Арчибалд Кронин
Канарските острови (27)

27.

Един следобед, петнадесетина дни по-късно, Харви слезе от планината и се запъти за Санта Круц. Вятърът бе утихнал. Слънцето грееше с ослепителен блясък. Топли изпарения се вдигаха от земята към лъчистото небе. Бурята бе отдавна забравена.

Той навлезе в града с бързи крачки, без да се оглежда. Прекоси пазара и площада и влезе в сградата на параходната агенция „Адуана“ на пристанището. В отдела за справки зададе въпроса си на един от чиновниците.

Младият испанец с буйни бакенбарди и мазни, прилепнали към черепа му коси, хвърли безразличен поглед към Харви и сви рамене:

— Сеньорът наистина няма щастие. Параходът отплува вчера.

— Кога е следващият рейс.

Младият служител небрежно отговори:

— Не по-рано от десет дни, сеньор.

— Благодаря. — Харви изслуша тези сведения, без да се смути.

Той излезе, усещайки в тила си презрителният поглед на чиновника.

Прекоси обратно площада. Той видя лика си, отразен във витрината на кафенето пред него, и този образ го накара рязко да спре. Пред себе си виждаше един чужденец. Лицето, обрасло с гъста брада, бе неузнаваемо. Костюмът му бе скъсан и изцапан с кал, панталоните с дупки на коленете, а обувките скъсани.

„Боже мой — помисли той, — приличам на плашило.“

Той седна на една пейка в градината. Вятърът гонеше късове хартия, а захвърлените върху купчината боклук динени кори бяха покрити с мухи. Захвърлени като него самия.

Но, слава богу, сега той можеше да седи спокойно, което му бе невъзможно в нощта, когато Сузана го напусна, за да се прибере у Роджърс. Колко ли дни бяха минали оттогава? Той беше изгубил представа за времето.

Щом бедното момиче си отиде, той започна да снове из празната стая, сядаше и ставаше, започваше да се разхожда… И пак отначало… Навън гръмотевиците трещяха и полудели мравки се изнизваха по пода. Мислите се блъскаха в главата му като клоните на кедровите дървета, превити и изпочупени от вятъра. Струваше му се невъзможно да разговаря с маркизата или да чака завръщането на Коркоран.

Той слезе с нерешителни стъпки по стълбата, поколеба се малко във вестибюла и после излезе навън. Погледът му напосоки попадна върху една пътека. И той пое по нея, без да знае къде отива. Пред него се издигаше върхът. Силуетът му се очертаваше на слабата светлина. Сякаш го викаше при себе си. Кой знае дали горе, след като изкачи височината и стигне върха, няма да намери покой, пълен и вечен покой, към който се стремеше душата му? Може би, изгубен в тази необятност, далеч от дребнавостите на живота, сред облаците и близо до небето, той най-после щеше да потъне в забрава?

Той вървя, без да спре, с устремени към недостъпния връх очи. Мъката му започна полека да намалява, докато красотата на природата проникваше в него. Той изостави пътеката и продължи да се изкачва към върха, без да усеща дъжда, тласкан от странна сила да върви все по-нагоре и по-нагоре. Премина през варовити склонове, покрити със сухи храсти, участъци жълта ронлива почва, урви, настлани с пясък, скалисти тераси със запълнени от вулканични камъни пукнатини. Тук-таме видя провиснали диви лози и смокинови дървета, чийто клони бяха преплетени като мислите му.

Настъпи нощта. Вятърът и дъждът беснееха, но той продължи да се катери като безумен все по-високо и по-високо, като се спъваше в застинала пепел и лава. Изведнъж се озова пред редица пещери, издълбани в подножието на планинския връх. До пещерите се простираха малки царевични ниви.

Лаеха кучета. Група дечурлига с любопитство го дебнеха през пролуките в скалите. От мрака се източиха множество силуети и го заобиколиха. Бяха малки създания, които говореха на непонятен за Харви език. Те препречиха пътя и не му позволяваха да продължи, като спореха и ръкомахаха, сочейки мрачното небе. Най-после го принудиха да ги последва в пещерните им жилища.

