Джудит Кранц
Любовни двойки (14)

14.

„Дали ще свикна отново да летя с гражданската авиация?“ — чудеше се Джиджи, докато се носеше към Ню Йорк с Беновия „Гълфстрийм“. Бе средата на септември. През тазгодишното лято, когато отсъстваше от Лос Анджелис, той често изпращаше самолета си да я вземе и да я откара при него за уикенда. Момичето се чувстваше така, сякаш незабелязано се е мушнало през задния вход при една върхушка със съмнително свободни нрави — нещо подобно на викторианската епоха, когато всички управници на Европа са имали родствени връзки помежду си и са образували една превъзходна нация със свои собствени неотменни закони и обичаи.

„Уинтроп дивелъпмънт“, компанията на Бен, притежаваше три реактивни самолета, така че служителите му можеха да посещават широко разклонената мрежа от търговски центрове при първо повикване. Но „Гълфстрийм“ бе негова лична собственост и той го използваше така небрежно, както хлапетата яхват велосипедите си. „Много бързо свикнах да ме глезят“ — разсъждаваше Джиджи. Тя вече не изпитваше същото вълнение, когато лимузината доближаваше полосата на летище „Бърбанк“ и шофьорът изскачаше да отнесе багажа й, а стюардът я изчакваше на малката стълбичка и я приветстваше с „Добре дошла“ на борда.

Сега щеше да остане в Ню Йорк почти седмица. Работата по проекта „Изумрудът на Уинтроп“ толкова бе напреднала, че Бен искаше тя да посети големия склад в търговската част на града, който той бе купил и превърнал в център за всички разработки по екскурзионния кораб. Цяло лято бе отделял всяка свободна от търговските си центрове минута, за да се специализира в новия бизнес. Но докато не се бе почувствал напълно подготвен, бе отказвал да споделя с нея каквито и да било подробности. Джиджи си даваше сметка, че нейното посещение бе нещо като тържествено откриване на създаденото от него. Мислеше, че ще се чувства далеч по-заинтересована, както бе с „Омагьосаният таван“ навремето, но бе прекадено заета в агенцията със своята собствена работа и не си бе дала труда да обръща особено внимание на радостната тайнственост, с която Бен бе обградил проекта.

„Всъщност отношението му към «Изумрудът на Уинтроп» в известна степен съвпада с отношението му към мен — каза си Джиджи, докато замислено поглъщаше пушената шотландска сьомга с тънки филийки черен хляб, току-що донесена от стюарда. — Когато един мъж е готов да направи всичко за теб, включително и да се ожени, но ти не си сигурна, че го обичаш, би следвало да спазваш определена дистанция между себе си и него.“

Болката от горчивия й опит със Зак, от която така и не бе успяла да се освободи, макар да се опитваше с всички сили, я бе научила ако не на друго, поне на това. Естествено, проблемът бе там, че колкото по-успешно спазваше тази съдбоносна дистанция, толкова повече Бен напираше да я унищожи. Ако преднамерено се бе старала да улови Бен Уинтроп, този улов на уловите, в мрежите си, не би смогнала да планира ходовете си по-хитро, но все пак не бе уверена, че го обича.

Дали защото Саша го бе кръстила „Господин Великолепни“? Прякорът дразнеше Джиджи, но нещо дълбока в душата й подличко се съгласяваше със светските възгледи на приятелката й — по това време напълно нелогично, но решително преразгледани по отношение на един-единствен човек — Вито, — според които никой мъж, колкото и добър да изглежда, не е цвете за мирисане.

По дяволите, та Бен наистина бе великолепен! Интелигентен, учудващо чувствителен към удоволствията и красотата и толкова приятен наглед. Би изглеждал прекрасно дори и беден, но човек някак не можеше да си го представи отделен от витаещата около него атмосфера на богатство. Дявол да го вземе, какво ставаше с нея, та усещаше потребност да го защитава от невидимата Саша и дори да изпитва противоестествено удоволствие от опитите си да му намери кусури?

И все пак какво да каже за навика му да урежда, да планира преживяванията си? Струваше й се, че бе започнало още когато се любиха за пръв път, когато бе пожелал да я целуне и едновременно с това да съзерцава Канале Гранде. Напълно безобидно и поетично хрумване, разбира се, къде по-необмислено от обиците на Нарди, дето „все едно щял да ги купи“ и ги бе извадил от джоба си в „Чиприяни“. Очевидно не бе взел сериозно възраженията й срещу този подарък. Щом Беи Уинтроп бе решил така, тя щеше да ги има, за Бога. Нищо че го бе накарала да ги задържи у себе си и само няколко пъти бе приела да си ги сложи.

