Бенджамин Хоф
Таото на Пух (7)

Този вид мече

Разговаряхме за Одата на Радостта, финалът на Девета симфония на Бетовен.

— Тя ми е една от любимите! — рече Пух.

— На мен също!

— Любимата ми част е тази, в която запяват: Пейте! За живота на мечката.

— Но!…

— Пейте! За мечката.

Пейте за Пух!

— Но… те не…

— Пейте! За живота на мечката! Любимото ми!

— Но те не пеят това в Одата на Радостта! — обадих се аз.

— Така ли?

— Ами да!

— И защо?

— Ами, предполагам, че е защото не си мислят за това.

— Ами какво?

— Нито Бетовен, нито човека, който е писал текста на одата не е включил мечките.

— О! А аз си мисля за Лудвиг ван Бетовен!

— Пух, не е негова! Ти си си измислил тази песничка за себе си!

— Така ли?

— Ми така!

— О, ето къде съм я чул тогава!

И така това ни връща към онова, за което говорим тук — насладата от живота и да бъдем специални, всеки е специален, както сами знаете.

— Трудно е да си силен! — каза Прасчо. — Особено ако си толкова малко животно.

Заекът, който почна да пише бързо нещо, погледна към него и каза:

— Тъй като си толкова малко животно, ти си много по-полезен от нас в приключенията.

Прасчо, беше много ентусиазиран от чутото, че дори забрави да се страхува повече и когато заекът започна да коментира, че Канга само бди през зимата и бидейки в афект, той можеше да стои спокоен, много му се прииска да стане полезен изведнъж.

— Ами аз? — пита Пух. — Изглежда че не съм ни най-малко полезен?

— Нищо подобно, Пух! Но по друго време! — утеши го Прасчо.

— Без Пух! — каза тържествено Заекът. — Няма приключения!

— О! — каза Прасчо, опитвайки се да не изглежда разочарован. Но Пух отиде в ъгъла и си каза гордо: Невъзможни без мен! Без такъв вид мече!

Независимо колко полезни сме, понякога ни отнема много време, за да го разберем. Това ще илюстрираме с историята на Каменоделеца.

Имало едно време един каменоделец, който недоволствал срещу себе си и позицията си в обществото.

Един ден, минавайки покрай къщата на един богат търговец, той погледнал през входната врата и видял много богати и важни посетители. „Колко ли могъщ е този търговец?“ — помислил си той. Завидял много и си пожелал да живее като търговеца, а не като беден каменоделец. За негова голяма изненада, изведнъж се превърнал в богаташ, радващ се на повече лукс и влияние, отколкото някога е сънувал, на който завиждали по-бедните. Но скоро го посетил високопоставен човек, носен на носилка, придружаван от атенданти и пазен от войници, биещи гонгове. Всеки един, независимо колко богат бил, трябвало да пада на колене пред важната особа. „Каква сила има този човек“ — помислил си — „Как бих искал да съм високопоставена особа!“

И изведнъж станал важна особа, носена на бродирана носилка, от която се страхували и която мразели всички, които трябвало да падат на колене. Било горещ летен ден и се чувствал изключително неудобно в лепкавата носилка. Погледнал към слънцето. Гледал право към небето, радвайки се на слънцето и си пожелал: „Искам да бъда слънце!“

И станал слънце, светещо на всички, огряващо полетата, над които се трудели селяните. Но не щеш ли голям черен облак застанал между него и земята, така че нито лъч светлина не озарявала долу. „Колко могъщ е този буреносен облак“ — помислил си той — „Искам да съм облак“.

Тогава се превърнал в облак, напояващ селата и полетата, мразен от всички. Но скоро осъзнал, че е издухан от някаква голяма сила — бил вятъра. „Желая да съм вятър“ — помислил си той.

Така и станало! Бил вятър, духащ покривите на къщите, оставящ голи дърветата, когото мразели и от когото се страхували всички. Но след миг се оказало, че има нещо което и той не може да помръдне громен камък. Пожелал си да стане камък.

