. Проблемът бе, че започваше да го харесва прекалено много.

— Извинявай — избоботи дълбокият му глас в ухото й. — Ти беше страхотна. Всеки би повярвал, че наистина си хлътнала по Тейлър. — Тя обаче не отговори и гласът му стана по-твърд. — Сара? Ти нали през цялото време играеше?

Сара се зачуди дали Ноа би могъл да ревнува. Ето, това вече щеше да е нещо. Тя бавно се обърна и го погледна в очите. В тях нямаше никакво изражение и това отново й напомни, че този човек живее по закони, различни от другите хора. Той бе авантюрист. За него хитрините, тайните и лъжите бяха част от оръдията на труда.

— Има ли значение? — попита тя тихо. „Кажи да!“, извика вътрешният й глас.

— За толкова кратко време обеща вярност на двама души. Откъде да знам, че нямаш намерение да ме измамиш и да откраднете короната с Тейлър?

Обвинението му й стържеше по нервите. Ръцете направо я сърбяха да му удари един шамар. Това бе всичко, което го интересуваше. Проклетата корона. Започваше да й се иска никога да не бе чувала за нея.

— Няма откъде да знаеш — сопна му се тя. — Каква беше онази поговорка, че между крадци честност няма? — Възнагради го с една откровено изкуствена усмивка. — Но точно това прави нещата толкова интересни, нали?

Ноа едва се сдържа да не я раздруса за раменете, докато прекрасните й зъби започнат да тракат.

— Не можеш да вярваш на Тейлър.

Предизвикателният й поглед се заби като острие в него.

— И на теб не мога да вярвам.

— В това поне сме наравно — отсече той. — Знаех си, че нищо няма да излезе.

— Щеше да се получи, ако ти можеше да престанеш да омаловажаваш моя принос при всеки повод. Трябваше да разбера, че по-лесно мога да получа луната, отколкото поздравление от теб.

— Извинявай — изненадващо каза Ноа.

Макар да звучеше искрено, Сара го изгледа подозрително. И настина не се наложи дълго да чака.

— Просто не е логично — обясни той, пъхна ръце в джобовете си и закрачи из стаята. — Защо изведнъж Тейлър ще реши да измами човек, с когото от години крадат заедно?

— Може да ме смята за един изкусителен стимул? — предположи Сара.

Ноа поклати глава.

— Хайде, хайде. Никоя жена, колкото и да е привлекателна, не може да принуди мъжа толкова лесно да се отметне. — Намръщи се навън през прозореца: — Трябва да има нещо друго.

— Много благодаря — изръмжа тя. После думите му достигнаха до съзнанието й. — Мислиш ли го наистина?

— Кое?

— Че съм привлекателна.

Ноа примигна, очевидно изненадан от въпроса й.

— Разбира се, че си привлекателна. Но със сигурност вече знаеш това.

Ако една жена чакаше от този мъж някаква романтика, много дълго щеше да я чака, помисли Сара и въздъхна наум. Нея лично това не я интересуваше, но все пак се почувства задължена да му посочи пропуска:

— Сигурно го знам. Но жената обича от време на време да й се казва, че някой мъж я намира за привлекателна.

Ноа изглежда се замисли сериозно над думите й, а очите му зашариха по лицето й, сякаш искаше да запомни чертите й. Сара се насили да не се изчерви, докато погледът му изследваше тялото й — спря се на гърдите, проследи извивката на талията, продължи по леко заоблените бедра. Прегледът бе агонизиращо подробен и докато Ноа върна очите си на лицето й, тя имаше чувството, че я е видял чак до дантеленото бельо.

— Ще го запомня — обеща той накрая и се обърна към вратата.

— Къде отиваш?

Ноа измъкна от джоба на якето си дълъг тесен бележник.

— Време е да се поразмърдам. След пет минути ще интервюирам Малкълм.

— Добра идея. И без това до петък трябва да направя още една картина.

— Ще се видим довечера. —Той отвори вратата на ателието.

Сара вдигна ръка да го спре.

— Чакай малко! Какво искаш да кажеш?

