Захари Стоянов
Христо Ботйов (15) (Опит за биография)

Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Година
(Обществено достояние)
Форма
Биография
Жанр
  • Няма
Характеристика
  • Няма
Оценка
4,8 (× 12 гласа)

Информация

Сканиране, корекция и форматиране
aporyazov (2019 г.)

Източник: Словото

История

  1. — Добавяне (от Словото)
  2. — Добавяне (Подмяна на настоящия текст с новоцифровизиран вариант)

IX

Година и повече време след дохожданието на Ботйова в Букурещ случи се твърде важно събитие в средата на революционната емиграция. Л. Каравелов, душата на новите революционни идеи, стълбът на техните действия, представителят на централния комитет и пр., и пр., избяга от политико-революционното поле, сложи своето четиригодишно знаме. Вестникът му „Независимост“, органът на революционните движения, престана окончателно на 12 октомври 1874. Това преставане не е случайно, не е по нужда и от нямане на средства, както са умирали вестниците на Ботйова. То е обдумано, скроено отрано и предрешено. „Аз съм принуден от самите обстоятелства да напусна досегашното си занятие“ — се говори в известието за спирането, което се отнася не просто само към читателите или абонатите, а и към българския народ. Тия „обстоятелства“ не са друго нищо освен отчайването на Л. Каравелова, че делото, в което той е имал толкова вяра и надежди, делото на революцията, дало толкова много жертви, а полза никаква. Обесванието на Левски, на Общия, убийството на А. Кънчева и други още много произвели в уморената душа на списателя твърде горчива реакция. Пожелал той да си отпочине, да се впусне в друг род деятелност, по-мирна и по-привлекателна за него може би. Той поискал да стане чист литератор, с която цел основа и издаде наскоро, 15 януари 1875 год., книжовното списание „Знание“, познато на всички читатели.

Естествено, че нашият херой трябваше да бъде повикан да завземе неговото място, да ръководи публичното мнение в революционните сфери. Сам Л. Каравелов го е поканил да продължи деятелността на в. „Независимост“, като му отстъпил и своята печатница. И така, два месеца след оттеглянието на Каравелова от политическото поле, след спирането на в. „Независимост“ появява се на бял свят последният негов революционерен вестник „Знаме“. Първият брой е излязъл на 8 декември 1874 г. на среден формат, а не каквито бяха „Думата“ и „Будилник“. Вестникът излазя веднъж в неделята — неделя, цената му е за България 17 1/2 фр. Програмата му е като оная на „Свобода“, „Независимост“ и на неговата „Дума“. Той сам казва в първия си брой, че ще да служи на ония същи идеи, на които е служила „Независимост“, с тая само разлика, че вместо да води война с оная партия, с която се е борила „Независимост“, той ще да бъде по-деликат.

Ето програмата му:

„Dreptulù de a vorbi aci l’amù de la tarra ear nu de la domnià vostra; ve rogu dar sa’mi respectati cuvantulu!“

L. Costin

„Правото, за да говоря тука, ми е дадено от отечеството ми, а не от вас. Моля ви да ми почитате думите!“ Тия думи е изрекъл един от румънските депутати в камарата в 1872 г., когато партизаните на правителството повдигнаха шумотевица и поискаха да заглушат гласа на справедливостта и негодуванията на патриотизма. Тия думи повтаряме и ние днес, в началото на своята журнална кариера, когато „Независимост“ после дълга и упорна борба против настоящата горчива съдба на нашия народ каза своята последна дума и с достойнство слезе от трибуната, и когато ние, уверени, че посеяното на нашата народна нива семе рано или късно ще да принесе своя плод, не можахме да отстъпим пред необходимостта да се подкрепи идеята за нашето освобождение и решихме се да развием „Знамето“ на нашата революционна партия. „Добре, добре!“ „Но към кого именно отправяте вие гореказаните думи на румънския патриотин?“ — ще да попитат някои от нашите читатели. Към вас, господа, към вас, отговаряме ние и бързаме да се обясним. Нашият нещастен български народ няма камара, няма трибуна, отдето да изкаже своята воля, своите нужди и своите теглила. Единственото негово средство в това отношение се являва неговата журналистика.

Но кой от нас не знае в какво жалостно положение се намират нашите цариградски вестници и каква незавидна роля е играла по-голямата част от нашите емиграционни публицисти?

Ако погледнеме с безпристрастно око в стълповете на нашите цариградски хавадиши, то от първия поглед още ще да се убедиме, че под дебелата сянка на босфорските идиоти друго нищо не може да процветява освен политическа лъжа, литературна подлост, дипломатическо раболепие и всякакви други верноподанически добродетели. „Елате, казват нашите доморождени политици-патриоти на народа, елате да обиколим престола на н.в. султана и да запеем песента на Лазаря… Трохите, които падат от държавната трапеза на нашия милостив баща, стигат, за да се подкрепи историческият стомах на нашия народ, стигат, за да се поддържи неговото етнографическо съществувание на Балканския полуостров, стигат, за да се осигури неговото политическо бъдеще между другите южни славяни.“ А народът? Народът продължава да прекарва с християнско смирение дните на своята безконечна страстна неделя, брои часовете на своите несносни страдания и чака възкресението на мъртвите… Но дванайсетият час е вече настанал и той все още се надее за милост от своите тирани и все още вярва думите на своите сити и самозвани предводители, че новият живот, когото те основават на някакви си неизвестни дуалистически начала, ще да дойде постепенно заедно с науката и с образованието. Благи надежди и похвални намерения! Но да видиме до каква степен те постигат своята цел.

Ние сме съгласни, че както окото е потребно за светлината, ухото за звука, а разумът за разбирането и най-простите истини, така също науката, образованието и развитието са потребни за който и да е народ, за да достигне до известна степен на своето благосъстояние; но за всичко това са потребни такива условия, които, за нещастие, у нашия народ не съществуват. Вратата на нашия обществен живот зеят и вопросите, които е изработило човечеството в продължението на цели векове и които нашият народ е проспал под петите на азиатските варвари, влазят в нашата обществена къща заедно с вятъра и заедно с него излазят, без да оставят каква-годе диря в нашето безвиходно рабско положение. Народът, притиснат и нравствено, и материално, не обръща почти никакво внимание на това, що произхожда около него; оре своята обляна с кръв и със сълзи земя и едвам ли счита себе си за нещо по-горньо от своя добитък. А ако понякогаш, и да се появлява у него стремление да излезе из това скотско състояние, то това стремление се не простира по-нататък от онзи инстинкт, по който и волът желае да строши хомота, и птицата да изхвръкне из кафеза, и рибата да изскокне от мрежата.

Разбира се, че при такова едно безотрадно положение на нашия народ длъжността на всеки честен и способен патриот е да се поддържа и да се развива тоя инстинкт. Но в това отношение нашите цариградски патриоти-журналисти изпълняват ли своята длъжност? Колкото и да е прискръбна нашата присъда, ние ще да отговориме отрицателно. Цяло половин столетие вече става, откакто ние броихме епохата на нашето възрождение, и при всичкия видим прогрес в образованието и в развитието на известна една част от народа ние, при всичкия си оптимизъм, не можеме да забележим решително никакво улучшение в негова многострадален живот. Коя е причината на това? Причината е тая, че както за всяка една личност отделно, така и за цял народ въобще преди всичко е потребно такова едно условие, което човечеството нарича свобода и за което и у нас даже е пролеяна немалко едно количество кръв и мастило. А ако е това така, то как щем ние да придобием тоя неизбежен и досега още ненапълно разбран атрибут на човеческото щастие? Чрез наука ли? Чрез образованието ли? Или чрез оная просяшка песен, която са пели, па и досега още пеят множество поробени и образовани народи?

За да отговориме на тоя въпрос, ние сме длъжни да се обърнем към нашата емиграционна журналистика и да разгледаме какви средства за спасение са приписвали на народа нашите патриоти и доколко добросъвестно са изпълнявали те своята свещена обязаност към отечеството си.

От началото на 1867 година, когато първият български революционен комитет издаде своя знаменит мемоар, с който се свършваше деятелността на покойния Раковски, и до днешния божи ден в Румъния са се издавали в различно време повече от 10-на политически вестници. Ако разгледаме с особено внимание както деятелността на комитета и на някои и други отделни личности, така и направлението на гореказаните вестници, то твърде лесно можеме да се убедиме, че и между тия нови политически течения са съществували няколко различни и даже съвсем противоположни методи. Хигиенистите из комитета, хомеопатите из своите кантори и гимнастиците из кафенетата при всичкия свой умствен и материален капитал и при всичката своя широка програма, наместо да пристъпят до радикалното лечение на народа, т.е. наместо да отрежат от неговото здраво и читаво тяло гангренната част на босфорската болест, те се заловиха да излагат своята неизпълнима диета в различни брошури, мемоари, адреси, прокламации и др.т. и най-после, след безполезния моцион на четите в 1867 г. и след необмисленото кръвопускане при Върбовка те резюмираха почти всичката своя политическа медицина в девизата на безцветния и продадения по-после в. „Народност“, която ни учеше на чист български език, че „само праведното удовлетворение на народностите ще да оздрави всеобщия мир“. Разбира се, че всичкото това учение не беше друго нищо освен една смела дуалистическа безсмислица, която трябваше непременно да изчезне като сапунен мехур, без да принесе каква-годе съществена полза на народа.

И наистина, напразно хористите на това учение, представлявани от „Отечество“ и от „Дунавска зора“, посягаха да уловят наследника на Мохамеда за ухото, да го доведат в Търново и да го венчеят за престола на Шишмановците; напразно те затваряха очите си пред истината и тропаха по чуждите врата за помощ и за милостиня. Народът, който знаеше, че никой не дава на слепците нито злато, нито сребро, а дава им такива строшени, изтъркани и калпави монети, които нийде вече нямат никаква цена и които в калпазанското царство на банкротите се наричат гюлханета, хатихумаюни, хатишерифи, фермани и др.т., преклони главата си пред необходимостта, оплака няколко стотини свои жертви и задоволи се с решението на несъвременния вече черковен въпрос. Хористите извикаха: „Да живее тиранинът!“, свиха своите разноцветни знамена и завещаха на народа „да работи и да се надее“, да се учи и да чака или, с други думи, да мълчи и да робува. Видеше се, че после тая епоха, т.е. после решението на черковния въпрос, всичко трябваше да млъкне, всичко трябваше да се помири с нещастната съдба на българския народ и всичко трябваше да влезе в своя плесенясал петивековен гроб.

Но не тъй излезе. Оная здрава част на народа, която се беше откъснала от неговото живо и изранено тяло и която, разбира се, не можеше да гледа на неговите безчовечни страдания през призмата на дуализма, улови своя анатомически нож и под защитата на „Независимост“ събра своите сили в особен лагер и пренесе почти всичката своя деятелност над трупа на „болния човек“ и над тялото на страждущия български народ.

