Арчибалд Кронин
Канарските острови (20)

20.

Свещите в канделабрите бавно се стопиха. Зората се пукна лъчезарна. Утринният ветрец раздвижи листата.

Сузана Трентър слизаше към „Къщата на лебедите“ с енергична стъпка. Срамежлива руменина беше избила по страните й. „Може би е малко рано — мислеше си тя. — Дали ще събера смелост да вляза в къщата?“ Тя се наведе, откъсна едно цвете, с което закичи ревера на блузата си и продължи да си говори сама:

— Какво значение има, нали работим заедно? Сигурно той ще закусва в този момент и аз ще мога спокойно да разгледам лицето му. Ще ми се усмихне може би и после двамата заедно ще тръгнем за селото.

За Сузана беше истинска радост да се посвети, заедно с Харви, на едно такова възвишено дело. Епидемията започваше да се ограничава, наистина, и каквото и да казваше мистър Роджърс, властите бяха взели мерки. Може би не толкова енергични, колкото трябваше, но все пак от тях имаше резултат. Гражданската гвардия, окупирала Хермоза, беше довела военен лекар, сформирала временна болница, погребала мъртвите, дезинфекцирала къщите и оградила със санитарен кордон селото.

Сузана предпочиташе да има повече работа, но задачата й беше благородна, а да я върши заедно с доктор Лийт, бе за нея такова голямо щастие, че намаляваше тревогата за брат й. Робърт много се бе променил. Вярно, самата тя не би позволила той да се излага на риска да се зарази. Той не беше достатъчно здрав, за да участва лично в борбата срещу треската. Но от пристигането им в Лагуна той блуждаеше като многострадалец, или се щураше насам-натам под ироничния поглед на Роджърс. Това необяснимо поведение създаваше грижи на Сузана.

Все пак, това безпокойство не помрачаваше погледа й и не променяше енергичната й походка, когато тя бутна вратата и влезе в „Къщата на лебедите“. С весело лице тя тръгна към трапезарията. Учуди се, че там нямаше никой и закуската не беше приготвена. Сузана се поколеба, после размисли и се усмихна. Той сигурна е бил много изморен, успал се е и още не е слязъл долу. Това беше толкова естествено. Продължавайки да се усмихва, тя се качи бавно по стълбата, на площадката за миг се поколеба, след което се реши да почука тихо на вратата.

— Станахте ли? — попита тя.

Отговор нямаше. Тя почака. Строи й се, че чува гласа на Харви, но много слаб и неразличим. Отново настъпи тишина. Най-после тя го чу, този път гласът я викаше да влезе. Не беше успяла да направи и крачка напред, когато цялата й радост изведнъж се изпари. Тя сподави вика си. Погледът й се премести от изпотеното и изтощено лице на Харви към неподвижната фигура на леглото.

— Тя е болна — каза Харви с безжизнен глас. — Болна е от тази проклета треска.

Той обърна глава.

Все едно земята пропадна под краката й. Тя за миг не помисли да попита, защо Мери е тук, как беше дошла. Това, че беше тук, беше достатъчно жесток удар, който унищожи всичките й надежди. Тя забеляза разхвърляните по пода кърпи, подредените на стола копринени дрехи, голото рамо на Мери и нейната ръка, отпусната в ръката на Харви. Въпреки силната болка, тя се помъчи да говори:

— Много ли е зле?

— Да.

— Тя няма никакви дрехи тук, даже нощница!

— Какво значение има това?

Сузана не отговори. Само попита:

— Цялата ли нощ стояхте до нея?

— Да.

— А през целия ден вчера имахте много работа и нито минута почивка. Сигурно сте съвсем изтощен?

Сега той замълча. Но размисли, че едно обяснение е необходимо и накратко разказа на Сузана за обстоятелствата, свързани с идването на Мери.

Тя го слушаше, без нито веднъж да го погледне. На края каза:

— Вие не можете да я оставите тук, в тази изоставена къща, където няма нищо необходимо за гледане на болни. Трябва да я пренесете в Санта Круц.

— Ще направя всичко каквото трябва. За нея е опасно да се движи. Аз съм категорично против преместването й.

Сузана не оспори думите му. Тя гледаше упорито и тъпо в краката си. След като потисна дълбоката си въздишка, тя бавно свали шапката и памучните си ръкавици и ги постави на масата, близо до прозореца.