Нима бе станала… по някакъв начин… част от… „художествена комбинация“, която той бе направил за себе си? Която щеше да си присвои, защото се вписваше във въображението му? Или бе абсурдно несправедлива към него, обърквайки проявите му на искрена любов с желанието му да се налага? Може пък да не знаеше как другояче да изрази любовта си. „Дяволите да я вземат Саша, нейна е вината, че седя тук и си задавам подобни въпроси! Та Беи има всичко, което бих могла да поискам от един любовник. — И все пак… все пак… нали все той избира времето и мястото?“

На другия ден след обяд Джиджи за пръв път щеше да посети главната квартира на „Корабите Уинтроп“ като представител на „Фрост-Рорк-Бърнхайм“. Ето защо се облече много внимателно в най-внушителните си парцали. Беше си купила нов костюм от последната есенна колекция на Карл Лагерфелд за „Шанел“, модната къща, в която напоследък бе постъпил и бе получил пълна свобода на действие, за да съживи старата й, някогашна слава, помръкнала след смъртта на госпожица Шанел. Костюмът бе от кремав туид с жакет и замятаща се пола, обточени с бежово-черен пепит. Момичето го облече с черна копринена блуза с огромна, падаща яка и с колан от тежка златна верига, препасан ниско на ханша. Огледа се в огледалото и усети, че напереният, свободен силует, характерен за 20-те години, отлично се съчетава с подстригания й на стълбичка бретон, с дългата до средата на шията коса и с черните й, гъсти и извити мигли. „Мадмоазел Шанел не би се срамувала от мен“ — реши Джиджи, докато излизаше от къщи и се опитваше да наподоби прегърбената походка на съвременните момичета, макар собственият й забързан и танцуващ вървеж да не се поддаваше на модата.

В преобразувания склад Бен най-напред я запозна с Ерик Хансен, шестдесет и три годишен човек, оглавяващ ръководния екип, водеща фигура в цялата операция.

Хансен бе дошъл от „Ройъл вайкинг лайн“ и бе един от тримата асове-администратори в екскурзионното корабоплаване. Бе приел предложението единствено защото му предстоеше пенсиониране, а все още кипеше от енергия и не искаше да се раздели с този бизнес, в който бе истински цар. Компанията „Корабите Уинтроп“ го бе осигурила финансово до края на живота му и бе сключила с него договор за десет години. Бе среден на ръст, с желязно телосложение, твърда като тел бяла грива и желязна хватка. Джиджи чак се изненада, когато той я дари с бърза, топла усмивка — неочаквано се бе превърнал в един железен дядо.

— Този човек — каза й Бен, докато пиеха кафе в кабинета на Хансен — съвсем точно знаеше кои водещи фигури да отмъкнем и списъкът му вече е запълнен.

— Така ли се прави? — полюбопитства Джиджи. — С кражба?

— Това е единственият начин — обясни Хансен. — Асовете се броят на пръсти и всички собственици на екскурзионни кораби непрекъснато се състезават за тях. Господин Уинтроп ме улесни, като ми даде пълна свобода: на действие относно заплащането им. Освен всичко друго ние предвиждаме най-хубавите офиси и помещения за екипажа — така ще примамим най-ценните кадри от останалите компании. Та нали животът им минава на борда!

— Всички назначени от нас административни директори доведоха със себе си своята свита — добави Бен. — Предният и средният ешелон вече са готови. Настанихме ги до един в тази сграда. Хотелиерският управител Юстас Джоунс работи на горния етаж. Той произхожда от прочуто британско семейство, търговци на чай с флот от клипери. Пер Дал — капитанът — е норвежец.

— Но защо са ви още отсега? — попита Джиджи. — Първото пробно пътуване на „Изумрудът“ ще се състои чак след година.

— Налага се да се консултираме с тях за всяко нещо — отговори Хансен. — Усложненията нямат край. Например главният инженер Арнсин Олсен е най-важният, що се отнася до проектирането на всички навигационни, комуникационни, електрически и отделителни системи. Той докладва на капитан Дал, който пък добавя своите познания и опит. Андре Сен Юбер, chef de cuisine, ходи по петите на Антонио Замбони, проектанта на ресторанта, за да се увери, че последният няма да инсталира миялните машини на мястото на печките. Макар Сен Юбер да се отчита пред Джоунс, хотелиерския управител, от друга страна, той е длъжен да взема решения заедно с главния си шеф Пол Вюйяр, както и с главния метрдотел Джани Фенди.

— Фенди? Сен Юбер? Няма ли американци? — учуди се Джиджи.

— Американците определено са неподходящи за елегантната атмосфера на ресторанта. — Хансен я — дари с желязната си усмивка. — Екскурзионните корабни компании от цял свят се обръщат към Италия за превъзходен обслужващ персонал — келнери, метрдотели, та дори за помощник-келнери. Италианците просто са най-добри. Португалците също ги бива, французите често са големи сноби и стават само за готвачи, а на испанците им липсват традиции. Стюардите и камериерките ще бъдат скандинавци, офицерите й капитанът — норвежци, датчани или англичани, а за болничен персонал ще поканим шведи. Казиното, както навред по света, ще се управлява от една австрийска компания, а собственикът на салона за красота е англичанин, притежател на концесии от всички кораби.

— Но „Изумрудът“ няма ли да плава под американски флаг?

— Не, под интернационален — обясни Бен. — Така получаваме правото да назначаваме, когото поискаме.

— Никакви американци ли няма да наемете? — настоя тя.

— Разбира се, че ще наемем — за оркестъра, за увеселителния състав и за треньори по гимнастика. Смятам да поканя гърци за corps de gigolo. Те са чаровни, възторжени и издръжливи. — Бен й смигна, като забеляза оскърбеното й изражение.

Хансен се изкашля, не обърна внимание на прекъсването и отново подхвана мисълта си за кухните:

— Виждате ли, госпожице Орсини, главният инженер Арнсин Олсен трябва тясно да си сътрудничи с главния готвач. Разглезените пътници са свикнали с любимите си яденета, а насред Южния Тих океан няма супермаркети. Използването на всеки инч от корабната площ е обект на бурни дискусии.

