Арчибалд Кронин
Песен за петаче (23)

Двадесет и втора глава

Мястото, което чичо Лио обитаваше, представляваше един четириетажен склад, малко странно именуван „Залата на Тамплиерите“ и разположен в онзи недружелюбен район на Уинтън, известен като Горбилоу. Постройката заемаше ъгъла на две мизерни, тесни павирани улички. Беше доста стара и се нуждаеше от солиден ремонт. Страничните й прозорци бяха облепени с вестници, а фасадата й бе боядисана в кално черно. Но тъй като се намираше в центъра на града, в съседство на улицата „Аргайл“, и бе много удобна за доковете, тя по всяка вероятност имаше големи преимущества за чичо ми от търговска гледна точка. Като място за живеене сградата можеше да предложи значително по-малко удобства. Мястото, което служеше за жилище, бе последният етаж, състоящ се от дълъг, мрачен коридор с много врати по протежение надолу от двете му страни. Когато пристигнах тук късно през нощта, аз все още нямах никаква представа за естеството на тези стаи. Знаех само, че моята — обзаведена с желязно легло, умивалник и тръстиков плетен стол — се намираше в далечния край на коридора, а кухнята — където една жена, Ани Тобин, изпълняваща всички функции на прислугата, ми бе дала хляб и сирене за вечеря — бе в другия край.

Спах нервно, на пресекулки, обезпокояван от подрънкването на трамваите по улица „Аргайл“ и от нечовешката сърдечна мъка по майка ми, която бях изпратил от Централната гара предишния следобед. Перспективата да бъдем разделени поне една година — въпреки твърденията на майка ми, че щяла да мине бързо — беше направила тази раздяла много тежка. Но утрото донесе обещания за нови емоции. Станах, измих се и се облякох, след което, отваряйки вратата, се отправих внимателно напред в търсене на закуска.

Госпожа Тобин стоеше до кухненската печка. Тя беше безформена жена на около петдесет и пет, със силно зачервено, надупчено от акне лице, с мънички, вдлъбнати сини очи и буйна сива коса, която стоеше изправена като настръхнала. Около кръста й бе привързан стар кафяв халат. Протрити плюшени чехли украсяваха краката й.

Отделно от раздърпания й вид, нейният силен ирландски акцент и фамилиарното й поведение бяха успели вече да ме засегнат и аз бях твърдо решил, че въобще не трябва да харесвам госпожа Тобин.

— Чичо ми още ли не е станал?

Тя се обърна и ме изгледа добродушно.

— Станал е и е на крак вече от цял час.

— Да не е отишъл на литургия? — попитах, не можейки да измисля никаква друга причина за толкова ранно излизане.

Госпожа Тобин прихна да се смее. Докато се смееше, стомахът й се тресеше, а сините й очички се скриха напълно сред гънки от възпалена, зачервена кожа. „Мили боже — помислих си, — изглежда, се радва на някаква шега.“

— Мое мило момче — рече най-после тя, — този човек не е влизал в църква повече от трийсет години. Той е заклет атеист и нищо друго. А ти съвсем скоро ще свикнеш с неговите появявания и изчезвания, макар и самият господ да не знае къде ходи и какво прави. Само е лихвар и нищо друго. Искаш ли си закуската?

— Да, моля — казах студено, решен да пресека всички фамилиарности.

— Тогава ще си я получиш, момчето ми — отвърна дружелюбно тя.

— Къде е трапезарията?

— Ето тук, скъпи, и никъде другаде. Кухня, дневна, трапезария, всичко наедно. Така че сядай и не се притеснявай.

Седнах с неохота. Тя свали от една лавица порцеланова купичка, напълни я до половината с жълтеникаво брашно и я разбърка с вряла вода от чайника на печката. Получи се нещо като кално кафеникава каша, която въобще не миришеше добре, и която заедно с чаша синкаво мляко и една лъжица тя постави пред мен.

— Какво е това?

— Просто вид овесена каша, само че направена с грахово брашно. Твоят чичо я боготвори и я купува на едро в чували от по сто фунта.

Взех лъжицата и загребах.

— Нещо не ти харесва, скъпи — каза съчувствено тя, изучавайки лицето ми. — Само че като няма друго, ако бях на твое място, щях да я изкусам.

— Щеше да е по-добра на вкус с бучка масло в нея — казах претенциозно, направил гримаса.

— Масло ли, скъпи? — Примигващите й очички започнаха да изчезват отново. — От Лио не можеш да изкопчиш повече масло, отколкото може да се побере на трътката на пчела.

Естествено, що се отнасяше до мен, тази вулгарност сложи край на съществуването на госпожа Тобин.