И станал. Бил по-силен от всичко на земята. Но докато си седял, чул звук на удари с чук по солидното си тяло и почувствал как се променя. „Ама какво е по-силно от мен, камъка?“ Погледнал надолу и видял някъде пред себе си изправената фигура на Каменоделец.

Пощата дойде!

— Пуууух, има нещо за теб!

— За мен?

— За М-р Пух, мечето!

— Мистър Пух, ли?

— Ми така пише!

— Мистър… Пух… Мечето… И какво пише вътре? — пита Пух, изненадано и се изкачи на бюрото като погледна през рамото ми.

— От Финчлеви е! Съобщаваме ви за третата ежегодна разпродажба на обувки. Всички стилове, всички размери. Пух, не се нуждаеш от това!

— И какво пише накрая?

— Ми безплатно кафе! Още една причина да не ходиш.

— Остави ме да го разгледам по-добре! — каза Пух и занесе писмото до прозореца.

За да контролираме живота си и да направим нещо стойностно, рано или късно трябва да се научим да вярваме! Не трябва да лежим на раменете на някой Супермен, нито пък да чакаме щастието да почука на вратата ни, а просто да повярваме в силата, скрита дълбоко в нас и да я използваме. Когато го направим, спрем да имитираме останалите и спрем да се състезаваме с тях, нещата просто ще започнат да работят за нас.

Нека приведем няколко примера:

През 1927 година 32-годишен мъж стоял на брега на езерото, в Парка на Линкълн, Чикаго, възнамерявайки да скочи в черните му води и да се удави. Дъщеря му починала, компанията му фалирала, репутацията му паднала и той станал алкохолик. Стоейки така, той се питал какво може такъв нещастник да направи. После дошъл и отговора — сега бил най-сетне свободен да поема рискове, да прави каквото иска и по този начин да помага на други хора. Той се върнал у дома и започнал да върши онова, което считал че му е отредено от Господ, а не това, което му е казвано че трябва. Той следвал законите на природата и променял навиците си хармонизирайки ги с тях, дори когато за това се изисквало цялостна промяна на живота му. Тези закони вдъхновили и подкрепили най-големите му успехи. Но без вярата и промяната, нямало никой да свързва името Букмистър Фюлер с хуманността.

През 1854 година, едно момче било изгонено от училището Порт Харон, Мичигън, за лошо поведение. То било там само за три месеца. И това било цялото му официално обучение в живота. По-късно то работело като асистент в лаборатория. Но после и от там го изхвърлили. Неговият шеф го ударил и изхвърлил в прахта, казвайки му, че от него няма да излезе нищо. Но момчето си имало план и малките пречки не можели да го спрат. Искал да изучава приложението на природните закони в механиката. После той станал най-известният изобретател в Америка с над 3000 американски и чужди патента на негово име, име което се е превърнало в синоним на гений — Томас Едисън.

Нерискуващите песимисти никога не постигат нещо повече, просто защото не гледат обективно на ситуациите, не виждат и не вярват в собствените си сили и никога не поемат какъвто и да било риск. Например когато Ру паднал в потока, по време на Известната си експедиция към Северния прът, какво направил Йори? Много след като Ру бил изваден от реката, Йори с половин сърце проснал опашката си над водите, за да може Ру да я сграбчи и да излезе навън или по-точно, за да може Йори да обере точките от това, че все пак е направил нещо. Разбира се, Йори така и не е искал да направи някому добро и то не се е случило!

И кой е спасил Ру? Паникьосаният Прасчо почнал да скача нагоре надолу и да вика. Безполезният Бухал инструктирал Ру да си държи главата над водата. Консерватора Канга го питал само как е. Капитан Заек само раздавал команди. И само оптимиста Пух, погледнал реално какво може да бъде направено в тази ситуация и действал. Два завоя на реката по-надолу, Пух вече стоял с голям прът в лапи, Канга хванал другият му край от другия бряг и така те го разпрострели над реката и задавяйки се, но викайки че Плува, Ру се хванал за пръта и бил изтеглен навън.

