Захари Стоянов
Христо Ботйов (24) (Опит за биография)

II

Мръкнало. Мръкнало за обикновените и лагерните хора, но за нашите борци се пукнало пролетна зора, наставал ден, въздъхнали те свободно. Настанало тиха майска нощ, повял дунавски вятър, който разпъдил барутния дим, повлякла по трева и по шумки прясна роса, станало майна (почивка в двата лагера), чула се турската тръба, изгубили се неприятелите, видели с очите си, когато отстъпила войската към подножията.

Видели се свободни момчетата, печелели те тоя ден само едно, че осъмнали и замръкнали господари на своите позиции. Събрали се, сприказвали се, казвали си един други дневните впечатления и мнения, почнали да рапортуват за загубите и победите, кой кого ударил и кого видял да падне, рекли: бог да прости А. Горова, десетника Никола сопотченчето, хаджи Георгя и много още други. Преброили се, липсуват около 25–30 души, които не можат да стоят на крака, убити и ранени, а може би и изгубени или избягали.^[1]

Дордето ставали тия съвещания и разпореждания, ранените братия не били престанали още да заявяват своето съществувание. От четири страни по позициите, търколени до някоя шумка, едни от тях викали „вода“, втори апелирали към другари да ги не оставят, трети хъркали в агония, четвърти бълнували и пр. Войводата се страшно вълнувал, техните предсмъртни гласове така се отражавали върху му, щото той не можел да разсъждава и планира за бъдещето. Обръщал внимание на всеки едного от тях, искал да им дава церове, питал за раните им и имената им, тръгнал да отиде и се прощава с тях, целувал някои, които намерил, по челата, мъчно му било, махнал най-после с ръка и заповядал да вървят по-скоро. Тъй би трябвало и да бъде. Човек, който е казал над ранения Хаджи Димитра думите:

На една страна захвърлил пушка,

на друга сабля, надве строшена,

очи тъмнеят, глава се люшка,

уста проклинат цяла вселена! —

и то без да го е видял с очите си, без да присъствува на мястото, то сега, в качеството си на войвода, когато с ушите си слушал охканията, всеки може да си въобрази впечатлението му.

Естествено, че всичките ранени борци трябвало да останат всеки на мястото си, решително никаква възможност нямало да ги носят със себе си през гори и долини, без кон и кола, без неизвестно бъдеще, в пътувание, което било просто бягание, по-опасно и от онова на нощните обирачи, когато ги впогнат от селото с кучетата.

Между останалите, в това число и байрактарят Куруто, по всяка вероятност е бил и поп Сава Катрафилов. Дядо Димитър Мазната уверява, че той крил в Стара планина някого си поп, ударен в краката, който най-после и избягал есента във Влашко; но това обстоятелство се опровергава от мнозина.

Както споменахме вече, убитите са стоели тука цели два месеца, никой не смеел да пристъпи от околните жители около Милин камък, само орлите и кучетата имали това право. Подир два месеца дошел заптия по селата, който задигнал селяните от Мраморен и ги завел да събират труповете. То не било трупове, но скелети, сухи кости, на брой 22 купчинки.

Там наблизо има кошара на някого си Дилов, в която изгорели неизвестно число момчета, по всяка вероятност ранени повечето. Те били предадени от овчарите, а запалени, защото не се предали на турците, но изгърмели. Кои са били тия мъченици, ние не знаем.

Убитите от страна на черкезите са били най-малко два пъти повече от нашите. Те били дигнати и разнесени по селата си още на втория ден. Баничени разказват, че ги носели в кола, обвити в черги; черкезите им говорели, че това са комити. Само един българин, стар дядо, Йоца Коев, пъдарин на гората на Милин камък, е бил допуснат да присъствува както в битката, в събиранието на падналите черкези, така и при изгарянието на момчетата в колибата и по-после, като не можал никой да се яви там. Но от него нищо не може да се добие. Осемдесетгодишната му възраст го е докарала в детински период и той разказва не истина, но сънища. Като се ударил Ботйов с душманите, в редовете на тия последните имало уж и наши българи. Той видял това и дядото го чуло с ушите си, като викал:

— Нагоре пушките, деца! Нагоре дръжте, сакън да не сте хвърлили на месо, не виждате ли, че наши братия българи вървят напред, господ ще да ни гръмне от небето!