Това бяха пещерите на Ел Телде, сухи и осветени от червената жар на огнищата. Той остана там на завет, докато бурята бушуваше наоколо. Можеше да потегли още на другия ден, но остана при тях някак странно успокоен. Умореното му тяло се отпусна. Този малък народ беше гостоприемен. Сподели с пришълеца царевичната си каша.

След като слънцето се показа между облаците, децата излязоха от пещерите и се заиграха на скалите. Те бяха дребнички, голи и боязливи като катерици. Седнал върху един затоплен от слънчевите лъчи вулканичен камък, Харви мълчаливо ги наблюдаваше. Постепенно те станаха по-смели и започнаха да се търкалят между краката на чужденеца, катереха се по коленете му. Той не се отдръпваше, остави да го докосват с малките си ръчички и прие сериозно тяхната близост. Какво необикновено приключение беше този престой сред тези почти първобитни хора, в подножието на планинския връх! Така измина денят, последван от нощта. Защо не тръгваше? Всяка вечер си обещаваше: утре! А и следващият ден отминаваше, без той да е продължил пътя си. Къде да отиде? Никой никъде не го чакаше. Никой не копнееше за него. Мери скоро щеше да напусне Санта Круц, както бе напуснала „Къщата на лебедите“.

Днес… Харви се отърси от спомените и се върна на пейката в градината. Той въздъхна. Параход щеше да има чак след десетина дни!

Палмите леко се полюляваха над главата му. Водоскокът ромолеше в мраморния басейн, в който плуваха малки сребърни рибки. От време на време минувачи хвърляха поглед към него. Един стар дрипав просяк, който продаваше лотарийни билети, мина покрай него, но и той не помисли да изпроси нещо, толкова по-беден от самия него му се видя този човек. Харви почувства странно задоволство при мисълта, че е презрян и отритнат.

Някаква сянка падна върху пейката, заклати се за миг, после се проточи встрани. Харви чу възклицание зад гърба си, някой радостно го потупваше по рамото. Той повдигна очи. Беше Коркоран.

Да, това беше Джими, застанал пред него с килната на темето шапка, с разкрачени крака и детинска усмивка. Ъгълчетата на устните му странно трепереха, а смехът му прозвуча фалшиво, като стенание.

— Вие ли сте — промълви той, — вие ли сте? От толкова дни ви търся навсякъде! Човек не може да ви познае. Страхувах се, че… — Усмивката му изчезна. Той не можа да довърши, защото щеше да се разплаче. — Боже господи! — продължи с усилие, — толкова съм доволен, че ви виждам!

И двамата мълчаха. Джими шумно се изсекна. Усмивката му постепенно се върна и той скоро избухна в сърдечен смях. Още малко и щеше да се хвърли върху Харви и да го разцелува, пред всички, без да се стеснява.

— Вие сте, наистина сте вие — повтаряше той и потриваше ръце. — Къде, по дяволите, бяхте изчезнал? Какво ви прихвана да ме плашите така, мен, почтения човек?

— Можехте обаче да предположите, че ще се върна някой ден — отговори малко грубо Харви.

Колко нелепо прозвучаха тези думи! Но в своето вълнение той не можа да измисли нищо по-умно. Би ли могъл да допусне, че някой ще бъде толкова щастлив да го намери? Можеше ли да предположи, че някой ще е щастлив да го види? Приятелството било наистина хубаво нещо!

— Разбира се — продължи Коркоран и седна до Харви, — трябваше да се досетя, че сте от хората, които са способни да плашат другите ей така, без причина. — Блестящите му от радост очи бяха още влажни. — Търсих ви навсякъде из града, обиколих цялата област. Честна дума, най-после помислих, че и вие сте на дъното на реката.

Харви изненадан го погледна. Коркоран наведе очи, сякаш съжаляваше за думите си.

