Джудит Кранц
Любовни двойки (13)

13.

В началото на септември 1984 година Зак Невски завърши „Калиспелска хроника“ и незабавно започна работа над новия филм на Вито „Дълъг уикенд“. Тази комедия за филмовия бизнес щеше да се снима край Малибу. По-голямата част от действието в дванайсетседмичния график на продукцията щеше да се развива в различни къщи в Колонията — частен, ограден анклав за най-богатите.

— С парите от арендата, дето я плащаме, можехме да купим три къщи на плажа — оплака се Зак през първата снимачна сутрин.

— Но не и в Колонията, освен ако не си ги купил още преди години. Сега една къща върху късче земя, лепнато до съседите, струва пет-шест милиона. Това е най-скъпата крайбрежна ивица на света.

— Как да се усамотиш — оплака се Зак. — Всеки може да дойде на пикник или да пуска хвърчила пред къщите.

— Щатът Калифорния е собственик на плажа и хората се възползват от правата си. Според мен най-смешното е, че виждаш всичко в стаите на съседите си и от двете страни. А кои са те? Същите изчадия, с които въртиш бизнес през седмицата. Господи, мразя това място — щастливо заяви Вито.

— Да, той обичаше своята нелепа, ужасна работа. Седна на брега и се загледа как Зак в далечината се занимава с шестнайсетте участници, които щяха да се снимат през първия ден. Днес все още бе в състояние да се сдържа и да не виси влудяващо близо до тях по стария си навик, заради който бе станал непопулярен сред режисьорите — те до един не искаха нито да виждат, нито да чуват продуцента. За Вито бе физически непоносимо да не си вре носа навсякъде, да не държи нещата в свои ръце — като се започне от вегетарианската диета на филмовата звезда, цвета на перуките и се стигне до това колко страници от сценария са заснети в края на всеки работен ден. Но в случая с „Дълъг уикенд“ бе решил колкото е възможно по-малко да виси на главата на Зак. Когато на времето го доведе от Бродуей в Холивуд, само дето не му седеше на рамото, докато правеха „Почтена игра“. Но сега Зак бе станал толкова уверен и блестящ професионалист, че Вито в знак на уважение се изтегна на пясъка, свали си маратонките, сякаш бе най-безгрижният човек на този свят, сякаш върху неговите продуцентски плещи не лежеше цялата отговорност — та нали тъкмо той бе осигурил къщите, финансирането, бе наел екипа, както и самия Зак.

Добре де, щом бе толкова уверен в способностите на Невски, защо цял час не бе откъснал очи от него? Вито се обърна с гръб и се насили да разгледа хоризонта.

Както обикновено, тихоокеанското крайбрежие край Малибу бе спокойно и скучно. Не се виждаха дори деца. „Сигурно вече са на училище“ — помисли си той и забеляза, че на плажа, освен него има още един човек, който наблюдава актьорите. „Сякаш не знаеш — кинаджиите не могат да поработят повече от час, без да привлекат някой кибик. Утре ще се събере цяла тълпа, а в сряда ще се наложи да поставим бариери.“ Погледна часовника си. Още малко до обедната почивка, когато смяташе да хапне със Зак и да разбере от него как е минала първата сутрин.

Вито стана и закрачи към самотния наблюдател. Ако не поговореше с някого, нямаше да се сдържи и скришом щеше да се промъкне по-близо до снимачната площадка.

— Имате ли нещо против да седна? — попита той жената, облечена в джинси и избеляло дънково яке.

— Плажът е обществен — доста любезно отвърна тя, без да откъсва очи от актьорите.

Вито приседна и я погледна, после бързо извърна очи, но отново предпазливо се взря в нея. „Възможно ли е да се влюбиш в профил?“ — запита се той с огромно учудване и огромен ужас.

— Приятен ден — чу се да казва. Може би тя ще обърне лице към него и всичко ще свърши, ще се окаже илюзия, трик на светлината; иначе това щеше да е жената, която, без дори да подозира, бе търсил цял живот.

— Така е. — Не се помръдна. Имаше тъмна коса, небрежно вдигната нагоре и прихваната на възел с жълта вълнена лента. Едната вежда и едното й око, които той виждаше, бяха също толкова тъмни. Устните й, без всякакво червило, имаха нежнорозов цвят. Кожата й бе много бяла, със сладостната матовост на гардения, леко порозовяла от слънцето на скулите и на носа. Никога не се бе вълнувал толкова силно от нечий профил — излъчваше благородство, чистота и печал. „Кой долен изверг я е натъжил?“ — запита се Вито, завладян от безразсъдно желание да я защити.

— Ще изгорите, ако не внимавате.

— Преди малко се намазах с плажно масло — отговори тя, без да помръдне, — но все пак благодаря за грижата. — Усмихна му се леко и с признателност, все още загледана в снимачната площадка, и сърцето на Вито се сви. Стори му се, че е издало звука „шляп-шляп“ в гръдния му кош, но ужасен и омагьосан, се надяваше, че това е физически невъзможно.

— Изглежда, много се интересувате от кино? — успя все пак да изрече.

— От този филм да. По различни причини преди не съм виждала как работи Зак.

— Зак — глухо повтори Вито. Бяха му разгонили фамилията. Напълно.

— Той е режисьорът. Виждате ли онова високо, страхотно момче с широките рамене, с бялата тениска — това е Зак, оня, дето казва нещо на оператора. Просто го погледнете колко е енергичен, изцяло в стихията си. Толкова е красив, обичам да го гледам — пламенно рече тя.

— Да.

— Имате ли часовник?

— Около единайсет и половина е. — Бе единайсет и половина в деня, когато животът се бе открил пред него и бе свършил за две минути разговор.

— Дойдох рано, но времето сякаш спира, когато гледаш как се прави филм. Зак ме предупреди. Ще умра от глад, преди да го дочакам за обяд.

— Ще обядвате с… режисьора ли?