Въпреки всичко, притеснен да не обидя чичо си, след като това бе неговият избор, аз изядох цялата каша, като същевременно си спомнях с мрачни мисли за всички онези апетитни закуски на майка ми, без да споменаваме за вкусните обеди, осигурени ми от госпожица Гревил. Когато стигнах до дъното на купичката, госпожа Тобин отбеляза:

— Ако не си се наял, ще ти дам един резен от моя самун.

— От вашия самун! — възкликнах аз, експлодирайки от негодувание.

— Ами да, момче. От време на време си купувам по нещичко, ей така, между другото, което може да се нарече допълнително.

Тя говореше с толкова мек тон и в него така очевидно се долавяше постоянната смехотворна вълна, готова да избухне всеки момент и да облекчи каквато и да била трудност, че аз се почувствах задължен да обуздая възмущението си. Прегърнала самуна с лявата си ръка, жената отряза от него един дебел резен сладко миришещ пресен хляб и го намаза щедро с мазнина от печено месо.

Приех го мълчаливо. След кашата той имаше вкус на истинска храна. Все още дъвчех, когато по стълбите се чуха стъпки и чичо ми влезе в стаята.

Макар да бяха изминали повече от четири години, откакто бях видял за първи път Лио на погребението на баща ми, сега не успях да намеря и най-слаба промяна у него. Той се представяше на света със същата своя висока, слаба, почти съсухрена фигура, облечена в същия прилепнал по него, излъскан тъмносин костюм и със същото издължено, гладко, бледо, безизразно, самодоволно, непроницаемо лице. Лио беше човек на неопределена възраст, който оставаше винаги — сякаш благодарение на усилията на волята — в същия непроменяем вид, и когато умря след около трийсетина години — случайно оставяйки състояние от седемстотин и петдесет хиляди лири стерлинги — аз бях убеден, макар по онова време да се намирах отдалечен на четири хиляди мили разстояние, че неразгадаемо защо е издъхнал точно в същия вид и е бил погребан в абсолютно същия син костюм.

Междувременно, поставяйки ръка върху рамото ми, той ме бе поздравил доста радушно с добре дошъл, въпреки че поклащайки неодобрително глава, прие като изключение резена хляб.

— Избеленото бяло брашно разлага покритието на червата, Лорънс. Но виждам, че си изял кашата от грах. Това е храна, която наистина ще ти се лепи по ребрата. Скоро ще свикнеш с нашите порядки. Тук много внимаваме какво слагаме в стомасите си. А сега, ако си свършил, ще те отведа долу.

Ние се спуснахме по каменното стълбище до първия етаж, след което, избирайки ключа от лъскава връзка, привързана на колана му към тънка верижка, той отвори една врата и ме въведе в складовото помещение. Това бе някаква дълга зала, минаваща по протежение на цялата сграда и толкова висока — имаше първи и втори етаж — че предизвикваше леко ечене, когато говорехме. Сред този грамаден и невероятно прашен склад беше направена двойна редица от маси с оставен по средата коридор, покрит с протрита пътека, докато върху масите имаше натрупани топове платове, нахвърляни в лек безпорядък.

— Сега — каза чичо Лио с поверителен тон, толкова правдоподобен, че можеше да измами целия римокатолически кардиналски събор — ти ще започнеш да се учиш на търговия.

След като провери знанията ми за линейните мерки, той ме удостои с един сантиметър, за който предположих, че е попаднал в предприятието по погрешка, защото когато го провеси професионално през рамото ми, видях от другата му страна написано с разкривени черни букви: „Собственост на Морис Шапиро — шивач“. След това чичо ми започна да ме развежда покрай масите, спирайки до всяка от тях, та да ме инструктира за изложената стока. Първо саксоните, след това шевиотите, после платовете от ангора, сукната, различните туидове — донегал, харис, шетланд. Към всеки топ имаше прикачен етикет с изписаната отгоре цена, само че не с цифри, а с букви. Поглеждайки косо надолу към мен, показвайки, че ми се доверява и ласкаейки ме деликатно с оказаната ми чест, чичо Лио ми повери тайната на своя код. Бе нещо просто — използваше се азбуката наопаки, като Z беше 0, Y — 1, X — 2, и така нататък чак до Q, което бе 9.

Всичко това щеше да ме впечатли много повече, ако не бе недостойното подозрение, че тези тъкани, които чичо ми хвалеше и милваше със собственическо удоволствие, сякаш бяха някакви редки и безценни материи, изглеждаха много повече като залежали, лошо съхранявани и непродаваеми, отколкото аз, дори като неопитен чирак, бях очаквал. Или накратко казано, те надали си заслужаваха високопарните наименования и щедрите хвалебствия, с които бяха удостоени. И действително, докато се колебаех да спомена този факт, погледът ми бе привлечен повече от веднъж към едни други етикети, нямащи нищо общо с кода на чичо ми, а напечатани с груби червени надписи от рода на: Разпродажба. Банкрут. Несортирана стока. На края имаше един особено уличаващ, върху който бе надраскано със син молив: Преоценен на 50 процента.