По тая причина Ботйов бил победен.

Подир няколко деня, когато дядото спало една нощ на Милин камък, явил му се насън Ботйов, побутнал го за рамото и му казал:

— Ти, старче, обади ли на народа? Допита ли се? Да събереш поповете на седем села, манастир да направиш тука, три деня и три нощи молба да се молите!…

И действително, най-напред дядо Йоцо взел инициативата да се постави кръст на върха на Милин камък, който днес е подновен и е направено нещо като параклисец, където всяка година на 18 май се служи литургия, прави се сбор, събират се околните села чак от Враца.

До два часа после вечера нашата дружина се съвещавала на Милин камък между своите позиции и убити другари: какво трябва да прави отсега нататък? Войводата, последовател на Херцена, на Хайне, Прудона и К. Маркса, решавал своите действия по парламентарен начин, подавал въпроса на гласувание. Решили да вървят напред по три съображения: първо, да дойдат по-близо до Враца, гдето Ботйов се ласкаел още, че ще да влезе с отворен байряк; второ, да наближат големия Балкан, царството на хъшовете и линията, която води към разбунтуваната Тракия; и, трето, че ако осъмнат по тия местности, то ще да бъдат нападнати на другия ден от тройно по-голямо число неприятели. Вярвали, че пътят им е заграден, но решили със сили да си пробият изход.

Извили се малко към изток, по дирите си, и се надвесили към долината, през която върви шосето Ряхово-Враца, което заранта бяха оставили по неволя при селото Баница. Позициите при Милин камък се белеели от книжа, което било прокламациите, за които говорихме, че се пръснаха най-напред в Радецки. Ранения в крака Пера Македонеца, или Херцеговеца, носели го на ръце ред поред.

Нощта била безмесечна, път никакъв, гладна и жадна дружината, а сън, а почивка — от влашката земя още не били виждали. Щом се смъкнали в полите на Милин камък, близо вече до шосето, около хладното изворче, за което по-горе споменахме, че оставаше в лагера на неприятелите, чули глас от шумата: „Ким сънъз?“ — а после силен огън върху им, от който паднал убит Давид Теодоров^[2], съветникът на войводата! Тая чувствителна загуба дошла да увеличи оная, която причини Милин камък. Нашите си отмъстили, като гръмнали и убили на същото място един мюлезимин или чауш.

Черкезите шетали от шумка на шумка като невестулки. Един от тях, който не сварил да избяга при приближаванието на четата, употребил хитрост. Изпуснал си пушката, прострял си ръцете и се вцепил като кютюк. Познали го и го съсекли.

По едно време момчетата започнали да падат твърде начесто, никой не обръщал внимание, всеки мислел, че това падание е нещо обикновено. Взрели се и намерили, че диви лозини и повой били обтегнати от една шумка до друга, което спъвало пътниците. И тая дяволщина била плод на черкезката хитрост.

Когато нападнали турците, Пера, както го носели на ръце, извикал:

— Блъскайте, момчета, блъскайте да се помни и знае кога е минувал оттука Ботйов войвода!

Десет-дванайсет километра е разстоянието от Милин камък до насрещния, южния баир, към който се стремели нашите братя; но тъмнината, гъстата шума, долините, безсънищата, кривението наляво и надясно правели това късо разстояние двойно и тройно. Губили се, чакали се, падали, ставали, осъмнали най-после на върха, който е във врачанските лозя. На мястото Веслец, или Речката, при един водопад, те се спрели, два часа най-много далеч от Враца, североизточна страна.

