Бенджамин Хоф
Таото на Пух (2)

Таото на Кого?

Късно вечер докато обсъждахме каква е дефиницията на мъдростта и почти ни приспиваше темата, когато Пух отбеляза че неговото разбиране за таоистките принципи е било разбито от Старините Праотци.

— Като кого? — питах аз.

— От Пух-тао-тце, известен китайски художник. — каза Пух.

— Ву-тао-тце.

— Или май от Ли-Пух, известен таоистки поет? — предпазливо попита Пух.

— Имаш предвид Ли-по!

— Уф! — каза Пух, гледайки надолу към пода.

После аз казах нещо от рода на: — Това няма особено значение, защото един от основните таоистки принципи е бил формулиран от теб.

— Наистина? — с надежда ме попита Пух!

— Разбира се — П’у, Неиздълбания пън.

— Бях забравил!

Та сега ще се опитаме да обясним принципа П’у, Неиздълбания пън. По класически таоистки начин няма да навлизаме твърде надълбоко и няма да обясняваме твърде много, защото това само ще ни обърка и поради това ще оставим само впечатлението, до което тази идея може да ни изведе на нашето умствено ниво и после ще я игнорираме. Сега вие ще кажете „Ок, тази идея е страхотна, но за какво става дума?“ Така че вместо това, нека да покажем съдържанието и по различни начини.

— П’у между другото се произнася като Пух, но с по-кратко „у“ — като звукът, който се издава, когато се опитвате да издухате прашинка от шепата си в горещ летен ден. Сега, преди да извикаме нашия местен експерт, за да ни даде няколко блестящи забележки, нека обясним нещо.

Същността на принципа на неиздълбания пън е, че нещата в естествената им простота съдържат собствена природна сила, сила която бива ограбена и се губи, ако тази естествена простотата бъде нарушена. За П’у, типичният китайски речник ще ни даде определението — натурален, прост, ясен, честен. П’у е съставен от две ясно различими, но комбиниращи се едно с друго значения: първото — коренът на думата е за дърветата в гората, второто — звуковото е за дълбоката трева и шубрака. И от „дървото в шубрака“ и „неизрязаната гора“ произхожда идеята за нещата в тяхното собствено природно състояние — това е основната представа в английските версии на таоистките съчинения, описано като „неиздълбания пън“. Този основен таоистки принцип е валиден не само за нещата с тяхната природна красота и функция, но и за хората като цяло. И за мечетата! Което ни отвежда при Пух като епитом на неиздълбания пън. Като илюстрация на този принцип, Пух може да ни изглежда твърде глупав на моменти.

— Това е повече от вярно! — каза нервно Прасчо — За какво си мислиш Пух?

Пух се загледа в лапите си. Той знаеше че едната е дясната (правилната) и знаеше че ако намери дясната то другата е задължително лявата, но никога не можеше да си спомни как да започне.

— Ами, каза бавно той…

…Няма никакво значение какво си мислят другите, особено ония изпълнени с предубеждения, Пух неиздълбания пън, може да постигне всичко, което реши, точно защото е простоват. И всеки истински стар таоист вървящ през гората ще ви каже, че простоват не значи непременно глупав. И е ясно, че таоисткият идеал е простото уютно отражение на универсалния принцип на неиздълбания пън и става ясно, че Пух, за разлика от мислителите Заек, Бухал и Июр, е истинския герой на Winnie-the-Pooh и на Къщата на ъгъла.

— Факт е, каза Заека, че някакси си сме загубили пътя.

Те тъкмо си почиваха на малка слънчева полянка по средата на гората. Пух се ядоса на тази полянка, тъй като в която и посока да тръгнеха, все се връщаха обратно и винаги когато тръгнеха, Заекът казваше победоносно: „Сега вече знам къде сме!“ И Пух мрънкаше ядосано: „Аз също!“ А Прасчо не казваше нищичко. Той все се опитваше да каже нещо, но единственото което му идваше наум беше „Помощ! Помощ!“, а изглеждаше тъпо да каже това, когато до него бяха Пух И Заекът.

— Хъм — каза Заекът, след дълго мълчание което никой не се опита да наруши като му благодари за страхотната разходка, — по-добре е да ставаме, предполагам. Кой път ще хванем сега?

