Арчибалд Кронин
Канарските острови (13)

13.

Нощта отмина и пред светлината на деня цялата й топла красота загуби силата си и потъна в океана, изоставена сякаш от четката на мързелив художник. Зората се показа студена и намусена, като мъкнеше след себе си дълги облаци, които разчертаваха небето.

Още в осем часа „Ауреола“ беше вече на котва в залива на Оротава и се люлееше върху сивкавите вълни. Мачтите бяха обвити с мъгла. По медните части на парахода блестяха капчици от нейния влажен дъх.

Брегът едва-едва се виждаше от левия борд на парахода. Той също тънеше в мъглата, забулила града и плъзнала по склоновете на върха, като от време на време на места прозираше пъстроцветно петно, червеникав покрив, зеленина на палмови дървета или храсти ярки цветя, които почти моментално изчезваха.

Вълните неуморно се разбиваха в черния вулканичен бряг. Около мачтите кръжаха чайки и надаваха остри крясъци, и тези, пълни с отчаяние звуци, зловещо се сливаха с грохота на разбиващите се вълни.

— Наистина — каза Коркоран, който стоеше до мама Хемингуей и наблюдаваше пейзажа от височината на горната палуба. — Ето едно място, което не ми харесва. Защото човек не вижда нищо, а когато случайно види нещо, то не е никак весело.

Дебелата жена премести пурата в ъгъла на устата си преди да отговори:

— Ти не разбираш нищо, малкия — изфъфли тя с дълбоко презрение. — Ама абсолютно нищо. Говориш като слепец. Ако нямаше мъгла, щеше да видиш великолепна картина. Цветя, толкова много цветя, че човек не знае къде да стъпи. „Всяка сутрин ти купувам виолетки“, както казва песента. Тук човек не ги купува. Те растат навсякъде в такова изобилие, че ти омръзва да ги гледаш. Не че ще си дам душата за виолетки, защото не съм от тези, както казва оня…

— Разбира се — прекъсна я намусен Джими. — Вие не си давате душата за нищо на света и затова така дяволски ви върви на карти… Кога тръгваме?

— Когато всички тия от хайлайфа престанат да си придават важност и слязат, ще вдигнем котва. Ако ти не харесваш местността, капитанът още по-малко харесва пристанището. Пълно е със скали, ето тук, съвсем близо, гледай зад нас… Ако имаше моя опит от корабокрушения, щеше да ти е ясно какво означава това! Басирам се, че след половин час ще се измъкнем от тук. В пет часа трябва да бъдем в Санта Круц. Милата ми Санта! Ще видиш, мама Хемингуей не е от тия, дето ще годинясва тук. Тя ще се върне в малката си къща, presto, pronto, боса по килима, подпряла лакти на масата пред една добра „комида“, иначе казано, една хубава вечеря. Тук си изгубих апетита от тази проскубана кокошка с нейните маниери. Когато си смутен, цялото удоволствие се изпарява, нали, момчето ми. По-добре е да си хапнеш сухоежбина на някоя пейка. Не е изискано, наистина, но затова пък е по-сладко!

Тя хвърли хитър поглед към Джими.

— Тъкмо ми дойде на ум. Какво смятате да правите в Санта?

— Големи сделки — отвърна той и продължи да гали брадата си с широки движения. — Никакви дреболии, нещо много сериозно.

Тя се засмя недоверчиво.

— Само че пред мен тия не ми минават! Да не си въобразяваш, че си Рокфелер? Като че ли не знам каква толкова важна работа имаше в Лас Палмас. Отиде да си продадеш иглата за вратовръзката, за да имаш малко дребни пари за карти. Само че сега те са у Хемингуей. Ей тук — и тя потупа чантата, която висеше на врата й. — В касата. И сега пак си закъсал.

Лицето на Джими се удължи пред дяволската й досетливост. И ако не беше толкова изненадан, сигурно щеше да се изчерви.

— И какво от това? Нали пред мен е голямата сделка? И то още щом сляза на брега. Моят приятел, професор Синот, ме очаква с нетърпение, за да му стана съдружник.

Изумена, тя втренчено го погледна, после започна да се смее, като че ли бе чула голяма шега. Смехът й се засилваше постепенно и скоро тя се затресе цялата. Не можеше да си поеме дъх, хълцукаше и здраво се държеше за перилата да не падне.

— Синот, старият Синот, който държи бараките до цирка? О, ла, ла! Едно мизерно стрелбище за пубертети и един манеж с дръглив кон за дечурлигата. Ако на това му викат богатство, да върви по дяволите! Познавам го аз стария Синот. Никога не е бил професор, тази проклета дърта отрепка и хем как е закъсал! На бараките му съвсем не им върви, едва се крепят… и ви вика… вика… за съдружник? Ох! Ще умра…

Та избухна в нов пристъп от смях, а той я гледаше съвсем объркан.

