Захари Стоянов
Христо Ботйов (19) (Опит за биография)

II

Но време минува вече, търпението на хъшовете дошло до своята апогея, известията от всичките румънски градове говорят едно и също, че момчетата са готови; стоката — както са ги те наричали — е прибрана; в Крайова, гдето работеха 40 души, имало вече до десетина хиляди фишеци готови; новините от България валят като град; разпалените врачани чакат на Дунава с талиги да натоварят своите скъпи гости! Но едно бърка още младите и лудите глави, едно ги безпокои и не радва още: где са войводите, где е страшният Тотю, който по онова време значеше нещо като бог? Где е Кекеров офицеринът, когото видяхме с колко дрънчила се беше накичил? Няма Тотя, няма Желя, не се чува Панайот! Кой ще да води младите и неопитните, кой ще да им показва местата и пътя?

— Аз!… Аз ще да бъда ваш войвода, аз ще да ви поведа! — извикал една вечер нашият херой посред едно множество хъшове, които се били събрали и си пукали главите за войводи.

— Да живее нашият войвода Христо Ботйов! — радостно извикали момчетата. — Гдето умреш ти, там ще да умреме и ние!

Нямало що. Против волята си нашият херой трябвало да става войвода, да вземе такава роля в драмата, която не била за него. Нямало що, минутата била важна и тържествена, трябвало така или инак да се помогне на борците, да се тури човек на челото на ония, които търсели главатар и заповедник, а не той тях да търси. Разказват, че той заплакал, когато се научил, че водителите войводи изменили на делото и оставили на поляната младите и неопитни патриоти. Тогава се той решил. Самото време, обстоятелствата и събитията венчали за войвода оня, който за войводство, за хайдушки епос, за байряк и за Стара планина живот, младини, талант и кариера убил. Че той трябвало да мине Дунава, да умре под байряка за право и за свобода — за това не иска и дума, че бил вече готов. Неговият живот, неговото минало, неговото писано, самото му същество най-после са били приготвени така последователно, щото той трябваше да умре под байряк не от своята смърт, а край зелена шумка, при студен извор, между пищението на куршумите. Това е толкова ясно, тъй нагласено и определено, щото всеки стих от огнените му песни, който и да вземем, ще да ни послужи за акт, за документ, за пророчество най-после, ако щете. Завоеванието на един чужд параход сред пладне на чужда земя; тържественото появяване сред тоя параход под развития байряк; даванието команда; плющението на сандъците; заробванието на капитанина и прогласяванието му на негово място; идеята за съчувствието, за трясъка и стресванието, което ще да се усети във всеки град и село от появяванието на тоя смел поход: клетвата и съзнанието, че ратниците под тоя байряк отиват да мрат за свобода и за избавление на роба, и стотина още мисли и въображения, които са се въртели из буйната глава — идеха като строго определено заключение. Невъзможно бе да живее и пише вече Ботйов: за правата на роба, за свободата и за участието на всеки патриот и истински човек в деня, когато въстане робът, ако той беше пропуснал тоя случай и си останеше в Букурещ. Това не може да бъде. Ако признаваме, че той е бил поет, че в писаното и в казаното от него са участвували сърце и душа, то тая душа, която е казала:

Подкрепи и мен ръката,

та кога въстане робът,

в редовете на борбата

да си найда и аз гробът! —

не можеше да живее, вирее и гледа хората. Трябваше Ботйов да умре в борба, борба, тая дума, която е значела за него нещо по-горе от всяка светиня, трябваше той да запечати с кръвта си онова, което бе писал с мастило, трябваше той да умре херой. И умря!

Та думата ни беше нам за войводството, а не дали е щял той да минува, въпрос, който според всичките сведения не подлежи на съмнение. Той е щял да мине като прост бунтовник, може би само писар на някого от войводите. Тежката роля на водител той бил принуден да вземе тогава, когато вече видял, че време минува, а войводите, кекеровци и тотьовци, които си накупили с народни пари всичко, безчестно изменили, отказали да вървят. Един предложил и поискал невъзможно нещо, други искал няколко хиляди франка гаранция и т.н. Най-после и двамата тия господиновци — Тотю и Кекеров — една вечер, когато момчетата щели да тръгват за Дунава, те се качили на железницата и избягали за Сърбия. Това се случило в Крайова. Тогава прогласил той себе си за войвода, защото между всички нямало лице с по-авторитетно име.