Когато обиколката ни завърши, Лио се опря на последната маса и каза:

— Ти, Лорънс, разбираш, че при обикновени обстоятелства бих очаквал да получавам и такса за чиракуването ти. И то сериозна при това. Но кръвта вода не става. Ще те освободим от таксата. Ти ще получаваш своята храна и квартира и дори ще ти давам по едно петаче седмично за джобни пари.

Мама ми бе казала, че чичо бил обещал да ми плаща надница, но това ми се видя много малко. Все пак успях да кажа:

— Благодаря ти, чичо Лио.

Може би той забеляза колебанието в гласа ми, защото допълни бързо:

— И още. Ако се нуждаеш от нещо, а според мен на теб ти е необходим нов костюм — той замълча, обладан от чувство за щедрост, — то аз ще ти го дам.

Погледнах го с благодарност, защото несъмнено се нуждаех от нов костюм. През изминалите няколко месеца се бях издължил и сега панталоните ми свършваха някъде над глезените, а ръкавите на сакото ми не успяваха да скрият китките ми. Но преди да успея да изразя благодарностите си, Лио продължи:

— Ето ти тук една прекрасна материя.

Платът, показан от него с професионално подмятане на топа, се размота и разстла болезнено пред очите ми. Десенът бе на карета, а цветът — крещящ меланж. Можеше да подхожда единствено на някой по-смел джентълмен със силно изявени спортни вкусове.

— Не е ли малко ярък, чичо?

— Ярък! — Той отхвърли идеята с махване на ръката. — Това е класика, Лорънс, и е единственото останало ми от него парче. А като издръжливост той говори сам за себе си. Ще издържи цяла вечност. Днес следобед ще доведа Шапиро да ти вземе мерките.

Останах напълно втрещен, но дали от щедростта му, или от десена на плата — трудно можех да кажа. Докато стоях мълчаливо, той измъкна голям сребърен часовник от джобчето на жилетката си и замислено се консултира с него — действие, което, както съвсем скоро открих, предшестваше неговите внезапни, мистериозни изчезвания.

— Сега трябва да вървя — каза той. — Ако някой дойде, извикай долу госпожа Тобин или просто кажи, че скоро ще се върна. Междувременно ще ти дам малко работа, за да ти запълня времето. Ела в канцеларията.

Последвах го през една врата, която не бях забелязал преди това, в малка стая, обзаведена с просто бюро, стол и голяма зелена каса. По голите дъски на пода имаше натрупано многобройно количество пакети и картонени кутии, някои отворени и разкриващи пред погледа ми разнообразен асортимент от консерви с привлекателни етикети, бутилки и буркани. Ровейки из някакви документи на бюрото, той намери едно списание, озаглавено „Бюлетин за здравословни храни“. Чичо ми прелисти страниците и посочи няколко реклами, всяка от които бе отбелязал с кръстче.

— Надявам се, че пишеш доста красиво.

Когато го убедих в това мое качество, той ми даде инструкции, които, макар изумителни, бяха съвсем точни. И така, пет минути по-късно, след като той бе заминал, аз се оказах седнал зад бюрото с писалка в ръка, съчиняващ писмо — първото от цяла поредица — което гласеше, както следва:

Господин Лио Керъл изказва уважението си към компанията „Храна от морски водорасли“ и моли да му бъдат изпратени в неговата служба на горния адрес безплатни мостри от техния продукт „Сарагоса“, рекламиран в „Бюлетин за здравословни храни“, за негови лични нужди и евентуални бъдещи търговски поръчки.

Когато завърших писмата, всичките адресирани до компании, произвеждащи нови храни, бе станало почти обяд, но още не се бе появил нито един клиент. Минах през склада и отворих вратата, за да се уверя, че отвънка не се е натрупала опашка. Не беше. Тогава, обръщайки се да вляза, видях закачена за вратата бележка, на която пишеше: „Минах за малко. Ще бъда тук в два. Лио“.

Осъзнаването на факта, че чичо ми имаше толкова малко доверие в мен, силно понижи настроението ми. Върнах се в кабинета и се зазяпах през един прозорец. Въпреки маскировката от мръсотия по стъклата, тясната уличка се разкриваше безмилостно пред погледа ми: мизерни, малки магазинчета, кръчма, редица от няколко колички за прекарване на амбулантна стока и в далечния ъгъл — познатите три месингови топки на заложната къща. Не можех да проумея защо чичо ми бе избрал да живее в този район или защо притежаваше толкова просторна и порутена сграда, след като продължава да движи бизнеса си в толкова малка част от нея. Как можех през онези далечни дни да предположа за неговата проницателна далновидност, че промените в градоустройствения план ще вдигнат стойността на тази недвижима собственост до фантастични висини?

