Джудит Кранц
Любовни двойки (16)

16.

Щом мина през високата порта и пристъпи по калдъръма на просторния двор на къщата си, нейния „частен хотел“ на улица „Вано“ в Париж, Били осъзна, че е избягала в единственото място, където имаше надежда да облекчи раздиращата сърдечна болка и натрапчивите размишления за наранената си душа. Покупката на тази къща преди почти четири години, къща, в която досега не бе живяла, бе един каприз дори и според нея самата, но по онова време, след развода си с Вито Орсини, бе готова да се поддаде на първото изпречило се на пътя й изкушение. Купила я беше само два дни след като я видя, на зашеметяващата цена от осем милиона долара; бе предопределена за нея — гостоприемно благородническо жилище от сив камък, построено преди стотици години за богато парижко семейство.

— Мадам ще остане доволна от състоянието на къщата — увери я Мари-Жан, съпругата на портиера Пиер дю Джарден; двамата живееха в специално определената за тях малка къща. — Всяка сутрин казвах на Пиер: „Ами ако мадам Айкхорн се появи изневиделица, без предупреждение, както имаше обичая, докато живееше в Париж?“ И повярвайте ми, мадам, всяка вечер, преди да си легнем, първо се уверявахме, че всичко в къщата е наред — от последната тръба в избата до последната керемида на покрива.

— Благодаря ви, мадам Мари-Жан. Знаех, че съм оставила къщата си в добри ръце.

— Отдавна не сме ви виждали, мадам.

— Да, така е — отвърна Били, — но животът ми е сложен.

— Разбира се, мадам — каза жената на портиера.

Дали мисис Айкхорн съзнаваше, че да зареже такава къща напълно празна, и то в сърцето на най-желания и аристократичен квартал в Париж, да изостави конюшнята с нейните отделения за конете, натъпкани догоре с истински съкровища от старинни предмети, все още неразопаковани, беше признак на живот не просто сложен, ами направо побъркан? На двамата с Пиер обаче плащаше добре и навреме всеки месец, а малката им къща, в която мадам Айкхорн бе поръчала същата модерна кухня и ново отопление като в своята, беше достойно за завистта на всеки портиер в Париж. Затова тя се зарадва на госпожата: добре, че пак бе тук и не бе продала имота на непознати.

— Мадам дълго ли смята да остане в Париж? — попита тя.

— Не знам още — отвърна Били. — Поне за известно време. Мадам Мари-Жан, искам сама да вляза в къщата, ако не възразявате.

— Но разбира се, мадам.

Щом широката двойна врата се затвори зад гърба й и се озова в кръглото фоайе, Били отново бе завладяна от особената атмосфера — едно рядко ухание на отминало охолство и изискан аристократичен живот. Къщата беше грациозно разточителна в съвършените си пропорции и в същото време завладяващо естествена в спокойствието, с което приемаше разрушителния ефект на времето. Паяжините и олющената боя бяха отстранени, изметнатият паркет и изронените от влагата корнизи внимателно възстановени в предишната им класическа елегантност и все пак намесата на новото не се усещаше. Струящото през дебело остъклените врати меко утринно слънце осветяваше голи блестящи подове и добре почистени, макар празни камини. Оригиналните огледала в декоративни рамки по стените все още предизвикваха размисли за едно по-спокойно и славно време; подовете продължаваха да проскърцват лекичко под всяка нейна стъпка с гостоприемен, обещаващ спокойствие звук.

Били обиколи всичките двайсет стаи и в транса на преоткриването разголената й душа сякаш намери някакво облекчение от болката. Накрая се озова в новата зимна градина, построена от нея в задната част на къщата, откъдето можеше да види просторния парк на хотел „Матиньон“, резиденция на министър-председателя на Франция. Тя се отпусна върху широката ниша за сядане на прозореца и потъна в размисъл.

За последен път бе влязла в тази стая преди Коледата на 1981; тогава всичките й мисли бяха съсредоточени върху предстоящото преместване тук и прекарването на празниците със Сам Джеймисън, скулптор от Сан Франсиско, който я познаваше само като Хъни Уинтроп, учителка от Сиатъл.

Беше поддържала успешно тази измама почти година, тъй че Сам да не разбере коя е всъщност; всички мъже се отнасяха с нея по особен начин, щом научеха, че е предизвикващата завист и злостни бележки богаташка, даваща храна на безброй клюки, онова почти извънземно създание, в което хората превръщат всяка независима жена — притежателка на значително богатство.

Всички с изключение на Спайдър Елиот, мъжа, който с насмешка я бе нарекъл „принцесата с кресло от осем хиляди долара“ и който се изказа с презрително пренебрежение за финансовия й нюх, знаейки, че за последен път бе работила за заплата преди двайсет и две години, и то като обикновена секретарка.

