Арчибалд Кронин
Песен за петаче (29)

Двадесет и осма глава

Най-сетне дойде и дългоочакваната с толкова трепетно вълнение неделя. Макар че в седем часа вече бях станал и се бях приготвил, както обикновено отидох заедно с госпожа Тобин в „Свети Малакай“ на литургията от десет. Това бе нашата съседна църква, обслужваща най-бедния район на града и останала завинаги в съзнанието ми с редиците от загърнати с шалове жени и непрекъснатата приглушена кашлица. Но мястото се харесваше на госпожа Тобин, защото там имаше приятелки сред богомолките, и аз винаги ходех с нея. Всъщност на тази изключителна дата бях решил да отида на църква от девет, за да мога да пристигна към десет в Парк Кресънт, но припомняйки си препоръката на Нора да не ходя прекалено рано, реших, че е по-добре да се появя около единайсет. Макар, погледнато от друга страна, този час да ми се струваше доста късен.

В действителност университетският часовник отброяваше единайсетте удара, когато аз натиснах звънеца на врата номер 9, пременен в най-хубавите дрехи, които имах, и разбира се, доста нервен, но иначе изпълнен с вълнуващо очакване. Моето посвещаване на „Елисън“ бе вече факт, но до това изпитание все още имаше много време, пък и нищо не беше в състояние да ме накара да пропусна шанса да прекарам цял един ден с моята прелестна братовчедка.

Може би звънецът не бе иззвънял. Натиснах го повторно и изчаках. Не стана нищо. Пръстът ми отново се пресегна към бутона, когато отвътре се чу шум и след малко вратата леко се открехна, достатъчно, за да се види в процепа Нора, облечена в пеньоар и нощница. Тя примига насреща ми с мътен поглед, очевидно все още ненапълно събудена. Накрая, без особено задоволство, сякаш нещо я стресна, каза:

— Това си ти, Лорънс. По-добре влез.

Пристягайки колана на пеньоара и тътрейки крака в пухкавите си пантофи, тя ме въведе в кухнята, седна на ръба на един стол и с усилие потисна напиращата прозявка.

— О, Нора — възкликнах печално, макар да гледах като омагьосан картината, която представляваше тя, — съжалявам, че те притесних.

Братовчедка ми ме погледна, триейки замислено рамото си под нощницата, и изведнъж започна да се смее.

— Не се притеснявай, човече. Просто снощи малко позакъснях. Бяхме излезли с групата. Изпращахме госпожица Донахю. Тя замина за Пърт заедно с Тери и Мартин. Но ако ти сложиш чайника и ми направиш чаша чай, аз ще отида да се приготвя за нула време.

След като Нора ми показа кухненския килер и се оттегли в стаята си, реших да й направя закуска както подобава. Животът с майка ми ме бе научил да правя доста приятни импровизирани ястия. Докато тя се появи отново, чаят бе запарен и бях приготвил солидно количество печени филийки и бъркани яйца.

— Не може да бъде. — Тя стоеше и гледаше как подреждам приготовленията си върху карираната покривка на масата. — Но това е направо лукс. Бие по категория даже и „Крайтириън“. Ще трябва да ми помогнеш.

— Аз вече закусих, Нора.

— И какво яде?

— Е, основно обичайната си каша. Само че моята, Нора, е от грахово брашно.

— Значи ще можеш да се понапънеш още малко. Тоя Лио трябва да го застрелят. Направо е за убиване.

Тя извади още една чаша и ми сипа чай. Започнахме да ядем препечените филийки с яйцата. Никога досега не бях си представял, че закуската с някого може да се окаже толкова приятна. Моята братовчедка, вече свежа като маргаритка, беше по-хубава от всякога. Макар и все още боса, само по пантофи, тя си бе облякла мека бяла блузка и къса пола на шотландско каре с много жълто в него.

— Това е карето на Кери — обясни ми, приглаждайки полата върху коленете си. — Ако си ирландец, трябва да си горд с него. А сега, Лорънс, ми кажи направо какво ти се иска да правим днес.

Помислих си, че неотразимото й обаяние се дължи на нежния й тен, на тъмната коса и на очите, ясно очертани на фона на кремавата й кожа. Толкова ми бе хубаво да гледам как широката й мека уста отпиваше от чая, и как, отхапвайки от препечената филийка, се виждаха малките й равни зъби, толкова бели, като на баща ми; хубавите зъби на рода Керъл.

