Арчибалд Кронин
Канарските острови (2)

2.

И параходът изглежда очакваше нещо. На горната палуба всичко бе готово да вдигнат котва. Малко встрани, до втората машина, стояха двама матроси със сини фланелки, обвити в облак пара. На носа капитанът премяташе една свирка между пръстите си, а близо до каютите бордовият офицер Хеймбъл крачеше напред-назад, като изтръскваше краищата на мушамата си, засукваше малките си мустачки и нервно подръпваше провисналата на гърдите му връв, която сигурно му служеше за вратовръзка.

Катерът отдавна се бе върнал на кея. Един нисък мъж в униформа, солидно стъпил на късите си крака върху мостика, гледаше загрижено към брега. Той изведнъж направи знак. Веднага му отговори воя на сирената, един злокобен звук, повторен няколко пъти. Една сянка се отдели бързо от пристанищния кей. Малка моторница, като че ли подканена да бърза от този писклив зов, потегли към парахода, оставяйки зад себе си бразда от бяла пяна. Три минути по-късно тя допря корпуса на „Ауреола“. Кормчията, застанал зад струпаните елегантни куфари и чанти, изглеждаше отчаян от закъснението, за което не бе виновен.

На кораба се качиха трима пътника. Първият, Дейнс Дибдин, беше възрастен и сух мъж, но добре запазен, с монокъл, сякаш залепен за окото му, със загладено лице и маниери, пропити с достойнство. Беше един от онези джентълмени, които за миг успяваха да нагодят държането си точно според случая и беше способен с невъзмутима коректност и неприкривана глупост да се чувства удобно днес на Бонд стрийт, а утре, идеално избръснат, но също така спокойно глуповат, в центъра на Сахара.

Той стъпи на палубата задъхан и се обърна с протегната ръка, за да помогне на спътничките си. В този момент Харви, изгубил търпение, отвори вратата на каютата си. Със замислен поглед той започна да наблюдава посрещането на новодошлите, почтителното държане на Хеймбъл, суетнята на персонала около багажа, старанието на камериерката и на стюарда. Със студено безразличие той отбеляза тази суетня, съпътстваща пристигането на важни пътници и флегматично разгледа двете жени, които пристигнаха заедно с Дибдин.

По-възрастната беше висока, добре сложена и много елегантна жена, но в нея се усещаше някаква отпуснатост и арогантност, която караше човек да изпитва досада при вида й. Дали това не бе причината и двамата съпрузи на Елиза Бейнъм да се разведат с нея? Може би. Все пак, на тридесет и две години тя беше забележително красива, макар красотата й да не бе изразителна. Изглеждаше така, като че ли само една десета част от мисълта й се занимава със света около нея (и то с цената на такава скука!) и само нейната собствена личност заслужава вниманието й. Ако в момента изражението й бе студено и затворено, това се дължеше на абсолютната й убеденост, че към нищо от това, което ставаше около нея, не заслужава да прояви и най-малък интерес. Но въпреки нейната нелюбезност, тя привличаше погледите с прекрасните си очи, свежия тен и малко голямата уста, която разкриваше блестящи зъби.

Нейната приятелка изглеждаше съвсем момиченце. Особеното в Мери Филдинг се дължеше предимно на младежкия й вид. Тя беше двадесет и пет годишна, но й даваха само петнадесет. Средна на ръст, тъничка, фина, с малки ръце и крака, тя имаше изразително и жизнерадостно лице. Кафявите й, късо отрязани коси, обкръжаваха високо чело, а прелестната й уста откриваше дребни и правилно наредени зъби. Очите й бяха сини, дълбоки, със странна тъмна линия около ирисите. Понякога тези очи бяха учудени и необяснимо меланхолични, но в този момент светеха радостни и живи. Тя беше облечена семпло, в костюм от кафяв спортен плат, който свободно падаше около нея.

Групата новодошли се приближаваше. Харви нарочно се обърна. Точно тогава Мери Филдинг го забеляза. Тя леко подскочи, побледня и в очите й отначало премина искра на радост, а след това и на страх. Тя се поколеба, поиска да спре и погледът й срещна този на Лийт, който вдигаше глава. Той не я познаваше, никога досега не я беше виждал и затова я изгледа със студено безразличие. Младата жена наведе глава. Защо изпита безпокойство, почти страх, смесени с някакво щастливо чувство, което не можеше да определи? Все още бледа от вълнението, тя последва Елиза, без да каже дума. Харви видя, че техните каюти са съседни на неговата.

Вратата зад тях се затвори и той веднага ги забрави. Облегна се уморен на перилата. Корабната камбана удари два пъти. Леко поклащане и корабът потръпна, сякаш някъде във вътрешността му запулсира сърце, предвестник на живот. Харви усети движението на кораба и като че ли това бе сигнал за освобождение, защото той рязко се обърна.