Захари Стоянов
Христо Ботйов (13) (Опит за биография)

VII

Оздравял Ботйов съвършено от своя тифус, стъпил пак на юнашка нога, събрал си силите да запее пак със своята Дума, но едно го бъркало, едно му не достигало, лисица му минала път: парици нямал. Дядо Паничка, печатарят му, се борил наполеоновски с пустата сухоежбина; а Киро Тулешков, словослагателят му, се кокорел оттатък Дунава в турския град Мачин, пратен на заточение за примерно поведение и тих, спокоен живот! До десетина-петнадесет души гладници — българи, руси, евреи и други вери — влечели се подир Ботйова като мъгла и викали: „Хляб, бае Христо!“

Тая епоха от живота на Ботйов, както ще да се види, после преставанието на Думата е една от най-мрачните, отчаяните, авантюрните и пропадналите. Ние се чудим, като я изучаваме, как той е можал да изплува от нея, как не е станал пияница, комарджия, контрабандист; не са го намерили удавен на дунавския бряг или изпратен до живот във влашките тузли? Чудим се. Само неговият железен характер, неговата твърда воля и яка натура му са спомогнали да го видим подир година-две пак редактор, пак поет, обществен деятел и завоевател най-после на Радецки. Казахме вече, че после поражението четата на Хаджи Димитра и Стефан Караджа в средата на българските хъшове в Румъния настана реакция. Ботйовата буйна фантазия не искала да се склони пред фактите и събитията. Той кроял и измислял планове, уверявал, че една чета, по-голяма от Хаджи-Димитровата, ще да може да направи чудеса отвъд Дунава. Веднъж тая идея заседнала в главата му, той издал приказ по кръчмите и градините, че където има гладно, голо и недоволно, да се стяга за напролет. Все по това време, прочут вече от своята Дума, галацките българи го избрали за свой представител в Браилското „книжовно дружество“, гдето той развил с удивително красноречие най-жизнените въпроси и цели на това дружество. Деня заседавал в дружеството, разисквал въпроси за прогрес, наука и литература, вечер, щом се мръквало, тръгвал по затънтените кръчмички да прави съвещания с хъшлаците комити.

По само себе си се разбира, че всичките авторитети от хъшовската среда, до най-долния, едногласно се изказвали, че се трябват пари. Без пари оттук дотам не можат те мръдна; а останалото от задачата им като: преминувание, купувание оръжие, успехи по Балкана и пр., и пр. били море до коляно. Ботйов станал и казал официално, че за пари няма какво да се грижат, то не е тяхна работа, те са готови. Това той казал официално, а в себе си сам знаел, че другарите му имали пълно право, защото и той сам не бил ял от няколко деня. Какво да прави? Подир много мисления как да поддържа духа на ония, за които мислел, че те ще да спасят България, решил да се възползува от чуждото злато. Тъкмо по това време той разнасял по хъшовете в Браила едно писмо от Левски, в което му пишел така: „Българският народ отдавна престана да е рая на султана. Той слуша мене, готов е всеки час да дигне революция, но где е оръжието му? Пари и пак пари. Който намери пари и въоръжи българския народ, той ще да бъде най-големият патриот. Ето защо ти недей спа, но намери злато във влашката и руската земя, по който начин можеш…“ Ботйов пламнал от това писмо, писано от патриарха на революционерите. Той разсъждавал така: да обера един богаташ, ще да положа известен риск, когато той, за да спечели своите пари, без всякакъв риск ползувал се е само от подлости, грабил е хората не за някаква си идея, за общо благо, но да даде на дъщерите си по-голяма зестра. Той е разплакал много вдовици и сирачета. Напротив, аз съм съвсем противното. Ако има 5000 жълтици, ще му взема само половината, ще го увредя, щото наместо да си направи къща на три ката, ще се задоволи само с два, от което българският народ няма да изгуби нищо. С тия пари аз ще да направя чудеса. Ще купя пушки, които ще изгърмят за българската свобода, за щастието, за роба. Ще да дам тия пушки на хора, които ще да отидат да умрат за доброто на другиго… Като тръгвал Ботйов от тая точка, естествено е, че неговото дело се явявало не само простително, но и едно от най-благородните. Той се решил да обира…