Поех дълбоко въздух.

— Най-много бих искал… ако, разбира се, и на теб ти се иска… да отидем някъде сред природата.

— Е, ти не си градско момче.

Тя погледна през прозореца. Слънцето грееше върху бялата стена на оградата.

— И все пак, идеята не е лоша. Уинтън е направо ужасен в неделно време. Предлагам да си направим една разходка до лодките-вили.

— До лодките-вили?

Моята изненада й достави удоволствие. „Това — помислих си — е тайната на чара на Нора — способността й да се наслаждава на удоволствията.“

— Много хора имат лодки-вили на Лох Ломънд. Мартин… и госпожица Донахю… — добави тя — също имат такава, недалеко от Лас. За през почивните дни и въобще. Голямо удоволствие е. Ще вземем велосипедите — ти можеш да ползваш този на госпожицата — и ще бъдем там преди един часа.

Тази перспектива — след всичките месеци, прекарани в покрайнините на града, около улица „Аргайл“, бе истинско вълнуващо предизвикателство. Изгарях от нетърпение да тръгнем. Изправих се и казах:

— Хайде тогава да действаме, Нора. Ако искаш, за да стане по-бързо, мога да измия съдовете и да направя сандвичи.

— Никакви сандвичи, човече. Направо са непоносими. Зарежи и съдовете също. Ако искаш да тръгваме веднага, просто ставаме и тръгваме, само трябва да си сложа чорапите. Подай ми ги. Ей ги там.

На една тел над кухненската печка висяха чифт дамски чорапи, изпрани и закачени да се сушат, приличащи в момента на две тънки влакънца. Подадох й ги. Бяха ефирни като паяжина.

Седнала на стола, тя започна да ги опъва нагоре по крака си, гледайки ме с крайчеца на окото, от което бляскаха палави искри и още нещо, загатващо за измамни надежди, стаено някъде там под извитите й мигли, докато аз зяпах омаяно, получил позволение да хвърля някой друг мимолетен и все пак щедър поглед към бялото под карето на Кери.

— Готово! — заяви небрежно тя, изправи се на крака и отърси дрехите си надолу. — Слагам си обувките и тръгваме.

— Благодаря ти, Нора — смотолевих аз.

Тази идиотска забележка, изскочила може би от дълбините на подсъзнанието ми в знак на благодарност към нейното представление, прозвуча толкова безцелно, че се изчервих. За мое облекчение тя, изглежда, не забеляза.

Двата велосипеда бяха долу в мазето. Избутахме ги през двора и ги възседнахме.

Колелото на госпожица Донахю бе стар модел, с висока дръжка и фиксирана верига, без свободна задна предавка и се движеше твърде бавно, така че ме накара да се поизпотя здравата. Трябваше да въртя педалите два пъти по-бързо от Нора, за да се движа с нейната скорост. Когато се спускахме по някое нанадолнище, тя се стрелваше напред и обръщаше подигравателно глава към мен, докато аз, кацнал на високата седалка, с крака, опрени на предната рамка, и бясно въртящи се педали, се тътрузех след нея. Бях сигурен, че госпожица Донахю не бе ползвала колелото си от години. Но изживяването бе точно каквото исках — неделните пътища бяха почти пусти, а природата, вече разхубавена от пролетната зеленина, бе просто опияняваща. Глогът бе напращял от цвят и минавайки покрай храсталаците, вдишвах с пълни гърди омайния му аромат. По поляните агънца блееха за майките си. Игликата бе подала свенливо стебълца покрай живите плетовете. Когато стигнахме до езерото, лъкатушейки покрай извиващия се прекрасен бряг, Нора започна да подскача на велосипеда и да прави разни лудории.

— Виж, Лорънс, карам без ръце.

После започна да пее. Не беше някоя от песните на Хети Кинг, но иначе много приличаше на тях и започваше с думите:

Ти ми викаше кукла преди година.

Каза ми, че съм много хубава за мнозина.

Смущаването на неделния покой ме караше да се чувствам необяснимо волен и освободен. Всичко ми харесваше страшно много, докато ненадейно не се сетих, че тази сутрин Нора не бе ходила на църква и че несъмнено аз бях главният виновник за този пропуск. Засилих колелото и се обърнах вцепенено към нея:

— Нора, ти не можа да отидеш на литургия тази сутрин. Като знам как те изкарах от вас, грешката е изцяло моя.