— Аз живея в хотел „Сюпърстишън ризорт“, в центъра. Бъди там около седем и докато вечеряме, ще обменим мисли.

— Щом живееш в хотел, чий апартамент беше това?

— На моя партньор. Ние с него имахме нужда от място, където да се срещаме, без да ни виждат заедно. В хотела е много на показ.

— Ти имаш партньор? — намръщи се Сapa. — Никога не си ми казвал, че още някой участва в това.

— Ти никога не си ме питала — напомни й той. — Не се безпокой, когато му дойде времето, ще се запознаеш с Дан. Трябва да вървя. Ще се видим в хотела в седем. Ще поръчаме да ни донесат нещо в стаята.

— Това сътрудничество започва да изглежда по-приятно, отколкото си го представях — забеляза Сара. — Мисля, че този път ще пропусна. — Подари му една сладка и изцяло фалшива усмивка. — Но благодаря за поканата.

— Това не беше точно покана.

— Виж какво, Ноа, ще призная, че отначало сбърках с Питър. И съм ти благодарна, че ме предупреди. Но това все още не ти дава правото да ме командваш. Нямам никакво намерение да прекарам вечерта сама с теб в твоята хотелска стая.

— Ти беше сама с мен в апартамента днес сутринта — наблегна той с влудяваща логика.

— Това беше различно. Ти току-що беше хвърлил тази бомба за Питър и Малкълм. Бях уплашена до смърт.

Той кимна.

— Разбира се, че беше уплашена. И ако имаше малко ум в главата, още щеше да си уплашена:

— Кое те кара да мислиш, че не съм?

При това признание очите му сякаш малко се смекчиха.

— Няма нужда да се боиш от мен, Сара.

— Стига да се подчинявам на заповедите ти, нали така? — попита тя язвително.

— Не искам да го обсъждаме повече — заяви Ноа безцеремонно. Сара сякаш бе склонна отново да спори, но той я прекъсна: — Слушай, нямам намерение да разговаряме в претъпкан ресторант, където всеки може да ни чуе. Ще говорим в моята стая, в хотела, в седем часа вечерта. — Скръсти ръце пред широките си гърди. Цялата му поза я предизвикваше да възрази.

Сара никога не бе устоявала на такова стопроцентово предизвикателство.

— Тази вечер имам други планове.

— Това е по-важно.

— А ако аз не мисля така? — Спомни си за обещанието да вечеря с Дженифър и Кевин.

Стори й се, че вижда как от ушите му излиза дим. Явно Ноа не бе свикнал някой да оспорва авторитета му. Е, време бе да разбере, че не е господар на света.

Той въздъхна.

— Сара, не бъди проклета — помоли уморено. — Наистина нямам време да се занимавам с някаква инатчийски твърдоглава жена.

Тя сложи ръце на кръста си.

— А аз си имам друга работа, вместо да си прекарвам вечерта с някакъв тираничен безсърдечен мъж.

Той вдигна вежди.

— Тираничен ли?

Сара решително кимна.

— Откак те познавам, раздаваш заповеди наляво и надясно. Инатчийска ли?

— А ти не си изпълнила нито една заповед, откак те познавам — върна й той и погледна часовника си. — Трябва да вървя. Ще обсъдим подробностите, докато вечеряме. — Сара отвори уста, ала Ноа продължи, преди да е успяла да възрази:

— Ела когато искаш — разреши й великодушно. После намигна. — Стига да е около седем.

Излезе, преди да му е отговорила, което никак не беше лошо, защото не можеше да измъдри нито едно що-годе свястно възражение. Трябва да беше заради проклетото намигане, реши тя, нахвърляйки червени петна върху платното. То го направи почти по момчешки чаровен, пълна противоположност на надменното му поведение до преди малко.

Бе невъзможно да хване този човек натясно. От самото начало Сара се опитваше да вкара Ноа в някаква категория, но всеки път, когато си мислеше, че го е разгадала, той се преобръщаше и показваше напълно различна страна от характера си. Имаше повече лица от добре обработен диамант. Кой бе Ноа Ланкастър? И защо ставаше все по-важно да разбере това?