Заедно с него ние няма да се посвеним от читателите си да изложим всичките негови подвизи по тая част. Хора като него, като Раковски, Левски, Хаджията, Караджата и пр., които самото провидение е определило да помагат на слабите, да умрат за свободата на другите; които са си продавали и кирлявата риза от гърба за великата идея, такива хора трябва да направят изключение от общия кодекс. Те и техните дела са неподсъдни на общите съдилища за обикновените хора. Тях ги съди по-висша инстанция — историята. Хора, които са можели да бъдат най-щастливите на тоя свят, а са лягали и ставали с последните сиромаси и са си давали на тях, както казахме, щото са имали, с подобни хора ние, обикновените, не можем да се сравним. Позорно, осъдително и безнравствено е за ония кални и мазни същества, които са крали и убивали за собственото свое гърло, за увеличение капитала си и зестрата на чедата си.

Тоя свой план Ботйов съобщил само на най-изпечените и верни хъшове, които били в същото време достойни за тая работа. Тия негови другари били: две калоферчета, наречени Дишката и Кьосето, Стойно Троенчето, Иван Дългият, Киро Тулешков, тайнственият комунист Флореско, А. Шапченко и още едно малорусче, избягало от Киевския университет. С тия последните иностранци Ботйов имал особени цели и планове. Велико Попов участвувал един път в събранието им и чул, че тия цели били следующите: да се съставело едно социалистическо-хъшовско общество от българи-емигранти, което да имало своя печатница, свой орган, библиотека, програма, устави и пр. Да влезело в съобщения с другите социалисти и конспиратори по Европа, в програмата на които можело да влезе и освобождението на България. Флореско предложил и настоявал да се приеме, щото за тая висока и благородна цел да се употребят простени и непростени средства, да се не обръщало внимание на подлите буржоазни морали, да се гледа на тяхната плячка, наречена собственост, като на кражба, ограбена и отнета хайдушки от сиромасите. Ботйов се съгласил и одобрил това мнение, а после се впуснал да идеализира доколко полезно ще да бъде това общество. Подир два-три деня една вечер, когато В. Попов си влизал в квартирата, достигнал го Ботйов и с някакво си унижение поискал му един-два гроша да си купи един хляб и маслини, защото от два деня не бил ял. По това време той не бил още интимен с В. Попова. Тоя последният, учител в Галац, най-учтиво го поканил да отидат и вечерят заедно на гостилницата.

— Имам и другари — отговорил Ботйов.

Подир един час нашият херой влизал в една кръчма с хляб под мишницата и книга с маслини. На една маса седели пет-шест души одрипани емигранти. Ботйов ги напсувал най-напред, а после сложил маслините и разчупил хляба напреде им.

— Господ живот и здраве да ти дава, бати Христо — казали те и заедно с батя си Христа се навели върху скромната вечеря.

Ние казахме на едно място, че когато Ботйов живееше през 1869 г. във воденицата, е водил най-буен живот. Но подир спиранието на Думата, през 1871–1872 г., той излиза вече съвсем от пътя, става нетърпим в очите на всичките хора освен на хъшовете, на Флореска и други. В 1869 г. той беше отчаян скиталец, но пасивен. В 1871–1872 г. той става вече активен, пищят от него двата крайдунавски града Браила и Галац. В кръчмата на някого си Софийски в Галац случайно Ботйов се запознава с някого си румънски младеж, доволно чисто облечен, който се препоръчал, че е бивши прокурор, но пострадал и отчислен за своите убеждения, че бил демократ, против чокоите и богаташите. Като видял вече, че за него няма живот в тая Румъния, земя на подлостта и на благородния грабеж, стягал се да заминува за Америка, гдето имало настояще братство и идеално право. Ботйов, който и под земята търсел протестующи елементи, зяпал в устата на непознатия страдалец за идеи и убеждения.

— Но имам на ума си един план, който мисля да изпълня, па тогава да тръгна — казал тайнствено непознатият и се огледал наоколо си. — Тоя план е да туря на ръка златото на някой разбойник аристократ, което според мене е нещо простително — пришепнал непознатият на ухото на нашия Христа.

