Арчибалд Кронин
Песен за петаче (3)

Втора глава

От седмици мечтаех да тръгна на училище, едно приключение, находчиво измислено в моя чест и представено от баща ми в най-бляскава светлина, което се отлагаше единствено поради моята податливост дори и към най-простия микроб. Но сега, когато най-после дългоочакваният ден настъпи, почувствах как съзнанието ми се сковава от паника. Докато мама се занимаваше с последните натъкмявания по мен, закопчавайки новите ми сини панталонки от шевиот и придърпвайки надолу фланелката ми, аз я молех със сълзи на очи да не ме праща на училище. Тя се засмя и ме целуна.

— Няма да се притесняваш, миличък, нали сте заедно с Маги. Я виж каква хубава нова чанта имаш. Хайде сега, сложи си я на гърба като добро момче.

Чантата, макар и празна, действително ми помогна да се окопитя. Бях започнал да се чувствам по-уверен в себе си, когато някой почука на вратата и аз подскочих сепнато.

Беше Маги, застанала на стъпалата пред прага, със своето привично смирено и намръщено изражение на лицето, а разчорлената й коса падаше на кичури върху очите, в които се четеше онзи тъп и все пак затрогващ поглед, присъщ на подрастващите животинки сред стадата добитък. Тя бе дъщерята на селската перачка, известна на всички повлекана, чийто мъж от много отдавна бе избягал от хапливия й език, а докато я търпеше, оплаквайки съдбата на окаяната си рожба, работеше като роб, за да скърпят двата края. Макар да бе облечена в стара, преправена рокля от туид, която мама й бе дала, и с кръпка на коляното на единия чорап, Маги си имаше и няколко свои външни белези на надеждност. Осъзнаваща сама, че е глупава и със силно депресирано самочувствие, говорещо за непосилния труд и грубиянско отношение вкъщи, тя бе безмилостно дразнена с подвиквания от рода на „гламавата Маги“ от селските момчета, които въпреки всичко се страхуваха от нея, защото имаше здрава десница и точен мерник с малки обли камъчета, събирани от брега и винаги намиращи се подръка в напълнения й джоб. Но за мен тя бе едновременно моя довереница и моя възпитателка. Вярвах й напълно, безрезервно, както вярвах на майка си, която обичаше Маги по свой начин и се отнасяше добре с нея в много отношения. Тя имаше безброй задължения и след часовете в училище човек рядко можеше да я види без някой наръч с пране или с въоръжението й от кутии с мляко, които след обиколката трябваше да бъдат върнати обратно във фермата, изварени и излъскани, преди да е извършила последното си задължение за деня — да нахрани кокошките. Но въпреки това през дългите летни почивни дни за мен тя бе нещо като гледачка, извеждайки ме на разходка през следобедите, по време на моите периоди на възстановяване след някоя болест. Нашият любим маршрут неминуемо ни отвеждаше покрай брега, минавайки пътем покрай една запустяла, навяваща тъга с безразборно избуялите увивни растения по изгнилата дървена решетка на входа й порутена хижа, наречена сякаш по погрешка „Брегът на розата“, където, за мой вечен позор, изглежда, че бях роден. Как такова важно събитие от живота ми би могло да се случи в толкова окаяна постройка умът ми не го побираше и все пак се предполагаше, че бе станало, защото когато подминавахме „Брегът на розата“, Маги се впускаше в своето страховито и въпреки това силно впечатляващо описание, произхождащо несъмнено от майка й, как съм се появил на този свят през една тъмна и мрачна съботна нощ, когато валял пороен дъжд като из ведро и реката била придошла толкова високо, че баща ми, търсещ отчаяно доктор Дъти с неговата малка докторска чантичка, за малко да не успее да стигне до селото.

— И кът похлупак на сичко — Маги отправи съчувствения си поглед към мен, — ти си дошел на светъ нъопъки.

— Наопаки ли? Какво значи това, Маги?

— Не с главата напред, а с краката.

— Това лошо ли е било, а, Маги? — попитах аз ужасен.