Сара не помнеше някой друг ден да се е влачил толкова бавно. Накрая, в пет и половина, тя се качи горе да се преоблече. Когато излезе от стаята си, срещна Питър, който идваше към нея по коридора.

— Сара! — възкликна той и хвана двете й ръце. — Ти изглеждаш абсолютно прекрасно. — Очите му гладно я огледаха. — Надявам се, че си си направила всичкия този труд заради мен.

Сара нервно приглади несъществуващите гънки на бялата си дантелена лятна рокля.

— Ох, Питър — въздъхна тя със съжаление, — извинявай. Днес съм канена на вечеря със сестра ми.

Дали някаква божествена сила броеше лъжите, които тя изричаше напоследък? Трябваше да си отбележи и още една, напомни си тя суеверно. Наистина й бе много неудобно да отмени вечерята с Дженифър и Кевин, но сестра й махна с ръка и каза, че и без това Браян искал да се запознае с Кевин. Всъщност, призна Дженифър, тя самата се гласяла да й се обади и да отмени уговорката.

— Твоето семейство сигурно се облича официално за вечеря.

Наистина ли почувства подозрение в тона му? Сара реши, че си въобразява. Цялата тази игра на стражари и апаши можеше да опъне на човек нервите.

Смело увеличи броя на лъжите с още една:

— Днес е рожденият й ден. Ще отидем в „Пойнт“.

— Ооо… — Звучеше искрено разочарован. — Може би ще пийнем по чашка, когато се върнеш.

Тя сложи ръка на рамото му.

— Би било чудесно. Но се страхувам, че може да стане много късно.

Питър се усмихна чаровно.

— Колко може да продължи една вечеря?

— Е, не чак толкова дълго — призна Сара. — Но нали ни знаеш какви сме жените, като се съберем. — Усмихна му се примирително. — Сигурно часове наред ще си говорим. Дженифър има нов приятел и аз нямам търпение да я разпитам за него. — Най-после бе успяла да каже нещо вярно! Почти очакваше да чуе приветствени тромпети.

— Наистина трябва да поговорим. — Усмивката се смени с мръщене.

Сара припряно закима в знак на съгласие.

— И ще поговорим — обеща тя. — Още утре сутринта. Ще те чакам за кафе в солариума. — Напомни си да попита Ноа дали подслушва и пълната с растения стая.

— Там е твърде рисковано — възрази Питър. — Ще излезем да пояздим в пустинята. Така никой няма да може да ни подслуша.

Сърцето й прескочи един удар.

— Не е ли много горещо.

— Не, стига да излезем около пет и половина. — Той наклони глава и положи една силна и твърда целувка върху устните й.

Очите на Сара се разшириха и когато той изглеждаше склонен да продължи целувката, тя опря ръце на раменете му и го отблъсна.

— Прав си, че в къщата е твърде рисковано — обясни тя на смаяния Питър. — Как бихме могли да обясним отношенията си на Малмълм?

— Вярно — съгласи се той нещастно. После лицето му просия. — Значи просто ще трябва да почакам до утре сутринта.

— Утре сутринта — промълви безсилно Сара. Как щеше да съобщи последните новини на Ноа? Той буквално щеше да подскочи до тавана. Докато излизаше от къщата, Сара си напомни да провери дали застраховката й е платена.

 

 

Още с влизането в хотел „Сюпърстишън ризорт“ Сара със закъснение се сети, че не знае номера на стаята на Ноа.

— Извинете — обърна се тя към момичето на рецепцията, чиято лъскава кестенява коса й напомняше за една наскоро завършила нейна студентка, — бихте ли могли да ми кажете в коя стая е господин Ноа Ланкастър?

Момичето поклати глава.

— Не ни е разрешено да даваме такава информация.

Страхотно. Сара опита отново:

— Той ме чака. Аз съм… ъъъ… сестра му. — Едва сдържа усмивката си. Колко ли пъти на рецепцията чуваха точно тази лъжа?