— Точно така. Той ми каза, че първия ден сигурно все още ще може. После щял да бъде зает с обсъждането на сутрешните снимки и за мен нямало да е удобно да идвам.

Докато говореше, момичето обърна лице към него и Вито осъзна, че току-що изпитаната безутешност е направо щастие в сравнение със сегашната. Профилът само намекваше за магията на нейното лице. Ами очите й! Господи, не биваше да поглежда в тях. Трябваше да стане, да си отиде и никога да не се връща. Бяха толкова живи, толкова весели и игриви въпреки затаената в тях печал, че той разбра — би умрял за тази жена, която принадлежеше на Зак. Би умрял не за да я има — това бе невъзможно, — а за да я защити, да я опази от беда.

Безсилен да помръдне, макар че би си плюл на петите, Вито забеляза как Невски даде знак за почивка и последни нареждания на оператора и закрачи към тях, като мимоходом си облече пуловера.

— Здрасти! — извика той отдалеч. Момичето скочи и нетърпеливо хукна към него. Зак я прегърна и я вдигна над пясъка в мечешките си обятия, целуна я по двете бузи по начин, който издаваше множество разменени между тях целувки, множество поверени тайни, часове на съвместно щастие. Двамата усмихнати приближиха Вито и Зак предано преметна ръка през рамото му.

— Свършихме рано — рече режисьорът, — пък и знаех, че тя миличката умира от глад. Хайде, да вървим да хапнем. По-нататък има малко ресторантче, където дават огромни хамбургери.

— Не, благодаря — смотолеви Вито. — Трябва да се връщам в офиса.

— О, за Бога, мислиш ли, че не зная на какво мъчение си бил подложен цяла сутрин? — засмя се Зак. — Дай ми почивка и не прави същото и следобед. Половината ми внимание е заето с работата, а другата половина с мисълта да не се пръснеш от желание да се намесиш във филма ми. И в двата случая ме влудяваш.

— Ще дойда утре. Ти… и твоята приятелка… ами… да не ви се пречкам.

— А? — озадачи се младежът.

— Имаш среща за обяд, Зак.

— Е, и? Защо да не дойдеш с нас?

— Дамата има среща с теб. — Вито бе на предела на силите си. — Двама са достатъчни, Зак, нали снимахме филм с такова заглавие.

— Вито, какво ти става? Слънчаса ли?

— Вито? Вито Орсини? — извика Саша смаяна.

— Саша, и ти ли полудяваш?

— Саша — Твоята сестра! Вито се чудеше дали все още не е забравил да се моли.

— Не, баба ми. А ти какво, по дяволите, си мислеше? Не е възможно вие двамата… да не сте… се срещали… досега… нали? Искам да кажа, как е възможно? Не е възможно. Изключено. Джиджи трябваше да ви е запознала преди години.

— Но не е, нали, Вито? — попита Саша и се изчерви навярно за пръв път в живота си. Заби поглед в пясъка, неспособна да го погледне в очите.

— Не, изтървала е шанса някъде по пътя.

— Лошата Джиджи. А като си помисля, че я смятах за най-добрата си приятелка.

— Жестоката Джиджи. Още днес следобед ще я отпиша от завещанието си.

— Вижте какво, я вие двамата вървете да обядвате или каквото там сте си наумили — разпери ръце Зак. — И не си правете труда да се връщате!

В колата Саша крадешком хвърляше погледи на Вито и бърбореше нервно, тъй като той, изглежда, не бе в състояние да произнесе повече от една дума.

— Вие сте нещо като персонаж от митологията. Толкова съм слушала за вас от други хора, че след известно време ви сметнах за някакъв италианско-американски Зевс, който се явява на някой и друг избран лебед, но никога на простосмъртните.

„Защо — питаше се Саша, докато гледаше властния профил на Вито — Джиджи досега не ме е запознала с този чудесен човек? Единствено поради ревност. Джиджи, тази отвратителна кучка, много добре знае какви мъже харесвам — тя ли не е разбрала, че Вито е роден за мен?“

— Имам предвид колко пъти бихме могли да се сблъскаме през годините, когато живях заедно с Джиджи в Ню Йорк и… Но тогава вие работехте в Европа. И после, нали тук живяхме в един апартамент, преди да се омъжа…

— Но Джиджи ми каза, че…

— Разведох се.

— Добре.

— Добре? Повечето хора възкликват: „О, съжалявам.“

— Дрън-дрън. Джош не беше за вас. Симпатичен човек, но напълно неподходящ.

— Откъде го познавате?

— Когато бях женен за Били, той се занимаваше с брачния договор и с развода ни.

— О! Бях забравила. То се е случило преди много години, още преди да се запозная с Джиджи. Колко изненадващо — още едно свързващо звено — Джиджи, Джош, Зак, Били…

„Луда ли е била Били — чудеше се Саша. — Да остави този славен загорял пират, този конкистадор, този поразителен мъж да си иде? Как е възможно да се задоволява със Спайдър, миличкия Спайдър — още едно голямо, русо, напълно американско бонбонче, — след като е била женена за Вито? Умът ми не го побира. Значи не са били един за друг. Понякога Били е толкова безразсъдно, глупаво упорита… Вито е бил прекалено силен за нея, прекалено често е излизал прав, не я е оставял да следва всичките си пориви на богата жена. Навярно са били ужасно нещастни заедно.“ При тази мисъл изпита истинска радост.

— Къде каза Зак, че било ресторантчето?

— Не зная.

— Как ви се струва това тук? Сигурен съм, че умирате от глад.

— Изглежда прекрасно. — „От глад ли? — учуди се тя. — Защо трябва да умирам от глад?“

Отбиха се в простичък, доста занемарен хотел, чийто ресторант гледаше към водата. Вито избра една кръгла маса в ъгъла на покритата тераса, над която морският бриз лекичко развяваше платнището. Двамата честно се задълбочиха в менюто.