Тя кимна утвърдително с мрачно изражение.

След това унизително разкритие Маги обикновено се опитваше да ме разведри, като ме отвеждаше надолу покрай устието на реката чак до Ърскиновите скали, където, заричайки ме да не споменавам на майка ми, която би останала шокирана, ако разбере, че глезеното й детенце си тормози стомаха с тия „боклуци“, ние събирахме пресни миди, после тя ги изпичаше на огън и месото им ставаше вкусно като ядки. Новостта на тази необичайна трапеза сама по себе си ми доставяше изключително удоволствие, тъй като, ако не друго, бях непрекъснато прехранван; докато за Маги, вечно недояла, това бе добре дошла допълнителна порция. И за нещо като десерт, свалила очуканите си ботуши и дълги черни чорапи, единият от които, въпреки кръпките, се оказваше с някоя нова дупка, тя нагазваше в сивите води на разлятото устие и опипвайки калния пясък с пръстите на краката, откриваше по дъното малки, набраздени, бели сърцевидни миди, които поглъщаше на момента като стриди, сурови и още потръпващи.

— Но те са живи, Маги — протестирах аз, потресен от болката, която тези невинни малки създания изпитваха от острите й зъби.

— Те не усещат нищо — уверяваше ме тя спокойно, — ако ги сдъвкваш бързо. Хайде сега да поиграем на магазин.

Маги непрекъснато изобретяваше какви ли не игри и бе надарена с всевъзможни селски умения. Тя можеше да направи свирка от върбова пръчка, да измисли плетка, изтъкана от стъблата на разни треви, и то толкова сложна, че пръстите ми никога не биха могли да се усучат така, или магически да свива от вестник малки хартиени лодчици, които пускахме да плават надолу по течението на Гилстоновия ручей. Тя можеше също така да пее и със своя дрезгав, но мелодичен глас предлагаше на вниманието ми някои любими за времето мелодии, като „Сбогом, скъпа Грей“ и „Розовият цвят и пчелата“.

Но играта, която Маги харесваше най-много от всичко, бе несъмнено „магазин“ и тя никога не можеше да й омръзне. След като успявахме да съберем и подредим на брега нашите разнообразни стоки, включващи счупени парченца от миди, стръкове див копър, листа от репей, розово-бял пясък, водорасли, мраморни камъчета, всяко нещо от които представляваше различна стока, Маги поемаше функцията и отговорностите на собственичка, докато аз се превръщах в клиент. Тази игра даваше на Маги, толкова бедна и пренебрегната в живота, чувство на сигурност и дори усещането за богатство. Оглеждайки магазина си с достойнството на собственик, броейки количеството запаси от хубава стока — чай, захар, кафе, брашно, масло, шунка и разбира се, ментови бонбони, нашарени с черни ивици — тя успяваше да забрави онези дни, когато трябваше да превъзмогва глада със солени миди, с репи, задигнати от някоя от ливадите на Сноди, или дори с люспи от шипки и глог, дето ги наричахме „бабини трънки“.

Така ние бяхме щастливи един с друг и аз чувствах нейната привързаност към мен до един определен момент, в който тя, както си играехме, поглеждаше нагоре и след това виждах как очите й се спират върху мен с учуденото изражение на човек, чието внимание многократно е било привличано от някаква неразбираема чудатост. Тогава знаех какво ще последва и малко след това с полуозадачен, полусъчувствен тон тя започваше да говори, сякаш сама на себе си:

— А като те гледам сега, Лори, не мога да го повярвам. Искам да кажа, не си нещо кой знае какво, но поне не изглеждаш по-различен от нас. И майка ти и баща ти също. Толкова мили хора са, че човек никога не би си и помислил, че са такива.