„Господи, та какво има да избирам между двамата“ — запита се Били. Ако се замислиш, и Сам, и Спайдър фатално бяха намесили парите в чувствата си към нея. Спайдър бе съумявал да прикрива това в продължение на години, а всъщност истинското му отношение към нея, както го бе изложил в едно писмо, бе като към „тесто“, което с лекота бе моделирал. Сам я беше видял една вечер в Парижката опера и бе открил истинската й самоличност. Моментално се бе отдръпнал, отхвърлил я бе изцяло дори и след като бе прочел агонизиращото обяснително писмо, което му бе изпратила на другия ден. Беше убеден, че тя стои в основата на успеха на изложбата му, уреждайки приятелите й да изкупят скулптурите му. Но Сам поне бе имал сериозното извинение, че го е лъгала непрекъснато в продължение на девет месеца.

Кое беше по-доброто: мъж като Сам, който те е отхвърлил, защото не си се отнесла с него като с равен, или мъж като Спайдър, който те третираше, сякаш изобщо не би могла да му бъдеш равна, сякаш всичките ти усилия да постигнеш нещо са предварително обречени без негова помощ? Не, всъщност кое беше по-лошото?

„Дано и двамата се пържат в ада“ — помисли Били, докато излизаше от къщата, за да потърси портиера.

— Мосю Пиер, реших да спя тук тази вечер. Моля, бъдете така добър да потърсите в конюшнята някакъв шкаф, една-две маси, огледало, няколко вази, свещници и два стола и да ги подредите в една от малките спални близо до банята.

— Но, мадам — възрази той; трябваше да почака с официалните поздрави, — в конюшнята има само старинна мебел, надали ще се намери легло за мадам.

— Леглото ще бъде тук след няколко часа — каза Били.

— В Париж! Ами! Ще е същинско чудо. — Той се изсмя на глас при мисълта за подобна експедитивност.

— Ще видите и благодаря, мосю Пиер, къщата изглежда чудесно.

— Благодаря, мадам, вие също изглеждате чудесно. Радвам се да ви видя отново.

— До скоро, мосю Пиер — каза Били, докато забързано излизаше през портата към колата и шофьора отвън.

— До скоро — машинално откликна той. Мадам не изглеждаше чудесно. Мадам изглеждаше… ако е възможно за такава красива жена… мадам изглеждаше съкрушена.

В мебелния отдел на „Галери Лафайет“ Били си осигури услугите на една енергична продавачка, пъхайки банкнота от хиляда франка в ръката й с настояването за експресна помощ.

— Какво мога да направя за вас? — попита я продавачката с първата си усмивка за деня.

— Нуждая се от легло с хубав матрак, две възглавници, хубави лампи, крушки, свещи, спално бельо, кърпи, плътни завеси за два прозореца, килим — о, и кош за дрехи в банята… Ако се сетя за още нещо, ще ви кажа.

— Но тези неща се намират в различни отдели из целия магазин — рече жената, скандализирана от списъка. — Аз работя само в мебелния.

— Освен това искам някой да окачи завесите, да сглоби леглото и да се заеме и с друго, ако се наложи. Живея на улица „Вано“. Трябва да се достави веднага, за да може да приключим до края на деня, ще ви дам още две хиляди франка, щом всичко свърши, и голям бакшиш на доставчиците и онези, които ще сглобяват.

— Разбира се, мадам, с удоволствие ще ви обслужа. Ще ви придружа и в другите отдели.

— Вижте — каза Били на съвършения си френски, — аз съм просто една побъркана американка, това обяснява ли нещата?

— О, не, мадам, не сте побъркана, може би само мъничко импулсивна.

— Точно това ще пише на надгробния ми камък. Да започваме, нямам време за губене.

Докато атакуваше магазина, Били си мислеше, че щеше да е къде-къде по-лесно да отседне в „Риц“, където бе живяла толкова време в четиристайния си апартамент, но това беше първото място, където щяха да я потърсят. Беше прекарала първата нощ в Париж в хотела на летището, а днес бе уредила да се прибере с кола чрез същата дискретна агенция за коли и шофьори под наем, която бе използвала през месеците със Сам Джеймисън, докато бе водила двоен и толкова влудяващо сложен живот, че издържа само благодарение на бурната сексуална и емоционална страст.

„Какво направих от любов“. Имаше подобна песен — помисли си Били, докато изпробваше един матрак — и навярно е писана за жени, глупаво измамени като мен, но сигурно нито една от тях не е бъркала толкова безнадеждно в чувствата си. И вероятно никоя от тях не е била французойка.

Едва преди четири години Били бе открила как умело да поддържа две отделни самоличности. Едната бе на американската милионерка Били Айкхорн, която живееше в най-добрия апартамент в „Риц“ и съобразно с положението си прекарваше времето си в проби на дрехи, покупки на старинни предмети, организираше приеми, а повечето нощи изчезваше скандално един Бог знае къде. Другата беше просто на Хъни Уинтроп, учителка в неделно училище от Сиатъл, чиито дни минаваха в изследвания върху Волтер, и пет нощи в седмицата спеше със Сам Джеймисън в непретенциозното студио близо до Плас де Вож — очарователен, освободен от условности район на Париж.