Това било доволно. От тая вечер Ботйов и непознатият бивши прокурор се побратимили за взаимни действия. А знаете ли кой е бил негова милост бившият прокурор? Нико Георгеско, познат вече на българските читатели по-късно по своите действия в Стара и Нова Загора.^[1] И започнали вече борба срещу буржоазната собственост, която се нарича на комунистически език кражба. При Флореска, Шапченко, Кьосето, Дишката, Троенчето и пр. присъединил се и Нико Георгеско. Научили се, че в Мачин имало някой си турчин митничар, който имал няколко хиляди лири и живеел усамотен на края на града, до Дунава. Нощно време, когато Дунавът бил замръзнал, дружината минала в Мачин и сполучила да влезе в жилището на турчина. Мъчили го, търсили лирите, но напусто. Кьосето и други искали да заколят жертвата, но Ботйов го запазил. В къщата му намерили много тютюн, на денкове, за които разсъдили и намерили, че струва да се вземат и пренесат в Браила. Всеки задигнал по един денк, а някой имало, който взема и по два. Но когато наближили града, напада ги румънският караул. Бяг, кой накъдето види и кой както може да хвърли денка. Никакви следи се не открили.

Но станалото — станало. Трябвало да се пристъпи към други, по-реални предприятия, Флореско и Георгеско си имали грижата за приготовлението на инструментите, с които ще да чупят и режат врати и каси. За нашия герой оставала командата. По верни сведения научили, че в касата на един румънски търговец, който продавал каси, имало до 30 000 наполеона. Търговецът живеел в Галац, следователно и дружината отишла там. Щом се прибират хората от чаршията, нашите търговци спущат котва до вратата на магазията. Тая врата била дотолкова здрава, щото дордето я разбият или прережат, минало се среднощ. Понеже търговецът, както казахме, бил продавач на каси, то пред дружината се изпречил океан — в коя именно каса са парите. Георгеско решил задачата. С малко фенерче в ръка, като биволско око, той отивал при всяка каса, която чукал с пръстите си, като кога се опитват узрелите дини. „Тая е тя“ — казал той и дружината се налепила около показаната виновница, която като легнала на земята, червата ѝ се обадили със своя нежен глас и вдъхнали сила и живот на борците. Касата с парите били вече в своята агония, когато започнало да се чува нещо шум отвън. Проводили едного да види какво е, той не се върнал вече. Проводили втори, също. Отишел най-после сам Ботйов. Щом надникнал от вратата, повече не му трябвало вече: било се съмнало и хората си отваряли наоколо дюгените. Той се върнал и извикал на останалите, които режели и чупели още, да бягат, като им казал, че сам господ ги наказал. Всичките търтили да бягат, но Георгеско се залепил като пиявица от студено желязо, не иска да знае. Ботйов го опъва за дрехата, а той си забива ноктите в жертвата.

— Бягай да бягаме, че се съмна! — говори Ботйов.

— Остави ме, братко, остави ме по-добре тук да умра, отколкото да излязвам с празни ръце — отговаря Георгеско.

Най-после излезли и господарят на мазата влязъл. Щом той съгледал своята любима каса повалена на земята и проядена от едната страна, изревал, колкото си може, и паднал пред вратата в безчувствие.

Разтичали се съседи — кой за полиция, кой за доктор, кой да помага лично на пострадалия, — цялата чаршия блокирала в късо време мястото на престъплението. Появил се и прокурорът със свойствената на чина му важност. Примъкналисе издалеч-издалеч и нашите хора — Ботйов, Георгеско, Флореско и други, — отишли да гледат и те своето дело. Почнало се опис на веществени доказателства, оставени от нашите, като: инструменти, кърпи, бастуни и пр. Трябва да забележим, че тук Ботйов си забравил шапката. Щом прокурорът я взел в ръка и почнал да я обръща насам-натам, в. Дума искочила изпомежду. Всичките любопитни се втурнали да видят дали тоя вестник няма да открие разбойниците. За да излезе Думата на мегдан, причината била твърде проста и обикновена. Понеже шапката на Христа била голяма, той напъхал един брой от вестника отвътре. Като видял своята шапка, а най-повече любезната си Думица, Ботйов изтръпнал и си стиснал юмруците да отдраще измежду навалицата, дордето е рано.

— Чакай, недей става дете! Ако ти си издавал вестник, то аз съм го турил в шапката си — сбутал го и му прошепнал Георгеско.

Ботйов се спрял. Като се свестил стопанинът на мазата и отворил касата, от която започнали да вадят торбите с наполеоните, то Георгеско избъбрал:

— Дръжте ме, че ми припада!