— Все едно че сте в ООН — забеляза Джиджи. — Кой е шефът?

— Собственикът господин Уинтроп и аз се отчитам пред него. След като плаща сметките, той трябва да взема окончателните решения. Естествено, би било по-лесно, ако можеше да се освободи за една година от останалите си ангажименти и да се премести във Венеция, но след като не е в състояние, ние пренесохме Порта Маржера при него. Щом веднъж завършим проектите и набавим всичко необходимо, ще обзаведем кораба в сухия док.

— Струва ми се, госпожица Орсини всеки миг ще припадне, ако не види поне част от чертежите — рече Бен и стана. — Познавам по очите й.

— Няма да припадна, а ще се разпищя — прошепна му Джиджи, когато той я хвана под ръка и я изведе от кабинета на Хансен. Прекосиха първия етаж, предназначен за офиси и счетоводство, качиха се с неотдавна монтирания асансьор до втория, който представляваше едно огромно помещение, претъпкано със стотина чертожници, втренчени в компютрите си.

Арнсин Олсен ги разведе навсякъде. Джиджи огледа непонятните компютърни чертежи на междупалубните пространства, в които щяха да бъдат разположени всички тръби, електрическата инсталация и телефонните връзки на кораба.

— Не допусках, че ще е толкова сложно — каза тя на Бен, използвайки един момент, когато Олсен се бе извърнал с гръб към тях.

— Нито пък аз — отвърна той. — А засега още нищо не сме видели — дори кабините на стюардесите. Всички тия работи, дето ги виждаш тук, ще се намират под водата.

— Не можем ли да…

— Ще ги обидим. Олсен много се гордее с това — отговори Бен на премълчания й въпрос. — Ти забърка тази каша, имай търпение. — Той нехайно я прегърна през кръста, като междувременно успя да я ощипе силно по дупето.

— Престани! — тихо го скастри тя, доловила заинтригуваните погледи на бригадата от чертожници, които дискретно се наслаждаваха на необикновеното посещение.

Той отново яко я ощипа.

— Търговските центрове не кръстосват океаните с отбрани пасажери на борда. За проектирането на един кораб са нужни поне петдесет хиляди компютърни схеми, и то само за улеснение на инженерите и проектантите, та да намерят най-сполучливите решения, защото компютрите ни най-малко не спестяват чертането на ръка. Така че ти заслужаваш нещо далеч по-лошо от някое и друго ощипване.

— Госпожице Орсини, искате ли да видите Sizione Maestral — попита Олсен.

— Зависи — отвърна Джиджи с любопитство. Словосъчетанието й прозвуча особено — наподобяваше нещо като система от канали за отходни води.

— Става дума за цялостния чертеж на кораба, за надлъжното му сечение — палуба по палуба.

— Моля! Водете!

С друг асансьор се качиха на третия етаж, съпровождани от Хансен и Олсен. Там работеха още повече чертожници на още по-голям брой компютри. Влязоха в някакъв просторен кабинет, разположен в дъното на залата.

Представиха Джиджи на капитан Дал, на Юстас Джоунс и на Ренцо Монтегардини, архитекта, отговарящ за цялостното вътрешно оформление на търговския кораб, което да го превърне в най-изискания екскурзионен плавателен съд, кръстосвал някога морета и океани.

Тя веднага усети, че Монтегардини бе най-важният в цялото това предприятие, с изключение на Бен, който чисто и просто подписваше чековете. Дори Хансен се подчиняваше на този висок, мършав човек над петдесетте. Бе облечен елегантно като Вито Орсини и излъчваше непосредствено обаяние. Когато се наведе да й целуне ръка, тя се почувства като удостоена с благородническа титла.

— Значи най-сетне се запознах с младата дама, чието вдъхновение ме принуди да напусна скъпата си Генуа, ненагледното си ателие, учениците си и останалите си клиенти.

— Карате ме да се чувствам виновна — рече Джиджи.

— Не ме съжалявайте, мила, прекрасна госпожице. Аз съм фанатичен поклонник на Ню Йорк. Обожавам го, съпругата ми го обожава, дори котката на съпругата ми го обича. А това ново предизвикателство е наистина примамливо. Преди винаги съм поемал корабите още от първата груба скица. Тук пред мен изникнаха направо омагьосващи проблеми, но тъй като силуетът и на трите е великолепен, ще се справим с всички неуредици.

— Значи ви харесват?

— Възхитителни са. Съмнявам се, че бих измислил по-добри, а никой в Италия не ме смята за скромен човек с изключение, разбира се, на съпругата ми, която ме познава като петте си пръста. Така или иначе, цялата работа тепърва предстои. Започнах с комина… но вие всъщност сте наясно с всичко…

— Не съм! — възкликна Джиджи, но си спомни за добрите обноски. — С изключение на кухните и на резервоарите за гориво и за вода.

— Ох, тия инженери! Винаги започват с практичната част. Професионално заболяване, дори мания. Но им прощаваме, тъй като един кораб все пак трябва да плава. Виждате ли, госпожице Орсини, коминът е от първостепенно значение. Той определя силуета на съда, лицето му, стила и романтиката, подобно кройката на вашия костюм, дело на Лагерфелд, приятеля на жена ми. — Монтегардини се обърна към някаква покрита рисунка на стената, заметната е платно.

— Кротувай, сърце! — прошепна Джиджи в ухото на Бен.

— Заради комина ли?

