Арчибалд Кронин
Песен за петаче (8)

Седма глава

Следващият ден беше неделя и може би защото бяхме настроени в дух на благодарност, ние отидохме на литургия в Дринтън, след което се завърнахме вкъщи за един късен и много специален обяд, включващ в менюто си печена патица, следвана от фруктова салата с желирани череши и сметана, която мама умееше да приготвя забележително вкусно. В смрачаващия се зимен следобед, след като татко си подремна малко, мама направи предложение да отидем на кратка разходка надолу по брега. Около нея все още се носеше сякаш златисто сияние — следствие на вчерашния й успех. В допълнение тя бе щастлива по особен начин, като че ли отнесена нанякъде, едно настроение — имах предвид замечтаните, преливащи от блажени спомени погледи, отправяни от нея към него — което аз несъзнателно, интуитивно свързах с нежните отношения на татко с дамата на неговото сърце. Вече бях започнал да усещам силното физическо влечение, което свързваше моите родители и заради което още от самото начало, преодолявайки всякакви възможни спънки и препятствия, те бяха заживели като едно цяло, въпреки че всеки от тях идваше от напълно различен свят. Това влечение продължаваше да съществува и сега под формата на здраво споен и взаимно откликващ на всеки повик на партньора съюз.

В по-късните ми години, когато се случваше да чета спомени за нечии други детства, много често окаляни от постоянните родителски кавги, пораждани от съпружеска несъвместимост и взаимна омраза, аз започнах все по-ясно да осъзнавам, че в своя брачен съюз майка ми и баща ми, истински щастливи, изглежда са били единствени по рода си. И макар да имаше по някоя и друга спонтанна буря, разразила се вследствие на буйния темперамент на татко, те никога не продължаваха повече от час-два и обикновено свършваха със сърдечно сдобряване. Освен това, дори и когато мълчаха, между тях винаги съществуваше взаимно разбиране, което превръщаше дома ни в безопасно и уютно място сред този толкова често застрашителен свят.

Сега това настроение се усещаше в атмосферата наоколо, след като бяхме ходили до местността Гедис, намираща се в противоположна посока на „Брегът на розата“ — място, което поради не съвсем понятни за мен причини мама винаги старателно отбягваше. Ние, потопени в падналата мека мъгла, с бавна крачка се връщахме по безлюдния бряг на устието на реката. Въздухът бе така неподвижен, че тихите бълбукания на отлива достигаха до нас като едва доловимо ехо от някаква далечна морска раковина. Майка ми крачеше лениво отпред, придружена от Черньо — дворния котарак на Снодграсови, който по време на тези разходки често се присламчваше сам към нея. Аз и татко бяхме поизостанали на няколко крачки и играехме на „жабки“, за което, макар и снизходително, бяхме сгълчани от мама, понеже всеки път, докато брояхме, надавахме остри викове, когато плоските камъчета, изгладени до съвършенство от безкрайните приливи и отливи на реката, започваха да се плъзгат, подскачайки игриво по спокойната сива повърхност на водата.

Изведнъж, както хвърляше, татко се закашля с къса раздираща кашлица, изправи се бързо и постави кърпичката на лицето си. Аз го погледнах изненадано, след което, преструвайки се, че правя важно съобщение, извиках:

— На татко му потече кръв от носа!

Мама се обърна. Видях как изражението на лицето й се промени. Видях също, че кърпичката покриваше устата на татко. Мама се приближи.

— Конър, това е от кашлицата ти.

— Няма ми нищо! — Бе свалил кърпичката и се взираше, сякаш оглупял, в едно малко алено петно. — Просто малко кръв. Очевидно съм се пренапрегнал.

— Но ти се закашля — продължи да упорства тя, силно загрижена. — Трябва да седнеш и да си починеш.

— Няма нищо. Само лек бодеж някъде отвътре. — За доказателство той се напъна и изкара лека, изкуствена кашлица. — Виждаш ли, всичко отмина.