Аз увесвах нос. Пак така веднъж със своето добродушно дърдорене Маги ми бе разкрила друг един от тайните срамове, който изпепеляваше детските ми години и който, без повече усуквания, трябва сега да призная. Уви, аз бях римокатолик. Едно момче, вкопчило се с ръце и крака в угнетителната колесница на Папата, окаян последовател на Голямата блудница (Римокатолическата църква), горящ безцелно свещи и тамян, сякаш се е хванал за расото на свети Петър. На всичко отгоре родителите ми и аз бяхме единствените поддръжници на тази охулена религия и дори още по-лошо, бяхме единствените от своя вид, дръзнали някога да се заселят в това предано на вярата си, обитавано изключително от протестанти фанатици село Ардънкейпъл. Бе толкова очебийно, че мястото ни не е тук, сред това тесногръдо, малобройно общество, колкото ако вместо нас в селцето живееше семейство зулуси. И съвсем естествено чувствахме се като изгнаници.

Но каквото и да беше общественото мнение за баща ми, което той с удоволствие провокираше, вместо да уталожва страстите, аз не страдах по никакъв начин от това, с изключение на въпросното съжаление и дори съчувствие, предизвикано единствено от незадоволено любопитство към някаква непонятна чудатост. Въпреки всичко през онази понеделнична утрин, когато се сблъсках с перспективата да тръгна на училище, този факт оказа своето влияние върху разклащането на моралните ми устои. И когато най-накрая, след последните дадени наставления от страна на мама, Маги сграбчи здраво ръката ми и ние се отправихме нагоре по пътя към селото, аз усетих как целият треперя от нервна възбуда. В ковачницата подковаваха един кон и отвътре се разнасяше подмамващата миризма на изгорено копито, което събитие аз просто подминах, едва забелязвайки го. Прозорците на селския магазин, на които обичах да залепям нос, изучавайки големия асортимент от варени сладки, ментови човечета, диетични пръчки и ябълкови пити, бяха подминати без капка внимание. За мен това пътуване бе изпълнено с печал, подсилена още повече от монотонното дуднене на приглушения глас на Маги за страховитите наказания, прилагани от учителя, господин Ранкин, именуван от нея с прозвището Карфицата.

— Той е сакат — продължи да изрежда недостатъците му тя, като поклати неодобрително глава. — Освен това е провалил се пастор. Какво повече да приказваме.

Макар да се движехме бавно, стори ми се, че стигнахме до училището прекалено бързо.

То беше малка стара постройка от червени тухли със суха, камениста, утъпкана земя отпред, минаваща за двор, където спряхме за момент и ако не беше Маги, аз със сигурност щях да избягам нанякъде. На това импровизирано игрище се водеше нещо подобно на война. Разни момчета препускаха наоколо, бореха се, викаха, ритаха се и се биеха; момичета, размятащи въжета в ръце, скачаха на тях и пищяха; от главите изчезваха шапки и политаха нагоре във въздуха; подковани с налчета обувки се пързаляха и скърцаха, изкарвайки живи, огнени искри от камъните по земята; данданията бе оглушителна. И изведнъж, забелязвайки ме, най-голямото от „лошите“ момчета нададе див и неприличен рев:

— Вижте кой е дошъл. Малкото папче!

Вместо да ме окуражи, това внезапно изкачване на Ватиканския престол предизвика в моята най-дълбока душевност едно изпълнено с притеснения бездънно пропадане. Очаквах след минута да бъда обкръжен от тълпата, желаеща да изтръгне от мен много повече от папската ми благословия. Но от тази и други неизвестни опасности ме спаси Маги, войнствено опънала настрани острите си лакти, докато се придвижваше напред, зад които се бях скрил, силно притиснат към нея. Изведнъж се разнесе звън, моментално успокоил глъчката, и на стъпалата на входа се появи учителят със звънец в ръка.