— Нещо интересно? — запита Вито.

— Всичко, каквото и да е… може би салата от пиле, — „Само ще я почовъркам — осъзна Саша, — всъщност не мога да преглътна и една хапка.“

— Какво ще кажете първо да пийнем?

— О, да. Моля ви. Какво се препоръчва преди ядене?

— Шампанско, сухо шери, Тио Пепе или Ла ина, Негрони, Блъди мери, чинцано… — Зачуди се дали не е бил барман в предишния си живот. Но тя искаше да знае и той й казваше. Би й казал всичко, което пожелае. Всичко.

— Чинцано, моля, с кубчета лед. — Тя се вкопчи в нещо, за което не бе наясно дали й харесва, колкото да вземе някакво решение.

— Келнер, две чинцано с лед и пилешка салата за дамата…

— Защо не изчакаме с поръчката? Освен ако сте гладен.

— Не съм. Бях, но вече не съм — обясни Вито.

— Нито пък аз. Призрачен глад. — Сама не знаеше какво има предвид.

— Да. Така става, когато… — На Вито не му стигна смелост да продължи. Сега или никога. Ако е никога, по-добре да научи веднага, преди да е затънал съвсем, макар да нямаше къде повече да затъва.

— Когато какво? — Саша затаи дъх.

— Когато… двама души се срещнат и открият, че са свързани несъзнателно. — Той вдигна глава и се взря в очите й, тъмни като неговите.

— Тоест обратното на… съзнателно ли?

— Обратното на това да съществуваш заради други връзки, безсмислени, тъй като не са направени по свободен избор; обратното на обикновения светски живот, на разните отговорности или цивилизовани обичаи. Несъзнателно, защото отношенията са истински, съществуват в и заради самите себе си и не могат да бъдат избягнати. Защото са предопределени.

— О! — Саша почти бе спряла да диша, неспособна да издържи погледа му.

— Не ми е било писано да те срещна… до днес — твърдо рече Вито. — Не ти е било писано да ме срещнеш… до днес. Не вярвам в подобни неща. Не съм последовател на будизма, нито привърженик на теорията за прераждането, нито на каквато и да било религия. Но това е нещо друго. Нали?

— О, да. Да. Да. Вземи ръцете ми.

Вито сграбчи ръцете й в своите и те останаха така, треперещи, като се взираха ту един в друг, ту в покривката, докато не се усетиха достатъчно устойчиви и уверени.

— Трябва да ти кажа нещо още сега. — В гласа на Саша прозвуча болезнена решителност. Беше си спомнила своя обет.

— Ти не си… не би могла… о, дори и да е така, чувствата ми няма да се променят…

— За какво говориш? — попита тя, смаяна от внезапната тревога, пробягнала по лицето му.

— Сигурно си болна, нещо не е наред — нали това искаше да ми кажеш?

— О, Вито. В живота си не съм се чувствала по-добре!

— Слава Богу! Нищо друго няма значение. Нищо!

— За мен има. В миналото ми са замесени много мъже.

— Веднъж разговарях с Били — рече Вито, — преди да се оженим. Казах й, че не желая да научавам нейното минало, защото навярно ще ревнувам. Оттогава съм поумнял и не съм чак толкова ревнив, но продължавам да смятам, че не е моя работа какво си правила някога.

Саша го изслуша, но не обърна внимание на думите му:

— Имах трима любовници наведнъж, всяка нощ се срещах с един от тях — значи два пъти седмично, но никога в неделя — упорито настоя тя.

— Надявам се, разбрали са какъв късмет са имали. Искам само да ми кажеш…

— Знаех си, че ще задаваш въпроси, просто си знаех изплака Саша.

— Беше ли някой от тях на моите години? Аз съм на четиридесет и осем.

— Повечето бяха надхвърлили четиридесетте, няколко бяха над тридесет. Младите мъже никога не са ме привличали.

— Е, това е добре. Вито въздъхна с дълбоко облекчение. — Искаш ли да научиш моето минало?

— Не. Нито дума. За мен няма значение.

— Добре. — Мисълта да й разказва му бе омразна, но ако го помолеше, щеше да го направи. Винаги щеше да й говори само истината — за всички жени, чиито имена дори не помнеше, та чак за първото му момиче в гимназията. Ако трябва, щеше да се подложи на хипноза и да се върне назад.

— О, Боже — сети се Вито за нещо важно.

— Какво?

— Аз съм ужасен баща.

— Но Джиджи те обожава — възрази Саша.

— Защото с ангел. Аз позорно я пренебрегнах, когато беше мъничка. Тя беше още бебе, когато се разведохме с майка й, и дори не си дадох труда да разбера, че има нужда от баща. Бях прекадено зает с кариерата си, за да й отделям време. Смятах, че е достатъчно да си плащам издръжката. Като баща бях лайно и половина и нищо не може да ме извини.

— Но нали сега съжаляваш?

— Естествено! Това е най-тежкото разкаяние в живота ми. Водя я на ресторант, стига да съм в града и тя да има време, разговаряме като възрастни, но представи си какво би било, ако бях до нея, докато е растяла. Помисли от какво съм я лишил. Помисли от какво съм лишил себе си!

— Ще получи едипов комплекс, който ще й съсипе живота.

— Така ли смяташ?

— Убедена съм. Питай я, ако не вярваш.

— Вярвам ти. Вярвам ти за всичко. — Вито осъзна, че наистина е така. Внезапно разбра, че всъщност никога не се е доверявал истински на никоя жена.

— Ами тогава… — каза Саша нехайно.

„Защо очите й изливат цели фонтани от тъмна омая — запита се той. — Защо усмивката извива устните й толкова предизвикателно? Не си ли дава сметка каква опасност представлява за мен подобно съчетание?“

— Не си докоснала обеда си — бързо изрече той и погледна настрани.

— Нито пък ти.

