Джоан Рос
В клопка (10)

Десета глава

Сара се събуди от чуруликащите пред прозореца птички. Ноа се бе опрял на лакът и я гледаше с доволна усмивка.

— Ако можех да рисувам — каза той, — щях да те уловя точно така.

Макар Сара да знаеше, че би трябвало да се чувства неудобно заради присъствието на гол крадец в леглото й, спомените от предишната нощ я накараха да се усмихне.

— Никоя жена, която има ум в главата, не би позволила на никой мъж да я нарисува веднага щом се е събудила — възрази тя и вдигна ръка да отметне един рус кичур от очите си.

Ноа хвана ръката й и положи една целувка върху дланта. С другата си ръка прибра косата й зад ушите.

— Напротив, точно тогава жената е най-красива. Още не е имала време да си надене благопристойната облагородена маска, и очите й са пълни със страст, а устните й са топли и подмамващи. — Прекара пръст по лицето й. — Особено ако предишната нощ е била добре любена.

— Говориш като специалист по жените на следващата сутрин — отбеляза тя, опитвайки се гласът й да прозвучи студено и безразлично. Вместо това обаче в тона й се долавяше въпрос.

— Аз съм специалист по теб — поправи я той. — Ти полагаш огромни усилия, за да си изградиш образ на силна и независима жена, Сара Медисън. Но дълбоко в себе си ти си топла и страстна. Трябва ти мъж, който да подхожда на страстта ти.

— И ти мислиш, че този мъж си ти.

Устните му леко докоснаха нейните.

— Знам, че съм аз. Ние с теб си подхождаме, любов моя. Никога не съм срещал жена, която да желая повече, отколкото теб. От която да имам нужда повече, отколкото от теб. Ти сега си моя, Сара.

Сара се сепна от дълбочината на чувствата в гласа му.

— Ноа, това, което се случи снощи между нас, беше прекрасно. Никога не съм преживявала нещо подобно — призна тя. — Но не трябва неправилно да го тълкуваме.

Той вдигна вежди.

— И какво точно беше то?

Сара се измъкна от прегръдките му. Чувстваше се безпричинно уязвима под погледа му, който изведнъж бе станал твърд. Придърпа смачкания чаршаф да го увие около себе си и в очите му се изписа подигравка.

— Секс — промълви тихо тя.

Нежното му изражението отново се върна. Той прекара пръст по кожата й над ръба на чаршафа.

— Знаеш, че не е така.

Тя поклати глава.

— Ноа, между нас не може да има нищо друго.

— Защо?

— Защото е прекалено скоро. — Той понечи да възрази и Сара пое дълбоко въздух. — И защото аз не искам да има нищо друго — заяви тя.

Ноа се намръщи:

— Снощи ти ми се довери. Не можеш да го отречеш.

Наистина не можеше. Но това не означаваше, че го одобрява.

— Два дни — напомни й той. — След два дни всичко ще е свършило и ние ще можем да се съсредоточим върху нас.

— Не може да има никакво „ние“ — настоя Сара. — След приема ти ще вземеш короната. Това е, което винаги си искал.

— Това беше преди да те срещна. Преди да правим любов.

Топлият му поглед заплашваше да я погуби.

— Не прави така, Ноа. Не е честно.

Той въздъхна и отстъпи.

— Печелиш. — Отметна чаршафа и с удоволствие се излегна до нея. — Ще живеем ден за ден.

Сара не вярваше съвсем на лесното му примирение.

— Обещаваш ли?

Усмивката, с която й отговори, не достигна до очите й.

— Обещавам. Но няма да се предам без бой.

Бе се надвесил над нея и Сара се мъчеше да не се поддаде на безкомпромисната му сила, на прелъстителната му поза. И при най-добри обстоятелства Ноа бе опасен мъж. Но когато бе гол, излъчваше мъжка сила, която й напомняше на гръцка статуя. Два дни, напомни си Сара. Сигурно за толкова малко време можеше да се удържи да не се поддаде на магията му.