— Не знаехте ли? — каза той с променен глас. — Не знаехте ли какво се случи със Сузана Трентър?

— Със Сузана?

Джими се поколеба. После, тъжен и загадъчен едновременно, той разказа за смъртта на нещастната девойка.

— Не намериха трупа й. Тя е някъде на дъното на морето, бедната! Тази история ужасно ме разстрои. Не беше човек с късмет, това се виждаше по очите й. Мисля, че вземаше всичко много присърце, затова не сполучи.

Харви гледаше Джими с печални очи. Сузана! Каква трагедия! Тя беше толкова пламенна, толкова чувствителна! Просто не е за вярване!

Като че ли бе произнесъл мислите си на глас, без да си дава сметка за това, защото Коркоран му отговори:

— Да, но тя вече не чувства нищо.

Там, на морското дъно, тя сигурно лежи върху студените водорасли и корали и разноцветни риби кръжат около бледото й мъртвешко лице, пред застиналите й отворени очи. „Дайте ми малко надежда, съвсем малко!“ Той отново виждаше ръката й, протегната в трогателна молба. Да, тя беше много пламенна, за да бъде щастлива, и сега… Харви потръпна.

— Много ми е мъчно — каза той, сякаш говореше на себе си. — Страшно много!

След миг той попита:

— А какво стана с брат й?

— С брат й ли? — извика отвратен Коркоран. — Колкото и невероятно да е, но той се върна в лоното на доброто. Да, затънал е до шия в разкаяние, този тип! Не мога да го понасям. Сега се кълне наляво и надясно, че сестра му се е пожертвала за спасението на душата му. Докара хармониума си в Санта, нае един салон и проповядва за тези, които искат да го слушат. Реди псалми и молитви с плачлив глас. Хваща ме жълтеница, само като си помисля!

— А вие? — попита Харви.

Коркоран се престори на равнодушен и извади табакерата си. Но не успяваше да сдържи задоволството си и, като пъхна палци в ръкавите на жилетката си, отговори:

— Аз му хванах цаката, както се казва. Аташиран съм към „Къщата на лебедите“, нещо като наследник на дон Балтазар, Бог да го прости! Хубава работица, не мога да се оплача! Наех една дузина жълтокожи момчета и им взимам здравето, трябва с очите си да го видите! Ще оправя плантацията на бърза ръка. Имам на разположение кола с мулета, моя лична собственост, с нея дойдох в града. С една дума, службата ми е добра и може да се каже, че си я заслужих!

Харви не успя да сдържи усмивката си. Личеше, че е много доволен.

— Браво, Джими — каза тихо той. — Зарадва ме.

Коркоран изпъчи гърди и стана:

— Стига сме се занимавали с мен. Сега ще има защо и вие да сте доволен. Ваш ред е! Да вървим в хотела!

— В хотела ли?

— А къде другаде, дявол да го вземе, искате да отидем? Да не мислите да изчакате проклетия параход тук, на пейката? Хайде, оставете всичко на мен!

Той хвана Харви под ръка, принуди го да стане и го задърпа след себе си, към другата страна на площада.

Холът на хотела беше празен. Коркоран надуто се огледа. Той се разположи на една маса и извика на портиера.

— Заповядайте, господине — каза негърът, който бързо приближи до масата. Зъбите му съперничеха по блясък със златните нашивки на ливреята му.

— Попитайте сър Майкъл Филдинг дали може да ме приеме. Не искам да го безпокоя, но му предайте, че се отнася за нещо много важно.

— Да, господине.

Безразличието на Харви изчезна в същия миг. Той подскочи и развълнуван се наведе към Коркоран:

— Какво? Те са тук? Още ли не са заминали?

Коркоран се помъчи да запази своето достолепие и тактично преглътна една прозявка.

— Хайде, хайде, успокойте се! Не трябва толкова да се вълнувате.

Харви бе пребледнял.

— Мислех, че… минаха повече от две седмици…

— Че са заминали? Не са. Не мога да търся човек, който не е тук!