Тя спря да пее.

— Така е, Лорънс — съгласи се мрачно. — Това е много тежък грях на съвестта ти. Не исках да ти загатвам за него, макар много да се безпокоя.

— Но защо не ме спря? Щях да отида заедно с теб в йезуитската църква на улица „Крейг“. Тя ми е любимата.

— Та ти не ми даде никаква възможност бе, човече. Качи ме на колелото и ме подкара извън града, преди още да съм разбрала какъв ден сме днес и къде съм.

— О, скъпа Нора — казах разстроено. — Страшно съжалявам.

— Недей да страдаш чак толкова, моето момче. Може би това не се счита за чак толкова голям смъртен грях, а ако случайно се счита, чувала съм и за много по-страшни неща от него.

Докато говореше, тя скочи от колелото. Бяхме стигнали до скалисто заливче, застлано със ситни гладки камъчета, на чийто бряг стоеше малка лодка, привързана към един кол с ръждясала верига. На около петдесет ярда от брега се полюшваше на котвата си някаква странна, но все пак привлекателна, боядисана в бяло конструкция с прозорци и врата, която в моето съзнание се покриваше с представата ми за умалено копие на Ноевия ковчег. Беше лодката-вила.

Нора извади от чантичката на велосипеда си един ключ и отключи катинара на веригата на лодката. Изтласкахме я от брега и всеки с по едно весло в ръка, започнахме да гребем към лодката-вила. Отвътре обстановката бе точно като в малка къщичка. Имаше спалня, една по-голяма стая, които служеше за хол, и кухня, снабдена с метална печка. Навсякъде цареше пълно безредие — леглото бе неоправено, на масата стояха разхвърляни вестници и неизмити съдове, на пода лежеше празна бутилка.

— Малко не е подредено — рече Нора, оглеждайки се наоколо и бърчейки нос. — Нищо, това не е наш проблем. Искаш ли да се изкъпем?

— Много добра идея — отвърнах с копнеж, защото се бях разгорещил и поизмърлял от прахта по пътя. — Само че нямам бански.

— Че кой ще те види? — отговори хладно тя. — Аз няма да гледам, а и да погледна, нали съм ти братовчедка? Хайде да скочим от горната палуба. Само да знаеш, че водата е студена.

Дървена стълба водеше до горната палуба, която беше равна и заградена с орнаментиран парапет. Заливчето бе обгърнато от горски шубрак, а от другата страна езерото блещукаше със слънчевите си зайчета до безкрая. В далечината планинският връх бе по-син от самото небе. Смъкнах дрехите и все още несигурен в себе си от пълната голота, се гмурнах бързо във водата.

Ледената студенина на подхранваните от планинските потоци води ме сряза и дъхът ми спря. Изскочих задъхано на повърхността и изведнъж усетих как кръвта ми потече стремително по вените. Бях плувал известно време, когато неочаквано плясване ме накара да се обърна назад. Моята непредсказуема братовчедка се бе присъединила към мен в езерото. Бе невъзможно да разбера дали имаше бански, или не. Само главата й стърчеше над водата, докато с бързи загребвания се насочи в моя посока. През главата ми се стрелна мисълта, че подобно на мен, и тя можеше да е в натурално, природно състояние. Понесох се като уплашена пъстърва, инстинктивно насочвайки се към брега. Тя предугади намерението ми и отряза пътя. Смених посоката. Тя ме последва отново. Беше като влудяващо настойчива русалка. Единствено благодарение на положените от мен максимални усилия, оставили ме без капчица сила, успях да достигна противоположната страна на лодката-вила и да се покатеря горе на безопасно място.

До дрехите ми стоеше една хавлия. Избърсах се набързо и нахлузих одеждите си като светкавица. Пет минути по-късно се появи и тя — капеща, тръскаща вода от косата си, но за мое голямо облекчение прилично скрита.

— Защо не остана и не ме остави да те подавя? Ама наистина, Лори, толкова си свенлив, че направо е мъчително. Не се дръж така сериозно бе, човече. Отпусни се. Ти си достатъчно красив, за да бъдеш такъв дървеняк. Знаеш ли какво? Преди малко успях да те зърна по родилен костюм и, за да го кажа по-скромно и без да ти вирвам носа, не видях нищо, от което да се срамуваш.

