Джудит Кранц
Любовни двойки (8)

8.

Беше петък следобед в Калиспел, Монтана. Температурата бе петнадесет градуса над нулата. Светлината вече бе недостатъчна и Зак Невски заедно с продуцента Роджър Роуън незабавно се запътиха към удобните си, добре отоплени кантори в „Аутло ин“, най-големия мотел в града, където се бяха разположили, докато траят снимките на „Калиспелска хроника“. Вече бяха изтекли седем седмици от четиринадесетседмичния им график.

— Кой беше казал — попита Зак, сядайки зад бюрото си: „Покажете ми велик актьор и аз ще ви покажа отвратителен съпруг. Покажете ми велика актриса и смятайте, че сте видели дявола?“

— Май Джордж Бърнард Шоу — предположи Роуън. — Макар че той не би употребил думата „отвратителен“ в този контекст. Били Уайлдър? Хичкок? Не? Добре, предавам се, както обикновено.

— Фийлдс. А той е умрял много преди Мелани Адамс да стане най-известната филмова звезда на планетата Земя. Бил е велик пророк.

— Пророк ли? Ами, просто е имал опит. Работил е с повечето от най-великите актриси на своето време. Оттогава нищо не се е променило.

— Кой ни прокле и я натика в нашия филм?

— Ти настоя — отговори Роуън със сдържана досада. — Аз я исках, студиото я искаше, авторът я искаше, зрителите я обожават, а само цената на шатрата й…

— Риторичен въпрос, Рог. Просто като си помисля що зор видяхме, докато я получим, всичките хиляда и едно желания на новите й агенти, откак Уелс Коуп не направлява живота й.

— Погледни нещата откъм добрата им страна, Зак. Невероятна е. Получаваш от нея всичко, за което се надяваше, и дори повече.

— Щях ли да се боря за някоя актриса, ако не я биваше? Виж какво, Роджър, разсъждавам трезво. Като изключим няколко благородни и забележителни жени, за мен е напълно естествено голяма актриса като Мелани да бъде дълбоко и безусловно нарцистична, да проявява невъобразим инат, да е страхотно алчна и влудяващо непредсказуема. Но да се чука със сценични работници, и то с двама наведнъж — това е непрофесионално! Да го прави с актьори, иди-дойди, особено при снимки извън студиото. Но защо минава всякакви граници?

— Съпругата ми твърди, че всичко било ужасно просто.

— И какво смята Норма? — полюбопитства Зак. Норма Роуън бе от онези бездетни съпруги, които придружават мъжете си на абсолютно всички снимки извън студиото, като хем им угаждат, хем следят половинките им да не се отдават на никакви непозволени удоволствия. Това обясняваше дългите им бракове.

— Тя казва, че нямало нищо необичайно, дето актрисите си падат по общите работници. За разлика от актьорите момчетата от екипа не са самовлюбени и ценят всяко лакомо парче, което докопат. Освен това ги скъсват от чукане, Зак. Повечето от тях са яки, свикнали на тежка работа, както се изразява тя. Норма може да ти разкаже как на едни снимки звездата чукаше всички сценични работници до един плюс специалиста по ефектите, плюс оператора и четирима от шофьорите. Не е толкова страшно, ако примата е похотлива, стига само да не се „смазва“ с алкохол. Какво си се закахърил? Да не би да имаш други планове за Мелани?

— Първо правило на Невски — никога не шибай главната актриса. Не, безпокои ме само, че тя настройва двете момчета едно срещу друго. С Алън Хенрик съм работил и преди. Той е разумен човек, има жена и деца, но за Сид Уайт не зная нищичко… Млад, непредсказуем, кибритлия, екзалтиран. Замечтан, неуравновесен, малко смахнат. Абе не е от добродушните работяги.

— Няма незаменими сценични работници, Зак, но ако върнем Сид в Лос Анджелис, Мелани ще ни изкара отговорни и ще се хване с някой друг — изтъкна Роджър Роуън. — Както и да е, това е първата му работа и го наехме, защото ни помоли Лу Кавона, а никой не си меша шапките с Лу Кавона, царя на сценичните екипи. Семейство Кавона са в бизнеса още от времето на Мак Сенет.