— Не съм и очаквала да се предадеш без бой — каза тя тихо.

Ноа нямаше намерение да я пусне. В събота, след като вземеше короната, той щеше да замине. И тя щеше да дойде с него. Засега щеше да я остави да вярва в каквото иска. Тази работа зависеше от способността им да работят заедно. Но след приема на Бренд играта щеше да свърши, и той имаше намерение да победи.

— Трябва да се обличам — съобщи неочаквано. — Трябва да се погрижа за още някои неща преди приема. — Събра дрехите си от пода и излезе. След малко Сара чу душа.

Тя стана сковано и облече белия си халат. Докато Ноа дойде в кухнята, кафето бе готово.

— Много хубаво мирише — похвали я той, сякаш напрегнатата сцена в спалнята никога не се бе случвала. Започна да си закопчава ризата и Сара с мъка откъсна очи от капчиците вода, блестящи в тъмните косми по гърдите му.

— Сипи си — покани го тя. — Искам да си измия зъбите и да взема душ.

— Върви, ще приготвя закуската — предложи той.

— Не закусвам.

— Наистина ли? Аз пък помислих, че само така каза на Бренд, за да се измъкнеш след ездата.

— Никога не ям преди обед.

— Ще трябва да се потрудим да променим това — отбеляза той добродушно. — Не ти ли е казвала майка ти, че закуската е най-важното ядене през деня?

Сара вдигна глава.

— Ноа, ще сключа с теб един договор. Няма да се опитвам да те променям, ако ти си съгласен да ме оставиш да си живея живота, както ми харесва.

Той сви рамене:

— Както кажеш.

Сара го погледна подозрително, ала усмивката му бе съвсем невинна. Въпреки всичко й се стори, че много лесно се съгласи. Тя излезе от кухнята, чудейки се коя ще е следващата изненада, която Ноа ще извади от торбата си с фокуси.

Когато се върна, той се бе разположил на масата пред чиния с огромно количество палачинки и четеше някакви листове. Усмихна й се приветливо.

— Тази рокля ми харесва. С нея приличаш на пролетен полъх.

Сара отвърна на усмивката, зарадвана от реакцията му. Всъщност бе облякла роклята на цветя заради него.

— Благодаря ти, макар че пролетта отдавна мина. Днес се очаква да бъде над трийсет градуса.

— Какво ще кажеш да напълним ваната с лед и да не излизаме от апартамента? — предложи Ноа с приятелска усмивка.

Сара си сипа кафе и допълни чашата му.

— Би било добре, но мислех, че днес имаш работа.

Той плъзна ръка по бедрото й.

— Имам. Но винаги мога да намеря време и за нещо друго.

Докосването му бе наелектризиращо и Сара едва не изтърва чашата си.

— Работата ти в къщата на Малкълм ли е? — попита, за да не се поддаде на болезненото удоволствие.

Ноа въздъхна и отново насочи вниманието си към документите.

— Аха. Ето, тук е твоето ателие, тук е кабинетът на Бренд, а тук е складът, в който е прибрал короната.

— Тя вече у него ли е?

Ноа кимна:

— Пристигна снощи.

Сара го зяпна.

— Откъде знаеш?

— Това ми е работата — отвърна той загадъчно. — И така, доколкото виждам, единственият начин да се влезе в помещението е през тръбите на вентилационната инсталация. — Пръстът му проследи пътя. — Те имат изход на тавана на кабинета на Бренд. Точно тази тръба минава през цялата къща и стига чак до подземието.

Сара седна до него и замислено се вгледа в чертежа. Вдигна очи към широките му рамене.

— Аз не съм специалист, но тези тръби не може да са толкова широки. Как ще успееш да се пъхнеш в тях?

Мълчанието, с което й отговори, прозвуча зловещо. Небето навън бе ясно, безкрайно синьо, но Сара имаше чувството, че внезапно е надвиснал градоносен облак.

