Арчибалд Кронин
Канарските острови (25)

25.

Колко време беше спал? Не беше в състояние да определи. Часовникът му беше спрял, но Харви реши, че е късно, защото небето потъмняваше. Настъпваше нощта. Беше започнало да вали — тежки топли капки удряха лицето му. Те го бяха събудили. Леко изненадан, че се намира тук, той за миг остана изтегнат на сушина под дървото, като гледаше през клоните плътните облаци, които се кълбяха по небето. Остави дъждът да мокри лицето му и да прониква между устните му. Имаше сладникав и неприятен вкус. Силен гръм разтърси въздуха и ехото му дълго отекваше някъде надалеч. Харви не видя светкавицата. Но изведнъж, като че ли освободен от окови, върху земята се изля силен порой.

Харви скочи бързо. Смеейки се като дете, той затича към къщата, за да избяга от водните потоци, които се изливаха върху земята. Чувстваше се възроден и освежен. Най-после бурята се разрази с такава сила, сякаш искаше да навакса загубеното време досега. Друг гръм накара Харви да се засмее още по-неудържимо. Нямаше ли право да бъде радостен? Първата му мисъл, когато се събуди, беше Мери. Тя е спасена! Тази сигурност беше прекрасна. Спасена! Спасена!

Той тичаше по алеята, без да забелязва пресните следи по чакъла, прекоси като вихър верандата и едва във вестибюла спря, за да си поеме дъх и да изтърси мокрите си дрехи.

Навсякъде цареше дълбока тишина. Но това сега не го тревожеше. Бързо се запъти към трапезарията.

Вратата беше широко отворена и той спря на прага. В полумрака и спокойствието на голямата тържествена зала, задушевна и тайнствена, сама пред дългата маса седеше маркизата и вечеряше. Харви си спомни за първата им среща. Старата дама носеше същата черна рокля, същите скъпоценности и запазваше същото загадъчно достойнство. Сякаш почувствала присъствието му, тя вдигна глава и го погледна без изненада. Само каза:

— Вие се върнахте, сеньор? Радвам се. Аз, както виждате, ви очаквах! Ето плодове и мляко. Те са за вас, както и в деня, когато пристигнахте.

— Спал съм много дълбоко — каза той усмихнат, — и то на необичайно място. Преди да вечерям, ще се кача за малко горе.

— Най-напред вечеряйте — каза тя сериозно. — Мъдрият умее да се наслади веднага на малкото, което му предлагат, докато лудият, без да спира, тича подир изобилието.

Загадъчното й държание развесели Харви повече от обикновено.

— Не — отговори той, — предпочитам първо да се кача горе. Но мога да пийна малко мляко.

Той влезе, приближи до масата и изпи на големи глътки чаша пенливо мляко, чийто вкус му се видя вълшебен. С чашата в ръка той попита:

— Къде са другите?

— Американката е горе. Коркоран ще се върне. Отиде в Санта Круц с „есколтата“.

— „Есколтата“ ли? — попита Харви учуден. — Това е непозната за мен дума.

— Думите и перата летят във въздуха.

Той се усмихна малко несигурно.

— Аз съм сигурно глупав, нищо не разбирам!

— Няма лекарство за глупостта. Не казах ли, че бурята ще избухне?

Този път погледът му, отправен към нея, беше неспокоен. Тази старица със загадъчното си лице сякаш го парализира. Обзе го страх.

— Какво е станало? Защо Коркоран е отишъл в Санта Круц? — извика той. — Какво означават загадъчните ви думи?

Както и през първата вечер, тя режеше на малки парченца една смокиня. Леко наклони глава преди да му отговори.

— Който не може да предвиди събитията, изостава.

Отново настъпи мълчание. Разгневен от неясните й думи, Харви остави чашата на масата и изтича нагоре по стълбата. Докато прескачаше стъпалата, оглуши го нова гръмотевица. Той се втурна в стаята си и се закова на прага. Не можеше да повярва на очите си.

Сузана Трентър беше сама, коленичила до отворения прозорец, с шапка, готова за излизане. Леглото беше празно и оправено. Харви почувства, че сърцето му спира.

— Какво е станало? — извика диво той. — Къде е Мери?

— Ето ви най-после! Най-после! — въздъхна тя. — Какво щастие! О, колко съм щастлива! Не знаехме къде да ви търсим и аз бях толкова изплашена.

— Мери! — изкрещя той. — За бога, кажете ми какво се е случило с нея!

Отговори му оглушителна гръмотевица и силен вятър разтърси окачената на ръждясалите панти прозоречна рамка.

— Тя замина.

— Замина ли?

— Те я отведоха.

— Отведоха я?

Думите изскачаха от устата му като глупаво ехо. С голямо усилие той попита:

— Кой я отведе.

Сузана обърна очи към него. Те излъчваха съчувствие и ревност едновременно.

— Мъжът й.

Харви беше като замаян, нищо не разбираше.

Сузана продължи:

— Сър Майкъл Филдинг пристигна рано тази сутрин от Англия в Санта Круц със самолет, или по-точно с хидроплан. Вие не бяхте тук. След като напразно ви чакаха няколко часа, той реши да пренесе жена си в града. О, не се безпокойте! Всички рискове за болната бяха отстранени! Те заминаха едва преди половин час.