— Би трябвало малко да починете. Аз ще ви сменя. — Глухият й глас звучеше монотонно. — Сигурно едва се държите на крака.

Той като че ли не чуваше какво му говори, само я проследи с поглед, докато тя започна да подрежда разхвърляните из стаята вещи.

— Искате да ми помогнете да я лекувам?

— Разбира се. Аз съм милосърдна сестра. Това е мой дълг.

Очите на Харви, блестящи върху измъченото му от безсънието лице, гледаха Сузана, докато тя бавно говореше.

— Вие сте наистина добра — каза той. — Няма никога да го забравя.

Сузана се вцепени. Лицето й пламна от срам. Отначало не отговори, но после изведнъж избухна:

— Лъжете се. Не съм добра, това не е истина. Правя го не от доброта, а от ревност, от долна ревност. Зная, че вие я обичате. Не виждате ли, че даже мисълта да я докоснете ми е омразна? Не разбирате ли, че само затова искам да остана? Аз… аз…

Думите замряха в гърлото й. Тя вдигна ръка към шията си, очите й се сведоха върху дрехите, които сгъваше. Силни ридания я разтърсиха и тя ги остави да паднат отново върху стола.

Харви стана, отиде до прозореца и се престори, че гледа навън. Изминаха няколко тягостни минути в мълчание.

Сузана се овладя и се обърна към него, възвърнала цялото си спокойствие:

— Идете да полегнете и да поспите малко.

— Нямам нужда, чувствам се много добре.

— Бъдете благоразумен, ако искате да запазите силите си.

Тя се прекъсна, но след малко сърдито продължи:

— От любов към нея вие трябва да се грижите за себе си. Аз ще бдя, обещавам ви, докато вие почивате. Ще изпратя една бележка на Роби, за да му обясня всичко.

Той размисли, после без желание се отдалечи от прозореца.

— Ще си полегна за един час. Нали знаете какво трябва да се прави?

— Да.

— Не трябва да позволяваме температурата да се повишава. — Той даде наставленията си, като се опита да вложи доверие в думите си и на края прибави: — Скоро ще настъпи кризата. Тогава ще трябва да се борим.

Тя се съгласи с кимване на глава и го погледна с очи, пълни със страдание. Той се обърна и погледна зачервеното от треска лице, отпуснато върху бялата възглавница. За момент паднаха всички прегради и душата му се показа оголена, безпокойна и измъчена. После той излезе.

Той напосоки отвори една врата от другата страна на коридора. Това не беше спалня, а тържествена стая с позлатени мебели, прашни полилеи, овехтели пердета и килими, по които пълзяха мравки. Затворените капаци на прозорците спираха светлината и държаха в полумрак тези остатъци на минал блясък.

Какво значение имаше това за Харви? Той свали яката си, отпусна се тежко върху един диван и затвори очи.

Но не можеше да се отпусне. Въздухът в стаята беше спарен като в стар долап, пълен с мишки. Държеше го нащрек очакването, че потъмнелите кристали на полилеите всеки миг ще зазвънтят с режещи слуха звуци. Харви се въртеше върху коравия диван, преследван от объркани, хаотични видения, които играеха лудо хоро в уморения му мозък. Пред очите му постоянно беше Мери, която го викаше за помощ. Струваше му се, че някой чука на вратата на вестибюла, че чува шум от гласове.

Близо час той прекара в това състояние и когато отвори очи, не си бе починал. От тавана над главата му големият лебед с гъвкава шия и разтворени криле като че ли се спускаше към него. Присъствието на това изображение навсякъде ставаше зловещо и го смразяваше като заплаха.

Той стана и се протегна. Излязъл в коридора, той спря, изненадан от шума на тежки стъпки, който някой се опитваше да заглуши и които му се сториха познати. Той се вслуша, мина покрай стаята си без да влиза, и слезе в трапезарията. Не се бе излъгал.

— Ето ви най-после — каза той.

Срещу него, възседнал един стол, седеше Коркоран, весел и самодоволен както винаги и отправи към него една от своите добродушни усмивки.

— Нали ви казах, че ще дойда.

— Доволен съм… не, много съм щастлив, че дойдохте.

Коркоран погледна Харви с неприсъща за него сериозност. После извади табакерата от джоба си, наведе глава и започна да я разглежда с подчертан интерес.