— Видяхте ли ме как плувам? — ентусиазирано викал Ру, докато Канга го мъмрел — Пух, нали видя че мога да плувам? На това му се вика плуване! Заек, видя ли ме? Плувах! Прасчооо, какво си мислиш, че правех! Плувах! Кристофър Робин видя ли…

Но Кристофър Робин не го слушал Той се обърнал към Пух:

— Пух, откъде намери тоя прът?

Пух се загледал в пръта.

— Ами просто го намерих! Помислих, че би бил полезен и просто го донесох до тук!

— Пух — тържествено казал Кристофър Робин. — Експедицията приключи! Ние току-що открихме Северния прът.

Както Пух откри Северния прът, така и ние ако веднъж разберем каква е ситуацията и какво може да бъде направено, то ние ще можем да използваме всяко нещо по пътя, за да се справим със задачата. Много по-често отколкото очакваме, нещата, които са ни нужни са до нас и това което трябва да сторим е да ги използваме.

Например, когато Прасчо беше застигнат от наводнението.

— Безпокоя се! — си каза той, — Да си толкова малък и изцяло обграден от вода… Кристофър Робин и Пух щяха да се спасят като се покачат на някое дърво, Канга със скачане, Заекът със бягане, Бухалът с летене, а Йори… ми Йори с издаване Вой, докато не дойде някой да го спаси, ама съм аз, заобиколеният от вода и как да стане, като не мога да правя нищо?

После се сетил за историята, която му разказал Кристофър Робин, за човекът на пустинния остров, който написал нещо в бутилка и я хвърлил в морето, та Прасчо се сетил, че може да напише и той нещо и да хвърли бутилката във водата и така да се надява някой да го спаси.

Което и направил.

И когато Прасчовата бутилка минала покрай Пух, той взел съобщението. Но после трябвало да отиде до Кристофър Робин, за да разбере какво пише вътре. И така Пух запушил най-голямото си гърне за мед, хвърлил го във водата и скочил отгоре му и така със експерименталната си лодка той стигнал до Кристофър Робин, където съобщението било разчетено и Спасителният отряд сформиран. Но се сетили, че им трябва по-голяма лодка. И Пух се сетил за нещо.

В крайна сметка Прасчо бил спасен и то от известният Пух, мечето, откривателят на Северния Прът.

— Кажи, Бухал, Да си виждал скоро Пух?

— Ми мисля че го видях преди малко да слага нещо в килера. А и все пак не съм обърнал внимание, какъв е проблема.

— В килера? Току-що хвърлих поглед и там…

— Какво е това?

— Бухал, защо има толкова много кутии тук?

— Кутии ли?

— И са пълни с обувки…

— Обувки?

— Виж това: Лоферс, Сандал, Оксфорд…

— Всички видове, всички размери…

— Бухал, не съм съвсем сигурен, но предполагам нещо…

— Изглежда че Пух е кулприта! — каза мъдро Бухала.

— Ако го видиш му кажи, че искам да поговоря с него, ок?

— Разбира се!

Тези две безстрашни спасения споменахме, за да въведем един от най-важните термини на таоизма Тз’у, което може да се преведе като загриженост и което е произхожда от сърцето. В 67 глава на Тао те чинг, Лао Дзъ го нарича първото съкровище и после пише От загрижеността произхожда куража. Можем да кажем, че оттук идва и мъдростта. Ясно е, че у който няма загриженост липсва мъдрост. Познание — да, разум — може би, но не и мъдрост! Разумът не е сърце! Познанието не е грижовно. Но мъдростта — да! Считаме също, че cor, латинската дума за сърце, е коренът на думата кураж. Прасчо го казва по този начин: Канга не е умна, не не е, но бидейки толкова загрижена за Ру, успява да направи нещо важно за него, без да го обмисля. Тз’у не само спасява живота на Ру, откривайки северния прът, но и спасява Прасчо, давайки му куража да потърси помощ от Пух и да спаси Бухала, в мига когато пада къщичката му. Прасчо, както си знаем, е едно много малко животинче и не е най-умното, но когато пада къщичката на Бухала, той открива в себе си повече кураж, отколкото въобще си е помислял, че има.