— Как става така, че колкото по-бързо се отървем от тая полянка, толкова по-бързо почваме да я търсим! — разсъждаваше бавно Пух.

— И какво му е хубавото на това! — пита Заекът.

— Ами, каза Пух, когато се опитаме да се върнем у дома, е го намираме, следователно ако се опитаме да намерим тази полянка, ще сме сигурни че няма да можем, а това вече е добра идея, защото тогава би трябвало да намерим нещо, което не сме търсили, което би трябвало да е нещото, което наистина търсим.

— Не мога да открия и грам разсъдък в това! — каза Заекът. Ако тръгна от тази полянка и после пак я потърся, със сигурност ще я открия.

— Аз пък предполагам, че няма да стане така. — каза Пух! — само предполагам.

— Пробвай! — каза изведнъж Прасчо — Ние ще те чакаме тук.

Заекът се разхили, за да покаже колко е тъп Прасчо и пак тръгна в тъмата. И както поне 100 пъти досега, той тръгна да се връща обратно… Прасчо и Пух почакаха 20 минутки и после Пух стана.

— Мисля си, каза Пух, Хайде да се прибираме у дома, Прасчо.

— Но Пух — каза Прасчо ентусиазирано, — нима знаеш пътя?

— Не! Но в шкафа имам 12 каци с мед и те ме викат от часове! До сега не можех да ги чуя добре, защото Заекът не спираше да говори, но сега когато всички си мълчахме, аз чувах само тях. Мисля, Прасчо, че вече знам откъде ме викат. Хайде!

Те повървяха заедно, и дълго време Прасчо не проговори, за да не прекъсне каците и изведнъж издаде писклив вик и още едно ооооооооо…, защото най-сетне почна да осъзнава къде е, но все още не искаше да издава прекалено силен звук, в случай че е сгрешил. И когато вече беше сигурен че няма никакво значение дали гърнетата наистина викат или не, се чу вик пред тях и от тъмнината изскочи Кристофър Робин.

След всичко това излиза че, ако има някой които да е най-умен от тях то това би бил Заекът, а не Мечето. Но това не е начинът, по който стават нещата.

— Идваме за да ти пожелаем Много Щастлив Четвъртък. — каза Пух след като беше влизал и излизал 1 или 2 пъти само за да се убеди, че може да излезе пак.

— Защо? Какво ще се случи Четвъртък? — попита Заекът.

Пух обясни, после заекът, чийто живот е изграден само от важни неща, каза:

— Ох, Мисля си, че все пак ти си дошъл за нещо.

После поседяха малко и след време Пух и Прасчо отново тръгнаха. Сега вятърът беше зад гърба им и те не трябваше да крещят.

— Заекът е умен! — каза Пух.

— Да! Заекът е умен! — съгласи се Прасчо.

— И той има мозък!

— Да! Има мозък! — додаде Прасчо.

Възцари се дълга тишина.

— Дааа! Предполагам, че това е причината той никога нищо да не разбира. — заключи Пух.

И както Умният Заек, така и Изтърканият Йори не постигат това, което искат. Защо? Причината е в това, което ние наричаме Отношението на Йори. Може да се каже, че Заекът прекалява с познанието как да се чувства Умен, и докато Бухала прекалява с познанието как да изглежда Знаещ, то Йори прекалява с това как да се оплаква. Както и всеки, който реално ги няма, може да се види, че отношението на Йори към мъдростта и щастието е повече на превенцията ??? на каквото и да било истинско осъзнаване на живота, като цяло:

Йори, старото сиво магаренце седеше над потока и се оглеждаше във водата:

— Патетично, каза той, ето какво е! Патетично!

Той се обърна и продължи 20 ярда надолу, следвайки поточето, после го пресече и продължи бавно надолу по другия бряг. После отново се вгледа в образа си във водата.

— Както си и мислех. Не изглежда по-добре и от тази страна. Но на никой не му пука. Никой не го е грижа. Патетично, ето какво е!

Чу се пукане от орловата папрат пред него и оттам излезе Пух.

— Добро утро, Йори!

— Добро утро Пух, мечето ми. Ако е добро наистина, в което се съмнявам.

— Защо? Какъв е проблема?

— Нищо Пух, мечето ми, нищо! Ние не можем всичко, а някои от нас не го правят. Всичко тук ни показва че е така, уви!