— В течение съм на това, което се е случило — каза той най-сетне. — Сузана Трентър ми отвори и ми разказа всичко. Щях да припадна, толкова неочаквано беше да я видя тук! Ако искате ми вярвайте, но ми е много мъчно, кълна се, като виждам, че имате страшни неприятности. Но не забравяйте, че аз вече съм тук, за да ви помогна.

— Какво бихте могли да направите?

— Аз ли? Ще видите! Нали трябва да се храните. Навремето съм правил чорба за петдесет човека в един лагер в Орегон. Сега запретвам ръкави и се хващам за работа. След това ще поразгледам къщата. Тук не е лошо, но явно трябва някой, който да сложи малко ред.

— Ще имам сигурно нужда от някои неща. Бихте ли отишли до града да ги вземете?

— Разбира се. Нали ви казах, че съм на ваше разположение. Току-що изпълних една поръчка на Сузана Трентър. Защо да не направя същото и за вас? Тук съм, за да ви помагам, а също да ви предложа подкрепата си, ако случайно имате неприятности.

— Какво искате да кажете?

— Чух да се приказва в града… Нищо определено, някои работи…

— Какви работи?

Джими грижливо издуха въображаема прашинка върху табакерата си, след това я потърка в панталона си и най-накрая я върна в джоба си.

— Ония двамата, Дибдин и мисис Бейнъм, пристигнали от Оротава и се настанили в хотел „Плаца“. И това не е всичко… Онзи агент, нали си спомняте, Кар, снощи се домъкнал и започнал да писка като бесен, обърнал наопаки небето и земята, за да намери малката госпожа. Ако я задържите тук, те всички ще се втурнат подире ви.

— Ще я задържа тук, решил съм го.

— Разбира се, разбира се.

Харви искаше да каже още нещо, но думите се спряха на устата му. Звънецът на входната врата издрънча силно един път и преди още да е отзвучал, последва го второ позвъняване. Двамата се спогледаха и лицето на Коркоран стана отмъстително.

— Нали ви казах? Ето ги!

— Идете да видите — каза късо Харви.

Джими претърси джобовете си и измъкна своята клечка за зъби, необходимо допълнение към достойнството му, пъхна я внимателно между устните си и излезе от стаята. Откъм вестибюла се чу шум от забързани стъпки и един мъж се втурна в трапезарията. Беше Кар. По петите го следваше малък испанец с жълтеникаво лице, който носеше голяма кожена чанта. Последен влезе Коркоран и затвори небрежно вратата.

Лицето на Кар беше червено. Вените на врата му бяха изпъкнали. Силно разгневен, той нетърпеливо се огледа, след което втренчи очи в Харви.

— Мери Филдинг е тук. Дойдох да я взема.

Запазил спокойствие, Харви първо го изгледа и вместо да му отговори, след кратко мълчание запита:

— Откъде знаете, че е тук?

— Тя е напуснала Оротава във вторник, като оставила бележка за приятелите си. Предишния ден през цялото време била някак особена, може би неразположена. Видели я в Санта Круц и чули да пита за пътя за Лагуна. Една кола я довела до „Къщата на лебедите“. От слугинята Мануела пък научихме, че една сеньора англичанка лежи болна в тази къща. Това задоволява ли ви? Доведох лекар и закрита кола, за да отведем Мери Филдинг.

— Вие лекар ли сте? — попита учтиво Харви испанеца.

— Си, сеньор.

Дребното жълтолико човече прибра токовете си и се представи:

— Аптекар, лауреат на факултета от Севиля. Имам препоръки от най-добрите семейства, за които съм се грижил.

— Отлично! — каза Харви. — Аптекар, лауреат, и отгоре на всичко с препоръки от най-добрите семейства. Всичко това е отлично!

След това се обърна към Кар.

— И вие искате да я пренесете в Санта?

Лицето на Кар от червено стана мораво.

— Вече го казах — отговори той грубо. — И нямам намерение да го повтарям. Къде е Мери? В коя стая е? Веднага ще се качим и ще я отведем.

— Това няма да стане — каза Харви, без да повишава глас. — Никъде няма да се качвате. Никого няма да отвеждате. Тя дойде тук по собствено желание и сега е много болна. Разбирате ли? Много! Има реална опасност за живота й. Вашият аптекар няма да я пипне. Аз, чувате ли, аз ще се грижа за нея.