— Здравей, Бухал! — каза Пух. — Мисля, че не сме закъснели много за… Имам предвид, как си? Прасчо и аз дойдохме да видим как си, защото… е вторник.

— Седнете, Пух, Прасчо… — каза мило Бухала. — Чувствайте се удобно.

Те му благодариха и се постараха да се почувстват толкова удобно, колкото им бе възможно.

— За да те видим, Бухал — почна Пух. — за да те видим бързахме, за да сме тук преди… ми за да сме тук, за да си тръгнем пак.

Бухалът кимаше тържествено.

— Поправете ме ако греша, — каза той. — но мисля, че съм прав в предположението си, че днес е изключително ветровито навън.

— Много, наистина! — каза Пух, опитвайки се да си стопли ушите и пожелавайки си да се върне невредим у дома си.

— И аз мисля така… — почна Бухала. — Било такъв ветровит ден, когато моят чичо Робърт, чиито портрет можете да видите вдясно на стената, докато се завръщал в късния следобед от… — Ама какво е това?

Чу се силен пукот.

— Внимавай, Прасчо! — извика Пух. — Имам предвид часовника! Прасчоооо, падам отгоре ти!

— Помощ! — изписка Прасчо.

— Пууууууууух! — обади се Прасчо нервно.

— Даааа! — отговорът дойде някъде иззад столовете.

— Къде сме?

— Ми не съм сигурен! — каза стола.

— Ми дали сме, сме ли в дома на Бухала?

— Ми така си мисля, защото точно щяхме да пием чай, но не…

— Ох! Дали все пак Бухала има картонени кутии на тавана си? — пита Прасчо.

Но след като Пух преобърна стола и хвърли поглед на ситуацията, в главата му блесна страхотен План. Бухалът щеше да прелети до тавана с парче канап, да завърже канапа за жицата на коша и да се върне отново долу. После Прасчо щеше да се изкачи по въжетo, което те двамата с Бухала щяха да опъват…

— И какво ще стане с Прасчо, в случай че все пак не се скъса канапа? — пита Бухала.

— Ми ако предположим, че се скъса? — пита Прасчо.

— Ми ще се пробваме с нов канап!

Всъщност това не беше много удобно за Прасчо, защото много от въжетата, които използваха за катерене нагоре се късаха и той се озоваваше долу, но все пак дотук това беше и единственото нещо, което изглежда можеше да направи. Така че ако се върнем назад към многото прекрасни часове, които Прасчо бе прекарал в Гората, без да е необходимо да се катери по разни въжета, Прасчо би намигнал на Пух и би казал че това е прекрасен план.

Но накрая…

Той стискаше и се издигаше и последни сили най-сетне бе навън! Щастлив и ентусиазиран най-накрая се запъти да изпълнява и последното послание на затворниците.

— Всичко е наред! — каза той от кашона. — дървото ни е било издухано и точно пред вратата Бухал има клон, но Кристофър Робин и аз можем да го избутаме и можем да донесем въже за Пух, ей сега ще отида и ще му кажа и мога да сляза от дървото лесно, в смисъл то си е опасно, но аз мога да го направя и после Кристофър Робин и аз ще сме тук до половин час. „Довиждане, Пух“ — каза той и се изпари без дори да дочака Пуховото „Довиждане Прасчо! И Благодаря ти Прасчо!“

— Половин час! — каза Бухала, настанявайки се удобно. — Точно толкова ми трябва за да довърша разказа си за Моя чичо Робърт, чиито портрет е под теб. А сега кога беше това? Аха! В същия ветровит ден като днес…

— Бухал, кажи искаш ли да ме видиш?