Сега, в черупката, в която нарочно се бе затворила, тя живееше сама, в самотно легло, не я очакваха никъде, не пазаруваше, не даваше приеми, не пробваше тоалети в „Диор“ и „Живанши“, нямаше любовник, нито лъжи за разказване, нямаше кола и шофьор — нищо, освен една почти празна къща и дискретна прислуга, която никога не й задаваше въпроси. За два дни Били се почувства тъй, сякаш се просмукваше през пукнатините на Париж като дим, наблюдаваща, ала незабележима.

Районът около улица „Вано“ беше кафява кокучка в сочната праскова на Париж, дотолкова лишен от туристически забележителности, че през нощта беше тихо като на село, макар че, ако се заслушаше по-внимателно, можеше да чуе непрестанния тътен на заобикалящия я град, изискано приглушената му покана за веселба, съблазънта на светлините му, нетърпеливите звуци на таксиметровите клаксони… „И почти заговорническия — помисли си тя — смях на мъже и жени.“

Но на Рю дьо Варен, най-близката пресечка на Рю Вано, строг полицай охраняваше резиденцията на министър-председателя и не позволяваше на колите да паркират. Наоколо почти нямаше търговска дейност, с изключение на една известна обущарница — „Кордонери Вано“, — където цялата стара аристокрация носеше за поправка ботушите си за езда и ръчно изработените си обувки; миниатюрен магазин за сирена; няколко магазинчета за цветя; няколко фризьорски салона; и тук-там обикновени бистра, чиято клиентела изцяло зависеше от хората в квартала.

Според Били нямаше опасност да срещне някой познат, още повече че ограничаваше странстванията си в района между своята къща и люксембургската градина. За нищо на света не би искала да попадне на някой, който би я разпознал и би я попитал какво прави в Париж. Но имаше всички причини да предполага, че дори и сега, в разгара на туристическия сезон, на никого не би му хрумнало да се разхожда из тихите сиви, тесни и малко меланхолични улици в тази част на Париж. Всички най-добри хотели и търговски центрове, както и повечето музеи и известни ресторанти бяха разположени на десния бряг; очарователните дребни антиквари, шикозните бистра и галериите се намираха на други места по левия бряг, по-близо до Сена. Непосредственото й обкръжение наистина бе великолепно, стига да познаваш тайните му, но иначе непривлекателно, мрачно и дори негостоприемно, освен ако нямаш достъп до някоя от големите каменни къщи и посолства, които криеха вътрешните си градини от погледа на минувача.

Били усещаше нужда да се разхожда, докато капне от умора. Единствено непрестанното движение пропъждаше мислите, които искаше да избегне. Но само паважът не й беше достатъчен. Тя погледна към изкушаващия изглед на просторната Люксембургска градина зад метална ограда с изострени, позлатени върхове. Точно срещу Били имаше слабо използван страничен вход. Оставаше само да пресече улицата и щеше да се озове в един от най-големите паркове на Париж, толкова буржоазно тежък, че бе способен да привлече само най-любопитните и може би заблудили се туристи.

Листата вече бяха придобили онзи особен оттенък на ръждиво златисто, характерния есенен цвят на всички парижки дървета. Били почувства остра нужда, осезаема жажда да усети под краката си добре почистените алеи на Люксембургската градина, да се загуби в уединението на нейната красота, създадена още през 1257 година от картезианските монаси, да седне на някое дървено столче и да се загледа в откритото небе. Спомни си, че само ученици, млади майки, студенти и пенсионери посещаваха парка през седмицата, макар през уикендите да се изпълваше с многочленни семейства от целия град, привлечени от кукления театър и големия шестоъгълен плитък басейн, в който поколения деца бяха пускали своите лодки играчки.

Тя погледна в двете посоки, бързо прекоси улицата и след секунди се озова в почти празните очертания на Люксембургската градина. Пое си дълбоко дъх, усетила свободата, и закрачи под старите дървета, оставяйки на фантазията си да избере следващата алея, като спираше само за да си отдъхне, когато умората я надвиваше.

Сякаш спеше зимен сън на открито, а не в някоя пещера. Били разсеяно и с благодарност се настани на неудобния стол, защото щеше да е немислимо да седне на тревата в парижки парк. Никой на света не знаеше къде е и освен ако не се строполеше мъртва на стола, никой нямаше и да разбере, но вярна на френските закони, тя винаги носеше със себе си някакви документи. Преди, когато бе живяла тук, държеше в чантата си фотокопие на паспорта. Днес имаше само шофьорска книжка и неколкостотин франка в джоба на панталоните.

Били знаеше, че се нуждае от това време на безгрижно уединение, преди да предприеме следващата стъпка в живота си. Ако се бе опитала да се усамоти в оградената си със стена градина вкъщи, никога не би могла да постигне усещането за пълно бягство, което бе възможно тук, на шест хиляди мили разстояние, сред един парк и непознатите му посетители, всеки със свой собствен живот. Хиляди нишки щяха да я обвързват с къщата отвъд градината, с хората в тази къща и с проблемите, които я бяха прогонили тук. През целия си живот е била опасно импулсивна, знаеше го прекадено добре, и това бягство в Париж, колкото и неочаквано да изглежда, беше начин да не прибързва с действията си, да обуздае импулсивната си природа.