— Вие? — Кар презрително махна с ръка. — Аз ви познавам. Събрах сведения за вас, след като се срещнахме. Не бих ви поверил даже кучето си. А вие искате да се грижите за смъртно болен човек и то в тази къща? Без помощен персонал и без лекарства.

Харви студено го изгледа.

— Отлично зная какво правя. Имам на разположение милосърдна сестра. Освен това съм сигурен, че ако болната бъде преместена в този момент, това значи да я убием. Необходимо е пълно спокойствие преди да е отминала острата криза. Вашият приятел ще ви каже, че имам право.

Малкият аптекар, принуден да вземе отношение, остави чантата си на пода и вдигна рамене.

Кар не обърна внимание на думите му. Погледът му заплашително се насочи към Харви, а очите му се наляха с кръв.

— Пет пари не давам за мнението ви, чувате ли? Казах, че ще отведа Мери Филдинг и ще направя това, което казах. Много бързам. Ще мога и сам да я намеря.

Той тръгна към вратата. Харви бързо го изпревари и му препречи пътя.

— Не — каза той студено, — не, няма да се качите.

За голямо свое учудване той се чувстваше господар на себе си и бе взел твърдо решение, че ако се наложи, ще се бие с този нахалник.

— Оставете ме да мина!

Харви бавно поклати глава. Двамата се преценяваха с погледи, застанали един срещу друг. По челото на Кар изпъкна една вена.

— Кой ще ме спре?

— Аз.

Настъпи мълчание. Изплашен, дребният испанец се сви до стената. Джими го наблюдаваше с бляскави очи и потрепващи ноздри, като свиваше и отпускаше юмруците си, очакващ с радостно нетърпение развръзката.

Кар изглежда бе готов на всичко. Леко наведената му глава откриваше як като на бик врат. Той не изглеждаше противник за пренебрегване.

— А! — каза той. — Въобразяваме си, че сме достатъчно силни, за да се бием, а? Колкото интелектуалец, толкова и атлет? Великолепно, моите поздравления!

После продължи с ругатни:

— Вън от тук глупак такъв! Аз съм по-силен от теб и съм трениран. Бързо ще те оправя.

Харви не помръдна. Бледен, със стиснати устни, той сякаш вътрешно се наслаждаваше на препирнята.

— Махнете се! — заповяда Кар.

Харви отново поклати отрицателно глава, без да отмести поглед от противника си.

— Е, тогава по-зле за вас! — изрева Кар.

И с вдигнати юмруци и наведена глава той се хвърли напред.

Финтира с лявата ръка, докато с дясната нанесе страхотен удар по главата на Харви. Устата му бяха изкривени от презрителна насмешка. Той беше тренирал бокс и веднага забеляза колко неопитен беше противникът срещу него, който даже не помисли да се отбранява и явно нищо не разбираше от бокс.

„В кърпа ми е вързан — помисли Кар. — Ще го сваля с няколко удара.“

Съсредоточи се. Долната му уста бе издадена презрително напред. Той леко се отдръпна, финтира отново и се готвеше да стовари върху Харви левия си юмрук. Но Харви, бърз като светкавица, изнесе напред дясната си ръка. Юмрукът му попадна право в лицето на Кар и сплеска носа му. Шурна кръв, а ироничната му до този момент усмивка се превърна в грозна гримаса върху разкривеното му от удара лице. Кар преглътна с мъка кръвта, която се стичаше в гърлото му, отдръпна се, разтърси глава и се хвърли толкова изненадващо и с такава сила, че Харви политна от удара към вратата и лошо удари рамото си. Но свой ред Лийт се отърси и удари противника си в гърдите. Ударът отекна глухо и Кар се преви. Беше ударен по-добре, отколкото предполагаше и луд от ярост, със стиснати зъби, той нападна отново. Но макар че насочваше боя, той не успяваше да нанесе решителния удар.

Харви се оказа необикновено бърз. Винаги нащрек, със стоманен поглед, той оставаше трезв и макар че никога не се бе боксирал, бе решил на всяка цена да победи.

Кар включи всичките си познания. Той вече не беше така арогантно самоуверен, защото усещаше, че силите му намаляват. Най-важно беше борбата да приключи бързо. Дишаше тежко. Пот се стичаше по лицето и врата му.