Несъмнено това бе Карфицата. Десният му крак, деформиран и мъчително по-къс от другия, бе подпрян на една дванайсетинчова пръчка, която завършваше с малка, странна обувчица, закачена с метална скоба, долният край на която бе подплатен с гума. Изненадващо за мен, той не ми се видя чак толкова обезпокояващ. Макар и понякога да изпадаше във внезапни изблици на холерична раздразнителност, чукайки с кокалчетата на пръстите си по масата, в действителност това бе един добродушен, прозаичен, победен от съдбата дребен човечец на около петдесет, с очила със стоманени рамки, с целулоиден нагръдник и прикачена към него черна връзка, който по време на своята младост наистина бе учил за пастор, но поради недъга си и склонността да заеква, се бе провалил многократно при четенето на проповеди и накрая се бе превърнал в меланхоличен пример за този пословичен шотландски неуспех, като в дадения случай един неуспял пастор бе станал даскал.

Все пак това не бе човекът, на когото бях предаден. Минавайки напред, ръгайки се с лакти през основния турбулентен поток, най-накрая Маги ме отведе при помощник-учителката от по-долните класове, където, заедно с още около двайсетина деца много по-малки от самия мен, ми бе връчена плоча за писане и бях настанен на една от предните пейки. Сега вече се почувствах по-добре, тъй като разпознах нашата учителка. Това миловидно изглеждащо момиче с топли кафяви очи и окуражаваща усмивка бе едната от двете дъщери на господин Арчибалд Грант, който държеше магазина. Нейната сестра Поли никога не забравяше да ми даде карамелен бонбон, когато отивах до магазина да изпълня някоя поръчка на майка ми.

— Деца, радвам се да ви видя отново след ваканцията и желая първо да поздравя новите ученици — започна да говори госпожица Грант и аз се развълнувах, представяйки си, че усмивката й е предназначена за мен. — Очаквам от вас да се държите прилично, когато лейди Мийкъл дойде в училище тази сутрин на обичайната си визита за откриването на първия учебен ден. А сега нека всеки да отговаря на името си, докато направя новия дневник.

Когато тя извика високо „Лорънс Керъл“, подражавайки на другите, аз отговорих с „Тук, госпожице“, но гласът ми прозвуча така неуверено, сякаш се съмнявах в собствената си самоличност. Въпреки това отговорът бе приет и след като всички си казахме имената и госпожица Грант ги записа в голямата книга на писалището си, започнахме заниманията.

Класът бе на различни нива. Не след дълго една част сричаше на глас таблицата за умножение с числото две, друга преписваше върху плочите си задачи за събиране от черната дъска, докато трета се бореше с печатните букви от азбуката. На мен това толкова явно ми заприлича на детска игра, че предишните ми притеснения започнаха да избледняват и вместо това почувствах как тръпна от възбуда, осъзнавайки собствената си цена. Само какви деца, да не могат да различат „Б“ от „В“! И имаше ли някой сред всичките тези по-големи момчета, дето да се бе ровил из „Енциклопедията на Пиърс“ със снимката на бродягата на първа страница, за когото е обяснено, че в продължение на пет години е ползвал само един сапун? Почувствал се заобиколен от такова очебийно детско невежество, аз усетих вътре в себе си могъществото на върховното познание, както и хубостта на новите си дрехи и ми се прииска да блесна, разкривайки талантите си.

Не бе изминало много време от скърцането на калемите върху дъските за писане, когато вратата се отвори със замах и бе дадена команда:

— Станете, деца!

Докато ние се изправяхме на крака, трополейки с обувки, на вратата се появи Карфицата и почтително въведе в класната стая една вдървена, надута, натруфена дребна жена с толкова изхвръкнал напред агресивен бюст, че заедно с шапката й, украсена с дузина пера, я правеше да изглежда досущ като гушест гълъб. Аз я зяпнах със страхопочитание. Лейди Мийкъл бе вдовицата на производителя на корсети Уинтън, чиято реклама стоеше разлепена на всички жп гари, придружена от невинен, но интригуващ девиз: „Мили дами, ние използваме само най-добрите китови банели^[1]“. Тази реклама достойно съперничеше по качества на: „В Пикуик с писалка на Уевърли — гордост за всеки джентълмен“, която донесе на същия собственик значително богатство, след което той стана за доста дълъг период от време кмет на Левънфорд и бе посветен в рицарство, титла, подтикнала го впоследствие към закупуването на голямо имение в околностите на Ардънкейпъл и оттеглянето му в него. Тук той напълно разполагаше със своето време, за да се отдаде на любимото си хоби, изразяващо се в отглеждането на орхидеи и тропически растения, докато неговата съпруга не загуби нито миг и се хвърли презглава да изпълнява своите задължения на светска дама, въпреки че с простоватите си човешки маниери и употреба на всякакви неуместни шотландски идиоми тя въобще не бе родена, за да си служи със светски маниери, както самата открито си признаваше.