— Ах, разбойники купци! — казал Флореско.

— Нещастна била България! 5000 души можех да стъкмя с това злато — казал най-после нашият човек и изчезнал с дружината си.

В същия ден В. Попов сварил Ботйова на едно търговско кафене, гдето се надпирал с един влашки учен на генерацията на румъните в настоящо време. Румънинът говорил, че инженеринът, който е правил моста на Траяна върху Дунава, бил коренен жител на града Т. Северин. Ботйов възразявал, че в жилите на настоящите румъни тече най-много българска кръв, че културата им е славянска. На тръгвание румънинът се простил с Ботйова твърде ласкаво, като казал, че му е приятно да спори с такива интелигенти и благородни хора, какъвто бил противникът му!

На втория или на третия ден Ботйов заедно със своите артисти пак се завърнал в Браила. С него заедно поискали да вървят около 10–15 души други хъшове, които знаели, че около него все ще да се намери хляб поне един път на ден и между които той минувал вече за авторитет и техен защитник. Купил им за няколко цванца хляб и им казал да чакат и не тръгват наникъде без негово знание. Реформирала се, наредила се и се приготвила смесената дружина за нови походи. Ако румънската полиция била малко по-добра, тя би забележила, че има нещо, защото в това време Ботйов бил облечен с нови дрехи, в кръчмата на калофереца край града няколко вечера се осъмвало с песни и с игри; много хъшлаци, които се влечели по улиците като пребити, сега вървели с вирната глава. Това нещо било, че дордето стане готов новият поход, Ботйов се ударил и на паракенде, т.е. на дребна търговия. Един руски скопец, който продавал икони, Ботйов се запознал с него и го викнал да го заведе дома си уж, да си купи фамилията му няколко парчета. Скопецът бил възхитен, че се срещнал с човек земляк, който му говорил езика. Като вървели из една тъмна улица, Иван Дългият натисва скопецът изотзад, у когото намерили около 500 рубли. Ботйов набързо сграбил половината и ги върнал на стопанина им, за което по-после го осъждала хъшовската среда, че не правел добро. До вечерта още рублите били сортировани между гладните хъшлаци. Ботйов си купил само едни дрехи, а десет рубли оставил на кръчмаря, като му поръчал пред свидетели, че тия пари ще да ги даде само тогава, когато види някого от тях, че не може да говори от глад.

Тежката артилерия била готова вече да настъпи в пълен състав. Най-напред пострадала касата на браилския гражданин Скарлат Стратович. Желязната каса се разбила твърде сполучливо, но напусто. Намерили вътре много часовници, залог, види се, но часовник можеш ли продаде? Пари имало, но слаба работа, само за цилиндър на Георгеска и храна за Ботйовите адютанти на два-три деня. Второ жребие паднало върху касата на някого си Коста Василев, който бил заклет враг на емигрантите. В тая каса съвсем силно духал вятърът: 50–60 франка, само гологани, намерили и един запис от 1000 наполеона, който бил оставен от братя Симови. С гологаните си напълнили джебовете и си излезли почтено, като ревизори.

Трябва да кажа, че и тия нощни обири на Ботйова са били достояние на всичките му малко-много приближени. Той не ги е криел от никого, на всички ги е разказвал с най-дребните подробности, считал ги е за нещо обикновено, за негова длъжност. В. Попов, който го е наблюдавал най-внимателно, разказва, че когато разбили първата каса с Георгеско, който режел най-много, то Ботйов бил на другия ден във възхищение.

— Той е гений, той е талант, той е човек за обичане! — говорел Ботйов пред двама-трима души. — Ако вие го би видели как той се приближава до касата с генералско хладнокръвие, как си поплюва на ръцете и как реже желязото като прясно сирене, то би го целунали. Велик човек! Рядко се раждат подобни личности.

В Браила живеели някои си сливнелии, братя Симови, богати търговци. Ботйов изпитал, че около 1848 г. покойният Раковски ограбил един влашки капитанин. Взетата сума, която била около 5000 жълтици, останала на хранение в поменатите братя, с която си накупили мошии и хотели, станали страшно богати. Тук закипяло и някакво си отмъщение в гърдите на Христа.

— Това е светотатство — да се тури ръка на хайдушка и хъшовска мъка, приготвена за велики цели! — извикал той.