— Не зная — замислено рече Зак. — Сигурно не е добре за нас да изхвърлим Сид въпреки неприятностите. Цяла седмица го наблюдавам, като че ли нямам друга работа, като че ли не ме чака цял филм! Той е лудо влюбен в Мелани, романтично влюбен, Рог. Това е любов с главна буква. Да, нещо като „Ромео и Жулиета“ и хич не ме гледай цинично. Години наред съм поставял Шекспир и зная едно-друго за страстната любов. Сид ревнува от Алън, ревнува лудо, а Мелани само долива масло в огъня. Тя е същински пироман. Засега май само още неколцина от екипа са наясно, и то само защото тук е дяволски студено, та пресата не ни се мотае в краката.

— Зак, защо не помолим Уелс Коуп да поговори с нея? За седем години сигурно е научил как да се справя с тая жена. Неприятно ми е да му доставям това удоволствие, но си струва да опитаме.

— За нищо на света, Рог — тутакси възрази Зак. — Помоля ли някого да ми помогне да се оправя с Мелани, веднага ще загубя контрол над филма. Ще се оправя с нея и няма да се бавя нито ден повече.

— Виж какво, уважавам мнението ти — настоя Роджър, — но уверен ли си в правотата си? Мелани Адамс е свикнала да я галят с кадифени ръкавици.

— Рог, тя е само една актриса. Най-скъпата, най-красивата в света, но все пак актриса. Една актриса представлява съчетание от умения, талант и физически качества, които й дават възможност да изобразява други жени. Но тя никога не бива да има превес. Моята работа е да контролирам актрисите и да не забравям, че те са просто жени. Наел си ме и за това наред с всичко останало. Би следвало да знаеш, че съм пастир на примадоните.

Роджър стана язвителен:

— Бюджет за двайсет и пет милиона долара, сценарий по книга с небивал търговски успех, спечелила наградата „Пулицър“, двеста и петдесет местни жители, ангажирани за статисти, двама от най-прочутите актьори във филмовата индустрия, а продуцентът и режисьорът седят и се чудят какво да правят с Мелани Адамс и нейната политика на отворените врати. Да бях се захванал с някой уестърн, в който играят само мъже — никакви любовни мераци, освен към леките момичета в местната кръчма. За тях никой не се трепе. Ох, мамка му!

 

 

След като Роджър излезе, Зак се замисли дали знае нещо за Мелани Адамс, с което да й въздейства. Ако имаше актриса, на която никой режисьор не би могъл да въздейства и да я сплаши, това бе тази жена, станала международна суперзвезда още с първия си филм преди седем години важни костюми за Мелани. Той навярно все знаеше нещичко за актрисата, а в създалата се деликатна ситуация и най-нищожната информация можеше да свърши работа. За нищо на света не би позвънил на Уелс Коуп! Но Спайдър бе друга работа. Зак погледна часовника си и помоли секретарката си да го свърже с Елиот в „Скрупули две“, като се опита да не мисли колко пъти бе търсил там Джиджи.

— Здравей, Спайдър. Обажда се Зак Невски.

— Зак! Как си? Как е в Монтана? Разкажи ми всичко.

— Добре съм, Монтана е ослепителна, но бих предпочел да снимам „Хрониката“ през лятото. Нямах представа какво е мразовит вятър. Като типичен нюйоркчанин смятах, че щатът се намира в Дивия запад, пък то излезе, че бил в Северна Канада. Преспите са два пъти по-високи от мен. Но стига толкова за мен. Как са Били и близнаците?

— Прекрасно, благодаря. Как вървят снимките?

— Засега по разписание и в рамките на бюджета. Грубият монтаж на заснетия материал изглежда чудесно, но има един проблем, за който искам да се посъветвам с теб.

— Давай.

— Нали знаеш, че Мелани Адамс се снима в нашия филм?

— Стига, Зак, целият свят знае.

— С нея е доста трудно. Повече, отколкото с останалите. Свикнала е всички да й играят по свирката, а и Уелс Коуп я е разглезил. Ще ми четат конско заради нея. Сметнах, че ти би могъл да ми дадеш мъдър съвет, защото я познаваш най-отдавна.

— Мъдър съвет значи? Зак, аз съм последният човек, към когото трябва да се обърнеш. Бих ти помогнал, ако можех, но не съм чувал тя да се съобразява с друг, освен със себе си. Не съм я виждал и не съм разговарял с нея от… ох, има вече шест години.

— Да, Спайдър, обаче според слуховете ти си единственият мъж, който знае всичко за жените.