Трябваше ли да се безпокои от тази самота? Ама че беше смешна. Жена с къща само на двайсет и пет минути път пеша оттук, жена с банкова сметка точно от другата страна на Сена, на Рю Камбон, жена, която трябваше само да махне на някое такси, за да се озове в „Риц“ и да бъде посрещната повече от радушно, жена, която още утре можеше да се качи на самолета за Ню Йорк, а оттам на друг за Лос Анджелис, едва ли такава жена бе откъсната от света. Люксембургската градина не беше Тибет.

Но, от друга страна, реално погледнато, тя беше сама, тъй като се бе скрила от всички и само портиерът и жена му знаеха, че е в Париж. Беше избягала инстинктивно след спречкването със Спайдър; избра това място, което не бе споделяла никога с него, което познаваше по-добре от себе си.

Колко дълго щеше да остане? Може би същият инстинкт, който я бе довел, щеше да й каже дали да остане завинаги, реши Били и се отправи обратно към Рю Вано, където си взе душ и се преоблече за вечеря в пуловер и панталони също толкова непретенциозни като старите. В момента най-важният проблем, който би искала да обсъжда, бе дали да започне вечерята с вкусни бретански сардини в масло, със зеленчуковата супа на деня или с парче парижка шунка, сочно и бледорозово. Беше се разхождала достатъчно, за да похапне всичко, което желае, осъзна Били, макар че по необясним начин бе загубила апетита си. Може би още не се бе аклиматизирала.

 

 

През следващите пет дни Били се разхождаше по шест часа на ден, спеше по десет часа, без да си спомня нищо от съня, и хапваше простички блюда, но без апетит. Живееше за момента и пропъждаше неприятните мисли с помощта на купчинка леки романчета с мека подвързия, едно, от които постоянно носеше в чантата си. Единственото нарушаване на този ритъм бе посещението й в малкия фризьорски салон две преки от къщата, затвърдило убеждението й, че е невъзможно да попаднеш на лош фризьор в Париж. Стана толкова смела в анонимността си, че от време на време си позволяваше да седи край басейна с лодките и да наблюдава премеждията на миниатюрната регата. Слушаше спокойното бъбрене на майките и бабите, заети с плетките си, и успяваше, съсредоточавайки се максимално върху безметежното си обкръжение, да не мисли за нищо. Един следобед, напълно отдадена на тази душевна леност, притвори очи, наслаждавайки се на октомврийското слънце. Изу маратонките си и блажено задряма.

— Казват, че ако останеш достатъчно дълго тук, ще видиш всички, които познаваш — отбеляза гласът на Сам Джеймисън, който придърпа един стол и седна до нея.

„Сигурно сънувам“ — рече си Били невярваща и не си направи труда да отвори очи.

— Още ли се представяш като Хъни Уинтроп? — Това беше неговият глас, предизвикателен и закачлив.

Тя продължаваше да стиска клепачи, без да показва, че го е познала, ала вече знаеше, че не сънува.

— Това е най-късият път от студиото ми до булевард „Монпарнас“, ако те интересува — продължи Сам. — И сигурно се питаш какво ли ще правя на „Монпарнас“ следобед? Ще повярваш ли, че съм тръгнал да се видя с един майстор на рамки за новата ми работа, която току-що завърших? Смятах да отида в събота, но денят е прекалено хубав, за да стоя затворен вкъщи. Виждам, че и ти мислиш така, иначе защо ще си тук? Нямах представа, че си се върнала в Париж. Аз останах тук, знаеш ли. Не, няма как да знаеш, нали така. Освен ако не четеш специализираните списания за изкуство. Имах изложба в Лос Анджелис миналата година, но не те поканих, стори ми се неразумно…

— Как се осмеляваш да стоиш тук и да ми дрънкаш глупости? — гневно го прекъсна Били, като отвори очи и се извърна към него. — Откъде тоя кураж да ме заговаряш? Безпокоиш ме на публично място и ако не се махнеш, ще го сторя аз!

— Е, поне си все така откачена. Ако само ми се беше изсмяла, щеше да ме съкрушиш.

— Не се ласкай — каза Били, възвръщайки си самообладанието, докато завързваше маратонките си с треперещи пръсти. — Наистина ли си въобразяваш, че ще продължавам да ти се сърдя цели три години? Много преувеличена представа имаш за себе си.

— Зависи — отговори Сам бавно. — Зависи колко долен и глупав съм бил. Би могла да ми се сърдиш вечно и пак да не е достатъчно.

— Ако това е извинение, задръж си го! Не ме интересува.

Били скочи на крака и бързо се отправи по посока на фонтана „Медичи“. Той я догони с лекота; бе все същият мускулест червенокос мъж, комуто бе позволила да я нарича „миличко“ и да я хвърли гола в леглото един час след като го бе срещнала.

Сам сложи силната си ръка на скулптор върху рамото й и я спря насред алеята.