— Ще вечеряш ли с мен? — попита я Вито.

— Не.

— Защо?

— Много дълго трябва да чакам. Никой не може да ни спре. Ще си създадем свои собствени правила. Още сега. Ако не греша, тези крайбрежни хотели са тъкмо за това.

— Ти… четеш мислите ми.

— За пръв път! За пръв път в живота си! Никога не съм била медиум. Ох, Вито, в беда си!

— А ти не си ли?

 

 

На Саша й се струваше, че цялата Вселена се свежда до едно легло, а леглото сякаш бе голяма, бяла, пухкава птица, върху чийто гръб, сигурен и дружелюбен, двамата с Вито лежат в любовен екстаз под музиката на бавно танго и наблюдават как континентите под тях променят цвета си в светлината на залязващото слънце. Залязващото слънце…

— Зак! — Саша седна стресната. — Забравихме го! Вече е почти нощ… той каза да не си правим труда да се връщаме. Наистина ли имаше предвид точно това?

— Не — лениво отвърна Вито, потънал в цяла палитра от несравними усещания. Саша го разтърси и той се надигна с усилие. — Няма начин, Зак ме очаква, за да го разпитам дали е приключил с работата за деня, как се справя екипът… гърдите ти са най-възхитителните в цялата галактика.

— Гърди за пробване. — Саша се отвлече от тревогата си за Зак. — Когато бях манекен на бельо, винаги изпробваха новите модели сутиени на моя бюст, защото бил… така казваха… идеален.

— Купища изпробвачи са се роели около твоите гърди? Ще да са били мъже с желязна воля.

— Жени бяха.

— Добре, че носеше това широко яке на обяд. Иначе от благоговение не бих могъл да ти кажа нещата, които трябваше на всяка цена да споделя с теб.

— Значи си се влюбил в мен от чиста разсъдливост.

— Разсъдливостта, чиста или не, няма нищо общо с това. Хората не се влюбват, понеже така е разумно, иначе светът щеше да изглежда съвсем различен — далеч по-спокоен и неописуемо скучен. Гърдите ти са истинска награда, дупето ти не се поддава на описания, всичко останало е прекалено съвършено, за да говорим за него, но дори твоето тяло да беше обикновено, напълно посредствено, което никой не би погледнал втори път, пак щях да те обичам толкова много, защото повече просто е невъзможно.

— Но с всеки изминал ден ти ще ме обикваш все по-силно и по-силно — увери го Саша.

— Естествено, зная, че е така. Имах предвид сегашния момент.

— Точно сегашният момент ме безпокои — заяви тя и го целуна по топлото дясно рамо. Струваше й се, че е първото мъжко рамо, на което обръща внимание — сякаш нейните целувки сътворяваха тъкмо това съвършено съчетание от мускули, кожа и сухожилия. През шестте тъжни месеца, докато чакаше развода, бе водила живот на пълно въздържание… Сега разбираше, че никой не бе я любил истински. Вито наистина бе същински Зевс, първото й впечатление се оказа вярно. Чувстваше се като току-що лишена от девственост. Помъчи се да се държи практично:

— Скъпи, ами Зак? Трябва също да позвъня у дома да видя как са Нели и бавачката, а това е само началото… Ох, само като си помисля!

— Като си помислиш какво?

— За всичките ни общи познати, за адските ни приятели, семейства, връзки. Нямаш представа колко чудновато ще изглеждаме.

— Имам съвсем ясна представа — засмя се Вито нежно. — Драмата е моя професия и „чудновато“ е меко казано. Ето какво ще направим: тази вечер ще се оженим във Вегас и ще им съобщим чак след това. Така ще си спестим деветдесет процента от разправиите, тъй като ще ги поставим пред свършен факт.

— Значи да ти пристана?

— Естествено. Милиони хора го правят.

— Да не казваме на никого! О, да!

— Освен на Зак.

— Ох, защо точно на него?

— Въпрос на чест. Той е единственият мъж сред твоите роднини. Не мога да те отвлека, без да го уведомя.

— Да, ама Зак е големият ми батко, пък аз съм малката му сестричка; той единствен в семейството ни ме насърчаваше; докато растях, само той ми даваше да разбера, че не съм чак такъв безнадежден случай; всички в непоносимо талантливата ни рода ме имаха за едно нищо и никакво сантиментално мишле… Обожавам го… Той ще ме убие!

— Ей сега ще изясним. — Вито погледна часовника си, взе слушалката и набра телефонния номер на офиса в Малибу. След минута се свърза със Зак.

— Здрасти, момчето ми, аз съм. Въобще не ме е грижа дали сте привършили или не. Не ме е еня дори ако някоя приливна вълна е отнесла всички наети от нас къщи. Не ме интересува дали сценаристката е родила трима близнаци направо на плажа — тази вечер ние със Саша се женим. Хм. Хммм. Хх-хм. Е, и защо не каза още тогава? Както и да е, в седем часа летим за Вегас и искаме да дойдеш с нас и да ни бъдеш свидетел, да се убедиш, че равинът е истински равин, и т.н. Защо равин ли? Заради майка ти, глупак такъв, ще и бъде по-добре, ако е кашер^[1]. Страхотно! Ще се видим в самолета. Разполагаш с предостатъчно време да се върнеш и утре да започнеш снимките както обикновено. Да, ще и кажа. Чао.

— Какво не бил казал „още тогава“? — Саша се задъхваше от любопитство и се възхищаваше от начина, по който Вито бе предразположил Зак.

— Разбрал, че ще се оженим още като ни запознал — било само въпрос на време. Бил поставял любовни истории през целия си живот, така че било невъзможно да скрием нещо от него. Наред с другото спомена „Ромео и Жулиета“. О, да, помоли да ти предам, че те обича и че правиш точно каквото трябва. Освен това заръча да погледнеш в „Еклесиаста“, за да узнаеш, че няма нищо ново под слънцето. И да не се тревожиш за Майчето. Това можех да ти го кажа и аз.