— Репутацията ми е преувеличена. Никой мъж на тоя свят не знае всичко за жените. Славата ми се дължи тъкмо на това, че съм наясно с този факт. Във всеки случай никога не съм знаел какво движи Мелани — тя е особнячка.

— Но ти имаш всеобщото признание за фотографиите, с които тя привлече вниманието на Холивуд — възрази режисьорът.

— Просто съобразих как да я осветя, Зак, нищо повече. Не беше трудно. Просто палех прожекторите, включвах камерите, а нейното лице вършеше всичко останало. Нямаше начин да излезе лоша снимка. Абсолютно никакъв. Слушай, ето нещо, което може да ти помогне. Валънтайн, преди да се запознае с нея, съдейки по поведението й, я смяташе за безсъдържателна. А когато се запозна с нея, реши, че в основата си е тъжна. Кой знае защо Валънтайн я съжаляваше, макар да не я харесваше. „Тъжна“ и „безсъдържателна“, Зак — това са думи на жена с безпогрешни инстинкти. Може да ти помогнат.

— Със сигурност, Спайдър. Благодаря ти от сърце.

— За мен е удоволствие. Де да можех да ти кажа още нещо.

— Предай сърдечните ми поздрави на Били! И целуни децата!

— Добре. По-спокойно, момче, и горе главата. Чао.

 

 

Зак Невски бе научил още две неща, за които така и не стана дума. Спайдър Елиот е бил лудо влюбен в Мелани Адамс, личеше си по гласа му. Освен това Спайдър бе наясно, че между тях двамата с Джиджи всичко бе свършено. „Е, какво друго можех да очаквам?“ — гневно се запита Зак. Естествено, Джиджи бе разгласила на всички, че го е изритала. Няма месеци наред да се прави, че нещата вървят добре, само защото… „Защото какво, за Бога?“ Минало-заминало. Но, Господи, едва се сдържа да не попита за нея. Отчаяно му се искаше да зададе въпроса: „Как е Джиджи?“, но нямаше доверие на гласа си. Щом той отгатваше мислите на Спайдър по телефона, Спайдър на свой ред навярно отгатваше неговите.

 

 

Спайдър Елиот остави слушалката и вдигна крака на бюрото си. Обаждането на Зак силно го развълнува. Бе избягвал да гледа филмите на Мелани Адамс през седемте години на шумната й кариера. Тя му бе нанесла незарастваща рана, когато внезапно изчезна от живота му, като му се извини само с едно нечестно, пълно с лъжи писмо. Мелани бе първата му любов, първата му истинска любов. Независимо какво бе станало после, като всеки мъж, чиято любов е била отхвърлена с презрение, той до ден-днешен не се бе съвзел напълно от нейната безпричинна жестокост. Единствено Валънтайн успя да го утеши от дълбоката емоционална криза след скъсването с актрисата. Бе я отписал от живота си, макар по-късно тя да се опита отново да го прикотка, използвайки цялата си съблазнителност. Но той вече бе открил, че обича Валънтайн. Това бе напълно различна любов — зряла, взаимна. След около година Мелани отново изникна на пътя му: Валънтайн почина една нощ, докарана до изтощение от необходимостта да завърши костюмите за втория й филм „Легенда“.

Мелани не бе убила жена му в буквалния смисъл на думата, но фактът си е факт: ако тази актриса не съществуваше, Валънтайн щеше още да е жива.

Щеше му се Зак Невски да си няма работа с нея. Щеше му се режисьорът да не беше се обаждал и събуждал старите спомени. Зак му харесваше независимо как и защо бе скъсал с Джиджи по причини, неясни дори за Били. Но Спайдър бе сигурен, че момичето умее да се грижи за себе си. Зак Невски при целия си талант не бе за нея… Поне дотолкова разбираше от жени.

 

 

Мелани Адамс съзнаваше, че Зак не бе поискал да се срещне с нея насаме, за да обсъждат играта й в ролята на Лидия Лейси. Що се отнася до работата й, тя бе най-добрият си съдник, а ролята на младичката, девствена учителка по пиано, предизвикала кръвна вражда между двама от най-могъщите мъже в малък град в Монтана, бе от амплоато на още няколко актриси. Но я прие по две причини: нейни партньори бяха Клинт Истууд и Пол Нюман, а освен това бе първата главна роля, предложена й в момента, когато изтече договорът й с Уелс Коуп.