— Да, Пух! И защо има кутии с обувки в килера?

— Не мога да си помогна сам!

— Че какво е станало?

— Ами, имаше писмо до мен И когато отидох до магазина, за да погледна…

— Да?

— Ами, продавачът беше много мил с мен: „Искате ли да ви помогна с нещо, Сър?“ Ох, почувствах се много важен.

— Пух, ти не се нуждаеш от тези обувки!

— Ще ги върна!

— Би било добре!

— Ми предполагам, че и много други хора връщат такива неща…

— Какво?

— Ми има и много други, които си вземат ненужни вещи пак от магазина…

— Подобно!

— Аз не съм единствен!

— Ама, разбира се че не си Пух, много се опитват да си купят Щастие и Известност по този начин. Ама ти може да си щастлив и известен без да правиш това!

— Да, ама и те могат!

Ами, вярно си е! Това го може всеки. Независимо от казаното от Йори, всеки стига да иска, може, само че не искат!

Изпитвайки истинско блаженство от Малкото Езерце, Умният наблюдател е казал: Масите си профукват живота в тихо отчаяние. Предполага се че отчаянието може да бъде тихо. Но сега то е глухо! И ние не искаме да бъдем част от това. Можем да спрем отчаянието запълвайки дупките чрез подобия на живот или да се освободим. И като направим първата крачка почва голямото. И това ни отвежда при принципа Тидели пом, който пък произхожда от една песничка на Пух.

Колкото повече сняг

(Тидели-пом)

Толкова повече иде

(Тидели-пом)

Колкото повече иде

(Тидели-пом)

толкова повече сняг.

Това насочва към Ефекта на снежната топка, което може да ви припомни времето, когато вие самите сте бутали топката по баира и тя е ставала все по-голяма и по-голяма до момента, в който вече не сте можели да я спрете и така търкаляйки се сама, тя е блъскала колата на съседа и скоро навсякъде се е говорело за Оная Гигантска Снежна Топка, която вие сте изтървали от контрол… и затова може би понастоящем ви харесва повече да наименувате принципа Тидели-пом.

И така принципът може да работи позитивно или негативно. Можа да предизвика цинизъм, толкова лесно колкото и надежда. Може да създаде сурови престъпници и смели герои, глупави вандали или брилянтни откриватели. Най-важното е да направиш така че да работи за теб самия и за доброто на останалите или ще се изправиш пред отвратителни резултати.

Работейки с този принцип, ти използваш респекта за да строиш респект. Колкото повече сняг, толкова повече иде!

И така докато Пух си мърмореше всичките седем версии на песничката, Прасчо стоеше и се чудеше. Никой досега не беше припявал хо Прасчо, хо и всичкото това хо за него. И когато песничката свърши, той искаше да чуе наново една от версиите, но май не я харесваше много. Това беше версията започваща с „О, галантен Прасчо“ и му изглеждаше много близка до истинската поезия.

— Ама наистина ли правя всичкото това? — каза той накрая.

— Ами, в поезията… в страната на поезията, ами да Прасчо… ти правиш всичкото това, защото поезията казва, че го можеш. И ето как научават хората.

— О! — каза Прасчо. Аха защото аз, аз си помислих че съм малко заслепен. Това е само в началото. И в песничката се пее: Заслепен ли беше той — не не не. Ето как!

— Не ти си бил самозаслепен вътре в себе си и това беше най-смелият начин за едно толкова малко животинче да спре да е заслепено.

Прасчо премига щастливо и се замисли за себе си. Той бе СМЕЛ…

Малко по-късно когато недоразбралият Йори отиде да посети къщата на Бухала и влизайки вътре установи че е станала къщата на Прасчо…

— Точно като къща за Бухала. Не мислиш ли така Прасчо, Малкия?