— Мога да се обадя в стаята му — предложи служителката без особен ентусиазъм.

— Благодаря ви — усмихна се Сара.

Момичето се намръщи.

— Съжалявам, господин Ланкастър не отговаря.

Сигурно е в банята, реши Сара. Вече минаваше седем. Той не би настоявал толкова за този час, ако нямаше намерение да е тук.

— Благодаря — повтори тя, чудейки се какво да прави сега. — Ще го почакам във фоайето.

— Добре — съгласи се момичето безразлично и се обърна към един бизнесмен, който току-що бе дошъл на рецепцията.

Сара разбираше кога са й били дузпата, затова се отдалечи, обмисляйки какви възможности има. Винаги съществуваше шансът Ноа още да не се е върнал в хотела. Ако бе така, щеше наистина да го почака във фоайето. Но ако ключът бе у него, той можеше и да не се отбие на рецепцията. А хотелът имаше толкова много входове, че той можеше и да не я види.

Реши да почака няколко минути и после отново да се обади в стаята му и да му каже, че е долу. Или, реши тя, като забеляза, че на рецепцията идва нова служителка, можеше просто да направи това, което правят професионалистите. Да използва измама.

Измъкна от чантичката си химикалка, порови още малко и намери някаква хартийка, върху която написа няколко думи.

— Извинете.

— Да?

Когато най-новото препятствие в опитите й да открие Ноа се обърна към нея, Сара с възхищение се зачуди от коя школа за манекенки набира хотелът служителките си. Тази жена, чиито златисти къдрици не оставяха съмнение, че името й е Кенди, бе още по-млада и по-красива от първата. Нищо чудно, че Ноа е избрал този хотел, помисли тя подигравателно.

— Бих искала да оставя съобщение за един от вашите гости — обясни Сара. — Но ме е страх, че съм забравила номера на стаята му.

Усмивката на Кенди бе като от реклама на паста за зъби.

— Няма проблеми, госпожо — успокои я тя и услужливо предложи: — Кажете ми името му, аз ще проверя в компютъра.

Госпожо? Сара не вярваше да е с повече от пет години по-възрастна от момичето.

— Ноа Ланкастър.

— Ланкастър… — повтори то замислено, докато набираше името. — Ето го.

— Сигурно не можете да ми кажете номера на стаята му?

Кенди стисна розовите си устни, показвайки, че зад сладката й външност се крие също толкова непоклатим характер, като на прелестната й колежка.

— О, не, страхувам се, че не мога. Но ако оставите съобщението си, ще имам грижата да го предам на господин Ланкастър.

Сара ни най-малко не се съмняваше. Тя подаде сгънатата хартийка. Отначало Кенди изглеждаше изненадана от яркочервената опаковка от дъвка, но после сви рамене и отиде да я пусне в кутията му.

— Всичко е наред — съобщи тя с нова ослепителна усмивка.

Когато видя в коя кутия изчезна съобщението, стомахът на Сара се сви на топка. Едва успя да изобрази една бледа усмивка.

— Благодаря ви.

Обърна се, подпря се на стената и затвори очи, за да събере сили. До нея се приближи един от охранителите:

— Добре ли сте, госпожо?

Госпожо? Два пъти за един ден! Отвори очи и видя една мъжка версия на Кенди. С всяка минута се чувстваше все по-древна.

— Съвсем увери тя младежа, чието най-естествено място би било на дъската за сърф. — Просто се опитвах да си спомня нещо.

Обяснението й бе приветствано от поредната снежнобяла усмивка.

— И на мен непрекъснато ми се случва. Ако отидете там, където за последен път сте си мислили за това, веднага ще ви изплува.

— Благодаря.

Той сведе изсветлялата си от слънцето руса глава.

— Винаги на вашите услуги.

Когато си отиде, Сара въздъхна и тръгна. Подмина асансьорите и се запъти към вратата с надпис „Стълбище“. Двайсет трийсет и три, простена наум. Как можа да не се сети, че стаята му ще е на двайстия етаж? Погледна към тънките каишки на белите си сандали. Най-високите й токчета! Денят ставаше все по-ужасен.