„Кръв, кръв! Кръв трябва да се пусне и на едина, и на другия! — извика тя в оная темна нощ, когато просяците, на един ред със страждущите, пируваха около трапезата на екзархията и не обръщаха никакво внимание даже и на сами себе си. — Единът трябва да умре, а другият ще да вземе своя одър и ще да тръгне в пътя на прогреса.“

Разбира се, че тонът, с който се излагаше така ясно учението на нашите радикалисти, оскърбяваше чувствата и деятелността на хигиенистите и те не приеха да вземат участие в общия консилиум за българската свобода. „Независимост“ захвана да негодува и излея всичката своя жлъчка както против тяхното учение, така и против самите тях. Но нямаше какво да се прави. За репутацията на революционната партия и за успешното разпространение нейните идеи тя трябваше или да даде друго направление на своите убеждения, или из горещата си любов към народа да слезе от трибуната на своята партия. Тя предпочете последното и даде похвален пример за честност и за постоянство. Ние ѝ ръкоплещим.

И така после преставането на „Независимост“ на хоризонта на нашата журналистика не остана почти никаква възможност, за да могат да се изказват болките и страданията на нашия народ; не остана почти никакво средство, за да се поддържа онзи революционен дух, който е покрил вече нашата народна нива и който от ден на ден чака своя жътвар…

Какво трябваше да се прави? Да се мълчи ли? Но мълчанието би било престъпление за всеки един човек, който обича себе си, народа си и отечеството си.

И ето, в името на тая любов ние развиваме своето „Знаме“ и без никакво угризение на съвестта си, без никаква злопаметност и без никакви задни мисли подаваме ръката си на всяка една честна и патриотическа душа.

За интереса на общата цел ние оставяме настрана всякакви лични страсти и нападения и всичкото свое оръжие ще да употребим против враговете на нашата пълна и съвършена свобода; с една дума, ние ще да служиме на оная съща идея на която е служила и „Независимост“, но с тая само разлика, че с ония съществующи вече у нас партии, с които тя е водила постоянна и непримирима война, ние ще да употребиме тона на помирението и ще да бъдеме колкото е възможно по-деликатни. Разбира се, че ако нашите убеждения намерят отзив и съчувствие между нашата многочислена емиграция, то нашата обща цел ще да бъде, като-речи, постигната; а ако думите ни се посрещнат със смях и с шумотевица, то и ние ще да се помириме с общата съдба на нашите емиграционни публицисти и ще да повториме думите на апостола Павла, които е повтарял в страшните години и нашият първоучител св. Методий: „Не сяду я на совете злых и с злодеями не пребуду, а примкну к невинным и окружу олтар бога моего.“

6-и брой на вестника му бил излязъл вече, когато той пише на своя приятел Драсова следующето писмо, което най-ясно определя положението му:

Брате Драсов!

Ако да би ти знаел в какво положение съм се намирал досега, то никак не би ми се сърдил, че не съм ти писал досега. Едвам сега съм се пооправил малко нещо. Учителството съм оставил още от ноемврия и на мое място е брат ми Стефан; това е добро, от една страна, защото ние сме тука три гърла, които трябва да ядат. Брат ми дойде с намерения да отиде в Прага и си свърши науките, но принуди се да остане учител! Аз криво-ляво следвам вестника и както виждам, приема се добре от нашата емиграция. Не зная само аз отговарям ли на нейните надежди. Ако аз да би бил малко по-свободен и по-спокоен, то барем първите членове щяха някак си да бъдат по-обмислени. Освен вестника аз имам и други главоболия. А не мога да бъда машина. Отсреща ми се обещаха да ми намерят един или двама дописници, но — нищо! Мълчат си хората.

За „Мацини“[1] у нас има 370 абонати. Вчера съм ги привел в ред. Трябва сега да се види колко има у Д. Попова и у тебе, пък да се турне книгата под печат. Само едно ще да ти кажа на ухото: ти трябва да подканяш Каравелова, защото той сега има много работа в печатницата, та не зная как ще да я печати. А тая книга би трябвало скоро да излезе. Моят Липранди[2] замръзна.

Редакторът на Знание е Каравелов. Тая работа ще да отнеме много сили, много надежди и ще да отвлече донейде вниманието на емиграцията. Но пак нищо. Няма какво да се прави. Сиромашията е престъпление.

Да ти разкажа сега за събранието. Отсреща и оттука дойдоха доста лица, но без никакъв резултат на работата си. Лицето, което обхожда България (Стамболов — р.) — нямаше го. Мнението на Каравелов и на Адженова беше да се избере едно пълновластно лице из България, само да се споразумява с тях, само да основава комитети, само да влиза в споразумение с държави и с правителства и само да управлява и администрация, и финансиалната част на централния комитет. Това възбуди ропот и недоверие у отсрещните и отчасти у отсамните, което се изяви след малко време. Когато дойде Стамболов, то той ни разказа всичко за отсреща (работите там вървели добре), но отиде си някак си недоволен. Той искаше разпространението на Знание, за да може да обикаля България, но то му се не даде. Той имаше малка нужда за пари или нужда за малко пари, но не намери. На събранието се избра една комисия, която ще да приведе в ред отсамните работи до 1 марта, която ще да свика пак събрание и която се състои от: Л. Каравелова, Цанкова, Адженова, Тома Пантелеева и от едно отсрещно лице. Пантелеев е оставил мене на своето си място. Из Браила не дойде никой — види се, че има някаква сръдня. Това ти пиша, но не зная да не съм излъган в своя песимистически взгляд.

Стамболов дава добра надежда, та не зная — може на 1 марта да се яви нещо по-сериозно. Тогава непременно трябва да дойде и Панайот. Ако можеш, ела и ти. Без тебе и без г. Панайота няма нищо пак да стане. Твойте бележки за устава и др. се не разгледаха даже. Мен не идеше да ги предлагам, а други не намери това за нужно.

Прощавай, че ти пиша така неразбрано и невежливо. Аз те благодаря, че ти барем ме насърчаш и че Стамболов ме само обича. Той ми се обеща да може барем 30–40 листа да разпространи в България от вестника. Сега пращам само 20. Пейов не пише, а в България работите вървят добре. На събранието! На събранието! Тогава трябва да се говори. Брате Драсов, потърпи и ти дотогава, пък ела, ако можеш. Пожертвувай времето си, ако то и да е твърде скъпо.

И как се пак случи! Когато имам най-много работа, тогава да ти пиша. Ей сега приех писмото ти от 16 януари.

Бъди здрав, весел и все с тия чувства.

Букурещ, 20.I.1875 г.

Твой Ботйов

Забележителна е тая последователност у Ботйова, както ще да видят читателите, че във всичките си писма той говори, че все е занят и разхвърлян, все ненавреме получавал писмата; но имало надежда, че занапред ще бъде нареден и добре разположен. А това желаемо време всякога е бягало от него или, по-добре, той бягал от него.

До 11-и брой, т.е. до 16 март, вестникът е печатан в печатницата на Л. Каравелова и съчинението на тоя последния под заглавие „Записки за България и за българите“ се е печатило в „Знаме“ на подлистник. После тоя брой е произлязло вече известното скарвание между двамата деятели и едномисленици. В същия тоя брой има такова едно обявление: „По причина на някакви си частни недоразумения с притежателя на печатницата «Свобода» ние сме принудени да печатим листа си на друго място.“ После се известява, че скоро в. „Знаме“ щял да има своя печатница. Това скарвание с Л. Каравелова се тълкува различно, но според нашите изследвания то се е състояло горе-долу в следующето. Първо, че Каравелов не допуснал да се печати в. „Знаме“ безплатно в печатницата му, за която Ботйов доказал, че е народна, принадлежи на центр. револ. комитет, следователно „Знаме“, като заместя „Независимост“ и е орган на поменатия комитет, трябва да се печати без пари, което Каравелов отказва; второ, че Каравелов, като се оттеглил вече от политическото поле, трябвало да предаде цялата кореспонденция, печата, тефтерите и сумите, останали в него от центр. комитет, и други още принадлежности; трето, че Ботйов и още някои негови другари от младите ненавиждали Каравелова, че той оставил делото и се ограничил само с литература — да печели пари и рахатува. Четвърто, че имало мнозина, които подклаждали огъня между двамата деятели, между които бил и братът на нашия герой, Стефан. Особено тоя последният! Той е бил като кътен зъб за брата си. Само наблюдавал и чакал, когато е гладен, тогава да му седне на главата и да му чете, че е човек изгубен, развейпрах, нещастен и пр. Като се завърнал от Прага (ученик), сварил Христа при Каравелова, че спи на тавана. Отворил уста и не млъкнал. За да го унижи, купил му един пакет тънки работи, грабнал тютюна и спокойно запушил. „Не ти ли е криво нещо, че аз, сиромах ученик, купувам тютюн на Ботйова списателя?“ — попитал злобно Стефан. И пето, най-после, че жестокият емиграционен живот карал и двете страни да бъдат раздражителни и неумолими до апогея. Каравелов отговарял, че печата и кореспонденцията на комитета той е приел от едно народно събрание, а не от Ивана и Драгана, следователно той може да ги предаде пак на едно подобно събрание.

Ботйов не искал ни да чуе за подобни извинения. Той станал изведнъж твърде жесток към своя по-стар учител. Каравелов почнал да се третира като най-опасен човек за българския народ. При Ботйова се присъединили С. Стамболов, К. Цанков и много други от младите. С. Стамболов отишел един път с револвер да иска сметка от Л. Каравелова. С. Заимов, който е бил в това време при него, коректор на „Знание“, разказва, че Каравелов заплакал и избягал от печатницата. Под тия впечатления той написал стихотворението:

Ти ми казваш, зимбил цвете,

че не можеш да блестиш…

Ботйов отишел още по-далеч. Подкоркал някои от хъшлаците, правят, струват — да убият Любена. Нашият Бенковски имал злочестината да взема на себе си тая рол. Хляб продавал той по онова време в Букурещ и бил един от редовните посетители в редакцията на „Знаме“, гдето Ботйов всяка вечер, заобиколен от 25–20 хъшове, държал лекции по разни въпроси, в това число и за Каравелова, че е човек опасен. Наговорил той Бенковски, че ако иска да заслужи на своя народ, то трябва да убие своя копривщенски съотечественик. Бенковски, който тогава още апелирал към първенство, от честолюбие бил принуден да се съгласи. Като си размислил обаче, че човекът, който писал за България толкова години, който карал и самия него да плаче, когато чете „Неда“, „Мъченик“, „Дончо“ и пр., може един ден да ѝ бъде пак полезен, не му допуснала съвестта да дигне ръка. Но за да се яви с чисто лице и пред Ботйова, скроил си следующия план: да отиде в печатницата на Л. Каравелова да си купува уж книги за четене и да демонстрира по такъв начин, щото да даде да се разбере, че крои някакъв си план. И действително, той отива в печатницата и пита за книжки да си купи. Дали му няколко, които той пребръща из ръцете си, огледва се наоколо си, бърка си под палтото, отгдето се подавало револвер, и пр., и пр., така щото ясно можал да определи и заяви на присъствующите Любенови хора, че целта му не е книжки. Разбира се, минутно било известено на Каравелова за присъствието в печатницата му на страшния хъшлак. Сиромах Любен, както пишел на масата си, гологлав изхвръкнал из прозореца. Сам Заимов, който бил уж на страната на Любена, заминал за Браила и почнал издаванието на едно одърпано вестниче, Михал, което се пълнело от едина до другия край само с псувни против Любена. Борбата била такава, щото тоя последният останал сам почти, всички хъшлаци преминали при Ботйова. И твърде естествено. Любен станал мъченик на литературата, деня и нощя трябвало да чупи гърди върху масата, сам трябвало да пълни цял един журнал. Заровен между книги и ръкописи, той отбягвал всякаква среща. Ботйов бил противното. В неговата квартира цяла нощ се играяло хоро и се пели песни; кой отгдето се откъснел, при него намирал убежище, той бил царят на гладните. По тая причина, разбира се, че неговата дума била свята.

