Джоан Рос
В клопка (16)

Шестнадесета глава

Баронесата дари Ноа с ослепителна усмивка, която тотално не подхождаше на настроението в момента.

— Чудех се кога ще се появиш, Ноа, скъп-пи — пропя тя мило. — Не е ли хубаво? Изглежда, че празненството на Малкълм се е преместило в моя дом.

— Никога няма да се измъкнеш с това, Гизела — предупреди я Ноа грубо.

— Ще призная, че малко усложняваш нещата — съгласи се тя. — Но аз винаги съм била находчив човек.

Погледът му се плъзна към Сара.

— Добре ли си?

Тя кимна. Заседналата в гърлото й буца не й разрешаваше да говори.

Стоманените му очи се върнаха към баронесата.

— Господ да ми е на помощ, но ако я нараниш, през остатъка от живота си ще съжаляваш за това.

Баронесата само се разсмя.

— Не ставай толкова мелодраматичен. Нищо не можеш да направиш, за да ме спреш. — Когато очите му се насочиха към миниатюрния пистолет в ръцете й, тя поклати глава. — Не бих го опитала. Не и докато револверът на Хюго е насочен в гърба ти. — Червените й устни се изкривиха. — Хюго е много верен служител. Той би направил всичко, което му кажа. Нали, Хюго?

— Всичко, баронесо — потвърди огромният мъж.

Сара се загледа мрачно в шофьора. Ноа също не бе дребен, ала оръженосецът на баронесата имаше вид, сякаш може да играе защитник в който и да е отбор от Националната футболна лига. Като се добавят и оръжията, които двамата държаха, реши Сара, лошите определено имаха преимущество. Питър сякаш се бе вкаменил. От него не можеха да очакват помощ.

— Ти си чаровен мъж, Ноа — продължаваше баронесата. — За съжаление, ще ти се случи един инцидент. — Гладкото й чело се набръчка. — Тъй като ще е трудно да се повярва, че съм сбъркала и съм взела и трима ви за крадци, мисля, че ще се наложи Хюго да те заведе в пустинята. Докато намерят трупа ти, аз ще съм далеч оттук. — Тя махна с пистолета си. — Хюго, струва ми се, че загубихме достатъчно време.

— Да, баронесо — каза той с готовност. — Хайде — заповяда на Ноа. — Ние с теб малко ще се повозим.

— А тя? — попита Ноа и посочи с глава към Сара. — Тя няма нищо общо с това. Пуснете я да си върви.

— Страхувам се, че госпожица Медисън знае прекалено много — извини се баронесата. — Съжалявам, Ноа. Представа нямах, че си толкова романтичен.

— Пусни я и аз ще уредя да си задържиш короната — предложи той. — Властите не знаят, че си въвлечена в тази история. Остави Сара да си отиде. Това е най-мъдрото, което можеш да направиш.

— Знаеш, че не мога да го направя — възрази баронесата. — Ако не беше ти, тя можеше и да си мълчи. Но не вярвам толкова бързо да те забрави. Нали, мила?

Ноа бе готов да удуши Сара, но тя решително поклати глава.

— Никога!

Гизела му хвърли многозначителен поглед и той опита по друг начин. Трябваше му време, докато е готов да направи своя ход.

— Тогава ни пусни всичките — предложи той. — Имаш короната. Ако ни убиеш, сама си надяваш примката на шията.

Баронесата въздъхна студено:

— Сигурно мислиш, че съм невероятно глупава. Защо трябва да ти повярвам? Защо трябва да повярвам на който и да е от вас?

— Защото това е единственият ти шанс — обясни Ноа спокойно. — Аз не съм журналист, баронесо. Аз съм офицер от военното разузнаване. Ако мислиш, че властите просто ще свият рамене, когато изчезна, много се лъжеш. Ще те открият, където и да си.

— Баронесо — намери се Хюго, — ако той е такъв, за какъвто се представя, значи е прав. Помните ли какво се случи с моето семейство?

— Пфу! Това беше друго правителство, Хюго, със съвсем други методи, както добре знаеш. — Следващите й думи бяха предназначени за останалите: — Семейството на Хюго се бе включило във въстанието през петдесет и шеста година. Няколко бяха разстреляни, другите бяха отведени в Съветския съюз и никой повече не чу за тях. — Отново се обърна към шофьора си: — Повярвай ми, Хюго, американците не прилагат такива есесовски методи. Те ще ожалят падналия си другар и ще се опитат да открият убийците му. Но този човек е само едно много малко болтче в една много голяма машина. Той всъщност съвсем не е незаменим.