Мнозина говорят, че той преминал само да умре, да изпълни един дълг, а не бил уверен положително в никакъв успех. Това не е вярно, това е варварско предположение, ако можем да се изразим така. Да отиваш на акт пръв и последен, акт страшен, който ще да се подписва с кръв; да излагаш на подобен акт стотини хора и да отиваш само за приличие, без вяра, без свята надежда в делото — това го не допуща теорията и практиката на великия и пламенния идеализъм. Не познаваме Ботйова в тия последни минути на живота му, не сме го виждали и не сме говорили с него; но познаваме епохата и нейните деятели и жертви, та можем да кажем положително и за него, че той е вярвал в успеха на делото ако не напълно, то поне за бляскаво начало, че ще да стане работата въпрос, ще се обади Европа, ще да се обърне внимание. Това ще да покажат самите факти на събитията, които ще да изложим оттук нататък.

Новината за провъзгласяванието на нашия херой за войвода в Букурещ, макар и тайна още, но бързо се разпространила във всичките градове и във всичките хъшовски среди. Тайната била съобщена на ухо, само на верните, но нима тия, които били решени да минат под неговия байряк, не са от верните? Тая новина произвела най-добри впечатления — да се изразим съвременно — върху всички. Кой истински хъшлак не познавал Христа Ботйова, кой не му е бивал гост, кой не му е ял хляба?

— А где е Тотю, Желю, Панайот и пр.? — питали един други хъшлаците.

— Те… гдето са те, и аз, и ти би желали да бъдем там! Но с божата воля — ще да бъдем — отговарял някой дипломат хъшлак, който си кривял душата и давал да се разбере, че поменатите войводи са вече в България, в огъня.

В скоро време, щом нашият войвода се удостоил с високата титла, издал заповед до всичките момчета в Румъния да тръгват незабавно и се съсредоточават в следующите крайдунавски градове: Браила, Калараш, Олтеница, Зимнич, Корабия, Бекет и Т. Мъгуреле, гдето ще да чакат втора заповед. Момчетата ще да представляват себе си за градинари; а оръжията и припасите ще да бъдат затворени в сандъци от стока и ще да се предадат по агенции като градинарски сечива: лопати, мотики, тесли, брусове, чукове и пр. Тоя демонстративен план — да се плени един от австрийските параходи и под австро-маджарско знаме да пренесе по Дунава нашите вън от законите хора — има много поклонници. В своите изследвания да се добиеме до истината ние сме имали случай да чуем най-малко от 25–30 души, които са се препоръчали за автори на тоя план. Всеки казва, че най-напред в неговата глава се е родила тая идея, той я предложил в такова и такова събрание, той написал или съобщил на Ботйова, която се разискала и приела, и пр., и пр. Христо Ц. Бръчков, един от деятелните и ревностни патриоти в Свищов, за положително уверява и настоява да се признае, че той, като се срещнал в Зимнич с Ив. х. Димитрова, внушил му тая идея, че другояче е невъзможно да се мине Дунавът освен само с австрийски параход. Няма защо да не вярваме, че това не е било така, но друг въпрос е да говори човек в Зимнич с Ив. х. Димитров, а съвсем друг е с войводата на тоя поход. Ив. х. Димитров не стана другар на Ботйова, не беше от неговите приближени хора, та е и въпрос още дали е той знаел тайната и плана при всичко, че беше със същия параход, тайна, която се строго пазеше. Твърде е вероятно и възможно, щото едновременно тая идея да била е изказана от мнозина; но ние видяхме от разказа на Ив. Андонова, че още през зимата, в месец декември, нашият войвода е бълнувал за параходи, да превзема Свищов и да пренася населението в Румъния.

Освен това самото приключение с парахода по своята демонстративност и трескавост е била и по сърце, и по душа на Ботйова, да се чуе, да прегърми по четирите краища на Европа, че еди-кой си войвода, еди-коя си дружина, в името на еди-какво си за права и за свобода на роба, по тоя или оня начин е успяла да се прехвърли в своето отечество. И епохата, в която е заробен Радецки, и настроението на неговия завоевател са лика и прилика. Без Радецки драмата би била куца, Ботйов би бил мършав и без съдържание.

Н. Обретенов обажда, че около 10 или 12 май, т.е. 4–5 деня преди заминуванието, Г. Апостолов се върнал в Бекет от Букурещ заедно с М. Цветкова. Те донесли в тоя град новината, че Ботйов е избран и прогласен от букурещките хъшлаци за войвода и че минуванието ще да стане с параход. Имало събрание, гдето присъствували още Ванков, Горов и други и гдето се предлагали различни планове, като излизанието на Свищов, разделението четата на няколко отделения и пр. Най-после Ботйов обявил окончателно, че неговият план е тоя, който и извърши. Много призвани, малко избрани. От толкова чети, от 5–6 байряка, които едновременно трябвало да поздравят българския бряг на разни места между Видин и Тулча, верен останал само байрякът на нашия войвода, само героите на Радецки.