— Не е истина — прошепна той. — Това е шега, лоша шега. С Боб се сприятелихме в Колорадо. Добре се познаваме. Затова ми писа да дойда при него.

Тя изтри очите си и смукна с наслаждение пурата.

— Почакай и ще видиш дали се шегувам. Върви и намери стария Синот, който дължи пари на всички. Нали ти казвам, че няма нито стотинка, без петак е и затова би направил всичко, само за да се измъкне от това положение.

Джими стоеше смутен и онемял.

— Ах! — измърмори той най-после. — Това са само клюки и нищо повече.

Старата жена поклати глава.

— Трябва да ми вярваш, момчето ми. Заложил си на загубен кон. Няма да мине дълго време и ще дойдеш да ме потърсиш. „Дайте парче хляб, в името на Бога и на старата ми майка.“ Не се тревожи, няма да те оставя да умреш от глад. Старата Хемингуей е добра, грозна е като дявол, но има златно сърце. — Тя му хвърли отново хитър поглед. — Запомни добре: „Кала де ла Туна“, номер 116. Всички знаят къде е къщата. Само попитай: „Заведението на мама Хемингуей?“, можеш да питаш и някой полицай, ама тогава се направи на простоват.

Тя пак смукна пурата си.

— Хайде, хайде, не се отчайвай! Няма защо да се ядосваш. Вземи пример от мисис Бейнъм. Тя поне никога не се смущава.

Мъчейки се да разсее Джими, тя добави:

— Видяхте ли я тази сутрин? Облизваше се като котка, яла крем. Сигурно нищо не знаете, а?

Тя вдигна вежди и се засмя самодоволно:

— Май не сме виждали от сутринта Трентър. Снощи, до късно през нощта, той имаше религиозна среща. Изглежда, че сега трябва да си почине добре. Е, какво, поспи си добре, музиканте, щом те е страх да чуеш музиката!

Джими я погледна недоверчиво.

— Не можете ли да оставите хората на мира? Навсякъде виждате само лоши неща.

— Лоши ли? — избухна възмутено тя. — Лоши неща и Роби? Поне да не го бях видяла пред вратата на каютата на мисис Бейнъм, блеещ като загубена овца да го пуснат да влезе! Следих го през цялото време…

Тя изведнъж спря, защото видя, че към тях се приближава Сузана.

— Знаете ли къде да намеря доктор Лийт?

— Не зная, миличка — отговори с учтив мазен глас мама Хемингуей. — Не сме го виждали. А не сме мърдали оттук. Говорехме за времето, за цветята и за куп неща от този род. „Красивите рози, които цъфтят през пролетта.“ Това го пише в евангелието, попитайте по-добре Джими Рокфелер, този, дето е до мен. Но не сме виждали, el medico. Сигурно е в каютата си. За какво ви е, съкровище мое?

— О, за нищо! — каза Сузана и гласът й беше престорено весел. — Нищо особено.

— Брат ви да не би случайно да е болен — попита старата съд съчувствие. — Надявам се, че не му се е случило нещо неприятно?

— Не се чувства добре, но не е сериозно.

— Ах! — въздъхна тихо мама Хемингуей. — Може би му се е случило нещо? Сигурно е спал лошо тази нощ.

След тези думи последва конфузно мълчание. От мъглата до тях достигна плясък на гребла. Скоро изплува силуетът на лодка, карана от осем гребци.

— Ето и лодката — каза Джими. — Идва да ги заведе в Оротава.

— Да тръгват — извика мама Хемингуей и хвърли остатъка от пурата си във водата. — Няма да съжалявам за тях. А камо ли да зароня сълзи, когато се сбогуваха тази сутрин по време на закуската. Нямам предвид малката лейди, тя е много мила. „Магу, Mary quite contrary, how does your garden grow.“ Малко е занесена, но човек, без да иска, има добри чувства към нея. Докато другите двама! Е, всеки с характера си. Не можем да мерим всички с един аршин.

И тримата мълчаливо загледаха лодката, която приближаваше кораба.

Под тях Харви Лийт също гледаше към лодката през отворената врата на каютата си. Мрачният му поглед беше устремен не толкова към лодката, колкото към нещо далечно, което го измъчваше. Лицето му бе пребледняло въпреки силния слънчев загар. Сетивата му не реагираха. Всичко му бе безразлично. Сякаш беше парализиран и съзнанието му с учудване отбелязваше присъствието на този неузнаваем чужденец, в какъвто се бе превърнал.