Ноа чу как Сара рязко пое въздух и й хвърли един, надяваше се, успокоителен поглед. Бе преживял твърде много смъртни опасности, за да размени живота си за парче злато. Спомни си как го бяха намушкали в Анкара и гневът му отново пламна.

Въпреки безгрижието на баронесата, усещаше колебанието на Хюго. Реши да заложи на него.

— Това е много хубав сценарий, баронесо — започна той приятелски. — Но защо не разкажеш на Хюго историята до края? Защо не му кажеш, че аз представлявам обединените усилия на две държави да се открие короната?

— Млъкни! — извика рязко Гизела и насочи вниманието и пистолета си от Сара и Питър към Ноа.

Ноа продължи да гледа над рамото й към превърналия се цял в слух унгарец.

— Може и да е права, че Америка не прибягва към крайни мерки — подзе той. — Но ме е страх, че същото не може да се каже и за Турция. Те са длъжни да намерят хората, които са откраднали националната им старина, и са решени да го направят. А когато успеят, не бих искал да съм на ваше място.

Хюго изглеждаше определено притеснен. Погледът му прескачаше от Ноа към Гизела и обратно.

— Баронесо…

— Не го слушай! — избухна Гизела. — Той само се опитва да те сплаши.

Като видя двоумението му, Ноа направи своя ход — извъртя се и блъсна револвера му на пода.

— Не! — изкрещя Сара.

Баронесата бе започнала да натиска спусъка на джобния си пистолет. Сара се хвърли към нея и запокити с всички сили короната. Гизела се обърна към Сара в момента, в който короната я удари по рамото и отклони, изстрела.

Питър най-накрая излезе от вцепенението си и се размърда. Юмрукът му тежко се стовари върху челюстта на баронесата. Тя се свлече на пода и пистолетът падна от ръката й.

Ноа, който бе успял да нокаутира мечока Хюго след вихрушката от юмручни удари, успя да грабне револвера му. Той и Питър се изправиха един срещу друг с оръжие в ръка.

Сара се бе отпуснала на един стол. Главата й се въртеше. Със замаяното си съзнание тя разбираше, че още не е свършило. Оставаше Питър.

Той обаче я изненада, като предпазливо подаде на Ноа пистолета и каза:

— По-добре го вземи ти. Аз никога не съм обичал такива неща.

С видимо облекчение Ноа протегна ръка:

— Разбирам те. Тези проклети неща са прекалено опасни. — Огледа стаята. — Защо не видиш дали не можеш да намериш нещо, с което да вържем тези двамата, докато дойде полицията?

Питър кимна и излезе. Ноа погледна към Сара:

— Благодаря ти.

Тя успя да се усмихне слабо.

— Винаги на твоите услуги. Само да не е много скоро, става ли?

— Договорихме се — намигна той. После, разтревожен от бледността й, попита: — Как си?

— Била съм и по-добре — призна Сара. — И ужасно ме цепи глава. — Вдигна ръка към слепоочието си и бе озадачена от лепкавата топлина върху дланта си. Когато отпусна ръката си, неразбиращо се вторачи в червеното петно.

— По дяволите! — изруга Ноа. — Ти си ранена!

— Ранена — повтори тя безизразно.

Питър се върна с найлоново въже за простиране на пране и Ноа пъхна двата пистолета в джоба си.

— Погрижи се за тези двамата — нареди той лаконично. — И се обади на бърза помощ.

С две крачки прекоси стаята и коленичи до Сара.

— Глупачка такава! Можеха да те убият.

Сара примигна, борейки се срещу тъмния водовъртеж зад очите си.

— Теб също — успя да му напомни. — А и това ли е начинът да разговаряш с жена, която току-що ти е спасила живота?

— Не ти беше работа да го правиш. По дяволите, изобщо не ти беше работа да си тук! — Отметна един залепнал кичур от челото й.

Сара чувстваше как езикът й се удебелява.

— Исках да помогна — прошепна тя тихо.