За нея, както и за Истууд, Нюман и семейство Роуън бяха наели четири от най-удобните къщи в Калиспел. Останалите членове на снимачния екип намериха подслон в различни приветливи мотели.

В шест вечерта Зак измина късото разстояние от апартамента си в „Аутло ин“ и паркира пред викторианската къща, която Мелани обитаваше заедно с личната си фризьорка Роуз Грийнуей; тя бе поддържала косата й от самото начало на нейната кариера. Роуз се бе превърнала в крайно необходим помощник за всякакви случаи, в довереник и в приятелка, доколкото Мелани въобще бе способна на приятелство. Когато напусна Уелс Коуп, я взе със себе си.

Благодарение на госпожа Грийнуей Роджър Роуън бе осигурил всички удобства за актрисата, които включваха специална вегетарианска храна, щатна масажистка, личен публицист със седалище в Лос Анджелис, който уреждаше достъпа на международната преса до звездата, както и личен костюмиер. Уелс Коуп навремето я бе заобиколил с целия лукс, присъщ на филмовите знаменитости, и Мелани се бе научила да полага неимоверни грижи за себе си.

— Заповядайте, господин Невски. — Роуз Грийнуей пое канадката и кожената му шапка. — Госпожица Адамс заръча направо да се качвате горе. Очаква ви. Вратата е отворена. Само затворете след себе си, та парата от овлажнителите да не излезе. Тукашният планински въздух — добави тя неодобрително — е прекадено сух за нейната кожа.

— Зная, госпожице Грийнуей. — Това оплакване не бе ново за Зак. Той се изкачи и влезе в предната спалня с големи еркерни прозорци. Мелани бе покрила цялото помещение, всички дивани, кресла, маси, та дори и горната табла на леглото с десетки фини вълнени шалове в екзотични и загадъчно подхождащи си цветове. Такива шалове бяха метнати върху лампите, бели кожи бяха пръснати по огромния, покриващ целия под килим. Неоправеното легло бе застлано с бродирани италиански чаршафи. В камината гореше буен огън. Из цялата стая бяха наредени множество зелени растения. Тук-там мъждукаха обредни свещи в малки ветроупорни фенери.

— Заповядай при мен — извика Мелани Адамс иззад отворената врата на банята. — Водата е прекрасна.

„Хитро“ — помисли си Зак.

— Благодаря, но ще изчакам, докато се изкъпеш — отвърна той и седна на най-голямото канапе. Затвори очи и с наслада пое мириса на ароматизираните свещи. Ако не свалеше пуловера и вълнената си риза в тази горещина, щом излезеше навън, пневмонията му бе вързана в кърпа. Остана по джинси и тениска.

Мелани реши, че го е накарала да чака достатъчно, и излезе от банята с увита като тюрбан хавлия около главата. Халатът й от бяла коприна прилепваше към мокрото й тяло, пристегнат силно на крехката й талия. По изумителното й лице нямаше и следа от грим. Зак спеше дълбоко.

Да, тя желаеше този мъж. Още от самото начало. Но след като двамата с нейния покровител Уелс бяха прекратили любовната си връзка, Коуп бе настоял никога да не се люби с режисьорите си. Основното преимущество се състоеше в това, че режисьорът неизбежно закопнява да я притежава. И този копнеж, подобен на силен бързей, скован под леда, работеше в нейна полза, подтикваше режисьора да достигне немислими за друга актриса висини, да проявява блестяща изобретателност, да действа с размах, денонощно да обмисля нейните сцени, да я принуждава да надмине себе си.

Както и да е, но наставленията на Уелс Коуп и неговият контрол бяха останали в миналото и Мелани мислеше за това с дълбоко задоволство. Вече бе самостоятелна и Закъри Невски й предлагаше възможност да провери теорията на Уелс. Ами ако Коуп не е прав? Ако връзката с режисьора предлага по-големи преимущества, отколкото въздържанието?

Зак се стресна, отвори очи и я видя да го наблюдава с напрегнат поглед, който той разбра.

— Как беше банята? — запита моментално разбуден.

— Прекрасна, благодаря. — Актрисата изпъна ръце зад гърба си. — Не знаеш какво пропусна.

— Предпочитам душа.

— Много глупаво, но никога не съм срещала мъж, който да си взема вана. Целият силен пол се лишава от най-голямото удоволствие в живота.