— Заради Ренцо, глупако. Каза, че бил женен, нали?

— Бен здраво обхвана дупето й и задържа ръката си там, докато Монтегардини сваляше платното от рисунката. Сърцето на Джиджи затупка учестено от вълнение и радост при вида му. Тя се извърна към архитекта с отчаян жест:

— Просто не зная какво да кажа.

— Вече го казахте — усмихна се той. — Мълчахте четири минути — значи съм успял.

— Надминали сте всичките ми очаквания.

— Джиджи — нетърпеливо се обади Бен, — разбрах, че го харесваш, но още не си видяла Sizione Maestra. — Той вдигна куп шумолящи листа, прихванати с металически кламер. — Докато не се запознаеш с това тук, няма да получиш представа…

— Ессо, Бенито, имам усещането, че госпожица Орсини достатъчно се е нагледала на рисунки — обади се Ренцо Монтегардини. — Сякаш е болна от прословутото хелиокопийно изтощение. Защо не й покажеш образцовите кабини, напълно обзаведения макет на ресторанта и покоите на собственика. А после ще слезете долу, стига госпожицата все още да има желание да разглежда чертежите днес.

— Не е хелиокопийно изтощение, а блаженство — обади се Джиджи. — Но сте прав, не ми се ще да развалям впечатлението си от рисунката заради карантиите на този божествен кораб.

— Както кажеш. — Бен неохотно остави книжата. — Ще дойдеш ли с нас, Ренцо?

— Че как иначе? Трябва да си изясня дали la bella signorina ще ги одобри.

— Днес ти направи още едно завоевание — прошепна й Уинтроп, докато вървяха към асансьора, следвани от свитата мъже.

— Защо той ти говори на малко име, а останалите не?

— Нарича всички, както намери за добре. Той е архитектът, художникът, а ние сме просто търтеи.

— Горкият ми, миличък търтей, да знаеш колко ми е жал за теб. Но в края на краищата върху кораба е изписано твоето име.

— Е, Ренцо ми позволи поне това — съгласи се Бен, докато стояха в дъното на асансьора, претъпкан от Монтегардини, Олсен, Хансен, Дал, Джоунс, Сен Юбер и Замбони, които нямаха намерение да пропуснат нищо от реакцията на Джиджи при огледа на образцовите помещения. Бен бе пъхнал ръката си между двете полукълба на нейното дупе и без никой да го забележи движеше средния си пръст в настойчив ритъм. От целта го отделяха единствено здраво стегнатите мускули на момичето и туидът на господин Лагерфелд.

— Няма да сляза, ако не престанеш. — Тя говореше тихо, за да не чуят околните, затънали в делови спор. — Те са безкрайно любезни и ще се дръпнат да ми сторят път. Така че ще си останем залостени тук до другата седмица.

Бен дръпна ръката си, когато асансьорът спря на следващия етаж. Докато се изнизваха, последвани от шестимата мъже, Джиджи се огледа и набързо обхвана с очи няколко помещения образци. Нужен бе поне час, докато ги проучат подробно.

— Разкажи ми за покоите на собственика. Не знаех за тях.

— Ще има на всеки кораб — два пъти по-големи от останалите апартаменти.

— И всичките все за теб ли, търтейчето ми?

— Само ако съм на борда. Иначе ще ги дават на най-важните клечки.

— Много те моля, нека разгледаме първо тях! Само двамата?

— Но…

— Нали ти подписваш чековете?

— Господа — рече Бен, аз ще покажа на госпожица Орсини покоите на собственика. Връщаме се след минутка.

Образцовите помещения бяха направени според точните мерки на кораба, така че стените им не достигаха високия таван на халето. Двамата влязоха вътре и вратата хлопна подире им, но в същото време отвън се чуваха гласовете на мъжете, които кръжаха наоколо и търсеха несъвършенства.

— Най-после сами — въздъхна тя, завъртя се и изрита обувките си.

— Хайде, миличко, престани. Нали е невероятно! Огледай се, за Бога, виждала ли си някога подобно нещо? И това е само спалнята. Ами дневната, кухнята, трапезарията, откритата тераса, баните и килерите за дрехи? Всичко е завършено, с изключение на дреболиите, които дизайнерите все още издирват из Европа.

Джиджи се изкатери в средата на огромното легло, покрито с ватирана кувертюра от бежова коприна, и се пльосна в цял ръст.

— Страхотен дюшек. Първо ела тук и ме целуни. Налага ми се да полежа малко, зашеметена съм.

Бен нетърпеливо вдигна рамене, седна до нея, наведе се и я целуна.

— О, по-хубаво — прошепна тя. — Ти умееш да го правиш много по-хубаво. Опитай се да ме съживиш, чувствам се съсипана.

Той се засмя, легна до нея и я взе в прегръдките си.

— Обезсоляващата система ли те довърши или Ренцо?

Тя се надигна и свлече жакета си.

— Мисля, че е от пътуването в асансьора — прошепна Джиджи. С единствено бързо движение откопча заметнатата си пола и я хвърли върху жакета. — Ами ако си ме насинил от щипане? Най-добре да установя размера на натъртванията. — Докато говореше, скорострелно смъкна чорапогащника си.

— Какво, по дяволите, ти става! — изсъска Бен. — Точно зад тази стена стоят всички мъже. Могат да те чуят.

— Няма, стига да говоря тихо. — Наведе се над него и разтвори ципа на панталоните му. — Няма, стига ти да не вдигаш врява.