Не че отношението на Йори няма и грам хумор…

— Здравей Йори! — казахме ние.

— А! Загубили сте се?

— Ние идваме само да те видим. И да видим как е къщичката ти! А още си седи, Пух! — каза Прасчо.

— Знам! Много странно! Някой трябва да дойде и да я събори. — каза Йори.

— Чудехме се дали вятърът може да я издуха! — каза Пух.

— Аха ето защо никой не е дошъл. Предполагам, че са забравили.

…вярно е че не му е чак толкова ужасно чувството за хумор. Не както на някои други, за които бихме си помислили. И накрая, кое прави Пух толкова любим на всички.

— Ами, да започнем с… — каза Пух.

— Да, нека започнем, имаме принципът на неиздълбания пън. Кое е най-очарователното нещо в Пух?

— ами да започваме…

…простотата, простотата на неиздълбания пън? А най-чудното нещо на простотата е нейната услужлива мъдрост, нещо като какво-има-за-ядене-тук, мъдрост, от която можеш да черпиш…

Осъзнавайки това, нека оставим Пух да обясни природата на неиздълбания пън.

— ОК, Пух, какво можеш да ни кажеш за неиздълбания пън.

— за какво? — скочи изведнъж Пух и разтвори очички.

— за Пъна… Ти знаеш…

— Ох… Уф…

— Какво можеш да ни кажеш за него?

— Не мога!

— Ти…

— Нека каже Прасчо! — каза Пух.

— Не мога! — изписка Прасчо!

— Ами, тогава… предполагам че заекът ще може!

— Аз не искам! — пак се обади Прасчо.

— Някой вика ли ме? — каза Заекът, изскачайки иззад стола.

— О, заек. Ние точно обсъждаме неиздълбания пън… — рекох аз.

— Никога не съм го виждал, но ще отида да питам Бухала.

— Това не е не…

— Твърде късно! Той вече замина! — отбеляза Пух.

— Аз никога не съм чувал за този Пън! — каза Прасчо.

— Нито пък аз! — отсече Пух, почесвайки се зад ухото.

— Само така се казва. Това означава само че Пънът е начинът да кажеш — „като Пух“.

— Аха и това е всичко… — каза Прасчо…

— И аз се чудех — каза Пух.

Пух не можа да обясни какво е Пъна с думи и просто каза, че той е. Това е и природата на неиздълбания пън.

— Перфектно обяснение, Пух. Благодаря.

— Няма за какво! — каза Пух.

Когато премахнеш неща като арогантността, сложността и разни други, с които се срещаме по пътя си, рано или късно откриваш простичката детска и мистериозна тайна позната на Пъна. Животът е забавен.

И така… една есенна сутрин, когато вятърът бе издухал всички листа в гората през нощта и се беше опитал да издуха и храстите, Пух и Прасчо седяха на Мястото за размишления и се чудеха.

— Това за което си мисля — каза Пух — е че трябва да посетим Йори, за да видим дали вятърът е издухал къщичката му и ако е така да се опитаме да я построим отново.

— Мисля си, че трябва да идем при Кристофър Робин, но той вероятно няма да си е там, така че няма да можем да го видим. — каза Прасчо.

— Хайде да посетим всички! Защото, когато си вървял дълго през гората и изведнъж влезеш в чужда къща и той то каже „Здравей Пух“ и ти залепи звучна целувка. Ей на това му викам ден на Приятелството. — каза Пух.

Прасчо си мислеше, че те все пак трябва да имат някаква причина да посетят всички, например да търсят нещо дребно или да си организират експозиция или там каквото измисли Пух. Пух го може това.

— Ние ще отидем, защото днес е вторник и ще видим всички, за да им честитим: Много щастлив вторник! Хайде, Прасчо, да тръгваме!

Според Неиздълбания Пън най-важна е възможността ни да се наслаждаваме на простотата и тишината, на природата и покоя. Оттук произхожда и възможността да правим нещата спонтанно и така да ги караме да работят за нас, колкото и странно да им се струва това на някои на моменти. Както казва Прасчо в Winnie-the-Pooh — Пух няма много акъл, но никога не попада в капани. Той прави простички неща и така нещата се подреждат.

За да разберем това добре, нека погледнем към някой, който действа точно обратно на Пух, например Бухала.