Лодката, карана от яки туземци, неумолимо приближаваше с ритъма на всяко загребване. Най-после тя се скри в сянката на корабния корпус и най-вероятно бе спряла до него.

Сърцето на Харви се сви. Мъглата го обвиваше като погребален саван. По вратата на каютата се стичаха малки капчици влага, като сълзи.

Той дочу шума от разместването на багажа, стъпките и гласовете. Нещо го притискаше и задушаваше.

Изведнъж вдигна глава. В коридора пред него, готова за път, стоеше Мери. Черните й очи го гледаха сериозно. Възбуденото й лице изглеждаше смалено.

— Аз заминавам — каза тя толкова тихо, че думите й едва се чуваха.

Той я гледаше като на сън… Тя заминаваше!

— Взех си сбогом с всички тази сутрин — каза тя. — Зная, няма причина да идвам отново при вас. Но ето че дойдох… Лодката ме чака.

Той стана.

— Да, видях я.

После спря. С несръчно движение погледна часовника си. Ръцете му трепереха.

— Пътуването в тази мъгла е фантастично — продължи тя. — Сякаш си в някакъв нереален свят. И слънцето отново ще изгрее утре. И тогава всичко ще се измени, нали?

— Да, разбира се.

Те се погледнаха. Очите на Мери бяха печални. Лицето й, с изопнати черти, беше плахо и бледо.

Той си спомни за лястовичката, която се бе приютила на кораба. Мери приличаше на тази нещастна птичка.

— Когато слезете на брега, ще се почувствате по-сигурна в себе си — каза той решително. — Зная, че напускате със съжаление парахода.

— Да, наистина. — Тя се опита да се усмихне, но само дълбоко въздъхна. Като че ли с тази въздишка от сърцето й се откъсна и частица от нейната мъка. Под дългите й мигли се появиха сълзи и се търколиха по бузите й.

— Не обръщайте внимание — каза тя тихо, — няма нищо. Често съм такава глупава. Не мога да се овладея.

— Да не сте болна?

— О, не, не! Не се безпокойте!

Тя стоеше неподвижна. Лицето й бе наведено надолу. Приличаше на уплашено птиче, което се мъчи да скрие главичка под крилото си. Неочаквано тя протегна ръка.

— Сбогом!

Той пое малката й топла ръка. Сърцето му се сви от болка.

— Няма да ви изпратя — каза той, едва изговаряйки думите.

— Не, не! Не идвайте!

Мъката, която го душеше, го накара да прибави някакво извинение:

— Другите… ще са там.

— Да.

— Тогава! Наистина сбогом!

Тя повтори „сбогом“ като уплашено ехо. Той я погледна още веднъж, неподвижна и отчаяна. И повече нямаше нищо, освен бездънна пустота. Малката ръка не беше вече в неговата. Дълбоките очи не блестяха пред очите му. Тя бе заминала.

Той вдървено се отпусна на кушетката. Стисна глава между дланите си, неспособен да понесе светлината на деня. Не видя лодката, която се отдалечаваше към потъналия в мъгла бряг. Никога не се бе чувствал така ужасно самотен. До този момент бе живял, без да го съзнава. Сега в мозъка му нахлуха с нетърпима, болезнена острота всички изминали години, прекарани в самота. Той се видя — груб, своенравен, непознаващ дарбата да привлича приятели, лишен от способността да изпитва силни чувства. Изтръгнат от работата си, той откри нови брегове, и за момент застана на прага на очарованието с трептяща от учудване и радост душа.

Сега сънят свърши. Радостта изчезна и той щеше да се върне обратно по изминатия път, със същия този параход, олицетворяващ неговото бъдеще.

Ужасна горчивина застана като буца на гърлото му. Тропотът по палубата, виковете на екипажа, скърцането на макарата и навиването на котвената верига, целият този шум над главата му се възприемаше от изхабените му сетива, без да достига до разума му. Той продължаваше да стои с втренчен, безжизнен поглед, пленник на мрачното си настроение.

Дъждът, който досега ръмеше, стана проливен и силните струи пронизваха влажния въздух. Откъм брега на пристъпи задуха силен вятър и покри гребените на вълните с малки бели пера пяна, които сякаш изморени, бързо изчезваха.

Чайките кръжаха над вълните и се гмуркаха във водата с остри крясъци. Като че ли не дъжд, а отчаяние падаше от небето. И някакво усещане за изоставеност. Утре, без съмнение, слънцето отново ще се появи. Лек вятър ще раздвижи върнатата към живот земя. Но днес, докато „Ауреола“ се полюшваше върху тежките морски води, навсякъде цареше отчаяние и печал.