— Престани!

Джиджи го яхна преди той да се усети, и се взря в очите му.

— Помниш ли онази песничка: „Представи си само.“ Мисля, че беше така: „Представи си само колко те обичам, представи си само колко ме обичаш.“ Или нещо подобно. Представи си само — затананика тихичко момичето, — че сме самички, скъпи, представи си само, че много ме искаш…

— Да не си се смахнала!

— Да… О, да, Бен, ветровете на откритото море проникнаха в мен. Започвам да вярвам, че тази стена стига до тавана и никой не може да ни чуе. — Джиджи пусна една порочна, безмилостна усмивка, пъхна топлите си пръсти в шортите му и с две ръце измъкна пениса му.

— Недей!

— Шшт, ще те чуят — тихичко го смъмри тя, докато сръчно опипваше провисналия му, отпуснат член. Всяко нейно поглаждане достигаше нежната главичка, задържаше се там за миг и после с въртеливо движение се спускаше по почти незабавно набъбващия член надолу до самата му основа. Не си губеше времето — искаше го по-голям от всякога, и то бързо. Веднага, незабавно, тук и сега.

Щом го усети наедрял и пулсиращ, щом разбра, че мъжът вече не се владее, няма да я отблъсне и да си затвори ципа, Джиджи наведе прекрасната си главица, пое с уста пухкавото, кадифено връхче на пениса и го засмука със сочните си устни. В същото време се вслушваше как Бен диша учестено и накъсано. Щом по стегнатите му мускули и промененото му дихание позна, че неговият оргазъм наближава, пусна члена му, плъзна се нагоре и пое дълбоко горещата плът между краката си, защото бе готова за това още преди вратата на покоите да се бе затворила.

Погледна лицето му. Той здраво стискаше клепачи, изпаднал в екстаз.

— От теб зависи — прошепна тя, докато неумолимо се движеше нагоре-надолу. — От теб зависи колко шум ще вдигнеш.

Не откъсваше очи от него — удоволствието се разливаше по чертите му и се засилваше с всяка изминала секунда. Скърцайки със зъби, той сграбчи дупето й с две ръце така, че несмущаван да се издига навътре в нея, но тя успя отново да заеме удобна позиция, та внимателно да го наблюдава. Устните му се свиха от усилие да не извика и Джиджи удвои неистовите си движения, а Бен направо подивя, неподвластен на волята си, насочен към неудържимата кулминация. Прехапа долната си устна толкова безмилостно, че тя се уплаши да не потече кръв. Едва тогава покри устата му със своята, за да приглуши ниските му, варварски стонове по време на огромния, див изблик на облекчение. Като го усети да се изпразва в нея, Джиджи се остави на изключителното удоволствие, което бе потискала, откак го взе в уста. Но свърши безшумно и той не забеляза нищо, потънал в усилия да сподави стоновете на собствената си безумна наслада. Щом се посъвзе, тя се изтърколи на гръб и невинно се взря в тавана на халето.

Бен с усилие отвори очи.

— Защо? — хрипкаво запита той.

— Защо ли? Реших, че точно това искаш… в асансьора… с ръка на дупето ми… и пръстът ти…

— Ти просто… си луда.

— Навярно сигналните ми системи са се повредили. Но само си помисли, сега вече знаеш как да свършваш, без да опищяваш орталъка. Ще ти бъде от полза някой ден.

— Кучка!

— Точно така! И да не забравиш!

— Боже, колко те обичам!

— О, Бен, благодаря! Ах, скъпи, няма ми чорапогащника.

— Майната му. Облечи се, за Бога. О, по дяволите, кувертюрата!

— Няма да напусна тази стая по-малко спретната, отколкото влязох. Какво ще кажат хората?

Джиджи намери дрехите си една по една точно където ги бе оставила и бързо се облече. Отиде до тоалетката срещу леглото, погледна се в огледалото и неодобрително поклати глава.

— Сега пък какво има? — жалостиво запита Бен, докато четкаше и приглаждаше кувертюрата.

— Да си отгоре, си има своите преимущества… Косата ми е в ред. Но несъмнено имам вид на току-що начукана.

— О, хайде, стига! Вече си отмъсти. Те дори няма да забележат разликата.

— Ренцо ще види, останалите също дори до един да са девствени.

— Тогава остани тук и се успокой. Вземи си душ или каквото искаш. Ще им кажа, че не се чувстваш добре, че те боли глава.

— Ама аз се чувствам направо страхотно — извести Джиджи, докато си слагаше червило. — Готова съм за останалата част от обиколката. Ще трябва да подмениш кувертюрата. Мисля, че спермата не се чисти с мокър парцал, а пък аз съм… изтекла. — Тя нахлузи обувките си и се запъти към вратата. — Идваш ли? — попита го през рамо и излезе. — Господа, обстановката в покоите на собственика ме освежи. Чувствам се като нова. Продължаваме ли?

 

 

Веднага, щом Джиджи замина за Ню Йорк, Виктория Фрост приведе в изпълнение плана си, обмислян месеци наред. Когато Арчи и Байрон поканиха Джиджи в агенцията, те й бяха обещали никога да не търсят „Скрупули две“ за клиент. Момичето бе твърдо решено да не се лакоми за този дебел в техния бизнес комат, носещ около тринайсет милиона годишно с изгледи печалбата да нараства, защото знаеше, че Били и Спайдър ще се чувстват задължени да го дадат на „ФРБ“ заради нея независимо дали искат или не. Докато Арчи и Бай не приеха условието й, тя бе отказала да обсъжда предложението им за работа. И двамата бяха убедили Виктория, че „Скрупули две“ е забранена зона.