Не останаха живи нито Ботйов, нито Каравелов, за да разяснят сами причината на своята вражда, но ония, които са участвували към едната или другата страна, живеят и до днес. На С. Стамболов му е неприятно даже да споменава за тая вражда против Любена, с когото той отпосле се сдобри и му беше приятел до живот. С. Заимов говори, че той е писал в своя в. Михал глупости; а братът на Ботйова, Стефан Ботйов, се признава чистосърдечно, че направи някакви си интриги пред брата си с цел да го отдели от Каравелова, за когото мислел, че той страшно го експлоатира, той е причината, загдето брат му ходи като просяк и не може да свърже две на едно. Стефан гледал на въпроса от комерческа точка зрение. После видял, че се лъже, когато и сам захванал да гладува около му.

Щастливи се считаме, че поне от Ботйова ни са останали няколко писма, писани до приятели, които хвърлят известна светлина както по тоя въпрос, така и въобще имат голяма важност за неговата биография, за епохата, за настроението, за емиграцията в Румъния и най-после за историята на българските революционни движения.

Ето тия писма:

1

Брате Драсов!

Бързам да отговаря на писмото ти от 15/3 т.м., да се поразговоря и аз с тебе. Разговорът ми е скърбен и неприятен, но няма какво да се прави. Ти си длъжен да слушаш. Едно само ще да те моля — да бъдеш искрен и да ме обвиняваш най-строго, ако ме намираш в нещо виновен. Преди всичко ние трябва да бъдем искрени. И така слушай. В преминалото си писмо аз ти писах, че делата отиват добре, че отсреща се работи и че на 1-и март ще да стане събрание. Това беше или барем излезе гола, безсъвестна лъжа. Доколко отиват добре работите, аз ще да ти кажа малко по-после, а за работите отсреща, то не ще и приказка. Волов е затворен в Русчук за скандала с французите и с тоя скандал са преплетени и комитетски работи. Защо? — Ще да видиш.[3] Стамболов се крие под листо от свирепите преследвания на турското правителство[4], а Никола[5], че се скарал с Грекова[6], не ще да знае за нищо. Той се е отказал да върши каквато и да е обща работа. А ние? — Ние сме си още по-големи и по-важни деятели. Освен от тебе и от П. Йорданова из Зимнич аз не съм получил досега ни едно писмо. Какво те е събрание намерило! Господин Панайот има пълно право да гледа на нашите дела като хилави, но твърде много се лъже, ако мисли, че причината за това сме всички. Аз по-скоро ще да обвиня себе си, нежели емиграцията, която при добро направление би направила действително големи работи. Причината на тоя сън са лицата, които са се завзели да я водят, а в действителност я люлеят, за да се не събуди. Не само че не работим за прогреса на делото, но и гледаме даже да го убиеме.

По коледното събрание В-в (Волов — р.) бил донесъл някоя друга пара, за да си купи револвери. Парите той оставил на Каравелова и си заминува. После няколко деня у Каравелова се донесе едно сандъче и на Ботйова се заповяда да го адресира до Димитра в Гюргево. Аз направих това, без да зная нито колко са револверите, нито кой ги е купил, нито за де ще да се изпровождат. Това беше за мене мистицизъм, защото никой ми не казваше и аз никого не питах. Каравелов изпроважда това нещо в Гюргево и пише, че от руското консулато ще да додат да си го вземат, а, от друга страна, изявява на железницата, че в сандъчето са свещи. В Гюргево дотолкова тежките свещи възбудили подозрение, полицията ги конфискувала, повиква Димитра и той обажда, че сандъчето е изпроводено от Каравелова за консулатото, а за уверение изважда и Каравеловото, и консулското писмо. Но знаеш ли на кой консул? На бедния Стамболова! След няколко деня у нас се яви тукашният пръв прокурор и подири Каравелова. Каравелов показа голямо малодушие.[7] Той се уплаши и аз бях принуден да взема всичкото отгоре си. Процесът стана в такъв смисъл, в какъвто съм писал и във вестника. Аз ходих в Гюргево да искам револверите, бих оттам депеша на министъра, защото ми ги не дават, но отговорът беше да дойда и ги искам в Букурещ. Тука като дойдох, генералният прокурор ми каза, че мене ще да ме съдят. Кога ли ще бъде тоя ден? Аз би отишел при министъра и работата се би свършила без гласност, но няма с кого. Каравелов се извинява, че не знае влашки и че той се не меси в политика; Цанков, редакторът на в. „Балкан“ и един от членовете на революционната комисия, не ще, защото нямал известие от тая работа, главното защото не желае да се компрометира пред румънското правителство. А Адженов… О, това златно теле, което се вмъкна от Каравелова[8] в работите само за да покаже, че и зайците ходят на война, не дава да му се спомене за тая работа. Сега аз чаках да дойде братовчед ми д-р Чобан из Плоещ (той е на правителствена служба!) и ще да отида при министра. Ще да ти пиша какво ще да я извърша.

На първи март събранието не стана. Аз попитах Каравелова да разпратя ли писма за свикване, но той ми не позволи. Писах само в Зимнич, защото Юрданов ме попита чрез депеша да дойде или не.

И какво събрание щеше да стане, когато актовете и протоколите от първото събрание не съществуват вече! Когато се уловиха револверите, то Адженов дойде и поиска да му се унищожи подписът или да се дадат актовете нему, за да ги скрие. Комитетът му ги даде и те вече не съществуват.[9] Видиш ли геройство?…

Г-н Панайот проектира в писмото си до тебе добро нещо за съставянето на комитета, но то става при други обстоятелства и с други хора. От ония, на които девизата е „азбуката“, т.е. по-вярно парата, нека той не очаква нищо. На лятошното събрание, на което беше и ти, помниш ли, че аз предложих да се викат някои и други от тукашните младежи, но Каравелов въстана против това и нарече тия момци кюлханета за това, защото те му били потребни, за да състави с тях своето „Дружество за разпространение полезни знания“ и да ги убеди, че на българския народ не трябва вече свобода, защото неговият предводител е веч богат човек? Тъй си е играл г. Каравелов всякога с доверието, с любовта и с надеждите на милиони хора!

Прости ме, че аз ти говоря така искрено и откровено. Аз мисля, че ти не си от ония, които искат само да крещят, а да не вършат нищо. Освен това мене ми е скръбно, че и аз съм един от излъганите в надеждите си. Затова прави, каквото правиш, а лятос ти трябва да бъдеш тука, за да видим какво да се направи. Пейов (Тодор — р.) е още студент, Стамболов позна Каравелова, а аз съм отделен вече от него. Аз ще да взема типографията на старите, т.е. на в. Отечество, и ще да издавам клетото Знаме, ако ще би и гладен да ходя.

Струната между мене и Каравелова се скъса вече окончателно. Затова защото аз го имах като брат по дела и по помишления, той и хората му[10] щяха да ме изпроводят тия дни във влашките рудници за сол, но не успяха. Сега той се грижи да убие Знамето и да ме дискредитува пред ония, които го още не познават, но не зная дали ще да успее. Аз няма никому да правя мили очи и няма да му възпрепятствувам в това. Аз желая да се обдържа барем дотогава, когато дойдеш и ти, па тогава да отворя с него полемика за начала, за характер и за политическа деятелност. Дотогава аз ще да следвам тъй, както съм захванал. Драсов! Аз съм обиден зле от Каравелова и аз няма да му простя нито една от неговите политически подлости. Аз събирам сила и материал и вярвам, че брошурата ми или политическата рубрика на Знаме ще да направи епоха в живота на емиграцията ни. Това не е лична омраза или жажда за отмъщение. Ако отмъщението и да е такава също добродетел, както и благодарността, но аз ще да постъпя съвсем другояче, защото между мене и него има въпроси, които не са вече частни, а общи.

Но да оставим вече това. Аз ти казах, че взимам печатницата и ще да дам на Знамето по-живо направление и нужната редовност в изданието. Гледай само и ти, та проводи някоя полезна (разбираш в какво отношение) книжка, за да може да се даде работа за първи път, пък после ще да видиме. Аз би можал да напечатим „Мацини“, но не зная дали го можеш взе от Каравелова. Аз си взимах „Липранди“, но от 300 пронумеранти той ми даде само 180. 11 брой Знаме той ми конфискува и аз го сега препечатвам у Андрича. Аз имам да вземам от него 14 лири за аритметиката[11] и 14 за Иловайски[12], но защото за първата той не бил взел още пари от Данова и защото втората е конфискувана от рум. правителство заедно с револверите, той ми запря листа за 200 франка и ми записа още 30 жълтици за печат на Иловайски. Нямаше да ми бъде тежко, ако глупостта с револверите да беше направена от мене и ако да имах барем известие за това.

Но аз пак захванах за това, което е за неизказване и което няма край.

Ти, мой брайно, пиши на Пеева и тук-таме по Влашко и вземи мерки, за да можем на лято да турнем някаква работа на ред. Ето сега кой от кого трябва да иска съвети.

Пиши ми, колкото е възможно по-скоро, по тоя адрес: „Strada Vergului № 6 — Botioff“.

Приеми братските ми поздравления и бъди искрен към любещия те

Ботйов

 

 

Букур., 16 март 1875 г.

Пращам ти няколко непотребни за мене марки. Ако не са излезли от мода, то употреби ги за писмата си към мене.

Из Диарбекир са побягнали двама души: един сърбин и един българин. Сърбина не съм виждал, ако и да е дохождал тука, а българинът е из Загра, на име Стоян Заимов, който е бил учител по тамошните села. Диарбекирските братя са направили твърде зле, дето пишат, че са побягнали. Тамошните арапи казват пред правителството, че те са се удавили. Стоян е сега при Сярова, който педи 3–4 деня е дошел тука, но аз не можах да го видя. Ценович му намерил 2000 фр. и той утре или вдругиден ще да се пренесе тука. Стоян се е наговорил да побегне с Марина Луканова, та не се знае да не е побягнал и той. Сърбинът е побягнал два месеци преди Стояна. Той е бил голям шарлатанин.

Същият

2

Брате Драсов,

Аз закъснях да отговаря на писмото ти от 23 март, но ти ще да ме простиш, като прочетеш настоящето ми. Благодаря ти за съвета и за участието, което вземаш в положението ми. Вярвам в твоята искреност и в твоя патриотизъм и надея се, че и ти няма да ми откажеш в тия неизбежни качества за един какъвто да е борец за свободата.

Слушай! Преди три деня пристигна тука един момък из Одеса, под име Петков[13], който донесе радостна вест, че Стамболов е вече в Одеса и че скоро ще да дойде в Букурещ. Псевдонимът Петков се явява при Каравелова, открива му намерението си и поисква да се види с мене и с Ангелова[14] (приятел на Стамболова). Каравелов, ако и да ме беше видял вечерта в кафенето, казва му, че аз съм вече зарязал вестника и че съм побягнал из Букурещ по причина, че ме преследвало тукашното правителство. Два деня стои това момче у Каравелова, без да му дадат възможност да намери нито мене, нито Ангелова. В разстояние на това време г-н Л. К. не заборавил да ме опише с най-черните бои и да каже, че той писал навсякъде, за да ми убие съществуванието (т.е. вестника).