Ботйов, Флореско, К. Тулешков^[2] и др. написват на П. Симова безименно писмо, в което му се обаждало, че той трябва да им даде 1000 жълтици, като му и определили място где да ги остави. В противен случай ще играят ножовете. П. Симов връзва в една кърпа 700–800 гологани, виква полицията, оставя парите на показаното място и се скрива отстрани с жандармите. Едно копеле, търновче, слуга в кръчмата, гдето се писало писмото, прислушвало, когато се кроял планът, разбрало всичко и осъмнало на мястото, гдето щели да се донесат 1000-та лири, т.е. преварило майсторите. Тъкмо-що посегнало с разтрепераната си ръчица да поеме кърпицата, пушките на доробанците се запрегнали и насочили върху му със заповед да се не мърда от мястото си (това място било край града). Хванали го. Бой! Ама какъв бой? — На скъсване.

— Олеле, майчице, не съм аз крив! — викало хлапето.

— Кой, казвай! — питали жандармите.

— Бате Христо писа писмото — говорело момчето.

— Кой ти бате Христо? — пита любопитната полиция.

— Оня, който пише вестници, който хортува много и който храни хъшовете — обяснявало пустото му копеле.

Бате Христо помирисал и осъмнал в Галац, в тавана на българското училище при В. Попова. Потърсили второстепенните автори, всеки мръднал, наш Киро Тулешков останал да дава джевап. Търколили го в дранголника. Питат, следват, експертиза правят — а Киро не е вчерашен, мълчи и протестира, но уликите си били улики. Стоял Киро ден, стоял два, минало се десет, прехвърлило двайсет, станало месец и половина. Когато Киро се бил вече отчаял, че никой от приятелите му не го забиколил да го пита гладен ли е, жаден ли е; че на тоя свят няма и братство, ето че го вика прокурорът и му казва, че той е невинен човек; никой не се тъжи за него, но понеже е без местожителство и занятие, ще го проводят да се поразходи до Мачин, един вид деликатно заточение, а после, като се позабрави работата, пак нека се върне. И действително, Киро бил пратен под конвой в Мачин и пак се завърнал живо и здраво подир няколко деня, без да му придадат турците политическо значение.

Каква била работата. На Ботйова домъчняло за Кира, който изплащал в пушкарията повече неговите грехове. Става една вечер и с последния параход влиза късно в Браила. Скрито и предпазливо от полицията и от граждани, без да се яви някому, прескача в двора на П. Симова, свива се тук-там покрай стените и чака сгоден случай. Тъкмо посред нощ той почва работа, като пробива стената на дома, колкото да влезе. Пробитото място било някакъв си килер или готварница. Подпира се на ръцете си и си пъха главата най-напред. До кръста бил влязъл, когато го ухапва за носа такова едно неизвестно животно, щото той от болести, от сюрприз и страх като смок се дръпва наназад. Помислил, че може да е и човек, и куче, и котка, и змия най-после. Неизвестното животно издало някакъв си глас, когато го целунало, но той не можал да разбира тоя глас. Нищо не последвало. Да било човек, щеше да се дигне гюрултия. Почакал отстрана с револвер в ръка, пак отишел да надникне в дупката на стената. Опитва отдалеч с ръката си, пак го убожда нещо, пак шум и движение на някаква си твар, но какво е? Ето трънливият въпрос. Най-после разбрали се приятелите. То било страшен неприятел: една квачка, насадена в едно сито да мъти яйца! Обърната с гърди към неприятеля, пази Термопилския проход с всичката си сила и каканиже на тревога. Пипва ѝ Ботйов крехкото вратленце и го усуква няколко пъти на бурма. Като стъпва на юнашкото ѝ тяло, чрез много вратца и врати изписва се вътре в салона. Толкова дебнешком влязъл, щото нито слугите го усетили, нито стопаницата на Симова, която спала в своето легло през всичкото време. В леглото си бил и П. Симов. Като мълния, като душегубеца архангел Гаврила се приближил той до него с гола като змия кама в ръката.

— Заклан си като пиле, ако мръднеш, ако извикаш и ако се противиш! — казал той хайдушки и стиснал за гушата Симова с едната си ръка, а с другата, в която била камата, надвесил я над гърдите му.

Симов примрял, сънувал, а после се вече събудил и погледнал на своя нападател.