— Просто млъкни! — заповяда й той пресипнало. — Дан трябва да дойде всеки момент. Обадих му се, когато видях твоята бележка. — Ноа извади от джоба си една носна кърпа и я притисна към раната. Тя бързо се просмука и кръвта му се смрази.

Сара се мъчеше да фокусира погледа си върху него.

— Аз намерих короната, Ноа. Сетих се, след като ти излезе.

— Знам — призна той. — И се прояви като пълна глупачка, като се опита да я вземеш сама. Кълна се, ако още веднъж изработиш такъв номер, ще те набия, докато посинееш.

Сара бавно поклати глава. Имаше чувството, че се носи нанякъде. Очите й се затвориха…

— Не би направил такова нещо.

— Не разчитай на това — изръмжа той. — И в момента ми се иска да направя точно това. За твой късмет, винаги съм имал правилото да не удрям жена, след като е поела куршум, предназначен за мен.

Сара невиждащо протегна ръка да го потупа по строгото лице.

— Не можа да ме заблудиш с приликата си с онзи суров Джейк Хоук — прошепна тя.

Той изруга.

— Би ли млъкнала? Хабиш безценна енергия.

На фона от черно кадифе се завъртяха ярки светлини. Ръката и падна безсилно в скута.

— Ноа?

— Сега пък какво има?

Лицето й бе снежнобяло, гласът й бе надебелял и завален, кожата й леденостудена. Не можеше ли просто да си почива, докато дойде бързата помощ? Щяха да имат достатъчно време за разговори. По-късно.

— Ще умра ли?

Отговорът на Ноа прозвуча в ушите й като неразбираемо бучене, и Сара откри, че няма сили да вдигне клепачи, за да го погледне. Той я грабна на ръце и черната вихрушка я погълна.

 

 

Няколко часа по-късно Сара отвори очи. Не можеше да се ориентира в непознатата обстановка. Морето от белота първо я накара да си помисли, че е попаднала в снежна буря. „Но това е невъзможно“, напомни си тя. „Във Феникс никога не вали сняг.“ Примигна от усилието да проясни погледа си. Обърканите й очи обгърнаха белите стени, белия таван, белите плочки на пода. Дори коравият чаршаф, който я покриваше, беше бял. Къде се намираше?

В замаяните й мисли се втурна един дълбок глас.

— Ти се събуди.

Като чу този познат звук, Сара се опита да фокусира погледа си върху Ноа, седнал на няколко метра от нея.

— Така ми се струва.

Той се измъкна от прекалено малкия пластмасов стол и се изправи до леглото й.

— Вземи — подаде й чаша вода. — Сигурно си жадна.

Тя с благодарност прие помощта му да седне в леглото.

Ала докато пиеше жадно, откри, че дори това изисква върховни усилия.

— Благодаря — прошепна и се отпусна на възглавницата.

— Устата ми сякаш е пълна с памук — оплака се тя и облиза с език пресъхналите си устни.

— Това е от шока, докато те шиеха — обясни той.

— Имам чувството, че и главата ми е пълна с памук.

Той отметна косата й от дебелата превръзка, опасваща главата й.

— Просто си представи, че си пила нещо долнопробно.

Сара притисна пръсти към слепоочието си.

— Шевове ли имам?

— Няколко. Няма да се виждат под косата — побърза да я успокои той.

— Да не съм катастрофирала? — попита тя объркано.

— Не си ли спомняш?

Сара се намръщи.

— Опитвам се. Помня, че отивах на приема на Малкълм. — Очите й се разшириха. — Той умря ли или съм сънувала?

— Умря.

— И аз така си мислех. И помня, че откраднах короната. Прехапа устни и си спомни. — Но тя се оказа фалшификат. И ти ме остави, за да отидеш у Малкълм. Тогава се сетих, че истинската корона е у Гизела. — Погледна го. — Казах ли ти за това?

— Чух те как го обясняваше на Питър — отвърна той с усмивка. — Между другото, това беше блестящо детективско прозрение.

— Благодаря — откликна Сара разсеяно. Съзнанието й все още бе насочено към проблема. Въздъхна. — Помня как карах към Гизела. Но това е всичко.

Той се наведе и леко я целуна по изпръхналите устни.

— Поспи сега. Ще поговорим за всичко това по-късно.

Сара признателно затвори очи.

— По-късно — съгласи се шепнешком.