— Не искам да го виждам, а сигурно и той не държи да се срещне с мен.

— Точно тук се лъжете — каза Джими, облегна се назад и се загледа в обувките си, които благодарение усърдието на „жълтите момчета“, блестяха като огледало. — Напротив, той умира от желание да ви види. Всъщност, това е напълно обяснимо. Нали вие спасихте малката му женичка? Той организира да ви търсят навсякъде. Славен човек е, няма какво да се каже! Не се срещат често такива хора. Толкова ви е признателен, че когато говори за вас, се разтапя от благодарност.

— Нека задържи благодарността за себе си.

— Уф! Каква глупост! Не говорете така прибързано. Не искате ли да се върнете в Англия? Или имате намерение да просите?

Той замълча и започна да прави многозначителни знаци с глава към един мъж, който току-що слизаше по стълбата.

Харви също го видя. Изведнъж се почувства смазан. Филдинг, „нейният“ мъж! Не искаше да вярва на очите си. Мъжът беше хубав, висок, с правилни черти и руса коса. Благородно лице, симпатично уверено и безкрайно любезно. Сините му очи, изпълнени с оптимизъм, сякаш казваха: „Отлично, всичко е на ред!“. В този момент Майкъл Филдинг се приближи силно развълнуван и протегна ръката си към Харви:

— Чудесно! — извика той. — Колко съм щастлив! Всичко се нарежда!

Силно притеснен, Харви се остави да раздрусват сърдечно ръката му. Какво друго можеше да направи?

— Най-после — продължи Филдинг, — най-после ви намерихме!

Той седна и кръстоса крака.

— Да видим най-напред дали сте обядвал?

Дали е обядвал ли? Лицето на Харви се сгърчи. Този човек сериозно ли говореше? Той му хвърли крадешком подозрителен поглед и излъга:

— Да, обядвах.

— Съжалявам, искрено съжалявам. Но ще вечеряте с нас, разбира се. Какво говоря, не само че ще вечеряте, но ще останете с нас! Не, не, не приемам никакви извинения. Сега, след като се намерихте, няма да ви изпускам от погледа си. Каква радост за Мери! Виждах, че се безпокоеше за вас.

Харви отново се притесни. Нещо явно не разбираше. Какво невероятно спокойствие вместо бурята, която очакваше! Или Филдинг не беше научил? Никой нищо ли не му е казал? Човек да не знае да се чуди ли, или да се отчае! Той се насили да запита с твърд глас:

— Вашият приятел Кар сигурно ви е говорил за мен?

— Кой, Кар ли? — Филдинг започна да се смее. — Никога не обръщам внимание на думите му. Той е добро момче, отличен ездач, но е малко глупав. Много е буен, а хора като него са страшно досадни, първо действат, после мислят. Щеше да ме подлуди с неговите каблограми.

— Аз не говоря за телеграмите — настоя Харви. — Говоря за съвсем друго нещо.

Той чакаше отговора със страшно напрежение. Но Филдинг изглеждаше погълнат от много по-важна задача. Той разглеждаше Харви с изпитателен и доброжелателен поглед.

— Яките! — най-после каза той. — Да, това ще се окаже най-трудното! Кой номер яки носите? Обзалагам се, че са един сантиметър по-малки от моите. Каква неприятност! Но всичко останало ще ви стане. За щастие тук имам един съвсем нов костюм, който старият Мартин е сложил в багажа ми. Имам две самобръсначки, достатъчно бельо и тоалетни принадлежности. Но тези дяволски яки! Моите са четиридесети номер. — Той сви вежди. Настроението му бе превъзходно. — Ще ви бъдат големи!

Не, той не се подиграваше. Той наистина се беше загрижил с комична сериозност за яките. Харви щеше да завие от яд. Беше очаквал всичко, само не такъв чешит. Отвърна глава и мрачно втренчи поглед в тавана.