— Ама, Нора, аз просто си мислех…

— Прекалено много мислиш, но това си е твой проблем. Както и да е, твърде съм гладна, за да споря. Според мен и двамата се нуждаем от нещо за хапване.

— Ако имаш нещо за готвене… — смотолевих услужливо, — бих могъл да напаля печката.

— Като ме опознаеш по-добре, а се надявам това да стане, ще разбереш, че мразя да готвя… почти толкова, колкото мразя сандвичи. Във всеки случай на това корито няма нищо друго за ядене, освен консерви със сардина и плесенясали бисквити.

Понечих да кажа, че това е достатъчно, но тя вече бе тръгнала надолу и извика след себе си:

— Ще се оправя много бързо. Като се върна ще ти обясня какъв е планът.

Не се бави дълго. Качихме се на малката лодка и по нейни напътствия гребах около половин миля нагоре по езерото, докато не стигнахме до друг залив, където на крайбрежния път имаше странноприемница с табела: „Гостоприемните ръце. Джон Рени, собственик“. Слязохме на малък дървен кей. Аз спрях разколебано. Трябваше да се каже истината.

— Нора… аз нямам пари.

— Какво! — извика тя с преувеличена изненада. — Нямаш дори половин пени за малко картофки? Тогава сме загазили.

Изчервих се, а тя избухна в смях.

— Не се притеснявай, скъпи Лорънс, аз черпя.

Очевидно Нора беше доста редовен клиент, защото кръчмарят я позна веднага и се ръкува с нея.

— Господин Донахю не е ли с вас днес, госпожице? — рече онзи и се вторачи доста дълго в мен, след което, пропъждайки мисълта си, махна с глава и продължи: — Има пиле, говеждо печено или варено овнешко, ябълкови кнедли с извара и сметана за десерт. Задната стая е на ваше разположение.

После се сети за още нещо и добави:

— Жената много ще съжалява, че не е могла да ви види. Отиде долу до селото, при дъщерите.

Задната стая не представляваше нещо кой знае какво. Масата бе покрита с мушама, по застлания с пясък под бяха наслагани плювалници. Една тъжна препарирана щука зад стъклена витрина плаваше над камината. Но когато дойде храната, се оказа, че това са великолепни селски ястия. Получихме по една порция говеждо печено от дебели резени месо, розово по средата и леко препечено по краищата, с пържени картофки и зелена салата. Нора си поръча чаша бира с него. Аз взех лимонада. Последваха домашно приготвените ябълкови кнедли, дебело намазани със сметана, от които си взех допълнително. На края на масата бе поставена една кръгла, хубава жълта пита сирене „Дънлоп“. Облегнала се назад, привършвайки бирата си и гризейки тънко резенче сирене, братовчедка ми наблюдаваше как унищожавам един доста по-голям резен и леко се усмихваше.

— Ще го направим пак, нали?

— О, Нора, стига да можем… Всичко това е… толкова прекрасно.

— Има само още едно нещо, дето не сме направили, за да приключим с програмата. Помниш ли онази глътка портвайн, която ти дадох в нашето заведение едно време като деца? Сега всеки от нас ще си получи дозата.

Тя стана и излезе от стаята, за да донесе питиетата. След известно време, сторило ми се доста дълго, братовчедка ми се върна с по една чаша във всяка ръка.

— Рени се опита да ме заговори за коне — рече тя. — Обикновено Мартин му дава по някой добър съвет.

При споменаването на това име сладникавият портвайн придоби леко нагарчащ привкус. Но дори такъв, той ми вдъхна кураж.

— Нора… често ли идваш тук с Мартин?

— Ами понякога. Идвам също и с госпожицата.

— Предполагам… — усетих, че се опитвам да намеря начин да заобиколя болезнената тема, — че е напълно естествено, дето държиш толкова на Мартин.

— Понякога го харесвам много. Друг път го мразя. Сега ми е неприятен.

— Надявам се да продължи да ти е неприятен и за в бъдеще.

— Защо?

— Защото, ако това няма да те обиди — портвайнът ми помагаше, — самият аз много държа на теб.

— И защо това трябва да ме обижда?