— Няма да го направя — заяви тя твърдо.

Той хвана ръцете й, за да не я пусне да избяга.

— Сара, това е единственият начин.

Тя поклати глава и косата й се люшна между тях.

— Ноа, не можеш да искаш от мен такова нещо. Аз не мога да вляза дори в асансьор! Никога не бих могла да пропълзя през този лабиринт от тръби. — Сините й очи го молеха.

Пръстите му се свиха около леденостудените й ръце.

— Разчитам на теб.

Сара го погледна, потресена от настойчивото му изражение. Внезапно всички парчета от мозайката си дойдоха на мястото. Очите й се разшириха.

— Значи заради това беше всичко снощи, нали? — Яростно се задърпа. — Мислеше си, че като ме прелъстиш, ще ме убедиш да се съглася с безумните ти планове?

Ноа стисна зъби.

— Глупости!

— Глупости ли? — кипна тя. — Много те бива, Ноа. Не мога да ти го отрека. Но въпреки това няма да стане.

Ноа не можеше да повярва, че тя може така погрешно да тълкува случилото се снощи между тях. Стисна още по-здраво ръцете й, но Сара ахна от болка и той я пусна. Тя издърпа ръцете си и се изправи.

— Това, което се случи снощи, няма нищо общо с тази работа — настоя той.

— Така ли? — Сара разтърка пръстите си и го погледна скептично.

Ноа прокара ръка през косата си.

— Разбира се. — Изражението му стана смутено и объркано. — Седни, Сара. Да обсъдим нещата разумно.

Сара не отстъпи:

— Няма да се доближа до теб. Вече едва не ми счупи пръстите. Откъде да знам, че сега няма да ме набиеш?

— Почти се изкушавам точно това да направя — призна той с едва прикрито нетърпение.

Сара не можеше да се сдържи да не го подразни.

— Това не ме изненадва. В края на краищата, мъж, който си изкарва хляба като теб, несъмнено е способен да удари жена.

Разбра, че е стигнала прекалено далеч, когато в дълбините на очите му блеснаха пламъци. Преди да е разбрала какво става, Ноа скочи от стола. Миг по-късно се озова здраво хваната в прегръдката му.

— Вземи си думите назад — изкомандва той сърдито.

Стори й се, че зад отчуждението в очите му премина сянка на болка, но острото чувство за предателство не й позволяваше да я приеме.

— Не.

Той притисна тялото си към нейното. Сара залитна към стената. Широките му рамене, опрени в нейните, забитата в корема й катарама на колана му, твърдите му бедра, цялото му силно тяло бяха едновременно плашещи и възбуждащи.

— Тогава ми кажи, че наистина вярваш, че снощи не бе нищо друго, освен една лъжа.

Нямаше накъде да бяга, нямаше къде да се дене от нежеланата реакция на собственото си непокорно тяло. Сара се опита да измисли някакъв язвителен отговор, помъчи се да си напомни, че това е човек без скрупули, човек, свикнал да взема от живота всичко, което поиска. Както снощи бе взел нея. Но над съзнанието й се спускаше гъста мъгла и всичко, за което можеше да мисли, бе топлината на тялото му, което така съвършено пасваше на нейното собствено податливо тяло.

— Пусни ме — помоли тя тихо.

— Ще те пусна — съгласи се Ноа, мъчейки се да си спомни, че силата никога нищо не решава. — Веднага, щом ми докажеш, че не ме искаш.

Наклони глава. Намерението му бе съвсем ясно. Вместо да се отвърне, Сара затвори очи. Устните им се срещнаха сляпо, настойчиво, разумът бе изпепелен от страст, враждебността бе стопена от желание. Тя се изви към него, треперещите й колене омекнаха и ако не бе силното тяло на Ноа да я подкрепя, Сара би се свлякла на пода.

Точно когато й се струваше, че ще се взриви, Ноа прекъсна целувката. Изражението му вече не бе толкова сурово, но очите му още горяха. Устните му бяха на сантиметри от нейните.