Като минали шосето и набили гъсталака, не видели вече неприятеля. Чудно, че ние не можахме да му хванем дирите не само през целия ден, 19 май. Дирите ли са били изгубили на дружината, или във Враца се върнали — не знаем. Най-вероятно е това, че те са се оттеглили към Враца, като са се бояли за нейната безопасност било отвътре, било отвън. Нея са пазели К. Ботйов и Ив. Данчев, които бяха изгубени тоя ден, видели черкезите в лозята.

Както и да е, но дружината тоя ден е стояла на едно място, при водопада, яла и почивала, водела споразумение с врачанския главнокомандующи Заимов, както ще да видим по-надолу. На Веслец като височина те били в добра позиция. Малко се видели на свобода и починали, нахранени и не жадни, хъшовският дух се воцарил. Войводата бил весел и бодър. Н. Войновски почнал да учи дружината на военно обучение, момчетата се съживили. Тоя ден, 19 май, е единственият, в който те усетили хъшовския живот. Околните притежатели на кошари и колиби, държави по врачански, донесли овни и ярета, клали, драли, пекли и яли под дебелите сенки. Ботйов с бинокъл в ръце се разхождал по рътлината и изглеждал ту Балкана със своите каменни стени, ту към Враца, ту към Милин камък, който се вижда оттука, както казахме, и който той не можел да забрави още с лежащите там жертви. Пак поет, а не войвода си останал той.

Около Милин камък се виели орли, събрани да късат бели меса, от старопланинските върхове се подавали други и над Веслец, бързо летели под облаците към плячката на Милин камък. Тук той следял, с тях се занимавал дълго време.

— Гледайте ги колко те величествено се въртят и извиват, но колко хищни и немилостиви ще да бъдат с нашите покойни другари! — говорел той.

И тихата нощ била жестока към нашите борци, и тя оставила горчиви следи в душата на техния чувствителен войвода. Като се събрали вече всичките на Веслец, били поражени от липсуванието на няколко момчета, най-влиятелните, като че малка била загубата в лицето на Давид Теодорова. Нямало Георгя Матева, Митя Цветкова, Иваница Данчева, русина княз или барон, Димитра Дишлията, най-стария хайдутин, най-после брата на войводата Кирил^[3] и много други още момчета. Войводата чупел ръце, пращал да ги търсят, свирил и пр., но всичко напусто.

Но да оставим дружината за минута да си почива на хубавия Веслец, при която пак ще се върнем. Хайдете да надникнем в ближната Враца, името на която споменахме толкова пъти, която ни е важна и в отношение към дружината и нейния войвода, виновница на тяхното дохождание на Веслец, па и за удовлетворение на читателите. Както е познато от нашите Записки още (т. I), Враца се считаше за III окръг от революционния в тая година район. Тук бяха апостоли С. Заимов, Г. Апостолов, Н. Обретенов, Ив. Данчев и С. Соколов, мисля, единствения окръг, гдето имаше най-много апостоли. Заимов като диарбекирски заточеник, старши от всички, почнал малко по малко да злоупотребява почестите, които му се отдавали от другите. Той не бил апостол, но станал нетърпим и дребнав бегликчия, груб и честолюбив. Другите апостоли бяха светци във всяко отношение, вино, ракия не туряха в устата си, а той се разположил в къщата на познатата патриотка баба Хаджийка и почнал моабети с мезета и манджи. По едно време достигнал до подобно съображение, щото почнал да прави заседания скритом от своите другари. Последните, оскърбени и докачени, теглили се настрана. Той се пуснал по-нататък и настроил врачанската революц. комисия да ги пропъди, което е станало. По тая причина Г. Апостолов и Н. Обретенов с голям риск се впуснали до шосето и минали в Румъния през Ряхово, като оставили и апостолство, и окръг. Това станало още в края на м. март.