И после Прасчо направи нещо много благородно, направи го в мечтите си, докато си мислеше за всички чудесни неща, които Пух бе изпял за него.

— Да тази къща е точно като за Бухала! — почна великодушно той. — И надявам се да бъде много много щастлив в нея. И после преглътна два пъти, защото самият той се чувстваше много щастлив в нея.

— Какво мислиш ти, Кристофър Робин? — попита малко объркан Йори, защото имаше чувството че все пак не всичко е наред.

Но Кристофър Робин имаше въпрос и се чудеше как да го зададе.

— Ами, Виж Прасчо ако твоята собствена къща беше издухана и ти нямаше къде да живееш, нямаше ли да отидеш някъде другаде? Какво ще направиш ти, ако къщата ти бе съборена от вятъра?

И още преди да отговори Прасчо, се обади Мечо Пух:

— Как какво! Щеше да дойде да живее в нас, нали Прасчо?

Прасчо му стисна ръката.

— Благодаря ти, Пух! Обичам те!

Искате ли да бъдете истински щастливи? Можете да започнете с това просто като оцените кой сте и какво имате. Искате ли да сте вечно нещастни? Можете да започнете с това да се чувствате вечно незадоволени. Както пише Лао Дзъ „Огромното дърво, което докосва звездите е започва с малкото семе в земята, голямото пътуване започва с малката крачка. Мъдростта, Щастието и Смелостта е ви чакат някъде отвъд хоризонта, те са част от безкрайният цикъл на живота, който почва от тук и сега. Те не са края, а началото. Колкото повече сняг, толкова повече иде, колкото повече иде, толкова повече сняг.“

Чунг-дзе обяснява това по друг начин:

Явно е че само един смел човек може да вдъхнови хиляди към победа. Ако един загрижен за обикновените неща постига толкова много, то какво би постигнал човекът загрижен за големите.

(Аплаузи) Тост! За Галантния Прасчо и Безстрашния Пух!

Нека пеем тост за Прасчо!

Пеем! Пеем!

Нека пеем тост за Пух!

Тост за мечо!

Тост за живота на мечето!

 

След като те изядоха всичко на масата, Кристофър Робин удари с лъжица по плота и всички спряха да говорят и запазиха тишина, освен Ру, който хълцаше шумно и се опитваше да види един от роднините на заека.

— Това тържество се състоя, за да ознаменуваме това, което някой е направил! — каза Кристофър Робин. — И ние всички знаем кой е той, и това е неговото парти, и аз имам подарък за него! — после почака за малко и прошепна — Ама къде е той?

Докато той се оглеждаше за подаръка, Йори се прокашля патетично и взе думата.

— Приятели, изключвайки странностите, за мен е голямо удоволствие да ви видя на моето парти. — почна Йори. — Аз не направих нищо. И всеки един от вас с изключение на Заека, Канга и Бухала, не направиха нищо. А да и Пух! Моите забележки, разбира се, не се отнасят до Прасчо и Ру, защото те са твърде малки. Разбира се всеки можеше да направи същото. Но го направих аз. И това не е, подчертавам не е поради това, което има Кристофър Робин — и той постави предния си крак пред устата си и каза тихо — пробвай под масата! Там аз направих каквото можех, но мисля че всички усещаме че направихме това, което можем тогава. Имам чувството, че всички трябва…

Да, да, да! Ами, както и да е…

— Ето го! Глупавият стар Пух. Това е за Пух! — извика К. Робин.

— За Пух, ли? — изохка Йори.

Ама разбира се че е за Пух! Защото той е точно такъв вид мече!

— И какво му е толкова специалното на Пух? — пита възмутено Йори.

— Ами Йори, ако прочетеш следващата глава може и да ти стане ясно.

— Трябва!