Ноа остана до леглото й през цялата нощ и едва не се скара с дежурната сестра, която му предлагаше да си отиде у дома и да остави персонала да се погрижи за Сара. Когато тя на следващата сутрин се събуди, първото, което видя, бяха светлокафявите очи на Ноа, които я гледаха напрегнато.

— Изглеждаш ужасно — прошепна тя, оглеждайки наболата му брада, измачканите дрехи, несресаната коса. Лицето му бе набраздено от дълбоки линии, които по-рано не бе забелязала.

— Много благодаря — провлачи той. — Радвам се, че отново ставаш нормална.

Тя се надигна в леглото, свивайки се малко от болката в главата.

— Не исках така да го кажа — извини се безсилно. — Просто изглеждаш уморен. Откога си тук?

— Откак те приеха, преди около осемнайсет часа.

— И през всичкото това време съм спала? — попита тя недоверчиво.

— Събуди се за няколко минути, но през останалото време беше в безсъзнание. Това обаче не е изненадващо. В спешното отделение ти биха конска доза успокоителни.

Тя за опит вдигна ръка към главата си.

— Бях ранена, нали?

— Куршумът одраска главата ти.

— Помня. Аз бях ранена, а ти ми се караше.

Той трепна вътрешно. Как можеше от всички ужасни неща да е запомнила точно това?

— Бях разтревожен за теб. Не трябваше да рискуваш така живота си.

— Не можех да оставя Гизела да те убие — възрази тя и затвори очи: — Ще се бием ли сега?

Той взе ръката й.

— Няма.

Сара не отвори очи, но успя да се усмихна.

— Радвам се.

За момент и двамата замълчаха.

— Да.

— И всичко мина добре?

— Да.

Отново тази лека усмивка.

— Щастлива съм за теб, Ноа. Знам колко много значеше това за теб.

Ноа трябваше да призове на помощ цялата си воля, за да не й се развика. За да не й каже, че проклетата корона не струва пукната пара в сравнение с нейния живот. Но тя вече достатъчно бе преживяла. Той замълча.

— Сестра ти беше тук почти през цялата нощ — съобщи й след малко. Отиде вкъщи да приготви закуска на Кевин и да му каже, че ще се оправиш.

— Дженифър е била тук?

— Да, с нейния приятел, как му беше името…

— Браян — прошепна тя.

— Аха. Мисля, че тя има нещо да ти казва във връзка с това.

Устните на Сара трепнаха в доволна усмивка:

— Мисля, че би трябвало… Какво стана с Питър? — попита тя.

— Има си доста неприятности, но властите вземат предвид начина, по който се прояви накрая. Струва ми се, че ще се отърве с доста лека присъда.

— Добре. Той всъщност не беше чак толкова лош. Чу ли какво е направил Малкълм с него?

— Той ни разказа.

— Забравих да попитам… На кого е оставил Малкълм всичките тези пари?

— На музея за изкуства „Метрополитън“ — отвърна Ноа нехайно.

Сара отвори очи.

— Шегуваш се! Той нямаше никакво чувство за благотворителност.

В очите му проблясна пламъче.

— Мотивите му нямат нищо общо с човеколюбието, любов моя. Условието е част от тези милиони да се използват за построяване на едно ново крило на музея в памет на Малкълм Бренд.

Сара въздъхна:

— Той все още се опитва да си купи уважение. Колкото и да беше умен, Малкълм така и не разбра, че това е нещо, което трябва да се заслужи.

Ноа долови тъгата в гласа й и потърси нещо, което би я накарало да се усмихне.

— Донесъл съм ти подарък.

Тя го погледна недоверчиво.

— Последния път, когато ми донесе нещо, беше един малко неприличен костюм за крадене. Тръпки ме побиват, като си представя какво ще измъкнеш сега от ръкава си.

Ноа взе от масата една книга и я пусна в скута й.

— Реших, че може би ще искаш нещо на четене, докато те измъкнем оттук.

Сара взе книгата.

— Много мило от твоя страна — благодари безизразно. После видя корицата и очите й се разшириха: — Новата книга за Джейк Хоук! Отгоре на това, сигналното копие. — Погледна го подозрително. — Откъде си я взел?

Той сви рамене.

— Не се безпокой, не съм я откраднал. Случайно познавам автора.