— Ами — измърморих неодобряващо — аз не съм кой знае какво, Нора. Нали виждаш.

— За бога, човече! — Тя седна. — Кога ще престанеш да се самоунижаваш? Ти имаш много лошо мнение за себе си. Ако искаш да знаеш, страшно ми харесва да бъда с теб. Чувствам се по такъв начин, за който никога не съм предполагала. Чуваш ли ме? Наслаждавам се на всяка една секунда с теб, точно както и ти с мен. Ще видиш, че наистина го мисля. Хайде да се връщаме на лодката.

Когато се изправих, ме заля приятна еуфорична вълна, предизвикана от обяда, портвайна и това мило поведение в нейното отношение към мен. Много деликатно, под претекст, че ще дискутира нещо за коне, Нора вече бе платила сметката. На излизане минахме през градината на странноприемницата, където кадифените шибои, напечени от силното слънце, разнасяха слабото си сладникаво благоухание сред въздуха. Беше красив, спокоен следобед. Стигнахме до лодката-вила, привързахме малката лодчица за борда и влязохме вътре. Нора ме гледаше с онази леко загатваща усмивка, която бях забелязал, докато си слагаше чорапите. И все пак в нея имаше нещо променено. Тя вече не ми се подиграваше. Вместо палавостта, в очите й се долавяше топлина и някаква странна, сладка, неясна съблазън. Тя леко се засмя.

— След това угощение ми се ще да подремнем малко. Какво ще кажеш? Можем да се опънем отсреща.

Проследявайки погледа й, видях, че леглото бе оправено. Трябва да го бе опънала, когато слезе да се преоблече след плуването.

— Но денят е толкова прекрасен, Нора. Няма ли да е по-приятно да легнем на горната палуба?

— Опитвала съм — рече тя и ми отправи гальовна гримаса. — Ужасно твърдо е.

— Може да вземем възглавниците от канапето.

— Е… щом така искаш — отказа се накрая. — Но там не е и наполовина удобно, колкото в леглото.

Събрах всички възглавници и ги качих горе. Бяха доста одърпани, излизаше им перушината, но изглеждаха достатъчно меки, когато ги разхвърлях на палубата и легнахме върху тях. Бе блажено топло. Затворих очи. Дори през клепачите слънцето ме обсипваше с ярки цветни петна, напълно хармониращи с настроението ми.

— Удобно ли ти е, Нора?

— Да — отвърна. — Никога не съм се сещала за възглавниците. Беше много умна идея, Лори. Но къде си?

Тя протегна ръка. Все още със затворени очи, намерих малката й длан и я хванах в моята. Започна да ме гъделичка с върха на пръстите си.

— Толкова съм щастлив, Нора. Много ти благодаря за всичко. И особено за това, че си с мен.

— Много си далеч. Ела по-насам.

Обърнах се на една страна и ръката й прегърна шията ми. Отворих очи. Лицето й бе застинало в блаженство почти до моето. Можех да видя сините петънца в тъмните й очи, бенката в ъгъла на скулата й, разположена толкова точно, че само подсилваше красотата й. Тънка струйка пот блестеше на горната й устна. Кожата й — обикновено бледокремава, бе обагрена от лека червенина. От нейната близост долових странна, благоуханна топлина. Това накара сърцето ми да трепне и да прескочи един удар.

— Да ти кажа ли нещо, Лори, скъпи? — Тя заговори бавно, с пауза между всяка дума, сякаш искаше да е сигурна, че значението им ще достигне до съзнанието ми. — Аз те харесвам страшно много.

— И аз теб, скъпа Нора. — Поех дълбоко въздух. — Дори бих казал, че те обичам с цялото си сърце.

— Тогава го докажи, мили мой Лори.

Тя ме придърпа към себе си и постави отворените си устни върху моите. Огромна вълна от сладост премина през тялото ми. През целия си живот не бих могъл да искам нищо по-хубаво от това. Почувствах, че политам, че се отделям от плътта си, понесен върху поток от най-чисти, неконтролируеми могъщи емоции — едно чувство така осезаемо отделено от тялото ми, че можеше да се оприличи само като възнасяне на душата.