— Майчето! Защо му трябваше да ми напомня, бях забравила за нея! — Саша потръпна. — Може и да съм загубил; чувството си за реалност, но ако си мислиш, че Татяна Орлов-Невски, която ръководи нашето семейство по-властно, отколкото който и да било папа управлява църквата, че тя с нейните сто и петдесет сантиметра чистокръвен нравствен авторитет, най-голямата от пет сестри, които треперят пред нея точно като мен, ако си мислиш, че…

— За Майчето съм се погрижил — ухили се Вито. — Толкова се бях наслушал от Зак за нейната ужасяваща царственост, че си помислих дали пък няма да ми даде някой и друг съвет около продуцентските ми неволи и я навестих един ден в Ню Йорк. Харесахме се още от самото начало — тя ми каза, че ако не била толкова стара, щяла да ми хвърли око, а аз й отвърнах, че съм навит, но тя само се засмя. Вече никой не можел да я съблазни, дори аз, трябвало да се появя преди десетина години. Но ми позволи да я повдигна — като стана дума за ръста й — и да я целуна за довиждане. Зак твърди, че било равносилно да ми връчат медал за воинска доблест.

Саша зяпна от учудване.

— Позволила ти е да я повдигнеш? На никого, ама на никого, дори на Зак не е разрешено да я вдига. Много е чувствителна на тема ръст, нали е най-дребната в семейството. Във въображението си Майчето се смята за по-висока от мен, така че подобни неща са забранени.

— Е, тогава аз не бях член на семейството ви. Като я видя следващия път, веднага ще я грабна и ще установя нова традиция у Орлов-Невски. Татяна и аз ще флиртуваме до самозабрава, стига ти да не възразяваш. Аз съм нейният тип.

— По-добре ти, отколкото аз — с учудване и радост възкликна Саша. — А сега ще позвъня да проверя как е Нели и да предупредя бавачката, че няма да се прибера до утре. Ами ако почне да ми задава въпроси?

— Кажи й, че си срещнала стар приятел. Кажи, че ще има вечеринка с изненади. И затвори. — Вито се излетна на възглавниците и загледа Саша. Дългите кичури копринена черна коса падаха по белите й ръце, докато набираше номера. Той се зачуди за какво е живял, преди да я срещне, за какво са били „Оскарите“ и номинациите за „Оскари“, парите, които бе спечелил и загубил. Макар че, слава Богу, бе имал няколко изключителни години след това и бе спестил и последния грош след катастрофата с „Военнополева болница“. Още „Почтена игра“ го бе направил богат за цял живот, но за какво е било всичко това, преди да срещне Саша? Знаеше само, че тогава му бе изглеждало важно. Сега го безпокояха само две неща — да получи нещо за ядене и да се ожени. Ако се наложи, можеше и в обратен ред.

 

 

— На следващата сутрин Саша позвъни на Джиджи в агенцията.

— Джиджи. Саша е. Трябва да те видя, много е важно. Може ли да вечеряме заедно?

— Ох, миличка, тази вечер няма да стане. Братята Колинс са в града и ни канят на грандиозно празненство по случай успеха на новата им линия Abbondanza.

— Какво ще кажеш за обяд? Джиджи, наистина не търпи отлагане!

— Ами мислех да работя през обедната почивка, че ме чака сума работа, но добре, ще дойда. Какво е станало, да не са те подстригали лошо? О, Господи, да не е напуснала бавачката на Нели?

— Не, не, не се тревожи. Просто трябва да обсъдим нещо.

— Защо не ми кажеш по телефона?

— Защото не мога! Ще дойдеш ли в един в „Дом“?

— Разбира се. Само че няма да оставам дълго.

Саша затвори и се обърна към Вито: — Добри новини, тя не разполага с много време. Веднага след обяда трябва да се върне в агенцията.

— Ако можеше да се видиш колко изплашена изглеждаше, щеше да умреш от смях, миличко. Аз съм ужасеният, а не ти.

— Не приличаш на такъв.

Вито си бе облякъл продуцентската премяна — един от изумително скроените си костюми, ушит от толкова скъп плат, та банкерите и управителите на студиата решаваха, че си имат работа с някого, който не е чак дотам творческа личност. Много го биваше да си подбира дрехите за пред враговете.

— Лош късмет, дето Зак не е тук да ни пази от нея, но не може да напусне снимките — рече той, връзвайки връзката си с преднамерено нехайство.

— Все едно нямаше да дойде. Не е виждал Джиджи откак тя го изрита.

— Значи шуреят ми няма да бъде хванат натясно в една стая с дъщеря ми?

— Започваме сериозна семейна вражда, а още няма двайсет и четири часа, откак сме женени. Тайният ни брак не решава всички проблеми. — Саша се нацупи. — Не стига това, ами трябва да съм изрядна от главата до петите, иначе Джиджи ще усети, че има нещо нередно още преди да е седнала на масата.

— Все ми е тая, ако някой от твоето семейство не си говори с някого от моето семейство до самия свършек на света, стига да не ни създават главоболия.

— Кого точно включва твоето семейство? — Саша се огледа в голямото огледало. Косата и гримът й бяха по-бляскави от всякога, бе облякла най-елегантния си есенен костюм и с решителен вид би влязла във всяка бална зала, пълна с хубавици, които неизбежно щяха да бледнеят в сравнение с нея.

Вито стоеше до жена си — висок, як, но излъчващ несъмнено благородство от всяка своя пора, самоуверен като диригент на прочут оркестър. Не можеха да откъснат очи един от друг с плахо учудване, че представляват толкова красива двойка.

— Теб, Нели, Джиджи, Зак, майка ти и всички твои роднини — отговори Вито.

— Но те са и мое семейство. Как тогава няма да разговарят помежду си?

— Току-що осъзнах, че имаш един недостатък.