Най-после това момче дохожда при мене и в два часа разговор се разбрахме помежду си. Петков е изпроводен от Стамболова, за да заеме мястото му като апостол в България, и заслужава пълно доверие и уважение. Той има всичките качества за пропагандист и ползува се с всичките рекомандации от Стамболова. Без да му влизам в душата, Петков ми открива, че той познава Каравелова и делата му като политически деятел по-добре от мене, че знае нашето неспоразумение с него и че той е дошел нарочно, за да изравни тия неспоразумения.

„С Каравелова ние не можем вече да имаме нищо, защото той е изгубил доверието на народа — казваше нашият приятел. — Всеки счита Каравелова за спекулант и за човек, който при смъртта си трябва да повтаря думите на Августа: «Добре ли си изиграх ролята?» Ние трябва да го оставим настрана и на мира, а ако той пожелае да ни препятствува, то да го унищожим и нравствено, и материално“ (! — р.).

Тия думи ме накараха, та показах твоето писмо, на което днес отговарям, и Петков ме задължи да ти пиша, да те поздравя от страната му и да ти изложа в няколко думи програмата му.

Той е на мнение да се основе тука чисто народна печатница, в която да се печатат различни книжки, брошури, прокламации, за да се развие революционната литература у нас. Около тая печатница да се основе един кръг от деятели, до които да се изпровождат точни и верни сведения за страданията и положението на народа в политическо и икономическо отношение, за да бъде всяка една наша дума основана на факти; да се отворят места по крайдунавските пунктове за стоварване на оръжие и др. такива; да се съживят и свържат частните комитети в Румъния под нагледването на особен пропагандист, който да ги обикаля всеки три месеца; да се изпровождат ту едни, ту други пропагандисти в България в по-голямо число, за да се приготвят по-скоро духовете; да се прехвърлят отсам компрометираните, за да бъдат готови за тукашните чети, и т.н., и т.н. Главното е, че финансиалните извори са вече намерени, стига само началото да бъде удачно.

В късо време отсрещните комитети ще да разполагат с големи суми. Ти, брате Драсов, ще да се почудиш на средствата, които ще се добият в едно твърде късо време. Първият добър знак ще да бъде за тебе това, като те известя, че съм получил 200 лири, за да изплатя печатницата и да я преместя в особена къща. Засега чакам Стамболова и един руско-бесарабски българин из кишиневската гимназия.

На 16 тоя месец печатницата (която ще да взема) по интригите на Л. К. се продава на мезат. Той и Адженов ще да конкурират с мене, но не вярвам да успеят, защото продавачите съчувствуват повечето мене, нежели на дружеството („Полезни знания“). Но на 16 аз няма да разполагам повече от 50 наполеона, вземани назаем, защото Каравелов е писал навсякъде да ми не пращат пари. Вестникът бил негов и той щял скоро да го вземе от мене и да го даде в ръцете на другиго!

„Мацини“ гледай да вземеш, но заедно с абонатите.

Револверите не съм още вземал, но ще да се вземат. Утре отивам пак на Гюргево за тях. Ще да гледам дано взема от тамошния комитет 10 наполеона назаем.

Ти гледай както-както лятос да дойдеш; средства ще да се намерят.

Тук аз прибрах пак хъшовете около мене. Добри души, съчувствуват на оживяването на емиграцията. Едно само ме бърка сега, че вестникът не може да излиза още редовно: пари няма, бе братко! Но отсега ще да се оправи.

Писа ли писма тук-там из Румъния? Пиши, защото мене не прилича. Ще да помислят, че интригувам. Пиши и г-ну Хитову (Панайоту — р.).

Новост. Руските социалисти в Лондон и в Цюрих ме викат да отида при тях или да им стана комисионер. Те искат да влязат в сношение с нашите революционери. Предлагат ми да се меним с пропагандисти, с паспорти и др… „Мы готовы помочь вам и нравственно и физически, т.е. и словом и мышцами“, ми пише един мой вехт съученик Судиловски (или Судзиловски — не може да се чете — р.). Аз му отговорих, че се вземам да им бъда комисионерин на книгите, а за повече — ще да чакам да реши събранието.

По празниците ще да стане събрание в Търново.

Панов е вече в Париж и на свое място е оставил някого си Паничерски. Той е добър момък, но е сляп привърженец на Л. Каравелова. Павел Икономов е вече дописен член на тукашното дружество и се не занимава вече с политически работи. Панов сякаш че е в Япония. Разбира се, че всеки, който вижда как вървят работите ни, изстива и мълчи. Но нищо, аз си давам кураж. Всичко ще да оживее при пролетта на нашата деятелност.

Ти трябва да опишеш софийските работи и политическата деятелност на своите познайници, приятели и други, ако не за обнародване, то поне за архива. Ще дойде време, Драсов, когато деятелността на всекиго ще да има важност за нашата история…

В преводите си бъди проповедник на революцията и защитник на сиромасите. Нашата революция трябва да се сее в народа, а не между чорбаджии. За „Законите на Швейцария“ нямам никакво понятие, но мисля да е добро нещо.

Но стига толкова. Прости, че ти пиша така набързо и така неразбрано.

Прегръщам те и съм твой завсякога.

Хр. Ботйов

 

 

Букурещ, 12 априлий 1875 г.

P.S. Тома е вече тука с фотографията си. Сяров те поздравлява нарочно. Греков[15] на Азовското море в едно село оженен. Кат намеря адреса му, ще да ти пиша. Той бил голямо магаре.

Същий

3

2 май 75 г., Букурещ

Бае Димитре!

Недей ми се сърди, че ти не писах досега. Причината беше тая, че щом дойдох из Гюргево в Букурещ, то намерих две телеграми: една от Чобанова, а друга от Стамболова. Трябваше да отида и при едного, и при другиго. В Къмпина се бавих три деня, а в Браила два. Чобанов ми даде пари и Стамболов е вече при мене. Печатницата ще да се вземе сега в неделя и работата ни ще да тръгне като по масло (сиромаха! — р.).

Колкото за момчетата, то щом дойдох, и се научих, че са при Сярова, и постъпих пред полицията така, както ми беше заръчал. Сяров скри момчетата и каза на ортака си да ми не дава 680 гроша. Но както и да е, а работата щеше да се свърши, ако да не бяха алежерите (?). Полицията си имаше друга работа. Сега вече аз издирих де спят момчетата и ще да ги дам в ръцете на полицията. Освен аз за това се грижи много и Шиваров. Не бой се, след няколко деня момчетата ще да бъдат в Гюргево.

Недей мисли, че аз ще да се покажа така неблагодарен към теб и към гюргевските мои доброжелатели. Тяхната добрина аз никога няма да забравя. Поздрави ги нарочно и им кажи да ми се не сърдят. Сам бях, а пък работа до уши. Така също и ти не ми се сърди: приятелството ни трябва да бъде вечно.

Утре ще да взема парите от Сяровия ортак. Ама магаре-човек бил ха! На Каравелова дадох 15-те наполеона.

Прости ми, че и сега много бързам. Днес излазя Знаме и ще да се оправи отсега. Отвсякъде ми пишат и ме насърчават.

Стамболов трябва да дойде скоро в Гюргево. Той е скаран с Каравелова.

Поздравлявам тебе, домашните ти и съм твой искрен.

Ботйов

 

 

Сиромах Ботйов, колко е той любезен в писмата си с Горова, какво старание полага, че ще да му изнамери и прати момчетата работници! Що да чини! Горов, макар от цинцарска жилка, беше банкерът на хъшовете. Когото заболеше глава, при него тичаше, дордето най-сетне го накараха да проси. Ние притежаваме около стотина разписки от разни хъшлаци, които са вземали от него пари, все в заем. Ботйов знаеше, че щом го усучат за печатницата, ще извика от Букурещ: „Аман, бае Горов!“

4

Брате Драсов!

Наистина 4 пъти става ми пишеш, а аз нито веднъж не съм ти отговорил. Причините на това бяха тия, че аз нямах нищо важно да ти съобщя и че бях дотолкова залисан, щото и сам не знаех какво да правя. Всичко се беше струпало на моята глава: и процеси, и семейни нещастия, и кавги с доброжелатели, и хайдутлук, и борба за печатницата, и ходене насам-нататък за пари, и много, много още други. Аз зная, че тебе ти е тежко, дето ти не отговорих, но ние сме помежду си дотолкова ближни, щото мислех, че ти всякога ще да простиш.

Сега вече има какво да ти пиша, ако и то непълно.

Ти знаеш, струва ми се, че Стамболов е вече заедно с мене. Но той има две-три недели, откакто е заминал да обиколи нашите влашки българи и да види какво ще да се прави. Мислех да чакам да дойде и той, пък тогава да ти пиша, но не: за да те извадя от недоумение, пиша ти преди това.

Аз взимах вече печатницата на старите за 5000 франка, платих 1250, а другите ще да плащам с полици на три пъти за 14 месеца. Тия пари вземах от братовчеда си, а кусура ще да видя отде. Това ме не плаши.

Стамболов като дойде, ще да ти изпроводиме стотина франка, за да прескочиш насам. Потърпи още две-три недели.

Отсреща нямаме скоро известия, а старите не струват за споменуване. Там уж работят, но ние нищо не знаем. Преди месец проваждахме нарочно човек оттука, но оттам ни отговориха да се приготвим за събрание, та че тогава ще видиме какво ще да се прави. Стамболов затова и тръгна. Мацини вземах, но той[16] не даде абонатите, по причина че били писани в писма, които му трябвали. Трябва някой си да ги препише, а мене не уйдисва. Но ще да се вземат.

На въпросите ти да отговоря — не мога сега. Като се върне Стамболов — белки. Но по-добре е да оставиме, когато дойдеш ти, пък тогава. Аз ще да бутна всичките тия въпроси и в Знаме и захванах уж, но като журнална статия то ще да бъде май сакато и украсено. Впрочем, ще да пазя истината.

Сърбия (правителството) си яде майната… Аз мисля, че трябва чукане и че трябва да се покажем самостоятелни. Ние от подобно правителство не ще да имаме никога помощ. Ах, колко би било добре да можеше и г. Панайот (Хитов) да се откаже от тяхната помощ, но де пари! Дано на това идуще събрание направим нещо. Г-н Панайот е необходимо да живее тука. Ами ти не можа ли да се научиш кой е просил пари от сръбското правителство в името на редакцията на Знаме? Аз нямам никакъв хабер. А тука трябва да има някаква комедия. Попитай г. Панайота.

Револверите се вземаха вече. Знаме ще да следва. Хитров и Колйов живеят: Strada Noua № 1, Photografie. Хранов и Каравелов станаха ортаци-книжари, но първият не е дошел още. Ще да се изиграе май с хлапе, но майната му — нека помиришат и други знаменитото цвете.