— Кажи ми, че не го чувстваш — осмели се да произнесе той с дрезгав, пресекващ глас, изтръгнал се дълбоко от душата му. — Кажи ми, че аз съм единственият, който полудява.

Бе изговорила прекалено много лъжи. Вече едва се понасяше. А когато погледна в очите на Ноа, Сара разбра, че него никога не би могла да излъже. Не и след снощи.

— Не си единственият — прошепна тя. — Господ да ми е на помощ, Ноа, не искам да чувствам това към теб. Но го чувствам.

Устните му леко докоснаха нейните.

— Това е всичко, което искам.

Внезапно я пусна и Сара се почувства ограбена.

— Ноа?

Погледът му бе топъл, а доволната му усмивка смекчаваше изражението му.

— Ще се върна — обеща той. — Имам много работа, след като толкова късно се налага да променим плана. — Обърна се и тръгна към кухненската врата.

Сърцето на Сара се сви — тя изведнъж осъзна, че Ноа няма намерение да иска от нея да направи невъзможното. Бе готов да рискува скъпоценната си корона, за да й спести неудобството, което знаеше, че би изпитала, ако е принудена да пълзи през тъмните тесни тръби на вентилационната инсталация. Но тогава й дойде наум друга мисъл. Той рискуваше също и своя живот, своята свобода. Въпреки че все още бе твърдо решена да се опита да убеди Ноа да върне короната на съответните власти, тя знаеше, че не може да го спре да извърши самата кражба. Предизвикателството бе станало най-важно от всичко, по-важно дори от плячкосаните богатства на Малкълм.

Тя потърка разсеяно китките си. Знаеше, че кожата й ще носи следите от силните му пръсти. Но това не я безпокоеше. Снощи Ноа я бе дамгосал като своя по много по-първичен начин.

— Наистина ли не е възможно да се направи по друг начин? — попита тя тихо.

Ноа спря насред крачка и бавно се обърна. Като видя пребледнялото й лице, го прониза остро чувство за вина.

— Няма да е лесно. — После й намигна окуражително. — Но не затормозявай прекрасната си главичка. Аз се славя с това, че правя невъзможното.

Сара пое дълбоко въздух.

— Ще го направя.

В този момент Ноа разбра какво чувство изпитва към Сара Медисън. Обичаше я, осъзна той с изненада и почуда. Въпреки че това сега бе кристално ясно като планински поток, Ноа знаеше, че Сара не е готова за никакви емоционални декларации. Тя имаше всички основания да мрази това, за което той се представяше. Тя нямаше лесно да признае чувствата си. Но въпреки че може и да не го осъзнаваше, като се съгласи да влезе в тези тръби, тя заяви любовта си толкова силно, колкото ако бе изкрещяла от върха на покрива.

С две крачки се озова до нея, хвана я за раменете и се вгледа в бледото й лице.

— Ти си невероятна жена, Сара Медисън — каза той дрезгаво. Целуна я бързо и силно. После, преди да е успял да размисли и да я отнесе обратно в леглото, се обърна да излезе. — Заключи вратата след мен — нареди с нетърпящ възражения глас. — И не отваряй на никого.

Сара кимна.

— Късмет.

Очите му светнаха и той поклати глава, сякаш озадачен от щастието си:

— Когато ти си зад гърба ми, не ми трябва късмет.

Сара продължи да се усмихва дълго след като бе излязъл.

Въпреки предупрежденията на Ноа, докато денят се влачеше, тя се улови, че мисли за утрешната вечер. Знаеше, че би трябвало да се съсредоточи върху кражбата, но мислите й все се връщаха към Ноа и как очите му светнаха, когато я видя с тази женствена лятна рокля.

Прегледът на гардероба й каза това, което вече знаеше. Имаше две официални дрехи — една дълга до петите рокля от морскозелен креп за лятото и една черна вълнена рокля за лекциите в университета през зимата. Имаше ги от години и най-ласкателното, което можеше да каже за тях, бе че са удобни и не се мачкат. Определено не бяха типът облекло, носено от модните жени в света на изкуството и скъпоценностите, в който се движеше Ноа.