И все пак „лейди Банела“, както я наричаше баща ми, беше свястна жена, отнасяща се с щедрост към Ардънкейпъл — бе дала пари за построяването на новата зала в селото — и с милосърдие към цялото графство. Тя също така притежаваше характерно за нея мрачно чувство за хумор и обилна доза сантименталност и освен че бе изградила великолепна гробница за починалия си съпруг, изобилстваща със страховити, внушителни урни, тя направи известна и продължи да се грижи предано за колекцията му от орхидеи, отглеждана от него, преди да се разболее. Сигурно ще ви се стори странно, но макар и никога да не бях разменял и дума с тази толкова издигната личност, аз си имах свои основателни причини да бъда запознат с имението й от край до край, с неговите гори и река, с дългата цяла миля алея, лъкатушеща през парка между гигантските рододендрони и достигаща чак до голямата къща със залепената за нея огромна зимна градина.

— Седнете, деца — рече тя, минавайки навътре. — Тази стая е неприятно задушна. Отворете един прозорец.

Госпожица Грант припряно се подчини, докато нейната наставничка, гледайки ни с присвити очи, говореше нещо на Карфицата, който, приведен напред и изтеглил назад деформирания си крайник, почти скривайки го зад здравия си — поза, която аз скоро установих, че е обичайна — правеше смирени кимания с глава в знак на мълчаливо съгласие. Тогава тя се обърна към нас, говорейки на най-чисто местно наречие, като започна с думите:

— Деца, виъ сте още млади и незнаещи, но аз съ надяам и се молъ дъ не сте душли тук, за да вършите бели и неръзбурии по най-непристоен начин. Виъ виждъте, че се интересувъм от селуто и от всеки един от вас, за тува, което сте, или може би шъ станете, тъй че слушъйте внимателно какво шъ ви кажъ.

Тя продължи в същия стил още доста дълго време, увещавайки ни да се трудим прилежно, да подобряваме способностите си и да поддържаме винаги най-високо равнище на възпитание и морал, загатвайки ни, че ако не сме послушни и изпълнителни, ще ни се стъжни както тук на земята, така и на оня свят. По едно време обръщението й към нас завърши, тя нацупи устни и благосклонно ни дари с една претенциозна и полуприсмехулна усмивка, в която можеше да се различи киселата жилка на лукавството.

— Мъкар виъ да не можете нищу. Девствени души, ей туй сте виъ, девствени души. Саму че аз шъ пробам вашъта естественъ интилигентност, за дъ видя имате ли някаквъ находчивуст или нещу въобще в глъвите. Гуспожице Грант, един мулиф.

Моливът, жълт на цвят, бе моментално предоставен и показвайки ни го за момент, тя го захвърли с драматичен жест на пода. Ние стаихме дъх.

— Сега — продължи впечатляващо тя, — виъ нямъте ръце. Никуй от вас нямъ ръце. Саму че аз искъм този мулиф дъ се вдигне.