Той улучи врата на Харви. След това телата им се вкопчиха и Кар нанесе удар с глава в брадичката на противника си. Хвърли се диво върху него, като го притискаше и го събори на колене. Краката на Лийт се прегънаха и той падна. Но веднага скочи и отблъсна Кар, за да го сграбчи отново. Те отново долепиха тела и Харви почувства тежкото му дишане. Това беше знакът, който чакаше. Измъкна се от клинча, задържа се за миг, концентрира всичките си сили и се хвърли върху Кар.

Макар да не беше трениран, той можеше да се бие като демон. Кар се олюля, помъчи се да се покрие, но не успя. Ударът го събори на колене. Трябваха му няколко секунди, за да се повдигне. Той залиташе, лицето му бе обляно в кръв и беше отвратителен с откъсната яка и падналите върху очите му коси. Той вече не виждаше и не чуваше от ярост. Нахвърли се безразборно върху Лийт, който го пресрещна с добре насочен прав ляв удар. Силният удар предизвика небивало радостно усещане в Харви. Този миг си заслужаваше да бъде изживян. Кар рухна. Свършено беше.

Харви изтри челото си и се загледа в Кар, който лежеше неподвижен, вперил стъклен поглед в тавана. После се надигна с мъка. Едното му око бе затворено. Кръв течеше от устата му. Той се олюля и трябваше да се подпре на масата, за да извади кърпичката си и кашляйки да избърше устните си.

— Няма да го забравя — каза той с усилие, все още замаян. — Аз не забравям!

— Сигурно — включи се Джими и от гърдите му се откъсна въздишка на дълбоко задоволство, — сигурно няма скоро да забравите хубавия пердах, който току-що изядохте.

— Рано е да се радвате, не сте свършили с мен — продължи Кар. — Въпреки всичко, вие сте в ръцете ми.

Харви не отговори.

— Хвърляте се в опасна авантюра, Лийт. Ако се случи нещо с лейди Филдинг, вие ще сте отговорен, предупреждавам ви. Между другото, веднага ще телеграфирам на съпруга й и щом получа неговите указания, веднага ще действам.

Притиснал с ръка нараненото си лице, Кар изгледа Лийт с омраза, после наведе глава и излезе.

Аптекарят, принуден този път да вземе страна, отчаяно местеше погледа си от единия на другия. Най-после той поздрави сковано и без да се обръща към никого, тръгна след Кар като куче на верижка. Когато минаваше покрай Харви, той протегна ръка към кожената му чанта и каза спокойно:

— Оставете я.

— Но, сеньор — измърмори аптекарят с пребледняло от страх лице, — моите лекарства…

— Бъдете спокоен, ще ви ги върна по-късно.

— Разбира се, сеньор, не се съмнявам, имам ви доверие, но те са ми необходими. Ако остана без лекарствата, сеньор, това може да ми причини много неприятности. В нашата професия, сеньор, коректността стои над всичко. Трябва да се спазват моралът и благоприличието.

Без да се смути, Харви решително изтръгна чантата от ръцете му. Смаян, аптекарят ги вдигна нагоре, измърмори нещо неразбрано и хукна навън. Чу се блъскането на външната врата.

— Дявол да го вземе! — извика Джими и нарязаното му от белези лице засия от радост. — Хубава работа свършихте, бога ми! Не бих си преотстъпил мястото за всичкото злато на Клондайк. Какъв бой изяде приятелчето! Как само го напердашихте! Направо му размазахте физиономията. Никога не съм гледал по-хубав мач, откакто лудият Джо събори Смайлър. Беше чудесно, просто ми взехте акъла!

Той взе щипка тютюн, смръкна с блаженство и продължи да се смее. После внимателно опипа натъртените, разранени юмруци на Харви.

— Да видим — говореше той, — дали няма нещо счупено. Не, слава богу! Знаменит нокдаун! Направо нокаут! Ама той си го заслужаваше. Хубав урок му дадохте на този глупак. А вие? Как се чувствате?

— Добре съм — отговори Харви.

Той грабна чантата, постави я на масата и я отвори. Както предполагаше, вътре имаше всички необходими инструменти и лекарства. Удовлетворен я затвори и тръгна към вратата. На прага се обърна към Коркоран:

— Качвам се. Направете каквото можете.