Реши, че е по-добре да му съобщи къде отива и позвъни в къщата на Малкълм с намерението да се представи като секретарка от „Арт Дайджест“. Отговори й характерен чужд акцент и Сара забрави за плановете си да си преправи класа.

— Баронесо?

— Да — отговори жената с неестествено висок тон. — Кой се обажда?

— Сара Медисън. Всичко наред ли е?

— Абсолютен хаос е — съобщи баронесата: — Тези ужасни мишки на Малкълм са избягали и сега тичат из цялата къща.

Сара чу приглушен писък и разбра, че някой от гризачите се е появил.

— Сара, сега не мога да говоря. Ще кажа на Малкълм, че си се обаждала.

— Недейте — прекъсна я бързо Сара. — Кажете ми, там ли е господин Ланкастър?

— Ноа ли? Не, тръгна си преди известно време. Защо?

Мозъкът й прегря от усилието да измисли някаква убедителна причина да пита.

— Просто се чудех дали мишките ще попаднат в статията.

— За съжаление, не — заяви Гизела. — Би ми доставило голямо удоволствие да видя самия Малкълм Бренд посрамен пред цялата страна.

— Баронесо — попита Сара, внезапно озарена от вдъхновение, — откъде си купувате дрехите?

— Моите дрехи ли?

— Трябва ми вечерна рокля за утре. — Въпреки че тази жена бе нетърпима, Сара трябваше да признае, че има изключителен вкус за дрехи.

— Два пъти годишно ходя в Париж — съобщи Гизела.

Това бе по-далеч, отколкото Сара си представяше.

— О! — възкликна тя с очевидно разочарование.

Баронесата изглежда я съжали.

— Има обаче един бутик в центъра, който може да свърши работа в краен случай. Макар всъщност да не мисля, че можеш да си го позволиш, мила — добави тя загрижено.

Сара бе в настроение да прати разума по дяволите.

— Как се казва?

— „Галънт“. — Внезапен писък едва не проглуши ушите й. — Наистина, Сара, трябва да вървя. — Телефонът прекъсна.

Сара си представи как баронесата бяга от малкото бяло мишле и се засмя. След това се опита да намери Hоa в хотела, но никой не отговори. Накрая реши, че ще свърши с пазаруването, преди той да се е върнал, взе чантата си от спалнята и излезе.

„Галънт“ бе в центъра и очевидно разчиташе да подмами богати туристи, които имат и време, и пари в излишък. Малкият бутик бе пълен с дрехи единични бройки, като на никоя от тях нямаше нещо толкова плебейско като етикет с цена.

Погледът на Сара отново и отново се връщаше към една вечерна рокля и накрая тя събра кураж да попита продавачката колко струва. Като чу отговора, замръзна. Трябваше да работи три месеца в университета, за да я плати. Но като си спомни как очите на Ноа могат да пламнат с такава изкусителна топлина, реши да я пробва.

— Сякаш специално за вас е правена! — изпадна във възторг продавачката.

Сара се завъртя пред тройното огледало, хванала полата на откровено романтичната дреха от най-фин млечнобял газ.

Бе скроена като мексиканска сватбена рокля — отворена на раменете, падаща до пода на воали, като всеки воал бе обточен с нежна ръчно плетена дантела.

— Ще я взема реши тя и протегна на жената кредитната си карта, преди да е размислила. След няколко минути излезе от магазина по-бедна, но определено по-щастлива.

Докато влизаше в колата си, мярна познато лице на входа на Федералното управление от другата страна на улицата. Тя метна роклята на задната седалка, заключи вратата и се втурна през улицата, без да обръща внимание на бурното възмущение на шофьорите.