Сега Заимов останал сам в цял окръг, разпасан, приготовлявал кърваво въстание, като писал писма по другите окръзи и в Румъния, както видяха вече читателите. Писал той онова, което му раждало въображението, а не действителността и положението. Панагюрище, Копривщица, Батак и цяла Тракия въстанаха преди месец, царуваха и угаснаха, вече трева израсна върху пепелищата, а Заимов се мъдри още в къщата на баба Хаджийка, пише кървави писма и само заблуждава другите, че „на 11 май и Александър да дойде, пак ще да има пукот на пушки“! А за станалото в Тракия той не можеше да не знае подробно. Не само Кървавото писмо^[4] бил получил, но и двама панагюрци се изтърсили във Враца около 1 май с две турски глави, турени в конски торби.

Известието за преминуванието на нашата чета в Козлодуй на 17 май, която чета врачаните щяха да срещнат с талиги, свари Заимова още разпасан. Новината била дотолкова гръмлива, щото наелектризирала сухо и сурово при първото ѝ получавание, в това число и Заимова. Направил се тертип за въстание, но както ще да видят читателите, тоя тертип бил така гевшек, като че длъжността на града е била само да посрещне Ботйова и му каже: „Хайде на добър час!“ Вторник вечер, когато нашите борци се сражаваха на Милин камък, врачанските съзаклятници стоели вече на военна нога, така да кажем. Най-напред те дали огън на няколко места в града, знак за революция, който огън бил угасен от самите българи; а после, при къщата на баба Хаджийка, изгърмели няколко пъти. Турското население, което знаело вече за Копривщица и Панагюрище, което имало известие кой е минал на с. Козлодуй и към къде отива, като видяло огъня и чуло гърмежите във Враца, отчаяло се вече на своето съществувание. То избягало в ближните до града канари, управителният дом се затворил, а солдатите, половин рота, се затворили по ханищата, гдето били на квартира, с една реч, нашите останали господари на града. Момчетата, въоръжени от петите до зъбите, с калпаци и левове, с навуща и с чанти, пречели по улиците, влизали и излизали из къща в къща. Предводителите на въстаналите били сам апостолът Заимов, покойният поп Коста и Анков.

Часа по 8 през нощта те развили народния байряк „Свобода или смърт“, приготвен от Мица Кръсткева, и цялата чета, на брой около 200 души, с войводата и със свещеници влезли в черковата „Вознесение“, дуварите на която са същинска крепост. Те преминали тържествено през чаршията, запалили по пътя си една магазия и заедно с пламъците на пожара изгърмели още няколко пушки. Щом влезли в черкова, дали клетва пред кръст и пред евангелие, че ще да бъдат верни, ще да сложат кости за отечеството. И си представете, че цяла нощ те останали в черковата без всякакво действие! Нито на турците нападнали, нито към Ботйова се отправили. Според тях самите целта им била да почакат и другите, да се съберели поне 2000 души!

Като божи хорица, те осъмнали с живо и със здраво в черкова, следвали да се разстъпят из черковния двор с ятагани и с пушки, перели се един другиму и само една ги мисъл въодушевлявала, за едно се грижели: кога ще да се подаде Ботйов — да излязат и го посрещнат с тържество? Други план, доколкото изпитвахме, не са имали нашите врачански приятели от черковата „Вознесение“. Градът още следвал да бъде в тяхно разпореждание. Гачо Иванов, въстаник, ходел из улиците с десет души да пази караул. Излезли и други от черковата, помъчили се да дадат пак огън на някои къщи, убили едно куче сред улицата, минали покрай аскера, но той избягал от тях.