— Вече? — запита Саша оскърбена.

— Схватлива си.

 

 

Джиджи дотича в „Дом“ с десет минути закъснение. Една от помощничките на оберкелнера я поведе през дълъг, облицован с огледала коридор с маси от двете страни, така че всяка произнесена дума се чуваше навред. В края му се намираха две по-малки сепарета. Първото бе предназначено за хора, които искат да разговарят спокойно, без да ги подслушват, но все пак да се чувстват като в ресторант, а не в някакъв изискан Сибир.

Вито бе избрал маса в първото, та Джиджи да се съобразява с посетителите, заели другите четири.

— Саша, извини ме, задето закъснях. Татко? Колко хубаво! Изглеждаш фантастично. Всъщност и двамата сте просто чудесни. Но, татко… какво правиш тук? — Тя ги целуна и се настани до приятелката си.

— Каза ли му? — изсъска Джиджи в ухото й.

— Какво? — развълнува се Саша.

— Че трябва да поговориш с мен, естествено — озъби се момичето. — Ама че си, Саша! Татко, виж какво, ние двете имаме да си кажем някои неща. Не ми се ще да те помоля да идеш на своята маса, но не разполагам с много време.

— Всъщност… — госпожа Орсини млъкна безпомощно и загледа Вито с обожание и отчаяние.

— Джиджи — започна той, — Саша искаше да ти съобщи нещо, но загуби дар слово, затова аз ще говоря вместо нея.

— Може ли първо да поръчам? Каквото и да е станало, трябва да се върна в офиса след четиридесет и пет минути, а не ми се обядва с понички като вчера. — Джиджи се зае с менюто — едно от най-дългите в града. — Толкова е сложно. Ти какво си взе, Саша?

— Ние поръчахме телешко и пилешки наденички с топла картофена салата — отговори Вито.

— „Ние“? Теб кой те е поканил? Татко, натрапваш се в „момински“ разговор, което не е редно. Какво става с обноските ти?

— Всъщност… — поде отново Саша и пак млъкна.

— Всъщност бях поканен — рече Вито.

— Саша, защо си го поканила? Някой ден ще умреш от любезност. Как ще си говорим, ако той ни слуша? Извинявай, татко, но се смятай за непоканен. Много те обичам, но сега се махни. Ще те повикаме друг път, обещавам ти.

— Джиджи, ние със Саша вчера се оженихме.

— Много забавно. Какво мислиш за една пилешка салата по китайски?

— Джиджи — обади се младоженката, — истина е.

Момичето остави менюто и ги изгледа поред. Първо отблизо, после се облегна назад и се взря в тях от възможно най-далеч. Вдигна глава и се вторачи в тях, сякаш бяха представители на рядък животински вид. Подпря брадичката си с ръка и взе да ги съзерцава дълго и мълчаливо.

— О, виж ти — тихо произнесе тя. — О, виж ти.

— Зная, че ще ти е нужно малко време да свикнеш с тази мисъл… — прекъсна Вито мълчанието й.

— Вие двамата… Та вие дори не сте се срещали! Досега не съм ви запознавала, никога не сте споменавали един за друг. Ние със Зак дори се занасяхме по този повод. Разбирате ли какво означава това? Подсъзнателно съм усещала, че ще стане така. От километър съм го надушвала, иначе щях да ви запозная! Все има някаква причина, нали? Вие сте създадени един за друг! И на двама ви не се е случвало нищо по-прекрасно, но защо аз не ви събрах, ето какво не мога да разбера. Боже, сигурно съм искала да ви пазя само за себе си, и то поотделно. Каква отвратителна, ревнива, егоистична гаднярка съм само! Мразя хора като себе си! О!

Джиджи взе да плаче и да ги целува едновременно навсякъде по лицата като развълнувано паленце, така че масата им стана център на внимание за около десетина двойки.

Когато най-сетне си възвърна речта, момичето заразпитва, все още хлипайки:

— Откога се познавате? Как сте го опазили в тайна от мен? Не че ви обвинявам, като се има предвид колко дълго съм ви държала далеч един от друг. Предполагам, било е някак… деликатно да се срещате, особено докато сте изчаквали Саша да получи развод. — Издуха си носа, избърса си очите. Любопитството бе пресушило сълзите й.

— Запознахме се вчера — гордо заяви Вито.

— Е, сега вече си правите майтап с мен!

— На плажа в Малибу. Вито ме заговори.

— Дори не знаех коя е тя — добави той.

— Как сте се оженили тогава?

— Пристанах му във Вегас снощи — обясни Саша.

— Ох, колко тъжно! Съвсем сами двамата! Но пък толкова романтично! Само двамата, без да му мислите — луда любов… — Джиджи поклати глава под напора на многобройни чувства.

— Всъщност имахме свидетел — обади се Вито и усети, че му премалява. В края на краищата и така, и така щеше да научи.

— Кой?

— Моят… брат.

— Зак! Поканили сте Зак на венчавката си, а не сте повикали мен! Как сте могли? — избухна Джиджи. — Цяла вечер си бях вкъщи. Трябваше само да ми позвъните и щях да долетя като стрела… Толкова съм ви обидена…

— Но Зак ни запозна! — възрази Саша. — Той буквално ни изгони от снимачната площадка и каза да му се махаме от главата и да обядваме без него. Ако не беше брат ми, нямаше да се случи… толкова скоро, искам да кажа. Зак е лично отговорен за, ами… Джиджи, много добре ме разбираш! После Вито се прояви като достоен италианец и реши да поиска ръката ми от мъжа в моето семейство, а на кого другиго да се обади, освен на Зак. Той пък цитира целия Вехт завет, натрапи ни се и настоя да дойде с нас във Вегас, за да бъдел сигурен, че ще ни венчае равин, а не някой съдия или тип, дето се прави на Елвис. Наистина, Джиджи, права си — Зак е страшно безразсъден. Че дори и по-лошо.