— Моля ти се! Не си отивай, Хъни! Ако наистина не ми се сърдиш повече, защо не ми дадеш минутка да ти обясня?

Беше се озовала в капан. Ако не му дадеше тая скапана минута, той до края на живота си щеше да си въобразява, че означава за нея много, а последното нещо, което би желала, бе да подхранва егото му.

Тя погледна часовника си.

Мога да ти отделя минутка — каза тя. — Само не ме наричай „Хъни“ — беше прякор и винаги съм го мразила.

— Как тогава?

— Били.

— Били Айкхорн… Спомням си последната нощ, когато ми каза коя си. Все още ли се наричаш така?

— Много си близо до истината — отвърна тя пренебрежително.

— Били, прочетох писмото ти, но не му повярвах.

— Не ми казваш нищо ново. — Тя нехайно повдигна рамене. — Хенри ми каза, след като ти буквално се изплю в лицето ми в „Лип“.

— Опитай се да разбереш — продължи той умолително, решен да се обясни докрай. — Бях продал пет големи скулптори за един следобед. Пет! Повече от половината от изложбата, първата, която направих в Париж, а ги бях работил години. Изведнъж от някакъв неизвестен скулптор се превърнах в магьосник с нечуван успех. Разбира се, убеден бях, че ти стоиш зад това, всеки на мое място щеше да си помисли така, защо не и аз? Оттогава продавам почти всичко, което направя… но, за Бога, Били, това беше първото ми признание — и точно тогава открих колко си била богата. Бъди справедлива, ти не ми беше казала истината за себе си…

— В писмото ти обясних защо излъгах. — Били беше непреклонна.

— Имах само няколко минути да го прочета, преди да продам първата си работа. Онези първи клиенти, по дяволите, изобщо не им повярвах! Години на усилия и изведнъж, като гръм от ясно небе, такъв триумф? В такива мащаби? Били, с всяка продажба аз си вярвах все по-малко. Чувствах се… Божичко… като поддържан мъж! Като твой жиголо, твоя играчка, твой разглезен любимец, който не може да се оправя сам. Това беше най-отвратителният следобед в живота ми. Проследих всеки купувач до последния, разпитвах ги дали не са ти приятели — те решиха, че съм побъркан — и най-накрая си доказах, че нямаш нищо общо с това. Но ти вече беше изчезнала. И аз никога, никога не си простих.

— Чудо голямо — безжалостно реагира Били.

— Беше — безпомощно отвърна той. — По-голямо не ми се е случвало.

— Щом си се чувствал толкова виновен пред мен, защо не ми писа? Знаеше, че можеш да пишеш до „Риц“.

— Аз… трудно е за обяснение… — Той се изчерви силно, както ставаше винаги, когато бе много развълнуван.

— Сбогом, Сам — каза Били и бързо се обърна. Нямаше нужда да знае. Не желаеше да знае.

— Не, почакай, причината бяха парите ти, по дяволите! — Той заговори накъсано, почти без дъх. — Мислех си, че ако ти пиша, след като съм бил толкова… такова абсолютно лайно… толкова идиотски безсърдечен… онези хладни, ужасни неща, които ти наприказвах… ти щеше да си помислиш, че го правя… о, по дяволите! — заради парите, както всички останали мъже. Знаех, че не е така, но в писмото си ти казваше, че всички мъже, които си познавала, се променяли… от парите. Боях се да не ме вземеш за… един от тях.

— Винаги си бил прекалено горд, Сам. У тебе това е порок, а не добродетел.

— Да не мислиш, че не знам? — Той сграбчи двете й ръце в своите. — И виж какво ми струваше — така и не можах да се влюбя отново. Макар че опитвах, повярвай ми!

— Сам, не преувеличавай. Не ти прилича и не променя нещата, нито пък ги прави по-добри. На света има хиляди видове любов, ти може да твърдиш каквото си искаш, няма да ми подейства.

— Били, ти беше единствената жена за мен. Още си единствената.

— Красиви думи, Сам, но идват малко късничко, не мислиш ли? Приемам извинението ти, ако се опитваш да се извиниш, но другото е само поза. Хайде да си кажем довиждане, и без това съм в друга посока.

— Няма да ти кажа довиждане! Не и след като те открих заспала на слънцето между две старици. За малко да избягам, преди да събера кураж да те заговоря. Стоях там десет минути, целият разтреперан и неуверен. Виж, не може ли просто да си поговорим, просто да седнем някъде и да пийнем нещо? Вече знам коя си всъщност — дори знам кой всъщност съм аз, един нещастен слабоумник, който не вярваше достатъчно в себе си, за да ти се довери. Не може ли поне да пийнем заедно заради добрите стари времена? Моля ти се, Били, нека те погледам още малко, само за това те моля.

— В началото беше една минутка, сега искаш да пийнем.

Бе постъпила неразумно. Прекалено дълго остана на тази сенчеста, прошарена от слънцето пътека, прекалено дълго се бе взирала в нежната кожа на Сам, в красивите му, сближени сиви очи под тежките червеникави вежди, беше задържала очите си върху ямките под скулите му, където бе обичала да допира устни, върху голямата уста, която бе целувала толкова често, и беше открила, че си спомня колко хубаво ухаеше той.