Каквато и да бе причината, подсказала й този екстравагантен опит — вероятно бе ходила на визита по време на своята благотворителна дейност в някой дом за паралитично болни в Ардфилън — крайният резултат се изрази в мълчание, пълно и гробовно. Класът се вцепени. Внезапно ме осени вдъхновение. Сякаш изпаднал в транс, аз станах и обезсилен от собствената си дързост, се дотътрих пред погледите на всички, където, просвайки се пред жълтия молив, понечих да го захапя със зъби. Само че моливът бе кръгъл и гладък. Той се изплъзна от немощната ми захапка и се изтърколи пред мен по прашния неравен под. Последвах го, долепил лицето си до земята като пълзящ индианец. Опитах отново и отново се провалих. Преследването продължи. Погледите на всички останаха приковани върху мен. Този път моливът бе успял да намери една пукнатина между дъските на пода. Аз се приплъзнах към него на брадичката си, наместих се в удобна позиция, за да видя съвсем отблизо как той лекичко се завъртя и се намести в друга по-дълбока цепнатина точно под черната дъска, където се бе насъбрал прах от тебешир. Вече усещах как кръвта пулсира във вените ми. Подавайки език навън, аз избутах жертвата си от укритието й и преди да успее да се върне обратно, я захапах уверено и сигурно. Класът изпусна една дълга въздишка, пълна с възхищение, докато аз, оплескан целият с прах от тебешир, с издраскан и охлузен нос, залитайки, се изправих на крака, здраво стиснал със зъби молива.

— Дубре направену! — извика лейди Банела, пляскайки ентусиазирано с ръце, след което положи едната от тях върху главата ми. — Ти си едно многу умну малку мумченце.

По цялото ми тяло изби червенина и почувствах, че ще се пръсна от гордост. Да бъда похвален по такъв начин от дамата на имението пред моя учител, пред училищния наставник и най-важното, пред моите съученици! И то още при първия ми учебен ден. Едно много умно момче. Само какво ще бъде удоволствието да кажа това на майка ми.

Междувременно, докато госпожица Грант ме изтупваше от праха, нейно благородие със самочувствието на някой френолог^[2] все още продължаваше благоговейно да държи ръка върху черепа ми.

— Колку си гулям?

— На шест години, госпожо.

— Ну ти си необичайну дребен за възрасттъ си.

— Така е, госпожо. — Изгарях от желание да й разкажа за болестите си, почти фатални, които ме бяха оставили толкова дребен, вероятно за цял живот, но преди да успея да кажа нещо, тя продължи окуражаващо, като истинска покровителка:

— Ти трябвъ дъ си ядеш кашатъ с повече мляку. Ну не обезмаслену, запомни тува. И никогъ не отвръщай поглед от веществото на живота. Ръзбиръш ли къкво имам предвид, казвъйки веществото на живота?

— О, да, госпожо. — Разгорещен от тържеството на предстоящата победа, осъзнаващ важността на знанията си, след като си припомних как татко бе използвал същата фраза във връзка с бутилката, аз я погледнах с широко отворени очи и отговорих уверено с висок и ясен глас: — Хейгмановата кралска холандска мая!

Сред класа се разнесе плахо хихикане, което миг по-късно прерасна в неконтролируемо бясно кикотене. Останал напълно изумен, аз гледах как лицето на моята покровителка променя настроението си и как изписаното по него одобрение бе заменено от сърдита физиономия. Ръката й, намираща се все още върху черепа ми, се стегна.

— Ти се усмелявъш да съ пудигравъш с мен, мумче?

— О, не, госпожо! Съвсем не!

За един дълъг момент тя впи присвитите си очи в лицето ми, докато аз изпитах усещането, че вътрешностите ми се втечняват. Накрая, отричайки се от мен, госпожата махна ръката си от главата ми, като същевременно ме тласна напред и ме изстреля към мястото ми.

— Върви! Виждъм, че съм сгрешила. Ти не си нищо повече от един жалък клоун.

Смирен, опозорен за цял живот, в действителност станал за пореден път изгнаник, аз останах да седя до края на сутринта с наведена глава.

На път обратно за вкъщи, търсейки ръката на своята истинска защитница, с разводнени от сълзи очи, успях само да изхлипам скръбно:

— Няма никакъв смисъл, Маги. Не ме бива за нищо. Просто аз съм един жалък клоун.

— Ау — отвърна ми Маги с унила шеговитост. Очевидно и тя бе имала лоша сутрин в своя клас. — Значи сме си лика-прилика.