„И сгрешиха“ — реши Виктория.

Първо, тук нямаше опасност от сблъсък на интереси: Джиджи не получаваше дял от печалбите на агенцията и спокойно можеше да работи над каталога. Второ, тъкмо заради нейните текстове в него той бе постигнал такъв голям успех. И, трето, Джиджи проявяваше непрофесионална придирчивост, прекалена старомодна сдържаност, която нямаше място в рекламния бизнес. Арчи и Бай не биваше да приемат това условие, но тогава тя им бе толкова необходима, че не й приведоха нужните доводи срещу нейната свенливост и свръхчувствителност.

Но бе изминала почти година. Виктория реши, че е време да се намеси. Добре си бе научила урока за „Русо и Русо“, сегашната рекламна агенция на „Скрупули две“. Нямаше да каже нищо на Арчи и Бай, преди да си осигури успех. Позвъни на Спайдър Елиот и си уреди среща с него в кабинета му.

 

 

— Добре дошли при нас — посрещна я Спайдър. — Не се виждам всеки ден с шефа на Джиджи… Не че тя някога е имала такъв в буквалния смисъл на думата: една доставчица — Емили Гадъръм, вие и аз. И съпругата ми, разбира се, но тя не е идвала тук, откак се родиха двете ни момченца.

— Толкова съм слушала за близнаците — пламенно рече Виктория. — Когато двете с Джиджи обядваме насаме, по женски, тя често ми разказва за най-новите им „номера“ и дори ми показва снимките им — съвсем като предана леля. Навярно се гордеете с тях.

— Направо съм побъркан по децата, но разбрах, че било нормално. Желаете ли нещо за пиене — чай, кафе, нещо разхладително?

— Не, благодаря. Господин Елиот…

— Спайдър, моля. Всички ме наричат така.

— А моето име е Виктория.

Спайдър никога не поглеждаше жена, без машинално да я разсъблече. Когато той ръководеше „Скрупули“, и най-самоуверените клиентки не смееха да вземат важно решение за някоя рокля без неговото одобрение. Тутакси установи, че Виктория Фрост не се нуждаеше от съветите му. В двуредната си рокля манто от крепирана бежова вълна тя представляваше съвършено съчетание от експедитивност и авторитет. В тази дреха изглеждаше като делова жена, но облеклото й бе до такава степен целомъдрено, че неволно създаваше впечатление за някаква скрита драма. Странно, Джиджи не бе споменавала, че е хубавица — с класическия, суров стил на балерина, който останалите мъже намираха за интересен.

След първото си впечатление от Спайдър Виктория съжали, че не би могла да се наслади на някой от тайните си следобеди с него. Всичките й познания за обноските, кодовия език и излъчванията на мъжете тутакси й дадоха да разбере, че той никога не ще се отзове на нейните сексуални повици. Бе хлътнал до уши. Повече от всеки друг.

Спайдър, дойдох да поговорим за рекламата на „Скрупули две“ — заяви тя с онази убеденост, която незабавно завладяваше вниманието на слушателя също както още първите ноти, изсвирени от някой велик пианист, успокояват публиката и я принуждават да се заслуша. — През последните четири месеца напрегнато следя кампанията ви и съм уверена, че „Русо и Русо“ просто не вършат работата така добре, както бихме могли да я вършим ние във „Фрост-Рорк-Бърнхайм“.

— Така ли? — „Не си губи времето с уводи“ — помисли Спайдър.

— Така е. Не са идеалният ви маркетингов партньор. Бих се обзаложила, на каквото поискате, че екипът им е мъжки.

— Права сте, но момчетата са будни, много будни. Рисуват страхотно. Харесват ми.

— При цялото ми уважение към тях, да са будни не е достатъчно. В рекламата е аксиома, че оцеляват единствено будните. Да не говорим пък за добрите рисувачи — те трябва да са подходящите рисувачи, иначе няма значение колко са добри.

— Ъхъ.

— Вие продавате единичен продукт — продължи Виктория, — каталог, от който се интересуват само жени. Единствената цел на рекламата ви е да накарате повече жени да си поръчват вашия каталог. Нито един мъж на този свят не би си направил труда да го разлисти, освен ако не е травестит, а въпреки това вие, един мъж, използвате творческите способности на двамина с мъжко мислене и мъжка физика. Прекалено много тестостерон тече в жилите на творческия колектив, Спайдър.

— Наистина ли смятате, че мъжете не могат да правят добра реклама за жени? Ами обратното? Жените могат ли да пишат за тях?

— Да, някои изключителни представителки на слабия пол. Например майка ми. Но тя е била в апогея си преди няколко десетилетия, а оттогава жените са се променили, особено онези, които пазаруват чрез вашия каталог — работещите, младите майки със служебни ангажименти. Те нямат време да обикалят магазините. Те са съвсем ново поколение, Спайдър, със съвсем нови нужди и изисквания и различни приоритети. И най-важното — с нови, различни фантазии… женски фантазии. — Тя млъкна за миг, за да се увери, че вниманието му изцяло е насочено към нея. После продължи: — Нито един мъж на този свят не е наясно какво става в съзнанието им и как се възприемат те от гледна точка на имиджа си.