Всъщност какво имаше да губи? Защо да не пийнат по нещо? Тя имаше време, той имаше време и беше точно моментът за по едно питие. Пък и беше започнало да захладнява и скоро щяха да заключат вратите към парка. Старите приятели, дори стари любовници не бива да се отбягват вечно заради някакво недоразумение, колкото и сериозно да е било, не и когато единият се е извинил толкова мило.

Освен това се бе уморила да чете романчетата си.

Отговорът й се криеше в мълчанието, в моментно просветление осъзна Сам.

— Коя е твоята посока? — попита я бързо.

— Ей там отзад, от другата страна на басейна.

— Близо сме до Сен Жермен де Пре — каза Сам. — Искаш ли да отидем във „Флор“ или в „Дьо Маго“? Или може би ще са пълни с туристи по това време на годината?

— Вече трябва да познаваш Париж колкото мен. Каза, че не си го напускал, а аз се връщам за първи път.

— Май изобщо не го познавам добре — призна Сам. — Преди да се срещнем, бях разгледал достатъчно според мен туристически забележителности. Когато ти изчезна, аз най-сетне научих френски и щом започнах да усещам джоба си наистина пълен, се преместих в по-голям апартамент точно зад ъгъла. Все още работя в старото студио и почти не се отделям от къщи, освен ако не трябва да отида в друга страна заради някоя изложба, организирана от импресариото ми. Но дори и тогава мърморя.

— Звучиш ми като някой старомоден парижанин — засмя се Били. — Много от тях са живели и умирали в кварталите си, без дори да проявят любопитството да пресекат Сена и да видят другия й бряг.

— Признавам се за виновен… Левият бряг не ми допада особено. Да те открия днес тук беше невероятна случайност… Ако не беше майсторът на рамки… ами картите ми не показваха, че ще ми дойдеш на гости в студиото.

— Хич не е за вярване, както казват по филмите. Но не изключвай и съвпадения. На сценаристите в Холивуд им се разрешават по две съвпадения на сценарий — иначе загазват.

— По-добре да побързаме — предупреди я Сам. — Иначе и ние ще загазим. Чувам полицая да казва на хората, че скоро ще заключват.

— Няма нищо по-дразнещо от навика им да заключват парковете още на здрачаване — отвърна Били. — Чудесно е, че го правят, но ми се иска да не беше така.

— Да, характерно е за французите. Имат репутация на романтици, но винаги се спират навреме.

— Истината е, че са най-разумните хора в Европа.

— Освен швейцарците.

— Освен швейцарците — съгласи се Били. — Хващам се на бас, че вече си излагал в Женева.

— Цюрих. — Той се ухили.

— Всичко ли продаде?

— Всичко.

— Това е чудесно.

— Благодаря. Накъде ще вървим? Аз се загубих.

— Ами в тази посока — безгрижно каза Били. — Все ще открием някое кафене.

Тя прекрасно знаеше накъде са се упътили. Трябваше да покаже на Сам своята къща. Преживяванията й с него нямаше да са описали затворен кръг, ако той не видеше къщата, където тя бе смятала да живеят заедно, конюшнята, която бе превърнала в мечтаното от него студио. И тогава той щеше да разбере колко много се е заблуждавал по отношение на нея.

 

 

— Какво е това? — попита Сам, щом Били отвори високата желязна порта, врязана в покритата с бръшлян стена на Рю Вано.

— Моят каприз. Добър вечер, мадам Мари-Жан.

— Добър вечер, мадам, добър вечер мосю.

— Добър вечер, мадам — каза Сам.

— Мадам Мари-Жан, ще бъдете ли така любезна да ми заемете бутилка червено вино и две чаши?

— Разбира се, мадам, веднага ще ги донеса.

— Благодаря, мадам Мари-Жан.

— Няма защо, мадам.

— Бихте ли ги оставили в зимната градина, мадам Мари-Жан?

— Разбира се, мадам. Веднага, мадам.

Били и Сам прекосиха двора, тресейки се в беззвучен смях от ритуала на обикновената френска любезност.

— Късметлия си, че не те представих — избъбри — Щеше да започне още едно безконечно „мадам“ и „мосю“ и неизбежното споменаване на времето.

— Коя беше тази?

— Жената на портиера. Почакай, преди да влезем в къщата, искам да ти покажа още нещо. — Били го поведе към едно от дългите каменни крила, с няколко стъпки по-високо от първия етаж на къщата, избра друг ключ и отвори катинара върху двойната дървена врата, над която имаше прекрасен барелеф с изправен на задните си крака кон. Фенери върху елегантни подставки украсяваха вратата от двете страни.

— Някога това е било конюшня — обясни тя, докато включваше осветлението, което бе поръчала да инсталират вътре, дълги редици от халогенни лампи, чиято светлина заливаше всяко кътче от единия до другия край.