Мелани седна на ниско столче до кушетката и кръстоса крака. Халатът й се разтвори високо на бедрата. Развърза тюрбана и тръсна дългата си, къдрава коса. На човек му секваше дъхът от тази гъста, златистокафява къделя с червеникави нишки. Косата й непрекъснато менеше отсенките си при всяко движение — никой не бе успял да назове точния й цвят, макар хиляди да се бяха опитвали.

— Тук е тихо. — Зак внезапно осъзна, че седят, потънали в дълбоко мълчание, нарушавано само от лекото прашене на огъня.

— Роуз заведе всички на пица и на кино. Прави го всеки петък дори когато не снимаме в студио. Искаш ли нещо за пиене?

— Не, благодаря.

— Аз ще си налея малко шери…

Гласът й звучеше невинно, обезоръжаващо, леко насмешливо. Зак я наблюдаваше как се движи из стаята. „Тя използва осветлението по-умело от всички други актриси. За толкова лесен ли ме смята?“

— Получаваш ролята — рече той внезапно.

— Каква роля?

— На теменуженоко̀сата Афродита.

— Е, това вече е комплимент… нали? В края на краищата не съм на прослушване.

— Нямаш нужда от прослушване, Афродита притежава „ласкава убедителност, която взема разума дори на мъдреците“, или поне така казва Омир.

Мелани прекоси стаята и седна върху ръчката на кушетката, съвсем близо до Зак.

— Мелани, от известно време искам да остана насаме с теб — сериозно рече Зак. Обърна се към нея и открито огледа лицето й. „Никоя друга жена няма толкова пленително прозрачна кожа, излъчваща такава страстна лъчезарност, кожа, далеч по-съвършена без грим, отколкото на екрана.“

— Наистина ли?

— Не съм сигурен дали разбираш, че се заех с този филм само защото ти играеш в него. Смятам, не вярвам, че си най-голямата актриса на нашето поколение — честно си призна Зак.

— О, благодаря ти.

— Лидия Лейси — Зак най-сетне свали очи от лицето й — е осемнадесетгодишна, девствена учителка по музика, съвършено невинна и толкова девствена, че лошо да ти стане.

— Не ми казваш нищо ново, Зак.

— Но не знаеш, че Акерман, този престъпен дъртак, прояви невероятната глупост да се усъмни доколко убедително ще изиграеш ролята на осемнадесетгодишно момиче. Акерман! Дето сигурно е на сто и десет… Но все още е шеф на студиото. Не спря да мрънка, че си била почти на двайсет и осем и не можело ли да намерим младо момиче. Сякаш има хлапачка, която би играла блестящо като теб. Мърмореше ми, че според сценария Истууд и Нюман, двама възрастни мъже, били готови буквално на всичко, дори на убийство, обезумели от неописуемата младост на Лидия.

— И ми го казваш точно тази вечер, два месеца след началото на снимките? Много навреме, няма що. Не, направо невероятно — рече Мелани заплашително, изправи се и скръсти ръце на гърдите си.

— Честно казано, не ми бе минавало през ума да го споделям с теб, да те натоварвам с онова, което у Акерман минава за мисловен процес. Побеснях от яд, но човек не бива да навиква Акерман, ако държи на живота си. През първите две седмици изпращах суровия материал в лабораторията в Лос Анджелис и го получавах след два дни. Гледах го и се убеждавах, че тоя човек е просто умопобъркан. Зная, че като правило не преглеждаш ежедневните снимки, но те щяха да те поразят. Там приличаше по-скоро на седемнайсет, отколкото на осемнайсетгодишна. — Зак изглеждаше объркан.

— Какво всъщност се опитваш да ми кажеш?

— После Акерман ми се обади по телефона. Нали знаеш, шефът винаги ги гледа, преди да ги върне. Както и да е, той ми позвъни и каза, че забелязал бегли следи от… какво нахалство само!… Но изкуфялото копеле го нарече… „износване“. Направо ме обвини, че те преуморявам, че не те оставям да се наспиш достатъчно, като се има предвид, че в шест трябва да си на снимачната площадка. От векове е в киното, та реших, че може зрението да му е изневерило. Твърдеше, че и другите в прожекционната установили същото. Казах му, че не снимаме вечер, и той взе да бръщолеви нещо за колагена… — Зак млъкна и заби поглед в кожата пред кушетката.

— Колагена! Какво точно каза?