Безпаричието ще да ме принуди да се оженя, за да можа да работя, но недей мисли, че моята шея влиза в хомота. Само един хомот съм можал да нося, и то е хомотът на Каравелова, с убеждение, че аз принасям някаква полза на народа. А то… пази боже!

Тая неделя гладувах два деня, а печатница вече имам; но не казвай никому. Днес съм добре. Такъв живот ми убива способностите, но дано не се продължи дълго време. Дано се даде храна на сърцето ми и на душата ми, т.е. дано влезе в друга фаза нашият политически въпрос. Сега трепнеш, а крилата ти подрязани. Всичко принуждено, без въодушевление: иде ти и да плачеш, и да псуваш… Но аз се не отчайвам: скоро ще да запея по-весело! Де й гиди, хайдутлук, че пак хайдутлук? Где го Раковски, за да станем другари и да преобърнеме всичкото хорско злато на олово и на желязо! А сега прави сметка на гологани, които даже и на хляб не стават. Драсов! Аз съм готов за целта да употребя всичките страшни средства освен подлостта и лъжата, защото преди всичко трябва да сме човеци, после вече българи и патриоти…

Прощавай, в главата ми се въртят лоши мисли и една друга затрупват… Познай и по писмото ми. В лош час съм сега…

Прегръщам те, целувам те и съм твой:

Хр. Ботйов

Приеми портрета ми за спомен на късия ни живот заедно, а на дългото ни братство и приятелство, разделени един от други.

Букурещ, 26 юни 1875 г.

5

Бай Данаиле[17],

Недейте се сърди, че ви не отговорих досега на писмото. Причините бяха тия, че от два месеца насам аз бях твърде много залисан както с нареждането на печатницата, така и с други някои работи, които бяха облегнали само на мене. Днес съм вече по-свободен.

Вие ми пишете, че някой си поп от заточените е написал брошура, която искате да напечата. Ако е за Знаме и ако не е твърде дълга, то аз я би обнародвал; а ако не, то можа да я напечатам и отделно, само, разбира се, като ѝ пооправя слога. Ако е у вас това произведение на страдалеца, то изпроводете го да го видя.

Едно условие само ще да ви предложа. Аз съм в началото на своята печатарска деятелност, следователно съм къс в средствата. Добре ще да бъде, ако се съгласите да купите вие хартията за печата, а после от продажбата на книгата да ви се върнат парите. Така също и аз: като си извадя разноските за печата — остатъка можеме да употребиме за каквото общополезно дело желаете. Можем например да го изпроводим на заточените.

Много ви съм благодарен за сведенията из Диарбекир. Пишехте ми, че имате някакъв си списък за измрелите досега страдалци. Изпроводете ми го да го обнародвам. Не зная добре ли постъпвам с дописките ви. Пишете ми откровено за това.

Онова теле[18] из Браила е безумно. Аз му натърках носа в едно писмо и вярвам, че ще да си налегне дрипите, т.е. ще да остави настрана пачаврата си. Той е сляп поклонник, но именно затова го и презирам. Не обръщай внимание на бълвочите му.

Откровено да ви кажа, вие минувате за привърженец на Каравелова, затова и мнозина от новите ви считат за съучастник във всичките негови подвиги. Ако не бях се отделил от него, то и аз щях да си пострадам. Знаете ли, че той — дордето бях у него и без да зная аз — е искал 150 жълтици от сръбското правителство за редакцията на Знаме? Той предвиждал, че аз ще да зачеша неговите патрони, и искал да налее злато в устата ми, като глътне и той, разбира се, половината за миситлик. Това ми пише Панайот. Какво искате от подобен човек? Но той е потребен, защото служи за добър оригинал на своите повести. Характерът на Нено чорбаджи[19] има много общо с неговия характер.

Впрочем извинете ме, че аз захванах за това, което може и да ви не интересува. Аз ще да чакам още няколко време, дордето се срещна с някои и други лица, пък ще да си премеря и името, и характера, и честността си с неговата. За великите хора трябва и материал за биографията им, а в продължението на две години аз съм го изучил твърде добре. Не е останало кьоше в душата му, за да не проникне моята двегодишна изпитливост. Студизмът е верен, а материалът грамаден.

Жално ми е, че при дохождането ви в Букурещ не можахме да се срещнем, за да засвидетелствувам благодарността си и искрените почитания към вас. Приемете ги сега писмено и извинете доброжелателя си.

Хр. Ботйов

Букурещ, 28 юни 1875 г.

 

 

Действително обидата, за която пише Ботйов Драсову, че му нанесъл Л. Каравелов, е била кръвна. Пак повтаряме, че съжаляваме, загдето не знаем изтънко тая обида, па всъщност едва ли е знаел други освен двамата някогашни бивши другари и сподвижници. Не е мъчно обаче да се отгадае, щом знаем характерите и на двамата. Л. Каравелов, който знаел само своето перо и кабинета, който е отбягвал среща с всички, особено когато се е оттеглил на чисто литературното поле, Ботйов е имал право да го счита, че е вече чорбаджия, че се е клокнал пари да печели. Любен, от своя страна, като е гледал Ботйова, че ляга, става и се братими с хъшлаците, от които е пищял Букурещ, нарекъл го е нехранимайко и хайдутин, който срами само българското име. Припомням си читателите на какво мнение беше той за Ботйова, когато го викаше Левски из фокшанския затвор.

Две противоположни крайности. Единият раб и труженик в книжовното поле, агитатор от кабинета си, по неволя изпълнявал петгодишна деятелност на революционер, като оратор — две думи не можел да каже, никога не говорел, че ще да умре с нож в ръка, че ще да отиде да изпълни на дело онова, което е вършил с мастило, кокошка, гдето се е рекло, го било страх да заколи.

Изправете сега до него Ботйова, пламенния и страшния Ботйов, който носи под палтото си по два револвера и кама; който като заговори, гръм и трясък се чува; който като се разсърди, челото му се изписва с жили като талази; който като си стисне юнашката и костелива ръка, хапузите-кръвници от галацкия затвор го провъзгласяват за свой цар; който възпявал и живял с епопеята на хайдутлука; който искал и горял под байряк да умре! Изправете го до болнавия Л. Каравелов, па кажете: можели ли са те да си останат докрай побратими по идеи и помишления? Ако за Ботйова са били неприятели безжизнените чорбаджии начело с роднината му Евлогия, то и Любен трябвало да му бъде сто пъти по-страшен неприятел, което ние научаваме и от писмата му. „Със своето Знание той ще да завлече много сили“, пише Ботйов още в начало, когато са били добре. Не било шега, Любен имал име между емиграцията, тежест и авторитет, значи — опасен човек за делото, за което Ботйов искал да умре. „Ще да го убием и нравствено, и материално“, говори Петков, която мисъл Ботйов одобрява. Когато нашият херой се провиква: „Де гиди, хайдутлук!“ — то не казва: „Где е Л. Каравелов?“, а: „Где е Раковски?“ Защо му е Любен, който от един полицейски обиск се уплашил? Жесток е бил Ботйов към своя другар, страстно му е чел обвинителния акт. Онова, което е било още слух, недоказан факт, той е гърмял, че е истина. В писмото си до Д. Попова пише, че Панайот му бил писал как Любен искал от негово име 150 ж. от сръб. правителство. Освен че Панайот, когото нарочно питахме, категорически отказва тоя факт, но и сам нашият херой в писмото си до Драсова се съмнява още.

Както и да е, тая борба не намалява ни най-малко славата и величието било на едина, било на другия. Тая борба е от естество на днешните наши политически партизанства. Величината се състои в това, че Ботйов, който е бил обвинителят, не се е борил за министър, но за войвода, да отиде и умре с повече хора. Любен по своята натура е псувал и плакал сегиз-тогиз, както видяхме. Няма нищо. Хайне и Берн, двама гении, двама съвременници, също изгнаници, си казаха думи със смъртоносна обида. Херцен и Белински, пак съвременници, не можеха да се видят. Но от това не пострада славата и заслугите ни на едного: потомството им тури венци безразлично.

Забележили са читателите от писмата на Ботйова колко се е той изменил в последните години. Нямаме вече Ботйова, когото видяхме в пустата воденица, в острова между Измаил и Тулча, във Фокшан, а най-после в село Задунайка, когато живееше с вълци и кукумявки. Прилепя се той вече малко по малко, незаметно към съществующия ред. Говори за семейни дела, за печатница, за спокойствие, за оженвание, признава, че да живей човек във воденица, и себе си, и народа си не ползува, подобен живот убивал способностите му. В писмата му после Заарското въстание, които читателите ще да намерят по-нататък, тая промяна расте. Но що ни трябва да ходим по-надалеч? — Самият факт, че той е седнал да пише писма, макар все разбъркани, както сам казва, е доказателство на умереност. По-напред — где подобно нещо? Носили са го бурите и стихиите. Тоя процес в живота на хората е дотолкова ясен, щото няма нужда от обяснение.

Разбира се, че в. „Знаме“ и после скарванието с Каравелова е останало вярно на своята програма. Въстания в България против турското правителство; война против всички, които желаят да спасят българския народ чрез просвещение, омраза против всички доволни, сити и богати, в това число и калугерите; гореща симпатия за гладните и сиромасите; конфедерация на балканските народи, но без Турция — ето програмата за „Знаме“. Когато той почнал „Знаме“, дал си оставката от българското училище. От вестника са излезли 27 броя, нещо твърде много за Ботйова. До тоя брой, 14 септември, той свършва вече. Дали е последният, не знаем, защото нищо се не говори в него. В заглавието на вестника е турено едно известие, което е наречено важно и в което се обажда на абонатите за последен път, че те трябва да си платят. „Ние, господа, се казва във важното известие, не искаме да печелим, а простичко разноските си да покриваме.“ В 25 брой е казано: „Вестникът ни влиза в нов и редовен живот. Редакцията се снабди с всичките потребности за редовното му излизане и ако не ни мине лисица път, ще излиза занапред два пъти в неделята. Мислим да му променим името.“ Може би лисицата да е минала път. Освен това по онова време, в навечерието на Заарското въстание (16 септември), Ботйов отиде в Русия да вика Тотя войвода и да събира пари, както ще да говорим по-напространно по-долу, така щото той не е можал да се занимава с вестника си.

Малко по малко Ботйов, макар и никога неизбиран от специално събрание за водител на емиграцията, фактически станал такъв. Кой отгдето се откъсвал, гладен и гол, в редакцията на „Знаме“ намирал защита и прибежище. Станал известен и в кръговете на полицията, която виждала в неговото лице нещо като застъпник, като български хъшовски консул. Много пъти, облечен в черни дрехи и с ръкавици, седнал на кола като аристократ, влязвал и излязвал из префектурата да ходатайствува за своите поданици хъшове, които често попадали в пушкарията за едно, за друго, повече по въпроса за кражбите. Ставал им поръчител, уверявал, че ги познава, че са негови хора, удрял им плесници в присъствието на комисарите, давал обещания, че той сам ще показва ония, които би усетил, че ходят да мърсуват, и пр., и пр. Писмото му до Д. Горова в Гюргево от 2 май 1875 потвърждава нашите заключения. На Горов побягнали момчетата в Букурещ, той пише на Ботйова да му ги хване и изпрати. Често се явявали в редакцията комисари и тайни агенти, а понякога и самият префект да го питат няма ли известие от такъв и такъв обир, станал миналата нощ.