— Ти познаваш Макс Райдър? Защо не си ми казал по-рано?

— Малко е сложно.

— Ти познаваш създателя на Джейк Хоук. — Сара въздъхна щастливо. Очите й засияха и от тях изчезна сянката на болка. — Как мислиш, дали бих могла и аз да се запозная с господин Райдър?

Той потърка брадичката си, сякаш обмисляше идеята.

— Бих казал, че това може да се уреди. — После реши, че моментът е сега или никога, пое дълбоко въздух и довърши: — Всъщност, ти вече го познаваш.

Сара се вторачи в него, опитвайки се да разбере. Докато го гледаше как се изчервява, прозрението бавно изплува.

— Това си ти, нали? — попита тихо. — Ти си Макс Райдър. — Намръщи се. — Но ти ми каза, че Ноа Уинфийлд е истинското ти име.

— Истинското е. По професионални причини трябваше да използвам псевдоним. — Той приседна на ръба на леглото и хвана ръцете й. — Подписал съм договор, че след като напусна армията, няма да пиша за преживяванията си там. Въпреки че книгите за Джейк Хоук са измислица, трябва да призная, че те се основават на истински случки. Моето име не трябва да се появява на корицата, за да нямам неприятности.

Сара за момент се замисли върху това.

— Ти си Джейк Хоук, нали, Ноа?

Той стисна зъби.

— Има ли значение, ако Джейк и аз притежаваме някои общи качества?

Тя го погали по бузата.

— Винаги съм мислила, че вие двамата с Джейк имате много общо. Предполагам, това е причината никога да не съм те възприемала като обикновен крадец. — Усмихна се. — Нищо чудно, че нещата между нас станаха толкова бързо. Ти имаше голяма преднина.

— Каква преднина? — повдигна той вежди.

Сара се засмя тихо и притисна устните си към неговите, подчертавайки отговора си с целувки:

— Бях очарована от Джейк Хоук, още преди да се запозная с теб. Като че ли беше изпратил второто си аз да проправи пътя.

Той я прегърна, гледайки я напрегнато.

— Помня, веднъж ти каза, че никоя жена не би могла да живее с този човек.

— Джейк има доста трески за дялане — съгласи се тя. — Но си мисля, че ако има достатъчно време, би могъл да бъде опитомен.

Ноа се засмя.

— Познаваш ли някоя толкова смела жена, че да се заеме с тази работа?

Сара се замисли и очите й светнаха игриво.

— Може и да познавам. Зависи какво предлагаш.

Пръстите му обхванаха кръста й.

— Какво ще кажеш за цял един живот с откровено уморен бивш офицер от военното разузнаване, превърнат в писател, който има намерение да скандализира нашите деца, като при всеки удобен случай отнася майка им в леглото?

— Като за начало не е лошо — отвърна тя и палецът й описа неговите усмихващи се устни. — Деца ли каза?

— Искам всичко, Сара — каза той дрезгаво. — Теб, пълна къща с деца… По дяволите, дори куче. Искам ние да сме едно семейство.

— Обичам децата. Винаги съм си представяла, че един ден ще имам голямо семейство. Може би някое от тях ще стане художник. Или писател. — Сара се усмихна: — Разбира се, накрая може да се окаже, че цялата къща е пълна с малки банкерчета.

— Ако приличат на теб, няма да имам нищо против — обеща той. — Значи ще се омъжиш за мен?

— Ако ще имаме всичките тези деца, мисля, че ще е в реда на нещата.

През тялото му се разля облекчение и той я целуна гладно. Не можеше да повярва на късмета си.

Когато блажената целувка най-после свърши, Сара отметна глава и го погледна.

— Ноа, ще напишеш ли за всичко това?

— Вероятно. Ще излезе страхотна история. Макар че издателят ми сигурно ще бълва змии и гущери, като види ръкописа.

— Наистина ли? — попита тя любопитно. — И защо?

Той й се усмихна.

— Какво ще кажеш, ако следващото приключение на Джейк Хоук има щастлив край?

Сините й очи погълнаха изсечените черти на мъжа, когото обичаше — мъжът, който прекалено много години бе живял с опасността и интригите като единствени свои спътници.

Сара обви ръце около врата му и лицето й се озари от ослепителна: усмивка.

— Ще кажа, че е крайно време.