Мама не отговори. Устните й се събраха с изражение по скоро на твърда решителност, отколкото на примирено покорство. Тръгнахме отново по пътя и макар от време на време да хвърляше по някой поглед към татко, в очите на мама вече не се четеше онази щастлива отвеяност и тя продължи да мълчи упорито, докато не се прибрахме вкъщи.

Тази кашлица на татко се проявяваше периодично, особено във влажно време. Към нея той се отнасяше с пренебрежително високомерие, наричайки я „леки прояви на бронхит“, като дори я приемаше с някакво чувство на собственическа гордост, сякаш това, охарактеризирано като „моите бронхиални склонности“, бе едно добродетелно качество, присъщо само на него. Тя бе частично облекчавана от негови собствени билкови процедури, но се беше настанила нежелана в живота на семейството ни и бе приета като някаква съществуваща даденост и естествено природно явление въпреки епизодичните протести на майка ми. Нямах мнение по този въпрос, нито пък в дадения случай го свързах с онова абсурдно малко аленочервено петънце, което сам татко прие така, сякаш бе нещо съвсем невероятно или поне така маловажно, че веднага след като се завърнахме у дома, свиркайки си с уста, аз, заедно с Черньо, се отправих към фермата да донеса млякото — едно вечерно задължение, което сега бе прехвърлено на мен.

В краварника доенето още не беше приключило и в продължение на около двайсет минути, докато горещото мляко църкаше и се пенеше в кофата, аз стоях и чаках, забавлявайки се с лудориите на котарака, като го наблюдавах как лови и после излизва пръските мляко, изплискали се върху каменния плочник.

Прибирайки се с небрежна походка по пътя за вкъщи, аз бях напълно неподготвен да видя двуколката на доктор Дъти, спряна отвън пред къщата, и се стреснах още повече от нея, виждайки вече запалените й фенери, които дръзко разкъсваха мъглявия здрач с ярката си светлина и сякаш изтъкваха самоличността на селския доктор, гледайки изцъклено към мен с огромните си очи.

Този доктор Дъти беше страховита личност, и то не само за мен. Той бе свиреп възрастен мъж с червендалесто лице, минаващ седемдесетте, неизменно облечен в бричове от рипсено кадифе, лъскави кафяви гамаши и торбесто сако от велур, който, подобно на планински бивол, с тежки стъпки влизаше и излизаше от стаите на болните, заявявайки диагнозите си с глас, сравним единствено със сирената за мъгла на фара при Ърскин, като във всяка изречена от него дума бе вложена такава вътрешна енергия, че когато идваше на посещение при мен, почти винаги бях обливан с пръски от слюнки по бузите си. Според всички неписани канони на романтичната художествена проза този груб, недодялан външен вид трябваше да таи в себе си златно сърце. Но уви, това не беше така. Докторът беше груб и дори понякога брутален с пациентите си. Без въобще да го интересува общественото мнение, за него обикновено казваха, че бил костелив орех за чупене. Той имаше ферма в дълбоката провинция, където отглеждаше свине — във връзка с това често бе чуван да заявява, че предпочита тях пред своите пациенти. Ако имаше някаква друга слабост, освен ежедневно пресушаваната бутилка уиски, която му действаше като еликсир на живота — тъй като, изглежда, с всяка погълната от него капка мъжката му сила непрекъснато нарастваше — това бяха хубавите жени. Той опипваше краварките по всички ферми в които ходеше, докато те се кискаха и се преструваха, че протестират, оттласквайки се от стената в приповдигнатото му коляно. За разлика от горните случаи, той бе много по-въздържан към майка ми — беше достатъчно благоразумен да знае къде какво му е позволено да върши, макар винаги да съм чувствал, че изпитваше нещо към нея.