— Зет му бил дерматолог; специализирал се в инжектиране на колаген — знаеш, онова нещо, от което дупетата на бебетата изглеждат толкова сладки. Това сочно, невинно вещество, дето се изпарява, просто изчезва с всяка изминала година, независимо от идеалните черти на лицето…

— За Бога, зная какво е колаген! Той какво каза?

— Цитирам: „Всичко е въпрос на колаген. Това, че нямаш дори бръчица или петънце по лицето си, съвсем не означава, че съдържанието му не се е променило. Дори тригодишните деца постепенно го губят.“ Край на цитата. Зет му настоявал, че всичко зависело от достатъчния ти сън… особено като се има предвид сухата ти кожа. Щял да ти изпрати най-новите безвредни приспивателни, предписани от личния му лекар. А също и лицев специалист по твой избор. Наруга ме, че не сме те осветявали достатъчно добре. Тъй че, щом въпросните снимки се върнаха, аз и операторът се нахвърлихме върху тях… и разбрахме какво е искал да каже Акерман. Осветявахме те така, че да скрием кръговете под очите ти…

— Нямам сенки под очите.

— С просто око не се виждат. Но камерата ги изважда наяве. Едва-едва забележими, Мелани, но все пак се очертават… или както се изрази Акерман — почти невидими, но определени признаци на… „износеност“. Лидия Лейси, осемнайсетгодишната девствена учителка по музика, не би изглеждала така дори да не мигне цяла нощ.

Зак млъкна, сякаш бе казал всичко, каквото е искал, и започна да напъхва вълнената си риза в джинсите.

— Смяташ, че трябва да се разделя със Сид и Алън. — Гласът на Мелани прозвуча безизразно.

— О, да. Това също. Освен ако не мислиш, че ще намираш време и за тях и все пак ще успяваш в шест сутринта да тръгваш за площадката след осем часа праведен сън. Ако и закусваш, значи в девет трябва да си в леглото… сама.

— Ако Уелс беше тук, щеше да те изкорми, проклет, капризен нахалник такъв!

— Виж, Мелани, обвинявам себе си — разкаяно рече Зак и се изправи лице в лице с нея. — Ако Уелс беше тук, хващам се на бас, че на ум нямаше да ти дойде да се забъркваш с когото и да било. Той ти е установил режим, организирал е живота ти, самата теб, а аз не мога да му намеря заместник…

— Не искам заместник на Уелс — гневно извика тя. — По дяволите, Зак, за пръв път, откак го срещнах, се чувствам свободна жена. Представяш ли си какво ми е било? Нямах и една минута, която да смятам за своя собствена. Или работех за Уелс, или чаках да работя за него. Дойдох тук да снимам с чужди хора, без никой да ме наглежда, да ме притежава, без да слушам и да се подчинявам някому… и това е най-вълнуващото ми преживяване от първия ми филм насам!

— Сид и Алън ли са начинът да наваксаш пропуснатото?

— Да! О, ти нямаш представа от какво ме караш да се откажа! Никога преди… не съм вършила подобни неща. Те бяха… експеримент, о, определено ми отнемаха време, но… си струваше. — Актрисата му се усмихна с онази загадъчна, многозначителна смесица от безпътство и недостижимост, която зрителите очакваха, колективно затаили дъх.

— Е, ще ми направиш ли голямата услуга да престанеш? — Зак говореше меко, но дори Уелс Коуп не бе изразявал така категорично какво е добро за нея. Всички защитни сили у Мелани се отзоваха на молбата му.

— Смятай го за свършено — рече бързо тя и приключи темата.

— Добре. Виж, Мелани, аз ще поговоря със Сид и с Алън, няма защо ти да се оправяш с тях.

— Да не си посмял! — избухна тя и се изчерви от гняв. — Точно това би казал и Уелс. Ще сторя каквото искаш, но и сама зная как да се справя. Не навлизай в моя територия!

— Извинявай. Все пак, когато моя актриса има проблеми, гледам да й облекча живота. Прощаваш ли ми?

— Естествено. А сега ще пийнеш ли?

— Благодаря ти, трябва да се прибирам — чакам обаждане от Лос Анджелис.

— От Акерман ли? — запита тя подозрително.

— Нищо подобно. Той никога няма да научи за разговора ни. Мислиш ли, че ще доставя такова удоволствие на това копеле? Става дума за годеницата ми.

— Добре — облекчено въздъхна актрисата. — И те поздравявам. Не знаех, че си сгоден. Познавам ли я?