— Аз съм Христо Ботйов, аз ти написах онова писмо, ставай и ме заведи при касата си с парите — пришепнал той на жертвата решително и разтреперано.

Симов се дигнал по бели гащи и на кокили. Поискал вода, но Ботйов го хванал за косите. Завел го при касата — няма ключовете. Върнал го назад, минали много стаи, бъркали тук-там, набутали сноп ключове в едно чекмедже, тихо и безметежно отворил Симов касата със своята собствена ръка, па погледнал Ботйова в очите. Злато от всичките държави лъснало напреде им, пламнало като жарава, Ботйов го похванал с ръка, като че милвал малко дете, и се обърнал към стопанина му:

— Е, как си, приятелю? Не съм ли аз сега стопанин и на живота ти, и на богатството ти? Не можа ли аз да обера всичко и да изляза, да стана Христо Чокоинът, да ме кани прокурорът и префектът на угощение? А за да ми бъде работата чиста, ей тука да те заколя, заедно с жената ти, слугите ти и кокошките? Ако ме хванат, като имам тоя боклук — златото, — като дам на прокурора и на префекта една четвърт — ще изляза от ръцете им ангел? Признаваш ли, че аз не съм разбойник, че своята чест и достойнство не ги трампя с десет твои каси?

— Моля ти се, господин Ботйов, искай каквото желаеш! — казал Симов и клекнал на колене.

— Аз не искам нищо, аз съм ти господар! — отговорил Христо. — Има едно българче, затворено от 40 деня по твое желание. Утре рано да отидеш при прокурора, да кажеш, че анонимното писмо ти било писано на шега от един твой приятел; да занесеш и дадеш на затворения няколко жълтици, че от глад мре; и каквото си видял тая нощ, само ти, аз и отворената ти със златото каса ще да го знае… Ако не изпълниш едно от горните условия, градът Браила ще осъмне една заран и ще се пита: „Где беше къщата на П. Симова?“

Но где Ботйова? Вчерашен ли е той? Щом си излязъл от дома на П. Симова, през нощта още тръгнал за Галац по крака да свари и се крие в българското училище. Киро Тулешков му изпитал свърталището и незабавно се отправил да го търси. Той го намерил в Галац в такова мизерно положение, щото сам се отчаял вече от по-нататъшни действия с него.

Намерил го по пладне, че спи. Говори му, пита го, а той отговаря на десетте една.

— Нова икономия открих аз, Киро, та затова не ти говоря — казал той. — Намерих, че колкото човек говори повече и се движи, толкова повече го хваща глад. Затуй съм се решил да спя денонощно и да бъда скъп на думите си. Ето ме, два деня как не съм ставал. Туй, което се казва хляб, ястие и пр., почнах да го забравям. На приятеля (В. Попов) говоря, че съм болен, когато дойде да ме вика и кани за ядене…

И тая „нова икономия“ в областта на глада после 5–6 деня от приключението в дома на Симова, гдето той бил господар, гдето зеела напреде му отворена каса с хиляди наполеона! В това време живееше в Галац и неговият роднина Евлогий Георгиев, познат вече на читателите по своето милионерство. Ботйов не знаел в коя улица му е къщата. Нещо повече. Евлогий се научил, че роднината му се намира в Галац и прави нови теории върху глада. Изпратил да го повикат да отиде при него. Но с кого е имал работа г. Евлогий? Кого е проваждал той да вика? Можел ли е той да се мери с Ботйова? Как би се решил да влезе в палатите на първия галацки банкер, да седне на вечеря в светлите му салони, да чуе за една вечер сто лекции за морал и мъмрение? Тая постъпка от негова страна би била равносилна с измяна. Но един път Ботйов наложил дебелите очи и отишел в Евлогиевата кантора. Това било по някаква си нужда, не лично за него, а за верни другари. Евлогий още от вратата го запитал:

— Как е баща ти?

— Той се помина — отговорил наш Христо.

— Тъй и трябваше да бъде, защото много ракия пиеше — отговорил Евлогий не с нужното почитание към един покойник.

— Не смей да каляш паметта на оногова, към когото аз благоговея! Вземай си думите назад, че муха се виждаш напреде ми! — заревал Христо в кантората, на която едвам бил прескочил прага.

Слугите го хванали и изтикали навън. Това било първо и последно срещание помежду двамата племенници.