За щастие Дениъл Герит отиваше на първия етаж, така че й спести необходимостта да се качи в някой от страшните асансьори. Но като видя дебелите черни букви на вратата, в която той влезе, сърцето й спря. Какво по дяволите можеше да прави партньорът на Ноа във ФБР?

Имаше само един възможен отговор и той съвсем не бе приятен. Дан очевидно работеше с властите за залавянето на Ноа. Тя изтича обратно и припряно грабна кутията от колата.

— Съжалявам — заяви твърдо продавачката, — но не можете да върнете роклята срещу пари в брой. — Посочи към табелата с красиво изписани златни букви. — Продадена стока не се приема обратно.

— Но аз не съм я носила!

— Съжалявам, скъпа, но такива са ни правилата. Можете да смените роклята срещу друга на същата цена.

— Но на мен ми трябват парите — обясни Сара. — Случи се нещо непредвидено.

Зелените очи на жената изразяваха съчувствие, но тя остана непреклонна.

— Ако зависеше от мен, на секундата бих приела роклята обратно. Но аз съм само управител.

Сара разбра, че само си губи времето, взе кутията под мишница и излезе.

Пет минути по-късно вече бе в банката и закриваше и кредитната си сметка, и спестовния си влог, благодарна, че безразличният служител не възразява. Не че лишаваше банката от кой знае какъв капитал, реши тя, докато караше през града. Имаше да се отбие на още едно място.

Когато най-после се върна вкъщи, Ноа я чакаше с посивяло лице и безумен поглед.

— Къде по дяволите беше? — попита той в момента, в който Сара влезе в стаята. Пръстите му се забиха в рамото й.

— Отидох да си купя рокля — започна да обяснява тя.

— Рокля?! — прекъсна я Ноа. — Рискувала си главата си заради някаква си рокля? — Гледаше я невярващо.

— За приема — отговори Сара, сякаш това обясняваше всичко.

Той я пусна и прекара треперещите си пръсти през вече разрошената си коса.

— Не разбираш ли, че полудях? Имаш ли представа какво ми мина през ума? Не можа ли поне една бележка да ми оставиш?

— Не очаквах, че толкова ще се забавя — обясни тя. — Случи се нещо, Ноа.

Ноа скръсти ръце пред гърдите си и се обърна към нея.

— Гледай да е хубаво — предупреди я той.

Сара бръкна в чантата си, извади един плик и му го подаде. Не помнеше някога да го е виждала толкова ядосан. Дори и тази сутрин. В тежките му очи нямаше никаква топла искрица.

— За мен ли е? — попита той рязко.

Сара кимна. Думите й бяха изневерили.

Ноа отвори плика и погледна тънкия свитък банкноти и самолетни билети. — За Бразилия? — попита той намръщено.

— Това е всичко, което имам — обясни тя. — Но ще трябва да стигне. Ти трябва да се махнеш оттук, Ноа. Още сега. Тази вечер.

— Защо?

— Защото ФБР знае всичко. Ако утре се опиташ да откраднеш короната, ще те арестуват.

Изражението му остана неразгадаемо. Той прелисти билетите.

— Тук има два билета.

Сара се бе запътила към спалнята.

— Аз идвам с теб. — В следващия момент вече изхвърляше дрехите от гардероба си. Ноа седна на ръба на леглото и мълчаливо започна да наблюдава трескавата й дейност. — Ноа, трябва да отидеш в хотела и да си събереш багажа — сгълча го тя. — Самолетът ни е след два часа. Летим до Лос Анджелис, оттам до Маями. Утре сутринта ще бъдем в Рио.

Изсипа чекмеджето с бельото върху спалнята и клекна да измъкне куфара изпод леглото, но нещо привлече вниманието й. Ноа безмълвно се тресеше.

— Ноа? Добре ли си?

Тя коленичи на пода и опря ръце на бедрата си. Бе очаквала, че той ще се разочарова, но никога не бе допускала, че може чак да се разплаче заради загубата на короната. Вторачи се в него, потресена от едрите сълзи, които се търкаляха по бузите му.