— Не мисля, не е в нашия бизнес. — Зак й целуна ръка. — Лека нощ, Мелани. Ще се видим утре рано-рано.

— Лека нощ, Зак.

Докато караше обратно, режисьорът се поздрави, задето не само е предотвратил проблема в самия му зародиш, ами е добавил допълнителни двайсет години в кариерата на Мелани като романтична звезда. През следващите две десетилетия тя все още щеше да изглежда най-много на трийсет и шест, стига да планира правилно сексуалния си живот. Винаги можеше да мине без вечеря. Беше му задължена, не че някога щеше да го осъзнае. Бе сигурен, че нямаше да сподели думите му с никого на света.

„Годеница.“ Откъде пък му бе дошла наум точно тази лъжа наред с всички, които бе изрекъл току-що? Това бе страхотно извинение, то щеше да държи Мелани настрана; не можеше да си позволи никаква близост с актрисата. А и да можеше, не изпитваше нужда. Пък дори и да изпиташе нужда, просто не го искаше. Как е възможно да не го желае? Да не желае Афродита? Дали пък нещо не му е наред?

 

 

В събота вечерта Роуз Грийнуей се прибра в собствената си квартира много по-късно, отколкото бе възнамерявала. Беше й се наложило да приеме Сид Уайт и да го съпроводи до апартамента на Мелани. Чувстваше се изтощена, както винаги, когато цяла седмица ставаше в пет часа сутринта, за да се облече и закуси, преди шофьорът на Мелани да ги вземе. В шест се явяваха за фризура и грим, нещо, към което тя не привикна за всичките си години в киното, макар напълно да си даваше сметка, че снимат през най-късите дни в годината. Утре ще спи до късно, ще стане колкото се може по-късно — така си мислеше, докато придръпваше юргана към брадичката си.

След два часа се събуди внезапно от усещане, че е доловила някакъв шум. Ослуша се напрегнато, но в къщата цареше пълна тишина. Въпреки това дългите, посветени на грижи за Мелани години я заставиха да стане, да си наметне дебелия вълнен халат и да иде да я нагледа, както несъзнателно правят майките на бебетата. Пред вратата на спалнята се ослуша. На пода се очертаваше приглушена, трепкаща светлина. Очевидно свещите още не бяха загасени. Изпарителите съскаха както обикновено. Роуз Грийнуей си помисли, че всичко изглежда спокойно и двамата навярно спят, но нещо й пречеше да се върне в леглото си. От друга страна, как да влезе в стаята? И сама да беше, Мелани нямаше да й благодари дори и за най-дискретната, най-безшумната поява по това време.

Постоя така нерешително и най-сетне долепи ухо до вратата. Отвътре не се чуваше никакъв звук, нито леко похъркване, нито дори нормално дишане. Тихичко открехна и надникна към големите възглавници в леглото пред нея. Чаршафите бяха отметнати, но нямаше никой. Отвори по-широко и дъхът й секна от ужас, толкова голям, че дори не можа да изпищи. Сид Уайт лежеше съвсем гол, проснат по очи на пода до леглото. Под тялото му Роуз съзря кичури от косата на Мелани и края на нощницата й. Госпожица Грийнуей се хвърли към тях, с всички сили изтърколи Сид Уайт от тялото на Мелани, като с някакво ъгълче на съзнанието си, насочено изцяло към актрисата, забеляза, че половината му глава я няма. Стъписа се при вида на крехката жена, върху която сякаш бяха лиснали кофа кръв. Сдържа се да не изпищи, смъкна халата си, наметна Мелани и хукна към телефона до леглото да се обади в полицията. Остави слушалката, върна се при актрисата и отново грабна телефона. „Продуцентът — съобрази тя машинално, — никога не забравяй да извикаш продуцента.“

 

 

Когато след полунощ иззвъня телефонът, Роджър Роуън и Зак работеха в квартирата на продуцента над графика за следващата седмица. Роуън, подразнен от неочакваното обаждане, вдигна слушалката.

— Да? Роуз? КАКВО! О, Господи, не! Идваме! — И затвори. — Хайде, застреляли са Мелани. Мамицата му, мамината му, мамицата му! Не вярвам на нито една шибана дума!

— Жива ли е? — изкрещя Зак, докато тичаха към колата.

— Не зная. Тая истерична кучка ме нарече „господин Коуп“ и затвори!