Киро Тулешков, който пиел вода от главата на чешмата, убедил се, като видял, че сам главатарят прави нови теории в яденето, че никакви успехи са немислими в тяхното дело освен глад и лежание в затворите. По тая причина той намислил да се покори на горчивата участ, да захване скромно и редовно занятие. Отишел в Букурещ и станал славослагател при Л. Каравелов, на в. Свобода. Останалите му другари, като Кьосето, Дишката, Флореско, Георгеско и др., не го напущали още, па и не го знаели где се намира и в какво е положение. Па и той сам не се поддавал още, далеч било от него мисълта да последва примера на Тулешкова и се залови за мирна работа.

Подир всички тия несполуки пролетта в 1872 г. Ботйов заедно с Георгеска тръгват на поход към Молдова, Флореска оставят в Галац, а инструментите си в тавана на българското училище с условие да им ги изпрати той, щом ги поискат. Флореско се премества да живее в къщата на един приятел уж, Ив. Ж-в, гдето си пренесъл дрехите и сандъка с инструментите. Ив. Ж-в, щом вижда тия страшни машини, затичва се в полицията и известява. Флореско бил хванат начаса. Ботйов с другаря си извършили два-три подвига в Бурлат и пак се завърнали в Галац да спасят своя другар. В това време той е ходел в червена блуза, с високи ботуши и с поляшка шапка. Въпрос било, ако имал в джеба си два франка, дали за ядене ще да ги даде, или за билет в театъра. Театърът е бил за него втора необходимост после храната, там намирал колко-годе утешение после всичките свои приключения. Завинаги отивал в галерията при слугите и учениците.

Макар правителството и да не знаело с какво се занимава Ботйов, но българите в Браила и Галац били в течение на работата. Ботйов станал за тях страшилище. Всеки, който се срещал и говорел с него, озъртал се на четири страни — да го не види някой. Името му се произнасяло с предпазливост. В душата си обаче всички питаели към него уважение и респект. Где сядал и падал, все пак за комунизъм говорил, казвал, че скоро ще да настане ден, когато всичките хора ще да бъдат равни помежду си, няма да има ни богати, ни сиромаси, всички ще бъдат помежду си равни и братя; а престъпления; съдилища, затворени и пр. щели да изчезнат от всяка държава.

— Дайте ръка с ръка да опашем целия глобус — говорел той.

Когато той говорел, и който го мразел и бил готов да го удави с една лъжица вода, и той кюхтял и го слушал мълчешката, защото речта му била огън и пламък. Колкото за младите, гладните и хъшлаците, които нямали още житейска опитност и уроци от горчивия практически живот, те дигали нашия проповедник на ръце. Това време, 1871–1872 г., той живеел ту в Браила, ту в Галац, предвид да избягва окото на полицията. Руският консул, който трябвало да бъде най-строгият съблюдател на чистите монархически принципи, отдавна знаел за Ботйова, Флореска и другите им малоруси другари, които подозирал, че всичките са руси, руски поданици и нихилисти. Той обръщал няколко пъти вниманието на румънските власти върху поведението на тия опасни хора. Като хванали Флореска, потърсили и Ботйова, но той сполучил и избягал. Бастисали му квартирата в една кръчма, отгдето задигнали колкото книги и писма имало. Стъпват в дирите му и го хващат една вечер във Фокшан при един българин, Иван Захманов, съдържател на хотел „Патриа“. Прокурорът, който отишел да го изпитва, от най-напред се отнесъл с него твърде грубо, защото Ботйов теглил кама на жандармите, които отишли да го арестуват. Той гледал в него един вагабонтин, каквито са много в Румъния.

От първата среща обаче прокурорът изменил съвършено своето мнение за героя ни. Той захванал да му казва „господин“ и често го посещавал в затвора или викал в паркета си не да го изпитва, а да говори с него, като му давал и нещо харашлък. Разговорили се и по комунизма, от пунктовете по неговото обвинение, за което учение фокшанският прокурор имал твърде тъмно понятие.

— Имаме известие от галацката полиция, че вие сте проповядвали изтребление на всичката собственост и на богатите хора, които сте наричали най-големите крадци на света — казал прокурорът.