Бюджетът на четата, или по-добре разноските за нейното въоръжаване, се дължи на разни статии и параграфи. Най-голямата е помощта на кишиневските българи, внесена от Ив. Иванов и П. Календжи; на М. Цветков из Враца, от лойта и пастърмата на турчина; от крайовските българи и пр. Ние притежаваме и баланса, който намерихме между книжата на Д. Горова и който гласи:

Това оръжие е било от разни системи, а именно: до 35–40 иглени пушки, кавалерийски и пехотински, от разнообразни системи. Останалите били белгийки, с капси, каквито имаха турските заптии. Всяка пушка имала до 300–400 фишека. Револверите така също били от различи системи, но най-много от ония, наречени Кайсер, по-големи от „Смита и Висон“, от калъпа на така наречените „черногорски“, но и от долно качество. Студеното оръжие се състояло повече от тесаци, но имало сабли и ножове. Униформата така също е била пъстра, в най-широка смисъл на тая дума. По-богатичките и по-мераклиите хлапета направили си униформи, каквито им скимнало и каквито намерили: кавалерийски, гвардейски, жандарски, парадни, румънски, руски, хъшовски и пр., и пр., като смесили всичките чинове от генерал до солдатин, които знакове не че били пълни, а само в ръкавите, яката, раменете или в шапката били запазени, така щото мнозина имало от самия войвода по-добре облечени.

Не само планът бил вече строго определен, но мястото и посоката били избрани. Точката на излизанието — Козлодуй, а посоката — Враца. Причината на това, т.е. да не излязат на Свищов, Видин или другаде, била тая, че Враца заедно с околността си според сведенията от Заимова била готова да въстане или пък въстанала. Отдавна в Румъния между хъшовските среди имало такива известия, че врачани ще да дойдат с кола да срещнат на Дунава своите гости и братя. Ето две писма от врачанския апостол Заимов:

Враца, 24 априлий 1876 г.

Братия в Търново!^[1]

Първо и последно идем да ви кажем и да ви кажем, отберете ни, че 11 май няма да мине без пукот на пушки в този окръг, да дойде и сам Александър да ни каже, че трябва да се чака, няма да се слуша, думите ни се говорят от разпалени мисли и истинност в делото, отберете ни, ще се бунтуваме тогава (т.е. на 11 май — р.). За по-голяма увереност окървавяме писмото със собствената си кръв — знак на истинността, че ще осветиме 11 май с народни байраци — бунт и бунт! Отговорете с депеша: „Ще предадем стоката на търговеца по вадето.“ Тази депеша ще да ни увери, че и вие сте на същото мнение. Писахме на панагюрците същото: отговориха ни, че първи (май — р.) няма да минат; пишат ни още, че и вие сте на тяхното мнение.

Горната депеша ще да се удари на тоя адрес: Хаджи Ангелаки Димитров. Поздравлявам ви последен път, в Стара планина ще се видим.

Двигател на бунта в Западна България

С. Заимов

За уверение се подписвам със собствената си кръв

С. Заимов

Народът. Няколко подписи (няма ни един — р.).

Братия във Влашко!

Новината е голяма. От голяма важност! Бунтът пламна в Панагюрище. Бенковски и Волов се уловили; народът напада на правителството, избива чиновниците, разсипва правителството и ги изваждат. До днес бунтовниците казват да са до 6000 души. Един табор от 600 души, от София, е отишел на бунта. Само 600 души са били в голяма София и тях са пратили там. Телеграмите и железниците са пречупени, пътищата са строго завардени от бунтовниците.

Тия сведения са взети от вярно място. Човекът, който ни съобщи новината, бил е в София. Очевидец на отиванието на табора слушал за бунта в Панагюрище. Човекът е от първенците ни.

Нам не остава друго нищо, освен да дигаме и ние. Братия! Скоро, че скоро стоката^[2] проводете. Тука всичките до един, и до един наистина, от богатите вземаха живо участие в работите ни. Пари доколкото събера, до пет-шест дни ще ви проводим. Проводихме хора за стоката, молим ви скоро им я предайте, няма да чакаме повече от 5–7 май, ако и да бяхме се обещали до 11. Чакаме! Хора без оръжие не проваждайте, такива юнаци се намират в народа.

С. Заимов

Комисията

26 априлий 1876 г.