— Знаем това, Виктория, иначе каталогът ни нямаше да се продава толкова успешно.

— О, съгласна съм, в него всичко е, както трябва, но вие използвате рекламен текст въз основа на създаденото от Джиджи. Имам пълното му течение. Там текстът не се е променил, откак тя е напуснала. Просто сте поразместили нейните думи и сте ги приложили към новите си стоки.

— Съвършено вярно. — От няколко месеца Спайдър имаше същите тревоги. Мразеше да разчита на повторенията, но никой не бе в състояние да пише за „Скрупули“ като Джиджи.

— Но рекламите във вашите броеве са се променили — решително продължи Виктория. — Според мен им липсва нещо. Те са най-доброто, което „Русо и Русо“ могат да предложат, но няма да стават по-добри — трябва им нова насока. Имате нужда и от сериозно планиране за медиите. Не участвате в множество от най-четените от купувачите ви списания, би следвало да рекламирате в избрани телевизионни шоупрограми. Като се имат предвид големите ви продажби, не отделяте достатъчно пари за реклама.

— Какво предлагате вие?

— Да ни станете клиенти.

— Малко съм объркан. Джиджи ли ще се занимава с творческата ни работа?

— Естествено, иначе не бих посмяла да дойда при вас. Тя за кратко време стана най-добрият ни редактор, като изключим Арчи, разбира се. Тя е жена и най-подробно е запозната с вашия продукт. Макар да имаме и други жени с огромен талант, изборът ни очевидно ще падне на нея. Първо ще включим всички творчески ресурси на агенцията, ще разгледаме идеите на всички екипи — били те мъжки, женски или смесени: това е очарователно нареченият „групов секс“, — но съм сигурна, че Джиджи ще се представи най-добре.

Спайдър заобиколи бюрото си и седна на писалището със скръстени ръце, загледан във Виктория.

— Тя знае ли за това? — строго попита той.

— Не. Прие да работи във „ФРБ“ при условие че не ви привличаме за клиенти. Но то бе много отдавна. Сега тя е истински професионалист. Никой не би се усъмнил, че здраво стои на крака без ничия помощ. Ето защо поех отговорността да се обърна към вас с тази настоятелна молба.

— А ще се смути ли, ако отхвърлим предложените от вас идеи и останем при „Русо и Русо“?

— Ха! Джиджи да се смути? Бих искала да я видя объркана, Спайдър. Няма да го приеме като лична обида. Тя е голям професионалист.

— Убедена ли сте? Онази Джиджи, която аз познавах, колкото и да бе делова… бе и много емоционална.

— Сигурна съм, че все още е такава. Но работата в агенцията бързо те научава да оставяш чувствата си у дома.

— Ами… вижте какво, говорите много разумно, Виктория. Харесвам начина ви на мислене. А най-вече липсва ми умът на Джиджи, на който съм се опирал преди. Имаме нужда от нов текст за самия каталог, не само за рекламите. Ще можем ли да я помолим и за това?

— То върви съвместно с маркетинговото ни сътрудничество, Спайдър.

— Виктория, ще бъда откровен… Бих направил всичко да спечеля Джиджи за „Скрупули две“. Не се чувствам добре с „Русо и Русо“. Нямам нужда от „групов секс“, нито от нечие друго сътрудничество. Зная, че вашите художници са страхотни, особено Бърнхайм. Обещайте ми екип, съставен от Джиджи и Бърнхайм, и ще ви дам поръчката.

— Бързо вземате решения. — Виктория се усмихна спокойно, добре прикривайки изненадата и ликуването си.

— Само когато на офертата не може да се устои — отговори Спайдър и й подаде ръка.

Виктория излезе от „Скрупули две“ и докато слизаше с асансьора, усети, че колкото по-надолу се спуска, толкова повече се надига радостта у нея. Джиджи щеше да пикае газ… но какво да се прави… работата си е работа и не би следвало да се изпуска сделка за тринайсет милиона — а скоро и за още повече — заради нечии лични съображения. Господи, чувстваше се в страхотна форма — с един куршум бе убила два заека — Джиджи и „Скрупули две“. Само ако Спайдър не бе толкова хлътнал по оная своя съпруга, зайците щяха да станат три. Но човек не може да има всичко.

 

 

„Да имаше с кого да поговоря!“ — рече си Били, докато правеше обиколки на басейна съвсем сама, като се изключат шестимата градинари, обработващи единадесетте акра парк. Бе обещала на Спайдър да не плува сама, но в случай че получеше схващане, някой от тях все щеше да чуе виковете й за помощ.

Джиджи бе в Ню Йорк. Саша бе заминала с Вито за няколко дни в Санта Барбара — двамата не можеха да предприемат истинско сватбено пътешествие, преди да приключи работата над „Дълъг уикенд“. Доли Мун, най-добрата й приятелка в Лос Анджелис, бе на снимки в Мейн — играеше в някаква бракоразводна комедия с Алън Алда. А Джесика Троп Страус, нейната най-отдавнашна приятелка от времето преди брака й с Елис Айкхорн, бе отишла в Европа със съпруга си, след като петте им деца отново бяха тръгнали на училище. Били нямаше никакво желание да си приказва с някоя от шестте сестри на съпруга си. Всички обичани от нея хора я бяха изоставили.