— Прилича ми на огромен склад — каза Сам, премигвайки.

— Има две дузини отделения за конете, всяко препълнено с мебели, които чакат да бъдат разопаковани.

— Кога мислиш, че е строено?

— Някъде през двайсетте или трийсетте години на осемнадесети век.

— Впечатляващо е — измърмори Сам, поглеждайки към високия таван.

— И аз така мисля. — Били реши да не му казва все още защо е поръчала такова мощно осветление, което според архитекта бе струвало колкото осветлението в операционна. — Хайде да видим какво става с виното.

 

 

Били и Сам седяха в зимната градина и отваряха втората бутилка вино, която мадам Мари-Жан бе оставила на една табла на пода, бордото от 1971 година, пазено от нея за специални случаи.

— Никога не бих могъл да си представя как изглежда интериорът на къща като тази — каза Сам. — Докато не си бил в нея, дори и без мебели, не можеш да предположиш, че крие такъв чар. Разбирам защо си поискала да я притежаваш.

— Навремето никой не разбираше, но пък и аз не съм търсила ничий съвет.

„Не — помисли той, — ти не би търсила съвет, мое великолепно момиче, което намирах за безумно щедро, когато пожела да ми купиш онази миниатюрна бутилчица от битпазара. Ти, с твоята чистота, скрита красота, толкова срамежлива, та помислих, че никога няма да поискаш нещо, докато не ме помоли да ти покажа работите си, а се оказа, че ме искаш в себе си толкова силно, колкото и аз теб; ти, която отново заплашваше да ме възбудиш в онази пицария, когато отчаяно се нуждаех да хапна нещо, за да мога да те обладая за трети път в продължение на също толкова часа… и би могла да го сториш само с гласа си, с думите си, ако не те бях спрял… не, ти не би поискала съвет за нещо толкова маловажно като покупката на огромна къща.“

— Виждащ ли оня бор в градината, най-високия? — попита Били.

— Да, защо?

— Там смятах да окачим крушките за Коледа. Коледата на 1981.

— Оо.

„Господи, защо правиш това с мен, Хъни? Не ми казвай да те наричам Били — помисли той разбунтувано; — не е ли достатъчно, че ме доведе тук, в тази празна къща, да седиш с мен и да пиеш вино, да се изтягаш в тази ниша на безопасно разстояние от мен, но не толкова далеч, че да не мога да видя формата на зърната ти под пуловера и да си спомня как изглеждаха гърдите ти, когато лягаше отгоре ми. Бяха твърде големи и твърде стегнати, за да ги притисна една към друга. Но помниш ли как се опитвах да го правя, Хъни? Колко обичах да съм под теб, по корем, а ти да измисляш все нови и нови мъчения като онзи път, когато започна да ме ближеш от петите до глезените, нагоре-надолу, без да отиваш по-далеч, ближейки и смучейки, докато аз се възбудих толкова, че се изплаших да не полудея, изпразних се на леглото, ала ти не каза нито дума, просто продължаваше да смучеш чувствителното място в свивката на коленете, докато точно навреме не прошепна: «обърни се» и ме пое в себе си, помагайки си с ръка, а аз се изпразних още преди да проникна до края… помниш ли?“

— Всички дървета в градината са вечнозелени — каза Били. — Това беше единственият ми жест към Калифорния — зелена градина през цялата година.

— Добре си го измислила.

„О, Хъни — изкрещя той вътрешно, — какво ме е грижа за тези дървета, когато мога да мисля само за онези нощи в студиото ми, как спяхме в леглото ми, аз бавно се събуждах, никога не съм се събуждал толкова бавно, и откривах, че съм възбуден, с твоята ръка върху члена ми, и в същото време ти се преструваше, че спиш, обърната на една страна, и аз плъзвах члена си в теб отзад бавно-бавно, сякаш се боях да не те събудя, и се преструвах, че не чувам ускореното ти дишане. О, Господи, толкова беше хубаво, никой от нас не проронваше и дума… нито дума, дори и на следващия ден. Преструвахме се, че не се е случило. Точно това правиш сега с мен, Хъни, преструваш се, че не виждаш колко съм възбуден и само чакам от теб знак. Точно това правиш… Познавам те прекадено добре, Хъни, за да греша.“

— Били, ти изобщо омъжи ли се? — попита дрезгаво.

— Сам.

— Да.

— Щастливо?

— Така мисля — късо отвърна тя.

— Така мислиш? Какво искаш да кажеш?

— Ами… не съм сигурна.