Ботйов се оправдавал, че е български емигрантин, избягал в румънската земя от турската варварщина. С много още подобни нему се трудел да спомага на своето отечество, което имало нужда не от комунизъм, а да се избави от робството. Като развит човек обаче в разговор по повод на френските комунари доказвал, че във Франция, гдето не било като Румъния и България, комунистите имали право. Уверил още прокурора, че той е полезен човек и на румънското правителство, защото групира около себе си българските емигранти и им проповядва патриотическа добродетел и честност, от негова точка на зрение, разбира се. Това той говорел на прокурора деня по официалната листа, а нощно време обръщал наопаки тефтера. Човекът, който не бил спокоен под ясното небе на божата свобода, който не можел да си намери място в три царства, който не можел да живее една неделя на едно място — всеки може да си въобрази що е значело за тоя човек да стои в затвора, да получава светлина от тавана. С няколко от по-дързостните затворници той намислил и скроил план да избягат. Изходната точка била коминът. Посред нощ, като заспали другите затворници, съзаклятниците се приготвили. Двама души, като се изправили, стъпили един други на раменете, на третия се подавала главата на свобода. Тая глава била на редактора на в. Дума. Той излязъл вече и се прегъвал да види другарите си, когато стражата се събудила и отворила огън върху комина. Вик, команда — целият град се разбудил. Полуосвободен Ботйов, пищението на куршумите го принудило да се върне обратно в комина. На другия ден станало изследвание, имало и бой за няколко души, но нищо не можало да се открие, непознато останало лицето, което си подало главата из дупката.

Според К. Тулешкова Ботйов стоял във фокшанския затвор цели три месеца и оттам бил освободен, там го съдили. Но според В. Попова, дяда Паничка и брата му Стефана той бил докаран от Фокшан в Галац, оттам в Браила, гдето го и освободили. Тъй като К. Тулешков е бил това време в Букурещ, а В. Попов в Галац учител и дядо Паничка в Браила, последните са били очевидци, а К. Тулешков е погрешил по всяка вероятност. В. Попов, който е криел в тавана на училището Ботйова, другарите му и инструментите, интересувал се е твърде много от участието на своя приятел. От Фокшан до Галац той е дошел под конвой и право в затвора е заведен. Само тая милост можал да измоли прокурорът или следователят, че тоя последният заповядал на жандармите, щото нощно време да прекарат затворника през галацките улици. Ботйов, когото познавали почти всички българи в Галац, срам го било да влезе и премине през улиците деня, каран от няколко жандарми, затова и се помолил да влезе нощно време в града.

В галацкия централен затвор, гдето имало затворени около стотина души за разни престъпления, приели нашия хапуз с обикновено равнодушие. Когато се научили, че той е затворен за твърде прости и непопулярни работи, а не за убийство, за кражба на хиляди жълтици и пр., не приели даже да го поздравят с „добре дошел“. Скоро обаче той им се препоръчал. Държал им реч, в която ги нарекъл граждани на бъдещото сиромашко царство, когато няма да има затвори, богати чокои, като тях сиромаси, следователно и някаква кражба, защото всеки ще да има туй, което днес няма. Обяснява им, че тогава именно ще да бъде кражбата и другите престъпления позорно и безчестно дело, а днес — който краде, той бил честният човек! Затворниците, които слушали с внимание новия апостол, плеснали с ръце и го дигнали триумфално.

— Граждани! Хайдете сега да си опитаме силите — кой е най-якият помежду ни, който ще да принесе по-голяма полза, когато започнем да се бием с нашите неприятели, които ни държат тука затворени? — продължил Ботйов и засукал ръкави да се бори.

Всичките, които му излезли на мегдана, той ги навалил, а останалите се признали „свалени“, казали, че не можат се бори с него. После тия подвизи затворниците признали в неговото лице старшинството му над тях и го избрали за цар.

— Гладен съм, граждани! — казал той.

Събрали му пари, облекли го по-чисто и го хранили, колкото време стоял при тях. Мнозина дохождали да го питат на ухото скоро ли ще да настане онова царство, за което той говорел. После вече, когато разказвал на приятелите си своите патими, на смях говорел, че най-честни и състрадателни хора можал да намери в затвора.

В Галац ли било, или в Браила, пред следователя или съдилището, накарали го да се кълне и да целува кръста.

— Аз не вярвам в подобни дивотии, идол на глупостта и на заблуждението — казал той.