— Е… в такъв случай… май разбирам. Със сигурност щях да забравя за равина. Но аз ще дам приема, а не Зак, ясно ли е?

— Напълно.

— Абсолютно.

— Току-що осъзнах. — Джиджи чак пребледня от възбуда. — Вече имам две мащехи — теб и Били! Ще преживееш труден период, Саша, моето момиче! Очаква те тежка надпревара за моята благосклонност. Освен това… Боже мой… сладуранката Нели е моя сестра, а Зак ми е — по дяволите! — какъв ми се пада? Не го искам, какъвто ще да е.

— Той е шурей на баща ти или брат на мащехата ти, определено не ти е чичо, ако това те безпокои. Поне на мен така ми се струва. — Саша си спомни за майка си. Тя навярно щеше да знае някоя съвсем особена дума от Вехтия завет за роднинските връзки на Зак и Джиджи, след като приятелката й — самата невинност — бе станала неотменна част от кръга на Орлов-Невски.

— Е, хвала на Яхве. Слушайте, ще ядем ли, или вие двамата сте толкова влюбени, че живеете само с въздух?

— Ей сега ще поръчаме — успокои я Вито. — И моля те, Джиджи, нито дума на никого, докато не уредим всичко. Само ти знаеш. Аз ще се заема с Били и Джош.

— Притежаваш многобройни таланти — възхити се Вито, след като Джиджи бе излапала яденето си и ги бе оставила сами. — Определено знаеш как да се оправяш с дъщеря ми. Как само извъртя историята със Зак. Без теб бяхме загубени.

— Добрите приятели са за това — самодоволно заяви Саша. — Не исках да се почувства засегната.

— Мислех, че аз съм ти най-добрият приятел — възнегодува Вито.

— Ти си ми всичко.

— И пред мен ли ще извърташ така?

— Ти ще получаваш само неукрасената истина, любов моя. Достатъчно си възрастен, за да я преглътнеш.

— Това, предполагам, беше първата глътка.

 

 

— Искал си да ме видиш, Вито? — Джош Хилман го изгледа студено. Ако идваш по правен проблем, по-добре се обърни — към специализирани фирми.

— Посещението ми няма нищо общо с филмовия бизнес, Джош. — Вито се взря още по-хладно в този човек, който допреди месец е бил законен съпруг на собствената му жена, макар от беглите думи на Саша да ставаше ясно, че въобще не я е заслужавал.

— Тогава с какво мога да ти помогна?

— Дойдох да те уведомя, че вчера сключих брак със Саша.

Джош усети пристъп на ярост, каквато не бе изпитвал в уредения си, умерен живот. Скочи, заобиколи бюрото си и се приближи до продуцента със стиснати юмруци.

— Как смееш!

— Обичаме се. Ти вече нямаш никакви права над нея.

— Ти, мръсно копеле такова! Зная всичко за теб, кучи сине, зная как се отнасяше с Били и защо тя се разведе с теб; как забрави, че имаш дъщеря, докато Джиджи не навърши шестнайсет. Зная, че Били финансира „Почтена игра“; колко усилия положи тя за „Огледала“ и по какъв начин ти й се отплати за своя „Оскар“; зная защо без проблеми стана законен опекун на дъщеря ти. И си въобразяваш, че ще се ожениш за жена ми!

— Саша не е твоя жена. Разбирам чувствата ти, но тя вече не ти е съпруга. Ти си я накарал да се разведе с теб. — Вито говореше спокойно и отстъпи една крачка.

— Имах напълно уважителни причини, Орсини, както сам ще разбереш.

— Зная всичко за интимния й живот в Ню Йорк — това бе първото нещо, което тя ми разказа. Виж какво, Джош, ние със Саша имаме еднакво мнение за предишните ни връзки. И двамата сме наясно, че ревността се появява, когато обичаш някого, това е естествено и дори простимо. Но се различаваме от теб — според нас, щом една любов е свършила, тя вече не предизвиква ревност. Тя не ни разяжда като рак всеки Божи ден и не убива новата ни обич. Сега Саша е моя и ми е все едно с колко мъже е спала някога. Тя ще бъде щастлива с мен, обещавам ти.

— Пукнат грош не давам за твоите обещания! Не ти искам мухлясалите философски разсъждения! Да не ме смяташ за глупак — зная, че си се мъкнал с моята съпруга зад гърба ми дълго преди да открия що за жена е тя всъщност. И предполагаш, че ще допусна дъщеря ми да расте при теб? Ще заведа дело за самостоятелно попечителство и ще го спечеля. Саша е неподходяща майка, а Бог ми е свидетел, ти отдавна си доказал, че не те бива за баща — ще ви отнема Нели…

— Джош, млъкни. Крещиш като побъркан. Повикай секретарката си — в приемната чака един човек. Поговори първо с него.

— Откъде-накъде! Ти ли ще се разпореждаш тук?

Вито го заобиколи, протегна ръка към вътрешния телефон, натисна копчето и произнесе:

— Моля, доведете я.

В кабинета на Джош влезе Били.

— Ти се оказа права — обърна се Вито към нея. — Имам нужда от теб.

— Знаеш ли какво ми е причинил този негодник? — нахвърли се Джош върху Били, без въобще да се изненада от появата й — толкова бе ядосан.

— Зная, и то от няколко часа. — Били се настани спокойно на един стол. — И ми се струва прекрасно.

— Били, ти не си на себе си — викна Джош. — Обработили са те. Това е Вито — мъжът, от когото ти ме помоли да те отърва на всяка цена.

— Спомням си кой е, обичах го достатъчно, та да му предложа ръката си. Спомням си също кой си ти, Джош. Ти си мой скъп и добър приятел, ценя съветите ти, без теб съм загубена, но в момента не се държиш като онзи Джош Хилман, когото познавам.