— Гърци са по всяка вероятност обирачите, защото моите хъшове всичките бяха събрани тая нощ в печатницата — отговарял той.

Откак се разделил с Каравелова и излязъл да живее в особена стая чак до преминуванието му Дунава, в квартирата му и печатницата му ни един час не се е минувало да не живеят, спят и се хранят най-малко 6–8 души хъшлаци от разни градове из България и с разни занятия: градинари, бозаджии, слуги, кръчмари и пр. Когато те били 5–6 души, то Ботйов не усещал даже, че има гости, бълха го хапала. Но твърде често, дорде стане сортирувание на тоя багаж, в тясната му стаичка, гдето било и кабинет и редакция, и администрация, па и печатница по-после, живели по двайсе души. Тяхното число се най-много увеличило после Заарското въстание и в навечерието на неговото тръгвание. Очевидци, които са посетявали това време Ботйова в Букурещ и които са му били гости по няколко деня, разказват за него твърде чудни и характерни работи. Той хранел всичките, колкото изкарвал от вестника, давал го на тях, заедно ядели, заедно спали, заедно разделяли братски десетината гроша, които падали от „Знаме“. Някакво си удоволствие, живот и наслаждение чувствувал Ботйов, като се въртяла около му тая сбирщина. Най-приятно му било, когато вечер се нахранвали всичките и той седне посред тях, а тия образуват около му колело и всички слушат какво ще да им приказва. Малко ли работи е имало за приказвание, които би слушал с интерес не само един градинар, прост слуга, но всеки един, бил той който и да е. Най-простият разказ в устата на Ботйова ставал най-интересен и най-увлекателен.

Най-напред той ще да им разкаже своите патими по Влашко и Богданско, по Руско и Българско, как убил турчина в браилската градина, как обрали с Кьосето руския скопец, как влязъл в къщата на Петраки Симова, как щял да бяга из комина, колко деня можал да стои гладен, колко било приятно да ходиш с галоши на бос крак лятно време, през Петровите пости.

— Тъй да ви видя всинца ви, с галоши на бос крак да се разхождате по Петровден из градината Чешмеджиево — се обръщал той към своите слушатели. — Не ви трябва да ходите на оня свят в джендема, щом се сподобийте една неделя да носите лятно време галоши. Между пръстите ви действието е такова, щото сякаш че са полени с кезап.

— Цървули, цървули и бели навуща ще да носим ние, бате Христо, по Балкана, а не галоши — възразявал някой от присъствующите. — Ние сме хъшове, а галошите нека ги носят женкарите.

Това наказание с галошите Ботйов го намирал дотолкова на мястото си, щото на всичките хъшлаци казвал: „Как си бе, галош?“ Всеки, който е пренощувал при него поне една вечер, трябвало да знае нещо за Калофер, за характеристиката на някого от чорбаджиите, поповете или пък друго някое оригинално лице. Калофер съставлявал за нашия херой такова неизчерпаемо богатство, щото той можел да говори и описва неговите жители цяла неделя. Разказвал за едного, член в общината, който си ядял сополите; други едного описвал, който като бил още дете пеленаче, влязла свинята в къщи и му изяла носа, която бащата на пострадалото дете съсякъл с брадвата, а майката накарал да стои на колене пред портата цели два деня. Характеризирал аджерки, които дохождали да си пазарят едно-друго от Калофер, как един път ги посрещнал в шумака един човек, чер, червеногащ, от когото избягали всичките жени, а само една останала, на която дал един юзлюк, с който тя почерпала с по един „юзец“ вино останалите си другарки, като им се присмяла, загдето бягали. После отишли на дюгеня на чичо Бъркала да си пазаруват кърпи на тъпани, който им давал да му работят вълна. Една из помежду им се обърнала и казала:

— Брей, чичо Бъркала, не ми я хващай на вълницата (т.е. кърпата, която купила).

Обяснявал със стотини вариации, че калоферци да хортуват бързо и да викат, причината били гайтанджийските чаркове, които със своето бързо обръщание отразявали се и на жителите. Разказвал за някого си епитроп и училищен настоятел в Калофер, който по антерия и със симид в ръка, от който хапел, влизал в училището да прави ревизия и карал учениците да му четат „Ядят убозии“. Тоя настоятел никога не плюел на земята. Постоянно носел в джеба си едни захлупци, които, като дойде време да плюе, отварял ги и вътре съвместял любимата материя. Друг един хубостник, Никола Касапски, имало пак в Калофер, който не давал пари през пости за дървено масло. Хване си рибица, булката му я готви, а той се поразходи из гробищата: в колкото кандилца останало недогоряло масло, събирал го в една паничка и си готвел от него. Една заран жените го хванали по гробето, като пие масло от кандилата, дигнали подире му олелията и го обадили на общината. Имало един даскал, който бил полудял уж от чарковете и ходил из село по риза, и пр., и пр. Един сиромах пък постоянно страдал от обущата си, особено от едина, който бил дотолкова голям, щото си имал за него особен калъп. Докато бил калевърът му здрав, биели го, защото, като минувал заран из улиците, тресял земята, кучетата лаели и разбуждали чорбаджиите. Като се съдрал калевърът му, хвърлил го в Тунджа. Един чорбаджия отишел да си лови риба, хвърлил серкмето, усеща нещо тежко, вика на другарите си: „Ударих кьоравото!“ Изтеглил серкмето, калевърът на сиромаха заседнал вътре и го скъсал посред. Пак бой. Втори път като му се скъсал калевърът, хвърлил го на най-високата къща, така щото там да си изгние, никому да не прави вече зарар. Завалява дъжд, прокапало в една стая на високата къща. Потърсили причините, що да видят? На сиромаха калевърът подпушил водата. Пак бой. Някой си Калеко Миташът ходел в Цариград за три деня от Калофер. Никога на моста в Цариград не плащал определеното десетаче, защото се преструвал един път на куц, втори път гърбав, трети път ръката му счупена и пр., а на сакатите хора, както е известно, не им вземат пари на моста. По тази причина всичките калоферски абаджии Калека обичали да пращат надолу-нагоре, защото, като се извадят десетте пари, ставал им евтин. Той имал такива дарби, щото, като наближи моста, отведнаж се сгърчвал и на гърба му изскачало нещо като диня! Това представлявало камбур. Като ще да представи куц, правел си коляното да изскочи отзад на крака му и пр.

Дордето нямало още в Турция редовен данък, съществували харачери, които нападали на селото ненадейно и колкото души сполучвали да запишат, от толкова имало право да дирят харач, който се състоял от 13 гроша. В такава една ревизия от страна на харачера много сиромахкини обличали своите 16-17-годишни синове в женски дрехи, за да не платят данъка. Облекли уж и него, Ботйова, в женски фустан. Когато дошел харачерът и преминал покрай него на улицата, гдето той играел, не зная как подозрял, че има фалшификация. Спрял се и му подигнал с огладената си тояга предната пола, под която доказателството било констатирано в поразителна форма.

— Бабо, тук има един „янглашлък“! Това момиче е „шошу“ — казал харачерът иронически.

В заключение той изкарвал, че всичките калоферци са луди хора. Подир идели анекдотите за калугери, калугерици, владици и попове с такова съдържание, щото всичките присъствующи попадвали на земята от смях. И всичко това в такава благородна и деликатна форма, щото и най-изтънченият човек можел да бъде пленен. Същите тия характеристики той приказвал и пред Л. Каравелова и други. Когато излязвал на градината Бренер в Букурещ, гдето се събирали контета и аристократи от българите, всичките се натрупвали около неговата маса и го зяпали в устата до тъмни вечери. Никога той не е бивал замислен и паднал духом. Нещо необяснимо.

Когато той бил гладен от няколко деня, тогава бил най-много весел, най-много декламирал разни стихотворения.

Никола Обретенов, който му посещавал квартирата в Букурещ няколко пъти, разказва, че тя имала следующата наредба. Живеел в страда „Мошолой“, там негде из най-затънтените кьорави улици на румънската столица. По-напред той живеел до гара Търговище, но румънското правителство го преместило на другия край на града — да не бъде близо при оная станция, която кореспондира с България. Било през месец август, когато дините и пъпешите са в своята апогея, които там наблизо около неговата печатница се продавали. Хъшлаците, на брой около 15–20 души, които лягали и ставали в неговата стая, ходели да обират по пазара кори и изгнили дини, а някога, като им прилегне, открадвали и по нещо. По тоя начин кабинетът на нашия поет и публицист представлявал нещо по-долно и от последната кръчма: с кори, със семе, и на всяко семе по куп мухи бил постлан тоя кабинет. Вземе един кората, гризе я, гризе я, па други я дръпне от ръцете му и я прилепи до устните си, като сърба и трещи в същото време със зъбите си. Ботйов гледа, гледа, па се впусне, грабне кората и умие с нея загорялото лице на някого си хъшлака, а после натъпче кората в гърба му. Смях, глъчки, пострадалият бяга из вратата да се мие, а подире му бръмчат хиляди мухи. Една заран цяла кола с дини и пъпеши се изпрегнала пред стаята му.

— На̀, господ ви убил, плюскайте и споменавайте кога сте живели при мене! — казал той и заплатил дините.

— Да живей господин Христо! Той е баща на сиромашта, народен човек и в червата — извикали хъшлаците и почнали да гризат, а Ботйов ходи помежду им и ги закача, кого за ухото опъне, кому динята ритне, с кого почне да се бори и пр.

До двете малки прозорчета на стаичката му имало голям сандък от брашовска стока, който служел и за стол, и за маса, и за легло. Прозорците нямали перде, но мухите изпълнявали тая празнота. Седне Ботйов да пише уводна статия за „Знаме“, а хъшлаците се борят из стаята и вдигат шум като сто души. Ботйов ги погледне, посхока, а най-после, като прекалят, извика: „Мирни, че ей сега ще викна комисаря!“ Но „хлапетата“, както ги е той наричал, наздраво били убедени, че бате им Христо, светът да се продъни, пак няма да направи това. Когато се снабдял с пари, купувал им по един кош хляб и по няколко оки сирене, пипер и чесън. Напостелят по земята вестници, сложат паницата със сиренето, начупят хляба, обелят чесън и само стой отстрана и гледай, па ще да видиш можеш ли се стърпя да не вземеш участие на софрата на тия весели и безгрижни хора. Ботйов, само по себе си се разбира, държи ред помежду им и отпуща от време на време остри шеги ту за тогова, че имал малки устица, а гълтал хапки като половин керемида, ту за оногова, че от лакомия изял си късмета, и пр. Понякога, като оставала гозбата малко, някой умник, да я резервира за себе си, плюел в паницата. Останалите наскачат, удрят му по един юмрук по гърба, но той се надува и тъпче. Един път ядели мляко, в което пак плюл един хъш: Ботйов грабнал паницата и излял млякото върху главата му.