Близнаците току-що бяха потънали в дългата си следобедна дрямка, а Спайдър бе зает със „Скрупули две“. Мразеше плуването, но се нуждаеше от упражнения, инак нямаше да се напъха в многобройните си дрехи, не че имаше къде да отиде с тях. Отвратително глупавите, дребни, незначителни проблеми на горкото богато момиче…

Възмутена от себе си и от мислите си, тя рязко изскочи от басейна, грубо се разтърка с кърпата, навлече хавлиения си халат, нахлузи маратонките и забързано се запъти към оградената си градина — нейно лично убежище по всяко време на годината. Щом щеше да седи сама, по-добре тук, в това място, което си бе отредила специално за усамотяване. Апатично огледа възхитителните цветове на ранната есен, изпълващи градината, проектирана за нея от Ръсел Пейдж във всички оттенъци на бялото.

Били реши, че есента е най-скапаният годишен сезон дори тук, където цареше красота и покой. Красотата и покоят бяха необходими неща, но не по това време, когато нейната кръв от Източното крайбрежие кипваше. Наесен се излагаха новите експозиции на галериите, започваха забавите, хората се връщаха от ваканция, вместо да заминават, театрите откриваха сезона, жените обновяваха гардероба си… Да върви по дяволите Калифорния — тук настъпваше времето на горските пожари, а под горещото слънце нямаше нищо ново, освен все същата красота и покой.

„Имам нужда да променя нещо“ — осъзна Били, седнала на старата пейка под глициновия храст с пожълтели листа и отдавна прецъфтели цветове. Повече от десет месеца изцяло се бе отдала на майчинските грижи. Хал и Макс се бяха превърнали в център на живота й. Докато беше бременна, реши да не се възползва от правото си на пълен или частичен отпуск по майчинство, нито пък да се връща на работа. Избра да остане у дома и да изясни какво точно иска, след като, за разлика от повечето жени имаше достатъчно пари.

Не бе намерила отговора, ако се съди по противното самосъжаление, в което бе изпаднала от седмици, без да признава пред никого, дори пред себе си. И да искаше да си седи у дома с близнаците, пак щеше да изпита неудовлетвореност, защото двамата бяха прекадено заети един с друг и с новооткрития свят. Тяхната заетост се изразяваше в издирване и разрушаване на всичко, изпречило се на пътя им, сякаш бяха миниатюрни войничета, изпратени да осъществяват политика на опустошение с огън и меч. Нуждаеха се от нея много по-малко отпреди и почти не й обръщаха внимание.

Били уверяваше сама себе си, че без съмнение бе признак на изключителна интелигентност, дето двамата чупеха всяко нещо, за да открият какво представлява то — последният им обект бе казанчето в тоалетната, — но от това съсипията за нея не придобиваше същото очарование, каквото носеше на тях. След като проходиха и от самото начало съвсем ясно си пролича бъдещето им на олимпийски спринтьори, дори бавачката Елизабет поиска подкрепление и към детската бе прикрепена една бързоходна помощничка.

Естествено, би могла да се върне в „Скрупули две“ на старата си работа, но през последната година Спайдър бе разширил дейността си и бе обхванал и нейната. „Не се самозалъгвай, той пое командването — рече си тя. — Да му се не види, така е. И то изцяло.“ Били не го винеше… възможностите му винаги бяха надхвърляли задълженията му, но нямаше как да отиде и да се захване със старите си дела, защото той несъзнателно бе погълнал и нейната работа. Би се смаял, ако тя му кажеше колко рядко отделяше време да обсъди каталога с нея — предпочиташе да го забравя, щом излезете от кантората, съвсем като типичен бизнесмен, който се връща вкъщи при своята мила женичка.

— Как мина денят, Спайдър, скъпи?

— О, както винаги, любима, подробности, подробности… Кажи ми какво правиха децата, научиха ли нещо ново?

Не питаше единствено: „Какво има за вечеря?“, но навярно това бе само въпрос на време.

Трябваше да го предвиди. Още от първия ден, когато се запознаха преди десет години, докато той обхождаше „Скрупули“ и уточняваше до последната подробност какво бе сбъркала в управлението и украсата на скъпоценния й магазин, Елиот бе станал човекът с готовите отговори. Бе я изнудил да даде на него и на Валънтайн пълна свобода на действие и бутикът постигна небивал успех.

След време я бе убедил да отстъпи името „Скрупули“ на каталога, макар тя яростно да се бе съпротивлявала на хрумването на Джиджи и Саша. Бе се оказал прав, както винаги. Чудеше се дали някога е предприемала нещо, за което да не я бе убеждавал Спайдър. Чак дотолкова ли бе взел надмощие за последните десет години? „Да, по дяволите, да“ — рече си Били, скочи от пейката и закрачи напред-назад из градината. Бе се оставила този мъж да я води за носа, сякаш тя самата нямаше мозък в главата си, сякаш бе просто богата жена, за която той бе сигурен, че ще послуша съвета му, очарована от обаянието и от приказките му, и ще последва неговия пример. Тя — Вилхелмина Хънънуел Уинтроп Айкхорн Орсини Елиот се бе превърнала в богата, глуповата, зависима кукличка.

Е, какво пък! Бе й хрумнало нещо, и то много умно. Били излетя от градината. Дори не си даде труд да заключи вратата зад себе си и часове наред броди по гористите полянки и градини на своите единадесет акра, разсъждавайки твърдо и непоколебимо, както никога досега.