Харви не помръдваше. Тялото му сякаш бе налято с олово. Дишането му бе накъсано.

Мери заминала, отведена от мъжа си… Нейният мъж! Това звучеше толкова невероятно и все пак толкова просто! Харви бе предвидил всичко, само това не… Мъката и обвиненията, които отправи към себе си, го вбесиха:

— Лудост е, че са я пренесли! Тя не беше в състояние да издържи едно пътуване при това пълно изтощение — възкликна той. — Беше много рано. Защо разрешихте да я отведат? Защо, дявол да го вземе, им позволихте да направят това?

Тя сведе очи.

— Нямах никакво право да се противопоставя — каза тя развълнувана. — Но не бива да се безпокоите. Бяха взети всички мерки. Тя беше вън от опасност. А за оздравяването й е по-добре да бъде в Санта, в хубавата къща, която мъжът й е наел… отколкото в тази ужасна пустош.

Той притисна слепоочията си с треперещи ръце. Лицето му стана пепелносиво. Почувства силна болка отстрани, като че ли го прободоха с нож в слабините. Гневът му се стопи, защото беше безцелен…

Той си припомни думите, които Мери изговаряше в бълнуванията си: „Защо ме отвеждат? Защо, защо, защо?“.

Тя бе предчувствала раздялата.

Някъде от подсъзнанието му изплуваха смътни видения. Струваше му се, че е свидетел на нещо, което е станало в далечното минало, далече оттук. Той го виждаше все по-ясно, по-реално и предишните му бегли представи добиваха някакви очертания. Това видение бе плод на прекомерната му възбуда. И той го видя пред себе си кристално изчистено. Една завеса се вдигна и после видението изчезна.

Сузана вдигна глава. Ослепителна светкавица за миг заля стаята и очерта отчаяното й лице.

— Много ви моля — прошепна тя, — успокойте се! Нямам сили да ви гледам така разстроен.

Тя приближи до него и хвана ръката му.

— Не виждате ли, че така е по-добре? Много по-добре. Вие направихте всичко, даже невъзможното… — Тя прибави почти разплакана от състрадание: — Скъпи приятелю, не виждате ли каква мъка е за мен вашето страдание? Не разбирате ли, че ви съчувствам от все сърце? Бих дала душата си, за да ви утеша.

Харви се отпусна на един стол като продължаваше да притиска глава между ръцете си. Обилни сълзи се стичаха по бузите на Сузана. Тя повече не можеше да пази в тайна любовта си. Макар че се беше заклела… но… О!

Тя поривисто коленичи до него.

— Изслушайте ме! — прошепна тя. — Изслушайте ме, моля ви!… Вие й спасихте живота, но нищо повече не можете да направите за нея… Тя е омъжена, свързана е с човек, който дълбоко я обича. Какво бихте могли да сторите срещу това? Ако я обичате, няма да позволите този брак да се разруши, няма да опетните чистото и благородно чувство, което изпитвате. Това ще бъде недостойно за вас, за вашето себеотрицание и за вашата наука. А сега, изслушайте ме и мислете каквото искате… безразлично ми е. Само ме изслушайте. Още от мига, в който ви видях на парахода, когато видях страданието, изписано върху лицето ви, аз загубих ума си! Дайте ми малко надежда!

Тя стискаше мъчително ръката на Харви.

— Вие не ме обичате, но кой знае?… Може би, един ден, вие ще ме обикнете! Позволете ми да се грижа за вас, да ви помагам, да бъда до вас! Ще работя, ще бъда ваша робиня! Господ ми е свидетел, че съм готова да жертвам живота си за вас… Позволете ми да ви докажа любовта си!

Той я погледна. Остана равнодушен, но очите му бяха пълни със съчувствие.

— Не, Сузана — каза той бавно, — това е невъзможно.

Тя една не загуби съзнание, когато чу устните му да произнасят името й.

— Сигурен ли сте?

Той обърна главата си, без да отговори и тя остана мълчалива, заслепена от сълзите. Главата й се отпусна върху гърдите и тя потрепери.

— Щом е така… разбирам, няма смисъл…

Тя се изправи. Вятърът, който нахлуваше през отворения прозорец, я прониза.

— Боже мой, Боже мой — промълви тя, — защо ме създадохте без чар и грация? Защо ме лишихте от тези качества, които пораждат любовта?

Нещо в нея сякаш се пречупи, после умря. Тя отново погледна към безпомощно отпуснатия върху стола Харви.

— Тъкмо щях да тръгвам, когато вие дойдохте — каза тя. — Сега е по-добре да си отида.

Той стана и без да я погледне, попита:

— Искате ли да ви придружа?

— Не, предпочитам да бъда сама.

Тя стоеше изправена пред него, с вдигнато лице и отпуснати ръце. Изглеждаше смазана и безсилна. После се повдигна на пръсти и внимателно докосна с устни бузата му. Ледът под парещите й устни я нарани жестоко. Тя заплака.

Излезе от стаята с обляно в сълзи лице, с печалното чувство, че никога няма да го види.