И така, ние имаме тоя ден два въстанически лагери, на два часа далеч един от други, Ботйов на Веслец със 150 души, а Заимов в черковата „Вознесение“ във Враца. Последният писал кърваво писмо, че работата му е готова, който ден поиска, може да въстане, господар е на положението, играй си с турците. Другият, основан на тия известия, запътил се и дошел до гърба на Заимова. Тръгнал на помощ, а то излязло противното. Кому да помага? Помага се на човек, който е почнал вече да върши нещо, който е дал знак на съществувание поне. Единът си изпълнил длъжността повече от бляскаво, изскубнал се от чужда земя, заробил параход, минал река, дошел на една педя място. Другият — на сбъркан адрес попаднал. Както и да е, но преговорите почнали още предобед между двата лагера; куриерите влизали и излизали свободно било в града, било в черковата. Най-напред пристигнал пратеникът на нашите борци от Веслец с писмо до Заимова, подписано от войводата. В писмото се говорело, че четата минала с цел да спомогне на въстаналите врачани, които щели да я срещат на Дунава, а за голяма жалост никой се още не бил помръднал, при всичко че тя се била цял ден на Милин камък на живот и смърт. Апелирал към патриотизма на врачанци, а Заимова предавал на проклетия, ако той като апостол не си изпълни длъжността и обещанието, дадено в писмата му. „Ако вие не въстанете и превземете града — свършвал той, — то ще да нанесете неизгладимо петно върху челото на българския народ.“ Подир пладне достигнал отговор от Заимова, който донесъл Никола Стоянов. Той бил спиран на няколко места от караулите на четата, които пазели около Веслец. Най-после го завели при войводата, който стоял под едно дърво, и му подал писмото. Заимов, който бил господар на града, не му се щяло да напусне Враца и нейната черкова „Вознесение“, казвал, че му е невъзможно да излезе и че не той, но Ботйов трябвало да слезе от Веслец и дойде в града. След прочитанието на това писмо Ботйов излязъл отвън себе си и нарекъл Заимова предател. Написал му второ писмо по същия човек, а на тоя последния казал:

— Защо се маете вие още? Кого чакате, та не въставате? Где ви остана думата?

Подир заминуванието на втория куриер Н. Войновски и Обретенов отишли и се надвесили над Враца, отгдето гледали с бинокли, и видели, че в града се не забележава никакво движение, улиците пусти, никой не влязва и не излязва. По едно време Ботйов се ядосал и предложил да се нападне Враца и се отмъсти на неверните съзаклятници, но три условия му пречели да изпълни това. Първо, че момчетата, както видяхме, тук трябвало да починат за пръв път чак от Влашко; второ, от Враца имал известие, че на костелевския мост го чакал друг войвода, Митю Спахийчето, с 300 души юнаци, събрани от околните села Долна и Горна Кремена и други; а костелевският мост се пада по пътя за Стара планина; третьо, че се боял от потерята и войската, които го бяха спрели на Милин камък, да го не чакат там наблизо и го заградят, щом слезе от гората и настане равното поле, което се простира между Веслец и града. Тая предпазливост е била на мястото си.

За да станат врачанските съзаклятници господари на града, да преминуват през улиците с отворен байряк и да бият кучета наместо хора, причината е била присъствието на Ботйова на Веслец. А за да оставят неприятелите от Милин камък четата да я не преследват през нощта и да я не нападнат през деня на 19-и причината е била Враца. За нея са се те бояли, ето защо оставили четата да си върви спокойно към Балкана, т.е. към Веслец, а те отишли, та ѝ запазили пътя към Враца, като били уверени, че тя непременно ще влезе в града. Така щото черкезите и войската, които видяхме на Милин камък, бездействували тоя ден, пазели само четата отдалеч — да не тръгне към Враца. Ако врачани бяха излезли за Веслец, то тая потеря щеше да остане между два огъня.

Нито едното, нито другото станало, Ботйов замръкнал на Веслец със своите надежди, отчаян много повече, отколкото на Милин камък. А що е останало със Заимова в черковата „Вознесение“? И за тях се намерило изходна точка, трябвало най-после от изток или от запад да им дойде онова, което заслужавали и очаквали.

— Аскер, аскер иде! — се чули гласове най-напред по улиците на Враца, а после и в самата черкова.