Много, много по-късно Сара пристигна пред вратата на Ноа. Косата й, която едва бе успяла да закрепи в сложен кок на върха на главата си, висеше разбъркана от двете страни. Лицето й бе зачервено, по носа и брадичката й имаше мръсни петна, бе изяла всичкото си червило и имаше бримка, защото последните шест етажа бе изкачила по чорапи. Едва почука, и вратата се отвори.

— Къде по дяволите беше? — посрещна я вбесен Ноа. Но като я забеляза колко е раздърпана, изражението му веднага се смени със съчувствие и загриженост: — Боже мили, нападнали са те! Знаех си, че е прекалено опасно. Бренд ли беше, или Тейлър?

Сара поклати глава и разпиля още няколко фиби.

— Нито единият, нито другият. Това няма нищо общо с короната.

— Да не искаш да ми кажеш, че всеки ден си играете на тупаник? Знаеш ли колко се разтревожих за теб? — попита той и я поведе към дивана.

Тя седна и реши, че силната ръка около раменете й е много приятна.

— Да ти донеса една студена кърпа — предложи Ноа и я пусна по-бързо, отколкото й се искаше. — Ще пийнеш ли нещо?

— Нещо газирано — съгласи се Сара и храбро се опита да се усмихне. По тези стълби бе горещо като в ада. Ноа излезе от стаята и тя извика подире му: — Наистина ли се разтревожи?

— А ти какво си мислиш? — отвърна той на въпроса с въпрос, връщайки се с мокра кърпа и чаша сода с лед. — Получих твоята бележка, в която пишеше, че има малки усложнения, но без никакви подробности… Ето, изпий това.

— Благодаря. — Тя отпи от содата. — Мога да ти обясня.

Той обаче бе прекалено възбуден, за да я чуе.

— Затова се качих в стаята да те чакам. Първо, когато закъсня, се ядосах. — Започна да движи кърпата по лицето й и Сара се зачуди как такива големи ръце могат да са толкова нежни. — След още двайсет минути, когато ти още не се появяваше, започнах да се побърквам.

Прохладната мека кърпа мина през челото й и се плъзна отстрани на лицето към брадичката й, Сара реши, че удоволствието, което получаваше от нежните му грижи, определено си струва пришките, колкото и да са те.

— Сигурна ли си, че си добре? — попита той угрижено. — Може би трябва да повикам лекар.

— Много съм добре — отговори тя щастливо. Сега кърпата обхождаше шията й, и тя затвори очи и облегна глава назад.

— Сигурна ли си? Пред мен няма нужда да се правиш на храбра. Вече си ми го доказала.

— Така ли? — Тя се наведе малко напред, помагайки му да смъкне сакото й, за да разхлади пламтящите й рамене.

— Честна дума — потвърди Ноа с необичайно кисел глас.

— Наистина съм съвсем добре. Утре сигурно ще имам няколко пришки, но от тях определено не се умира.

Кърпата спря.

— Пришки ли? От какъв бой може човек да получи пришки?

Тя отвори очи от внезапно резкия му тон и срещна недоверчивия му поглед.

— Това се опитвам да ти кажа. Никой не ме е бил.

Той я огледа скептично.

— Защо тогава изглеждаш, сякаш те е прегазил камион?

Е, докато продължаваше, бе хубаво. Тя се поизправи и приглади полата си.

— Това се казва приятен разговор. Мога да помисля, че ставаш сериозен.

— Аз наистина съм сериозен — изръмжа той. — Какво ти се е случило?

— Нищо. Винаги изглеждам така, след като изкатеря пеша двайсет етажа.

Ноа я зяпна като че ли изведнъж й бе поникнала втора глава.

— Защо по дяволите трябваше да се катериш пеша? Повечето хора — повечето нормални хора — се качват на асансьора.

Беше й дошло до гуша от непрекъснатите му подозрения относно умствените й способности.

— Повечето хора нямат клаустрофобия — сопна му се тя и скочи на крака.

Той я изгледа невярващо.