Разбира се, не посмях да вляза в дома си, докато той владееше положението. Бях се напатил достатъчно в неговите ръце. Приплъзвайки се в сянката на стената, аз се взрях внимателно в осветената всекидневна. Татко, съблечен до кръста, лежеше на канапето, а доктор Дъти, долепил ухо до къса дървена тръбичка, се беше надвесил над него. Никога досега не бях виждал своя дързък, горд родител в такова неудобно положение — така хрисим и безпомощен, почти обезличен. Гледката се оказа непоносима за мен и извръщайки глава, аз се изхлузих надолу и седнах на земята с гръб, облегнат на стената, притиснал каната с топло мляко между коленете си.

Измина доста дълъг период от време, преди външната врата да се отвори и доктор Дъти с майка ми да се появят на прага — два ясно очертани силуета на фона на светлината от фоайето. Приведох се още по-ниско и в същото време чух как забоботи гласът на доктора:

— Изпрати някой до кабинета ми за лекарството. Ще ти дам също и масло от черен дроб на треска и малц. Но разбери, жено — той хвана ръката на майка ми и за да наблегне на думите си, леко я раздруса укорително, но все пак ласкаво, сякаш се опитваше да я обърне към себе си, — главната ти задача е да го махнеш от това място. Не ти ли говорих още едно време в „Брегът на розата“ да стоите по-далеко от реката? Никой не може да се чувства добре, ако живее около влажна кал и затлачена тиня. Да не говорим пък за речните мъгли, които са направо чиста отрова за човек с гърди като неговите.

Нямах време да изтълкувам съвсем точно думите му, защото бях прекалено зает да зяпам как доктор Дъти освобождава нашия дом от присъствието си и се качва на двуколката си. Когато влязох в къщата, мама също не бе предразположена да ми дава обяснения. Настроението й не бе никак общително и освобождавайки ме от товара на каната с мляко, тя тихо се захвана с приготвянето на чая.

В продължение на два дни татко стоя вкъщи — неспокоен, изнервен и в много лошо разположение на духа, след което се върна отново на работа. И въпреки че в действителност забелязвах съвещанията и неминуемо разгарящите се спорове, започвани от родителите ми, прекъсвани и след това продължавани отново, ако случайно въобще се замислях за тях, предпочитах да ги свързвам с бизнеса с маята. Изглеждаше, че всичко се бе върнало към предишното щастливо и нормално състояние на нещата. Татко, енергичен както винаги, възвърнал доста бързо предишната си форма, заряза шишето с лекарството и остави на съхранение буркана с масло от черен дроб на треска и малц в кофата за боклук.

Бях доста неподготвен, когато един априлски следобед се връщах тичешком от училище и мама, облечена в най-хубавите си дрехи и с такова настроение, сякаш се бе върнала от пътешествие, ме отведе настрани и каза:

— Лорънс, следващия месец напускаме тази къща и отиваме да живеем в Ардфилън — след което бързо добави успокоително, видяла вцепенението, изписано върху лицето ми: — Това е едно много хубаво място, скъпи. Ще бъде наистина крачка напред към по-добро.

Тази внезапна перспектива за промяна, винаги действаща обезпокоително на едно дете, ме разстрои до голяма степен. Изведнъж Ардънкейпъл се оказа по-привлекателен от всякога. В училище, където бях минал в два по-горни класа, вече се чувствах съвсем като у дома. Харесвах Карфицата и се бях сприятелил с неколцина момчета. А последната неделя бях хванал две пъстри пъстърви на потока Гилстън. И ние щяхме да напуснем всичко това, след като за нас нещата вървяха толкова добре.

Мама трябва да беше прочела тези мисли върху лицето ми, защото ме прегърна с две ръце и ми се усмихна някак доверчиво, подсказвайки ми с поведението си, че всичко това, дето ставаше, бе по нейно настояване и тя беше безкрайно доволна от този факт.

— Ардфилън е едно прекрасно градче, скъпи. А нашият нов апартамент е високо горе на един хълм и недалеч от поляните. Сигурна съм, че ще ти хареса.