Тия писма са ясни и без наши коментарии. Те свидетелствуват доколко е трябвало да пламнат българските патриоти в Румъния от тяхното прочитание. Авторът им, апостол в сърцето на България, главнокомандующи, както бяха всички апостоли, сече и хвърля с диктаторски тон, когато му скимне, тогава ще да подпали огъня и срути Турската империя. В друга епоха и с по-спокойно разсъждение и изучавание работите всеки би забележил, че тоя главен двигател на въстанието в Западна България е прост лафчия и нищо повече, защото сам известява, че огънят е пламнал вече в Панагюрище, пътища и телеграфи са завардени от бунтовниците, войската е смутена, а той стои още и мъти яйца във Враца. Както и да е, но мнението на патриотите в Румъния е било твърде високо за Враца, за нейните бунтовници и апостоли, ето защо и за там решиха те да тръгнат. Имало хора, които се усъмнили в думите и фразите. Прокопий Дянков разказва, че когато се решавало вече да стане минуванието на Козлодуй — Враца, Сидер, тоя стар и горещ патриот, който предлагал Свищов — Търново да премине четата, заплакал.

— Помнете ми думите, Заимов е слаб човек, няма да направите нищо — казал той, но никой не го послушал.

Страшна била деятелността на нашия войвода, когато наближили да тръгват. Той ходел деня и нощя, ту пушки и припаси да откупува и приготовлява, ту момчета да настанява и упътва, ту други разни работи да нарежда, които пред един подобен поход не били една-две. Както споменах вече, домашните му разказват, че той се бил забравил вече, нито яденето му било ядене, нито спането му било спане. Преди да тръгне, пред вид да събере по-голяма чета, потърсил източници, които по онова време по само себе си се разбира, че не можеха да бъдат от легален фонд.

Татък нейде към румънския градец Къмпина има богат манастир, парите на който били мухлясали, от един век не били виждали божия свят. Там щял да се потърси източникът, там щял да похлопа хероят от Радецки. И много лесно; планът бил горе-долу такъв: той сам ще облече униформата на полицейски комисар, а бъдещият му байрактар Куруто и още 5–6 души от неговите верни хъшове ще да бъдат жандари. Ще седнат във файтони и ще да влязат в манастира официално като правителствени хора. Той ще да има думата. Ще прочете формално предписание, че централната власт го накарва да отиде и обискира речения манастир, в който според най-верни сведения имало вътре една компания, която се занимава да прави калпави пари. Тогава в името на закона и на правителството ще да покани отците да си отворят всичките каси. Какво ще става по-после, читателите се догаждат. По нямание време страшният план бил отложен.

Не забравил той да свърши и някои свои частни работи, да направи нещо за стара майка, за жена, а най-главното за своето чедо, което се вижда работата, че много е обичал, поетически. Па е имало и защо: това негово чедо, което и до днес живее и е вече мома, дотолкова прилича на своя баща, щото, който не познава последния, нека гледа него. Два деня преди тръгванието си той отишел в съдилището Ilfov и заявява, че детето е негово, с жена си Венета е венчан граждански. Вечерта станало едно събрание в хотел „Каракаш“ от комитета, в което било постановено, че в отсъствието му комитетът ще да плаща по 100 франка на жена му и на детето му; а в случай че той падне убит — пенсия. На другия ден доктор Странски кръстил малката дъщеря на войводата, като ѝ турил името на баба ѝ Ботйовица — Иванка — и останал неин опекун. Всичко това се вършило тайно повече от жена му Венета.

Сега вече Венета си обяснява всичкото негово поведение преди заминуванието, но тогава не можала да се сети. Няколко деня преди той да ги остави, често ходел из стаята с бързи крачки, ту умислен, ту се спирал да крои и планира нещо, ту пеел и декламирал. Отивал в дъното на стаята и се изправял към гърба си на собата и почвал:

Жив е той, жив е! Там на Балкана,

потънал в кърви, лежи и пъшка

и пр.

Най-силно извиквал, когато дойдел до куплета:

… Но млъкни сърце!

Тоз, който падне в бой за свобода,

той не умира: него жалеят

земя и небо, звяр и природа

и певци песни за него пеят.

От собствените свои думи, от собственото свое произведение той дохождал във величествено и пламенно настроение, щото и домашните му се наелектризирали, и те хвърчали с него заедно под небесните пространства.

— Е тъй, и ние си оставяхме работата и се захласвахме в него — говори Венета.

Един път той бил отишел толкова надалеч в своето въодушевление, щото като свършил, като си снел очите, та погледнал наоколо си, на обикновените смъртни предмети, попитал:

— А где е Боян?

Боян не бил твърде далеч. Той стоял свит в кьошето и зяпал батя си Христа, който приличал в това време на разиграно море.