— Клаустрофобия ли?

— Точно така. Клаустрофобия. Патологичен страх от тясно или…

— Знам какво значи — прекъсна я Ноа. — Защо не си ми казала?

— Защото не знаех, че стаята ти е на двайсетия етаж — подчерта тя. — Пък и такова нещо малко трудно се вписва в светски разговор: „Здрасти, аз съм Сара Медисън и имам клаустрофобия. А вие как сте?“

За нейна изненада Ноа се разсмя, стана от дивана и я привлече в прегръдките си.

— Утре първата ми работа ще бъде да си сменя стаята — обеща той.

— Това би било безкрайно облекчение за мен — съгласи се тя, опитвайки се да не се разтопи.

Той отметна един влажен кичур от челото й.

— Ами пришките?

Тя кимна, неспособна да откъсне очи от неговите.

— Това ми е глобата, задето нося високи токчета.

— Не бях прав. — Пръстите му обгърнаха врата й, а палецът погали нежната кожа на шията й.

— За какво не си бил прав?

— Не изглеждаш, сякаш те е прегазил камион.

— Така ли? — Дали в този хотел имаше бърза помощ? Бесните удари на сърцето й не можеха да са нормални. Сигурно бе получила инфаркт.

— Ни най-малко — прошепна той дрезгаво. — Изглеждаш направо прекрасна.

Когато почувства дъха му върху устните си, Capa ce поддаде на инстинкта си — затвори очи и обви ръце около врата му. Виеше й се свят, кръвта пулсираше по-горещо във вените, сърцето й блъскаше… блъскаше… блъскаше…

Ноа приглушено изруга и Сара едва сега осъзна, че ударите се разнасят откъм входната врата.

— Защо не видиш кой е? — предложи тя и отпусна ръце.

Ноа погледна през рамо към вратата, после обратно към Сара, после обратно към вратата. Това бе един от малкото пъти, когато изобщо й се случи да го види, че се колебае.

— Ноа! Скъп-пи, тук ли си?

Ноа я пусна и потърка с ръка лицето си.

— Направо не мога да повярвам!

Сара вдигна очи към него:

— Това който си мисля ли е?

— Баронеса Левински — потвърди той с дълбока въздишка. Започна да дърпа Сара през стаята, после спря. — Ти пък откъде я познаваш?

— Срещала съм я в местните галерии. Освен това един или два пъти е идвала в къщата на Малкълм.

— Я по-добре се скрий в спалнята.

Тя заби пети в пода.

— Ноа, нямам никакво намерение да стоя тук, докато ти флиртуваш с някаква унгарска баронеса!

— Скъп-пи, отвори ми! — жизнерадостно се провикна баронесата. — Донесла съм шампанско и хайвер, за да отпразнуваме нашето съдружие.

— Съдружие ли? — изсъска Сара. — Това пък какво значи?

Ноа не си направи труда да отговори. Вместо това я грабна на ръце, отнесе я в спалнята и безцеремонно я хвърли на леглото.

— Да не си посмяла да мръднеш! — предупреди я той. — Щом се отърва от нея, ще ти обясня всичко.

Сара се облегна на лакти.

— Нямам търпение да чуя обясненията ти.

Ноа излезе от спалнята, рецитирайки под носа си безкраен наниз от злобни ругатни. Миг по-късно в стаята влетяха сакото и обувките й. После той затръшна вратата.

Сара се намръщи, като го чу как поздрави баронесата. Тонът му бе много по-топъл, много по-гостоприемен от този, с който бе посрещнал нея.

Е, неговите отношения с Гизела Левински изобщо не я засягаха, реши Сара. В края на краищата, и двамата бяха от един дол дренки. Фалшиви до мозъка на костите си.

Позволи си две минути да се цупи, после стана, отиде в банята и взе една чаша. Не че я интересуваше как баронесата гука на Ноа, повтори си тя, като чу да излита тапата на шампанското. Просто си пазеше интересите, свързани с короната. Това бе единствената причина най-безсрамно да подслушва, притиснала ухо до опряната в стената чаша.