— Още не съм ви благодарил — продължи Филдинг и пленителна усмивка освети отново лицето му. — Оздравяването на Мери е цяло чудо. Никога не бих могъл да ви се отплатя достатъчно. Това са неща, за които няма думи. Тя вече се оправя, започна да става и скоро ще мога да я отведа. Със самолет, разбира се. Въздухът на Бъкден ще я възстанови напълно.

Той спря за малко, после прибави:

— Вие ще се върнете с нас, разбира се. Сигурен съм, че Бъкден ще ви хареса. Не е лошо имение. Страстен любител на рози съм. Съвсем скоро направих невероятно сполучлива кръстоска. Много бих искал да ви я покажа. Възнамерявам да я изпратя на изложбата на цветя тази година.

Харви, съвсем объркан, не знаеше какво да отговори. Филдинг сигурно знаеше… Не беше възможно да не изпитва никакви подозрения. Какво се криеше зад доброто му настроение и зад това спокойствие? Така нещата оставаха неизяснени, а отношенията обтегнати. Харви искаше да мрази този човек, но не можеше. Ако се бе ограничил само с любезност и приятелство, Харви можеше да го мрази и проклина на воля. Но всичко беше толкова различно. Майкъл Филдинг бе очарователно непосредствен. Притежаваше всичко: физическо превъзходство, материално благосъстояние и положение в обществото. А сякаш тези неща нямаха значение за него. Просто беше невъзможно да изпитваш ненавист към него.

— Съжалявам много, но не мога да приема поканата ви — каза тихо Харви. — Вие се връщате със самолет, а аз ще пътувам с параход. Надали ще имаме случай да се срещнем в Англия.

— Как така с параход! — протестира Филдинг. — Вие не мислите какво говорите! С параход! Още не е построен този параход, с който да отпътувате оттук! — Той мило се засмя. — Мястото ви в нашия самолет е вече ангажирано.

Филдинг стана, сякаш искаше да сложи край на съпротивата на Харви и заговори за друго.

— Достатъчно сме приказвали. — Той постави ръка на рамото на Харви. — Сега ще се качим горе, има запазена стая за вас. Ще се изкъпете, ще се преоблечете и ще отидем да видим Мери. Тя е на две крачки оттук…

Още не беше завършил, когато вратата на хола се отвори. Влезе Елиза, следвана от Дибдин и Кар. И тримата изведнъж спряха. Бяха необикновено учудени. После Елиза бавно се приближи.

— Отлично — каза весело тя. Беше възвърнала самообладанието си и гледаше брадата на Харви. — Много подходящо изглеждате за петото действие на мелодрамата.

— Колко е героичен — злобно се присмя Кар. Лявото му око беше още подуто. — Падаме в обятията му и леем сълзи от умиление!

— Стига, Уилфред — прекъсна го нетърпеливо Филдинг. — Ако продължавате, ще ви изгоня. Кажете, видяхте ли се със Станфорд? Самолетът готов ли е вече?

— Да, видях Станфорд — отговори Кар, без да крие лошото си настроение, — всичко е почти готово. Трябва да се направят още някои дребни неща и самолетът ще бъде готов за полет следващата седмица, при положение че времето е подходящо.

— Добре — каза Дибдин, сякаш плюеше думите като костилки. — Най-после ще се отървем от тази проклета страна!

— Вие — каза спокойно Филдинг, — вие ще пътувате, разбира се, с параход.

— С параход ли? — Дибс остана като втрещен.

— Нали знаете, в самолета има само четири места, без да броя Станфорд.

— Именно, четири — измърмори Дибс.

Разтревоженият му поглед сновеше между Филдинг и Харви. В сълзящите му очи се мярна горчиво разочарование, монокълът му падна и той с отворена уста се отпусна върху един стол.

Елиза започна да се смее.

— Къде отивате? — попита тя Филдинг, който отвеждаше Харви. Тя ги наблюдаваше с любопитство, седнала в едно от креслата. — Да посетите болната ли?

— Не — отговори весело Филдинг, — най-напред отиваме да потърсим яки!