Вечерно време, дордето си легнат, бой и псувни, кой да вземе повече вестници и ги направи на постелка. Като се натъркалвали вече всичките да спят, тогава той вземал перото да приготовлява материал за „Знаме“. Спящите наредени и нацедени като сардели. Пет души без възглавници и с изкривени шии хъркат, други кашлят, като че се цепят чамови дъски; трети бълнуват за хляб повечето; четвърти се чешат и стържат като с ренде, а въздухът в стаята от кирливите и попотените тела дотолкова чист, щото с кибрит да драснеш, ще да се подпали. Ботйов стои пред малката ламбичка и пише, че богатството е умирисано блато, че златото и собствеността са кражба, че сиромашията и честността са добродетел и гордост. Най-много го раздражавали ония, които хъркали, по тая причина ги наказал по следующия начин: карал ги да си отспиват деня, а нощно време да бдят. Когато му излязвал вестникът, всичките помагали — кой да върти машината, кой да продава вестници, да ги сгъва и пр. Н. Минков, който го посетил по онова време в квартирата му още с няколко души, разказва, че по икиндия го сварили само по риза, къса до коленете, седнал на една постелчица, която от кал не се познавала от каква е материя. Наоколо му пълно с хъшлаци. Казал на гостите, че от няколко деня прави икономия в дрехите — да се не изтриват, — та затуй ходи по риза! Между българите хъшлаци имало и един турчин, помак, на име Хуно, който така също спял при Ботйова. Макар че хъшлаците го закачали, но Ботйов го защищавал. Всяка заран, щом го види, ще го плесне по червения врат и ще му каже:

— Хуне-е! Кога ще да колим турци?

— Ако е рекъл аллахът, челеби, напролет — отговори Хуно.

Последният бил още и пехливанин, с когото често се борел Ботйов из печатницата.

Казахме, че той станал твърде прочут; кой отгдето се откъсвал, от гладните, разбира се, при него отивал. Един път двама души, наскоро дошли в Румъния с предубеждения, че при който българин отидат за „народност“, трябвало тоя българин да си отвори касите и им каже: „Заповядайте, момчета!“ Останали при Ботйова няколко деня на гости, но все не им се харесва, искат да бъдат възблагодарени, безпокоят Ботйова да им помогне, да ги препоръча до по-големи капии, като до Евлогия Станковича, владиката и пр. Един-два пъти той се подигравал с техните глупи претенции, но на третия път, като видял, че настояват, написал им едно прошение до големите капии, което гласяло така: „Ваше високоблагородие! Откакто сме дошли в Букурещ, динимис-иманамъз патладъ от глад. Коленопреклонно припадаме пред вашите детородни чувства. Аман вече! Ако не ни изпълните желанието, ще бъдем принудени да употребим содомско наказание“… Взели прошението и тръгнали по големците. На едно място слугата на един големец задигнал едно дърво и изпъдил из портата просителите. На второ място ги предали на полицията, която ги държала един ден и пак ги освободила. Вечерта с наведени глави тия подсмърчали в стаята на Ботйова, който примирал да се смее заедно с другите хъшлаци.

— Бе, господин Христо, какво толкова лошаво беше написано в туй пусто писмо, та комуто го подадохме, с дърво ни посрещна като бесни кучета? — питали двамата сиромаси.

— Чорбаджийска вяра, чоджум! Те са хора проклети повече от турците. Защо ги аз нападам? Защо по-напред тях ще да изколим, когато преминем в България? — отговорил Ботйов. — На̀ ви сега един цванц да си купите хляб, па за втори път да знаете какво нещо са чорбаджиите.

Отношенията между него и хъшлаците били и горещи, и братски, без всякакви задни мисли и планове за лична експлоатация. Той се подигравал с тях, дърпал ги за ушите, осмивал ги, подигравал се, но всичко това било другарски, всичко служело като изражение и следствие на епохата. И хъшлаците считали, че Ботйов е длъжен да ги храни, и той последният от своя страна съзнавал, че му е длъжност да прави това. Той не можел да разбере такъв водител, който да живее богато, когато останалите, които били готови така също да мрат за една и съща идея, да се скитат гладни и голи по улиците. Той изпълнявал на дело онова, което пишел и проповядвал. Ако по сляпа някоя случайност той би имал парите на вуйча си Евлогия Георгиев, то ние сме уверени като две и две четири, че той би събрал всичките гладни и голи и с тях заедно би изял тия пари. Той сам не приемал да отиде и се покланя някому, макар и за известно взаимно възнаграждение, това същото желаел и на другите. Пример няма, щото да е посъветвал някого от многобройните свои гости-хъшлаци, щото да отиде и си измоли работа от някого богаташа. Старал се, доколкото му е било възможно, щото все повече и повече да въоръжава всекиго против доволните и ситите елементи, така щото борбата, която е приготовлявал, да има по-големи успехи, да стане по-отчаяна.

Понякога или че желае да ги махне от главата си временно, или пък от дълбоко униние той правел със своите питомци различни комедии, които служели за забава и нему, и на тях.

— Момчета, пак ви поработи честта, пак ще да ударите кьоравото — казал им той един ден, като се върнал от града. — Евлогия Георгиев имал една мааза с бел-пастърма и няколко бъчови вино. Трябват му десетина-двайсе души да прехвърлят пастърмата и да претакат виното. Който желае изпомежду ви да върши тая работа, няма освен да отиде по-скоро на къщата му. Работата е много добра; отваряйте си очите да можете да турите под палтото и някой бел — да го изядем общо.

Да се претака вино и да се обръща пастърма, това е такава работа за гладни хора, щото цели месеци можат да я работят безплатно. Всичките гости очистили стаята на Ботйова и отишли на къщата на Евлогия. Подир няколко часа те се завърнали с клюмнали уши, изпъдили ги от къщата на Евлогия, като им казали, че оня, който ги учи на подобни магарии, не е по-добър от тях, т.е. нашият херой, делата комуто били познати на Евлогия и на хората му. Но когато ножът допирал до кокала, т.е. когато оставали съвсем гладни, както гостите, така и господарят, всичките оставяли магариите настрана и се залавяли сериозно за работа — да се борят срещу жестокия неприятел. В подобни случаи Ботйов нареждал такава една експедиция, както разказва брат му Стефан. На една малка табличка туряли една-две восчени свещи и малко тамянец, която вземал някой от хъшлаците, най-отвореният, и тръгвал по махалите. Где когото срещне, казва само една и съща фраза: „Бог да прости.“ Повече обяснения не са нужни, защото тамянът и свещите ясно говорят за всичко, т.е. че е умрял някой сиромах, когото другарите му няма с какво да погребат. Ако някой любопитен се обаждал да каже нещо, то било само да се научи кой е покойникът. „Един стар народен българин, който се е бил с турците цели десет години“ — отговарял носителят на табличката. Със събраните пари той се връщал в квартирата на Ботйова; с цялата събрана сума в името на несъществующия покойник се купувало хляб, сирене, мляко, чесън, пипер и други продукти. На другия ден излязвал други със същата табличка, но в друга махала.

Никола Обретенов се случил един път в печатницата, когато съдели едного хъшлака, че откраднал от общата сума на табличката. Едни давали глас: да му удари всеки по един юмрук; втори заявявали: да го заплюят всички и да го изгонят от своята хъшовска среда; трети предлагали съвсем къса процедура: да го обесели с краката нагоре и го оставели да постои 5–6 минути. Подигнала се крамола, всеки си давал гласа, никой не слушал чужди мнения. Дошли до споразумение да се избере съд и той каквото отсъди, то да стане. Тая изборна чест паднала върху нашия херой, Куруто, родом от Джумая, и Нено Христов, който е понастоящем разсилен в Народното събрание. Съдиите завзели почетно място, а виновния изправили напреде им със скръстени ръце. Съдили и отсъдили: дордето дружината вечеря и се весели, той да обикаля из стаята пълзешком и да мече като котка. Друг един път на Ботйов се откраднал револверът. Това не било за търпене: да се открадне на Ботйов револверът все едно било на Карла короната. Събира ги всичките и им обяснява строго.

— Револверът, или всинца ви в полицията ще да предам, да ви бият с волски жили — казва той.

— А бе, бати Христо, как е възможно да стане тая работа? С какво лице ще да те погледнем ние, кому ще да отидем да се оплачем вече, кой ще да ни нахрани и напои? — викали отчаяни хъшлаците.

— Скоро револверът, ще да ви смажа! — викал Ботйов.

— Ох, да го знаеме кой е тоя маскара, жив ще да го опечем, бати Христо! — отговорили хъшовете и рипнали на четири страни из Букурещ да търсят крадеца.

Вечерта още четирима души влязвали в печатницата и влечели под мишци един гологлав човек, краката на когото се тътрели като пребит. Подире им вървели няколко деца от любопитство, а отдалеч ги следял един жандарин. Той направил интервенция на няколко пъти, но хъшлаците му отговорили: „Typografia Domnu Botieff!“.

— Бати Христо, ето го! Тамам продаваше револвера, ние го пипнахме — казали радостно хъшовете, като посочили на гологлавия човек и му сложили такива две мущри в ребрата, щото той изохкал като говедо.

Вечерта пълно събрание, делото ще да се гледа по същество, пак с избрани съдници. Честта пак паднала на нашия херой, но той, като заинтересувано лице, отказал се. Изборът паднал върху Куртя и Илия, двама хайдути овчари с червени вратове, другари на Стоил войвода, и върху Панайот Куруто, бъдещ байрактар на Ботйова. Решили: да го издигнат до три пъти и спуснат на земята, па каквото стане. Няколко души плеснали вече ръце да приведат в изпълнение присъдата, но Ботйов, който до това време се любувал и смял в себе си на тоя трибун, изръмжал и дал своето вето:

— Слушай, вагабонтино! От тебе човек не става. Да се махваш и от печатница, и от Букурещ, да отидеш в джендемята, да се не казваш, че си българин, да не се месиш в никакви народни работи — казал Ботйов. — Хайде, пръждомите! Никой от вас да не се е събрал с него — прибавил той, като се обърнал към почтеното събрание.

— Ах, бати Христо, тия работи ни отчайват нас! Защо не го остави на нашите ръце? — се обадили и въздъхнали хъшовете.

Освен хъшлаците в печатницата имало, разбира се, и други още много, които се занимавали из града със специални занятия: халваджии, пачаджии, бозаджии, кебапчии, джигерджии и пр., но пак се състояли под негово ръководство и наблюдение. Стане заран рано и тръгне да обиколи всичките, гдето така също се намирали по няколко души квартиранти. Влезе в халваджийския дюген например, каже „добро утро“, ръкува се с всичките, ще го угостят с едно парче халва, която той изяда с удоволствие, и си излиза, като каже някоя новина по общото дело и няколко насърчителни думи. Оттам ще да отиде при бозаджиите, пак ще се ръкува, ще седне на скъсаната им рогозчица, ще изпие с удоволствие едно тенеке баш боза и оттам отива при джигерджията и кебапчията. Всички го посрещат с радост и се гордеят от присъствието му. По едно време се зарекъл да не излазя заран, защото се увличал по бозаджийниците и не можел да се върне чак през нощта. Заобикаляли го хъшлаци и от „кажи-речи“ по кръчми и кебапчийници оставал цял ден. Много пъти, тъкмо-що се подаде от окадените тия вертепчета и си отрива още бозата, ето че насреща му някой публицист, учен, дипломат, офицер и пр., който му подава ръка и почват да разискват по някой предмет, а хъшлаците, на които дрипите треперят като перушина, спират се настрана и с гордост гледат как техният другар се познава и с големи хора.