„Това беше най-калпавият отговор, който съм давала някога — помисли тя, — това е почти покана. Не си сигурна? Щом не си сигурна, не би трябвало да си тук с този мъж, когото някога си обичала, нали? Трябва да си някъде в някое малко приятно бистро, да похапваш от добрата вечеря и да си четеш лекото романче, както бе правила цяла седмица, но положително не би трябвало да си тук, под тази оскъдна светлина, със Сам Джеймисън. Какво ли би си помислил Спайдър, ако ме видеше сега? Какво ли би си помислил Спайдър, ако знаеше, че съм тук, в тази къща, за чието съществуване може и да съм му казала, но може и да не съм? И какво би си помислил, ако реша да заведа Сам горе и да му покажа втория етаж? Само че аз не съм го решила, нали? Ако Сам знаеше, че съм го довела в къща само с едно легло… моето легло… той би… но всъщност кой кого иска да заблуди? Мога да падна на колене и да го имам още тази минута, мога да се хвърля отгоре му и да разкопчая панталона му, да извадя втвърдения му член, който познавам като собствената си ръка, и да го вкарам… о, Боже, искам устните му върху моите, искам члена му в себе си, трябва да съм била луда да остана тук сама с него, иска ми се да си разкъсам дрехите и да разтворя крака точно тук, в тази ниша, в тази минута, и да го оставя да ме докосва и да ме смуче, и да ме разтваря по неговия си начин, да му позволя да влезе в мен… Той го желае толкова силно… да не мисли, че не виждам? Сигурно знае, че светлината е достатъчна да видя колко е издут, колко е готов, побъркан от желание, но той няма да помръдне, ако аз не му позволя, ако не му дам знак, само най-малкият сигнал ще е достатъчен, и после бъдещето ще е известно, заровете хвърлени, аз ще се простя с мъките си и няма да погледна назад. Никога вече! О, този мъж още ме обича дори и без да ми го казва, не е преставал, разбрах, когато се изчерви, а също и по очите му, прекадено добре го познавам, за да се лъжа…“

— Затова ли си тук, в Париж, съвсем сама? — попита Сам. — Защото не знаеш?

— Да.

— Стигна ли до някакви изводи?

— Не още. Всъщност дори не мога да мисля за това разумно.

— Защо ме доведе тук?

— За да ти докажа, че в писмото съм ти писала истината, че възнамерявах да ти призная коя съм веднага, щом се открие изложбата, и че приготвях тази къща за нас. Отказах да се омъжа за теб по друга причина, а не защото не ти вярвах.

— Ами конюшнята?

— Мислех, че от нея става идеално ателие.

— Но на покрива няма прозорци.

— Не са разрешени съществени структурни промени в сграда дори и да е частен дом, ако е определена за исторически паметник, както е тази. Затова осветлението вътре е толкова силно.

— Разбирам. А ако сега те помоля да дойдеш с мен вкъщи и да прекараме заедно нощта, какво ще кажеш?

— Не мога, Сам.

— „Защо? Защо да не можеш, по дяволите“! За Бога, Били, аз те обичам, никога не съм преставал. Защо не ми дадеш още една възможност? Желая те… И не се опитвай да ме убедиш, че и ти не ме желаеш, защото няма да ти повярвам.

— Желая те, но не мога.

„Наистина не мога — смаяно си помисли Били. — Пощурявам, като си помисля за това, но не мога да се пресегна към теб, мътните да го вземат, защото не съм жената, която бях някога… Бих ли могла сега… да върша нещата, които би направила Хъни? Щях ли да се безпокоя за Спайдър? Щеше ли Сам да отклони мислите ми от Спайдър Елиот? Мога ли изобщо някога да го обичам пак толкова?“

— Не можеш! Защото още си влюбена в съпруга си?

— Май така излиза.

— Къде е сега това щастливо копеле?

— На шест хиляди мили оттук.

— Мисля, това ми дава отговора. Ние сме тук, само ти и аз, съвсем сами, и от него ни делят континент и океан. Никога няма да научи нищо за това, нали? Ти никога няма да му кажеш… ти си най-добрият лъжец на света, ала не можеш. Няма друга причина. Защото просто не го желаеш достатъчно.

— Така стоят нещата.

— Все нямам късмет. — Сам се изправи да си ходи.

Ще те изпратя — каза Били. — Външната врата се отваря трудно.

— Стой далеч от мен, госпожо.

— Сам, съжалявам.

— И двамата съжаляваме, но моментът е неподходящ. С нас винаги е било така. Били, още нещо, хрумвало ли ти е някога, че не бих могъл да работя без естествена светлина? Че тази великолепна конюшня щеше да ми изглежда като тъмна, мрачна килия в затвор, че предпочитам петте стъпала към таван, на който струи слънчева светлина?

— Не съм се замисляла… Била съм идиот! Но ти би могъл да запазиш старото си ателие…

— Не си ли спомняш как имах навика да се събуждам сутрин и да започвам работа веднага, щом се развидели, преди закуска, често с часове? Все още е така. Трябва само да нахлузя комбинезона и да отида зад ъгъла.

— Май съм приемала нещата за даденост.

— Само това. Не е голяма работа.

— Всъщност е голяма работа… Било е много глупаво от моя страна.

— Не се коси — и без това нищо не се получи. Ще ме целунеш ли за довиждане? Били, Хъни, любовта на моя живот?

— Не мисля, че е добра идея. През живота ми са ме наричали как ли не, но не и пълна глупачка, Сам, скъпи. Е, поне не напоследък… през последната седмица. — Били се засмя тихо и затвори вратата след него.