— Ох, Сара — успя да произнесе той и я придърпа в прегръдките си, — ти си най-чудесната жена, която някога съм срещал. — Тялото му се разтресе срещу нейното.

Сара отметна назад глава.

— Ноа — попита колебливо — смееш ли се?

Ноа нищо не можеше да направи. Облекчението, че е жива и здрава бе толкова силно, че той не успяваше да сдържи смеха си.

— Извинявай. — Изтри стичащите се свободно сълзи. — Но си бях изкарал ума заради теб, а ти през това време си изхарчвала всичките си пари, за да ме спасиш.

Сара се изправи със сериозно изражение.

— Никак не е смешно, Ноа. Дан те е предал! Видях го. Той играе двойна игра.

Ноа пое дълбоко въздух, за да успокои дишането си.

— И затова ти си готова да зарежеш работата си, семейството си, студентите, университета, и да избягаш в Бразилия?

Тя кимна.

— Та ти дори не знаеш португалски — напомни й той.

— Ще го науча — увери го тя живо. — Ще науча езика, ще си намеря работа като преподавател по изкуствата, и никога вече няма да ти се налага да крадеш. Ще видиш, Ноа, ще успеем.

Всички следи от смях бяха изчезнали от лицето му.

— Ти би направила това? За мен?

Сара сложи ръка на лицето му.

— Ние с теб сме един отбор, не помниш ли?

Той завъртя глава и притисна устни към дланта й.

— Не мисля, че някога бих могъл да забравя.

Не помнеше някога да е бил толкова трогнат. Тя бе готова да жертва всичко заради него, без да се обръща назад. Сара Медисън, жената, която при нормални обстоятелства дори не би пресякла неправилно улицата, бе готова да води мрачния живот на изгнаник, за да защити един търсен в цял свят крадец на скъпоценности. Не можеше да повярва на щастието си.

— Трябва да тръгваш — настоя тя слабо, разтапяйки се от изгарящото докосване на устните му върху дланта си. — Няма да очакват да направиш никакъв ход преди утре вечер. Сигурно е безопасно да се върнеш в хотела, за да си събереш багажа.

Той плъзна ръка по рамото й.

— Предпочитам да остана тук. Мога да измисля много по-интересни начини за прекарване на вечерта, отколкото събиране на багаж.

Тя категорично поклати глава:

— Нямаме време. Това е единственият полет тази вечер. Имах късмет, че успях да намеря билети.

Ноа я придърпа в скута си и зарови устни във врата й.

— Утре вечер има ли полет?

Зъбите му се забиха в ухото й и Сара въздъхна:

— Да, но… — Гласът й угасна и тя решително опря ръце на раменете му. — Не можеш да мислиш да останеш до утре вечер!

Той я целуна по брадичката.

— В момента не мисля по-далеч от следващите пет минути.

Сара отметна назад глава. Очите й бяха замъглени от тревога.

— Не е честно да ме изкушаваш — оплака се тя. — Аз се опитвам да те спася.

Той прокара пръст по треперещите й устни.

— Защо вместо това не се опиташ да ме любиш?

— Ами Дан? — Все повече губеше сили, защото пръстът му се спусна по шията й.

— Ще се погрижа за Дан — обеща Ноа. Устните му се притиснаха до пулсиращата вена в основата на врата й и кръвта й се забърза.

Не можеше да се предаде толкова лесно.

— Ами ФБР? — възрази тя. — Какво ще правиш с тях?

— И за тях ще се погрижа. Утре вечер. — Сръчните му пръсти започнаха да разкопчават малките перлени копчета на лятната рокля. — В момента бих предпочел да се погрижа за теб.

— Дяволите да те вземат, Ноа — кипна тя. — Ще ме побъркаш.

Той я бутна назад на леглото.

— Ще се постарая — обеща той.

Сара обви ръце около врата му и се предаде. Не можеше да измисли нито едно възражение повече.