Уви, аз, жалкият глупак, не успях да предположа, че братовчедка ми изпитва силна необходимост от моето съдействие. Компетентността ми не трябваше въобще да се подлага под съмнения — господ ми е свидетел колко перипетии бях изживял, налучквайки лъкатушещите, забулени в тайни пътеки към пубертета. Но за мен Нора бе нещо загадъчно, изключително, почти ангелско. Не само че бих предпочел да умра, вместо да я засегна, но и екзалтираната ми душа ме възпираше пред тези чисто земни проявления, които за онова време ми изглеждаха прекалено низки и непристойни като поведение. Не бях ли абсолютно магаре, оглупял „светец“ може би или просто си бях един неопитен младеж идеалист? Заслужавам ли презрението на днешното поколение от преждевременно съзрели млади хора, които се отправяха на такива пътешествия с отегчена увереност и джоб, пълен с противозачатъчни средства? И щях ли действително да удържа до края на ангелските си, възвишени убеждения? Дали щях или не, сега поне съм пощаден от задължението да доразкажа моята история с най-баналния от всички завършеци — загубата на една юношеска девственост, защото, както се бяхме излегнали един до друг, блажено и бездиханно, прегърнати в обятията си, от брега се разнесе силен, стряскащ вик:

— Госпожице Нора, донесла съм ви малко цветя за вкъщи.

— О, боже — изстена Нора. — Това е госпожа Рени от странноприемницата, дяволите да я вземат.

— Един букет за вас и един за госпожица Донахю — разнесе се отново гласът от брега и обръщайки се, видях една набита, дребна женица да маха към нас с голяма китка жълти нарциси.

— Ще отида да ги взема — казах аз.

— Недей, стой тук. Не мърдай нито инч. Аз ще отида да се отърва от нея и веднага се връщам.

Тя се изправи, макар и с неохота, оправи косата си и след малко чух плясъка от веслата на лодката. Почти веднага над езерото се разнесе глъчката от дружелюбни поздравления и говорещи гласове. Госпожа Рени бе от приказливите и за Нора се оказа много по-трудно да се отърве от нея, отколкото се бе надявала. Колко просторно бе небето и колко успокояващо действаше тихият шепот на езерните вълнички. Започнах да усещам, че се понасям замаяно сред облаците, плавайки все по-навътре сред меката им, пухкава белота, докато накрая дългият велосипеден пробег, изумителният обяд, портвайнът и горещото слънце не постигнаха своето. За мой вечен срам аз заспах.

Когато се разсъних, бе станало по-хладно, слънцето започваше да залязва, а Нора не беше до мен. Скочих веднага, за да открия, че бе слязла долу и бе направила чай. Тя ме поздрави не както някой би могъл да очаква, с укор или презрение, а по-скоро нежно и определено с някакъв нов, озадачил ме клиничен интерес. Целуна ме мило по бузата и изрече едни похвални слова, видели ми се доста странни:

— Ти си невероятно момче, Лори. Прекарахме такъв великолепен ден, без да стане нищичко, за което после да се корим.

— И ти ли дремна?

— Не, приятелю. Направих си още едно къпане да се поохладя и после сложих чайника и се отдадох на размишления за себе си.

— За какво по-точно, Нора?

— О! — Тя се усмихна. — Ще ти кажа някой ден.

След като си изпихме чая, който ми подейства много освежително, заключихме лодката-вила, прехвърлихме се с гребане на брега и заключвайки малката лодка с катинара, се отправихме без бързане с велосипедите си към къщи. Нора караше много близо до мен, поставяйки често ръка върху рамото ми, така че можехме да си говорим. И действително през по-голямата част от пътуването ние си говорихме. Аз й разказах за „Елисън“ и тя ме подтикна да работя сериозно по въпроса. Даде ми и друг съвет, предупреждавайки ме да не позволявам на Терънс да ме използва.

— Тери е добряк, в него няма никакви зли помисли, но без да го иска, той може да заблуди и птичката, че това не е храст. Докато Донахю, тоя човек е способен да одере и баба си.

Когато стигнахме до Парк Кресънт, бе станало късно. Моят фар бе изгаснал и последната част от хълма бутахме колелата си пеш. В двора взех велосипеда на Нора и й казах, че ще сваля сам и двата в мазето. Докато стоях в тъмното, тя бързо ме прегърна и ме целуна.

— Лека нощ, скъпи Лори. И Бог да те благослови, за това което си.

После изтича нагоре по стъпалата и изчезна.