В това същото време, когато той просел своята прехрана с таблички и с тамян, попецът от българската черкова му давал 50 жълтици с условие да не го закача във вестника. А тоя попец е бил твърде джинз Христов служител по нощните приключения. Сиромахът, какво си е той претеглил от Ботйова! Ако би бил в по-отдалечените времена, навярно би прогласен за светец. Ботйов го описва, че вътре в олтара, под престола на спасителя, държал йодоформ… Имало една вдовица, дебела аристократка, която тичала подир Ботйова като обаяна. Давала му 40 000 франка да я вземе за жена. Брат му Стефан, който е противоположност на него, от комерческа точка на зрение, доволно красноречие употребил да го убеди да се ожени за дебелата вдовица, да се види с някоя пара и да си отпочине. За роднината му Евлогия Георгиев няма и да говорим повече, защото казахме вече по нещо. Тоя Евлогия, който се считал първият богаташ в столицата на румъните, той бил за Ботйов едва ли не най-окаяният човек, когото другите хора го имали за пример и се считали за щастливи, ако говорят с него. Ако Ботйов преминувал някога покрай палатите му и кантората му, това не било за друго нищо, освен да го закачи и се подиграе с него.

— Натегна ти вече, натегна! Кога ще да засвири музиката сред двора ти на „вечная памят“? Тогава считай ме за един от присъствующите — казал той на Евлогия.

Ако последният виждал отдалеч своя племенник, то се връщал да го не среща.

Пак негова една роднина, госпожа Н…, казват — жена твърде благородна, управителка в дома на Евлогия, прочута и по богатство, и по щедрост, която би дала на Христа и своята слюнка. Но Христо, освен нея самата като нападаше, не ѝ оставяше на рахат и кученцето. Ботйов е това, не е шега. Когато някой от хъшлаците го питали защо не гледа да се сдобие с роднината си, от когото може да удари много нещо и за вестника, и за оръжие, той отговарял, че чорбаджийската пасмина е като козя краста. Щом им ядеш на софрата, щом им влезеш в къщата, отведнаж, без да се усетиш, ставаш като тях, молепсваш се.

А негово високопреосвещенство букурещкият български владика Панарет Рашев! Колко е той видял и патил от бъдещия свой зет. Какви скандални истории е дигал той отгоре му. Един път без време го накарал да избяга от Букурещ във Виена. Племенницата му Венета, съпруга по-после на Ботйова, разказва, че когато той, дядо Панарет, получавал вестниците на Каравелова, а по-после на Ботйова, три пъти хвърлял вестника и пак го вземал. Вечерта, каквито добри ястия и да имало, той не харесвал нищо.

— Кой пише в тия вестници, българин ли е, или грък? — питала Венета вуйча си владика.

— Едно магаре и един пущ! — отговорил покойният.

Магарето било Л. Каравелов, а пущът — нашият херой.

Ако Венета предложила тоя въпрос на своя капризен вуйка, то не било без причина: тя била влюбена в нашия човек, просто лудеела за него. Запознаванието им станало още по-рано, когато Ботйов бил учител в българската капела, гдето живеела и Венета при владиката. Макар и вдовица, не дотолкова хубавица, млада и от „фамилия“, Ботйов обикнал тая жена за нейния добър характер, за симпатията ѝ към него и към голите му другари хъшлаци. Тайно от владиката тя донасяла сегиз-тогиз нещо за хапвание на момчетата, чорапи, ризи и други помощи, от които се нуждаели сиромасите.

— Горките, живи да ги оплачеш! — казвала тя често, щом виждала Ботйова да яде с другите отвара и чесън. — Кучета главата му да ядат, няма дете, няма коте, очите му ще да изтекат, ако си развърже кесията и даде малко помощ на сиромасите — прибавяла тя на нисък глас, като казвала тия думи, които се отнасяли за вуйча ѝ владика.

Кърпела Ботйова и му перяла дрехите. Един ден му се обяснила, като го помолила да я отърве от тиранията на стареца. Ботйов, който не се скъпял в своите симпатии и чувства за разни непознати хъшлаци, които да нахрани — каси разбивал, само по себе си се разбира, че към Венета, към една злочеста нравствено жена, трябваше да бъде по-щедър. Тя го пленила със своите взглядове към владиката и хъшовете. Още повече, че като наследница на стареца, имала у него пай твърде дебело количество пари, около 60 000 франка. От парите се тя отказала, стига само да склони Ботйова и се ожени за нея. Горе-долу Венета изображавала от себе си настоящ хъш и бунтовник. Нейните чувства за гладните, омразата ѝ към владиката, отказванието ѝ от наследството и пр. били такива доказателства на благородство, щото Ботйов би сторил престъпление, ако я не вземеше. Когато старецът се научил, че се готви подобно нещо, то той бил вън от себе си. Викнал своята племенница и едва ли не я прокълнал.

— Язък за труда ми, за името ми, за богатството ми! — говорел той. — На инат, против волята ми, като напук, само да ме косиш, отиваш да се жениш за оня вагабонтин, за най-големия ми душманин! Ще да видиш от него хаир и берекет? Не, той ще да те държи гладна по три деня, ще те заколи някоя вечер или пък сам ще да пукне в затвора!

Венета останала непреклонна и сватбата се извършила през месец юли 1875 г., когато владиката отсъствувал по Европа. Тя просто избягала от него, оставила богатата трапеза и отишла да живее по бордеите. Със сълзи на очите желаела тя, щото венчаванието да стане по старата мода, със свещеник. Ботйов я уверил, че той умира, но пак не приема да му чете поп над главата, че по принцип и идеи трябва да направи граждански брак с нея; че ако има лоши намерения, то и триста владици да са го венчавали, то пак ще да я захвърли; че най-после неговата честна дума повече тежи от всяка молитва. Венета била вече в капана. Вечерта станало и нещо като увеселение, гдето присъствували и всичките хъшлаци. Играло се хоро, пели се песни и пр. Доктор Странски, съотечественикът на младоженика, присъствувал още и като кум, и като побащима, и като свидетел.

И така, Ботйов запушил комин. Но хъшлаците не искали да знаят; те продължили по старому да бъдат гости на батя си Христо. Венета била задължена да им пере кирлявите ризи. Братът на Ботйова, Стефан, не бил доволен от тоя брак. И в тоя случай той погледнал от практическа точка зрение, искал, щото брат му да вземе за жена такава някоя, която да може да го храни поне. Сам Ботйов чувствувал, че женитбата му ще да произведе реакция в хъшовската среда, та по тая причина той пише на Драсова в писмото си от 26 юни 1875 г.: „… Безпаричието ще да ме принуди да се оженя, за да можа да работя, но недей мисли, че моята шея влиза в хомота. Само един хомот съм можал да нося, и то хомота на Каравелова, с убеждението, че аз принасям някаква полза на народа. А то… пази боже! Тая неделя гладувах два деня, а печатница вече имам, но не казвай никому. Днес съм добре…“

Венета е родом от Търново, гдето била женена по-напред за друг мъж, Дончо Петков тютюнджията, който се поминал, и тя отишла в Букурещ при вуйка си. Тя живее и до днес в Търново, дъщеря е на сиромашки родители.

Бележки

[1] Книга, която бил превел Драсов.

[2] Книга, която превел Ботйов.

[3] Известният на читателите Волов действително по това време за някоя си българска мома Василка, която любела един френец от шуменската станция, беше пуснал в ход комитетските работи, беше излязъл извън границите на предпазливостта. Затова го и арестували.

[4] Стамболов беше по онова време заместник на Левски, А. Кънчев, Узунова и пр.

[5] Обретенов от Русе.

[6] Михаил Греков, познат шарлатанин в комитетските работи, а по-после руски шпионин.

[7] Когато се появил прокурорът в печатницата със своите комисари и жандарми, Каравелов с перото в ръка, несчесан и неумит, както за винаги, незнающи ни една дума по румънски, не ходил и нямал никога работа с полиция и правителство, скочил с перото в ръка и захванал: „Ботйов, Ботйов, моля ти се, вземи работата отгоре си! Вземи я да ме отървеш, аз ме не бива никак за тия работи.“ Ботйов, който се случил там, изстъпва се гладиаторски пред прокурора и му заявява тържествено, че той се намира пред хората, на които румънската земя е дала прибежище да защищават правата на 7 000 000 робове! Устата на Ботйова, които приличали на вулкан, накарали прокурора да го попита как му е името. А нещастният Каравелов стоял до стената с перото в ръка. Не бил той Ботйов, нито пък Ботйов бил Каравелов.

[8] Тоя Адженов е бил действително човек с нечиста душа. Колкото парици спечелил Л. Каравелов със своето перо, дал ги Адженову уж с лихва, но като човек, невежа в комерческите дела, не му взел никакви разписки. Адженов отказа после, че нито познава Каравелова, нито пък е вземал пари от него.

[9] Ония господа, които обвиняват Каравелова, че скрил или предал на сърбите комитетската кореспонденция, можат да вземат акт от думите на Ботйова, че Каравелов, като познат вече на румънските власти, щом се е усещало, че ще става някакво претърсвание, давал кореспонденцията другиму, както сега я е дал Адженову.

[10] Колкото и да питахме, не можахме да научим по какъв повод, с какви средства и сила е щял Л. Каравелов да направи това зло на нашия херой, т.е. да накара влашкия трибунал да го осъди и заточи в рудниците. Може би да е било по въпроса за револверите.

[11] За тая нещастна аритметика читателите знаят вече.

[12] Книгата от Иловайски носи заглавие „За славянското произхождение на Дунавските българи“, превод от руски, стр. 119, печатана в 1875 г. Ние мислехме, че е Каравелов превод, защото е казано на коричките: „Издава дружеството за разпространение пол. знания“, а тя излиза Ботйова. В края е направено твърде важно примечание от него против доводите на Иловайски.

[13] Тоя Петков е бил Панайот Семерджиев, умрял по-после — в 1876 г. — на въжето в Търново. Младо момче, поклонник на теориите и доктрините, предлагал Ботйову неща неосъществими.

[14] Янко Ангелов, ученик по онова време в Букурещ и приятел на Ботйова.

[15] Михаил.

[16] Каравелов.

[17] Данаил Хр. Попов, родом от Плевен, от дълго време търговец в Т. Мъгуреле, гдето се намира и досега. Забележителен е тоя български патриот. Между България, между апостолите на свободата и румънските българи патриоти и Белград — той е бил комисионерът. Кореспонденциите на Левски, А. Кънчева, Д. Общия, на частните комитети с централния и П. Хитова в Белград — Данаил Попов е бил ключът. Който е искал да знае какво става в България, кой апостол где се намира и пр., то е трябвало да се пита Данаил Попов. Тая негова деятелност се простира от 1867–1877 г. Като него е бил още Д. Горов в Гюргево.

[18] Стоян Заимов, който по онова време издаваше в Браила вестник Михал, действително парцалче, гдето се псуваше Л. Каравелов нецензурно. Вижда се работата, че Данаил Попов се е възмутил и е писал Ботйову, та затова му отговаря, че му е „натъркал вече носа“.

[19] Нено чорбаджи, казанлъшки изедник чорбаджия, един от героите на Л. Каравеловата повест „Маминото детенце“.