И наистина, по орханишкия път дошел един баталион войска, от тая войска, която беше си разчистила вече сметките в Панагюрище и в Копривщица. Бяг из черковата, ама какъв бяг? — През глава и през ръце! Калпаци и паласки се снемали, ножове и пушки се отпасвали и всичко това непотребно вещество се предавало на съхранение в черковните заходи. Тясна била черковната врата за съзаклятниците, когато те бягали по къщята си, когато забравили и клетва, и обещание.

Тоя бяг събудил уплашеното турско население, скоро се то възвърнало в своята първобитност. Сеч и обир се почнали по всичките линии на града, страх, трепет и второ пришествие настанало за българското население. Ни по-малко, ни по-много — двадесет български глави паднали в един час по улиците! Между убитите бил и свещеник Коста, честен и благороден пастир!

Заимов останал непокътнат. От най-напред, когато слушахме за неговото апостолство, когато четяхме зевзешките му писма, с кръв подписани, и отношението му към Ботйова, ние скърцахме зъби против него. В заключение обаче на комическото му въстание, каквито бяха повечето по други места, и сега вече, подир изтичанието на цели дванадесет години, ние сме доволно снизходителни към личността му. В едно е само той виновен пред нас, че не бил човек за бунтовник, както казахме, а е станал такъв, а това не е престъпление, не е негова грешка. Ни енергия, ни решителност, ни искра от бунтовнически огън е притежавал той; но при липсуванието на тия качества едно е той притежавал; бил е патриот. Станал апостол и главнокомандующ по необходимост, против волята си може би. Мъчил се и той за добро, трудил се, но толкова можал. Ако ние от Ботйова не сме благодарни в село Борован, то какво може да искаме от Заимова, който пушка не е хващал в ръцете си? Писал кървави писма, че тъй му кефнало, помислил, че това е звучната метода!

Като се свършило клането във Враца, той бил вече артък човек в тоя град. Никой го не прибирал в къщата си, всеки си затварял портите от него, като холера останал, клетникът, сред улицата. Облечен с женски дрехи — кьосеобразната физиономия му спомагала на това, — с паничка ходел да проси оцет уж, а солдатите го побутват оттук-оттам. Един от съзаклятниците разказва, че майка му, без да знае, ненадейно го намерила в избата. Завикала и заплакала и той пак си взел паничката и излязъл по улиците. Добри врачански граждани, че никой не го предал, при всичко че под земята го дирели. Това им прави чест.

Най-после, като видял, че за него няма живот, че после издигането на байряка той мърцина живей, взел една мотика и се упътил по пътя към Ряхово, уж че отива да копае кукурузи. Това било след няколко деня вече. На един час разстояние вън от града има ханчета, които се казват Хаджи Манови. Отвън на пейката стои билюкбашия и разказва за победите било над врачанци, било над Ботйова. Ето че се подава и нашият апостол с мотика на рамо, бос и облечен с работнически дрехи. Билюкбашията го подозрял по бялата кожа на лицето му и краката му.

— Стой, жено! От кои си и къде отиваш? — попитал той.

Заимов се обяснил уж, но това обяснение било такова, щото допълняло и ония условия, които говорели още в негова полза. Няколко тояги по гърба, и той имал ръцете си вързани наназад! Така се свърши врачанското въстание, тъй помогна то на Ботйова, така свърши неговият апостол.

Ботйов се научил от околните селяни за идванието на войската и клането в града. Още вечерта оставил Веслец и потеглил за Балкана, който е на разстояние от последното това място около на 15 километра. Спрял се посред нощ на костелевския мост да чака четата на Митя Спахийчето, както му бе обещано. Два часа чакал, но нито чета, нито Спахийчето. Явил се един селянин, който казал, че по заповед от Враца четата не се събрала. И оттук, като си взема нашата дружина двете пари, слязла в полето и прекосила за Стара планина през орханийското поле.