— Няма да го пусна да припари до дъщеря ми! — продължи яростно адвокатът, сякаш не я бе чул. — Открадна жена ми, сега иска да ми отнеме и детето! Той не може да си представи как ще го разигравам, ще го засипя с граждански искове, няма да се откажа от попечителството на Нели, докато тя не навърши осемнайсет…

— Седни и се успокой. — Били Айкхорн отдавна не му бе говорила с такъв тон и годините на безпрекословно подчинение си казаха думата. Джош седна зад бюрото си. — Вие със Саша сте разведени, Джош — наблегна Били на думите си. — Като юрист най-добре знаеш какво означава това. Ако продължаваш да я наричаш своя съпруга, то е, защото имаш временен пристъп на истерия. Ти не разсъждаваш като онзи Джош Хилман, когото познавам, който е една от опорите на лосанджелиското общество, към когото всички се обръщат за помощ и съвет.

— Били, пукнат грош не давам за своя имидж. Искам справедливост, искам те да страдат заради болката, която ми причиниха.

— Боже мой! Джош, ти си безнадежден случай. Искаш справедливост значи? И за какво? Каква справедливост си заслужил, след като съпругата ти, на която ти отказваше да простиш, да докоснеш, да разбереш, най-после те напусна и ти не се опита да я задържиш? Нима е била несправедлива към теб само защото е срещнала някого, който я обича, без да поставя условия?

— Ти не разбираш! — прекъсна я разгорещено Джош.

— Боя се, че те разбирам — отговори Били. — Позната история. Ти все още обичаш Саша, но не си в състояние да й простиш независимо колко си опитвал… ако въобще си опитвал. Не искаш тя да бъде щастлива. Никога. Ревност те разкъсва от главата до петите, тъй като тя се е влюбила в другиго. И желаеш да разрушиш това щастие. Би убил и двамата, ако можеше.

— Точно ти да свеждаш нещата до обикновена ревност! Спомняш ли си как се държа Вито, след като спечели „Оскар“?

— Не съществува „обикновена ревност“, Джош. След като прекарах половината си живот в Холивуд, стигнах до следния извод: на всеки, спечелил „Оскар“, се полага поне година милосърдие, това е трудно време за наградения. Вито не се справи добре, но и не по-зле от останалите.

— Ами Джиджи? Ти самата си ми разказвала какъв отвратителен баща е бил! И ти искаш да оставя дъщеря си при него? Не, Били, съжалявам, но няма да допусна тя да расте под един покрив с него. Никога! Ще се боря докрай.

— Вито, би ли ни оставил насаме за момент? — помоли Били.

След като продуцентът излезе, тя придърпа стола си по-близо до Джош и заговори с нисък, напрегнат глас:

— И ти невинаги си бил почтен и безгрешен татко, нали, Джош? Само преди седем години, добри ми стари приятелю, ти се разведе със съпругата си след двайсетгодишен брак, разби сърцето на една прекрасна жена, която с нищо не го заслужаваше, и й предостави пълно попечителство над трите ви непълнолетни деца.

— Какво общо има едното с другото, по дяволите? — За Джош нападението бе толкова неочаквано, че яростта му премина в изненада. — Джоан и аз бяхме стигнали до положение, от което няма връщане.

— Както биха казали французите, позволи ми да се засмея. Ти беше на четиридесет и две и имаше тайна връзка с момиче на двайсет и шест, бе готов да зарежеш всичко заради нея, включително и трите си деца; бе лудо влюбен и не ти пукаше за всичките ти отговорности и задължения, бащински или каквито и да било други. Искаше да отвориш нова страница в живота си… и всичко това заради любовта на едно очарователно червенокосо момиче…

— Какво?… Не можеш да го докажеш… Въобразяваш си…

— Не знаеше ли, че ние с Валънтайн бяхме приятелки? Много близки при това? Тя ми разказа абсолютно всичко, Джош: как си се влюбил в нея още щом си я видял, докато си работил за мен, ако не греша. Вито се е запознал със Саша едва след развода ви, сигурна съм. Но зная и за седмицата, прекарана тайно в хотел „Савой“ в Лондон, където си бил с Валънтайн. В течение съм и че си наел апартамент за нея и си бил там през много от вечерите, в които си казвал на Джоан, че ще работиш до късно. Не съм забравила и за уикенда, когато си завел Валънтайн в Ню Йорк на приема на Лейс — дори Джон Принс не се сдържа и ми съобщи тази пикантна клюка… Не ме гледай, сякаш съм призрак. Валънтайн ми разказа всичко, защото имаше нужда да сподели с някого, а бе сигурна, че аз ще си държа езика зад зъбите. И защото много те обичаше. Щеше да се омъжи за теб… ако не бе открила, че обича Спайдър много по-силно. Валънтайн и Спайдър. Моят Спайдър! И аз бих могла да затъна в отвратителната тиня на ревността, ако си бях позволила. Но не го допуснах.

— Господи, Били… ти си знаела… всичко… и дума не си казала…

Били стана и обгърна раменете му.

— Скъпи мой, ти нямаше късмет в любовта, но си оставаш най-привлекателният ерген в града… За теб все още има надежда — третия път ще ти провърви… Никога не си обичал Джоан, така че тя не се брои.

— Били… Не зная… просто не зная какво да правя.

— Примири се, Джош. Вито дълбоко и ясно съзнава колко зле е постъпил с Джиджи и ще бъде възможно най-добрият доведен баща на Нели. Ще навакса за всичко, пропуснато с дъщеря си, че и повече. Съвместно ще й бъдете настойници. Не губи самообладание. Много болка си причинил… и на теб са ти причинили силна болка.

Джош въздъхна дълбоко и отпусна глава на ръцете си. Били лекичко го погали по косата, както се милва дете. Най-сетне адвокатът вдигна очи:

— Допускам, че имаш право. Боже мой, сигурен съм. Но му кажи ти. Не искам повече да го виждам.