Внезапен смях зад гърба ми обезпокои моите мрачни разсъждения и ме накара да се обърна.

— Само как изглеждаш в тази обстановка с преметнат през рамо сантиметър!

Забравил, че бях решил да не я харесвам, почувствах изненадващо облекчение, като видях госпожа Тобин.

— Реших да дойда да видя как се оправяш. А е време и за обяда ти — рече тя и след това добави: — Такъв, какъвто си е.

Госпожа Тобин заключи външната врата и ние тръгнахме нагоре по стълбите към кухнята, където не след дълго установих, че обядът ми трябваше да се състои от съдържанието на една голяма тенджера с варени картофи и резен сирене „Дънлоп“. Все пак, преди това да бъде сервирано на масата, госпожа Тобин сложи тигана на печката и почти от въздуха, чрез някакво фокусничество, пъхна в него две дебели наденици, които веднага започнаха да цвъртят и да разнасят ароматна миризма, накарала ме да преглътна енергично. Докато се занимаваше с тях, тя продължаваше да ме гледа с широка, открита усмивка.

Накрая повече не можех да се стърпя.

— Ваши ли са, госпожо Тобин? — попитах.

— Мои са — рече тя и повдигайки тигана от печката, забоде едната наденица и я постави в моята чиния, а другата сложи на себе си.

— Много мило, госпожо Тобин.

— От „Анакер“ са — отвърна кратко тя.

Бях гладен. Въпреки уверенията на чичо ми, кашата не се беше залепила за ребрата ми. Минаха няколко минути, преди да добавя:

— И тези картофи са сладки като хляб.

— Знам им цаката, скъпи, както повечето ирландци. И не ме наричай госпожа Тобин. Просто Ани.

— Чичо ми не идва ли за обяд? — попитах с пълна с наденица и пюре уста.

Тя поклати глава.

— Първо, той яде колкото едно врабче. И второ, с изключение на вечерите, когато си забърква неговите каши от водорасли и какво ли не, той се храни във вегетарианския ресторант на улица „Юниън“.

— Мили боже. Ама той наистина ли е вегетарианец, госпожо Тобин, тоест Ани?

— Не слага месо в устата си. Сигурно ако от небето падаха свински пържоли, той щеше да използва мазнината, за да си маже обувките. Освен това не пуши. А що се отнася до алкохола, което е най-странно от всичко, никога не е отпил и глътка в живота си. Лио е загадъчна натура, скъпи, и то дълбоко. Този човек никога не позволява на дясната си ръка да знае какво прави лявата. Но ти скоро сам ще го опознаеш — добави тя лукаво, — ако вече не си.

— На мен ми се струва — заговорих заинтересовано, желаейки да продължа темата, — че моят чичо не е много добре материално.

Ако бях казал най-остроумния виц на века, въздействието му върху госпожа Тобин нямаше да бъде толкова изразително. Тялото й буквално се тресеше от смях. След като най-сетне се поуспокои, тя избърса сълзите от очите си и каза:

— И какво те кара да мислиш така, скъпи?

— Ами — започнах аз, изчервявайки се от притеснение — не ми се вижда чичо да живее много добре тук. Имам предвид, че храната не е в прекалено големи количества. А тази сутрин фактически нито един човек не дойде в склада да купува плат.

— О, те ще дойдат, скъпи. Ще дойдат — отвърна меко сътрапезницата ми. — Следобед, когато той е там. А и да не дойдат, какво значение има?

— Какво значение има ли, госпожо Тобин, Ани?

— Това невзрачно магазинче долу не представлява и една малка частица от дейностите на Лио. Той притежава недвижима собственост из целия град. Ако си ходил като мен нагоре-надолу по кооперациите на кръстовището „Андерсън“ да събираш наема му, тогава щеше да разбереш с прискърбие колко много има той. И това не е най-голямото нещо.

— Какво голямо нещо, Ани? — ахнах аз.

— Уиски! — обяви тя, наслаждавайки се на ефекта от тази всемогъща дума. — Уиски в изба. Безброй много бъчви от това питие, всичките регистрирани от данъчните служби, узряващи, узряващи и ставащи непрекъснато все по-скъпи. И за това ще научиш, момчето ми, когато стигнем до следващия бутилков ден.

Погледнах я смаяно. Всичките ми представи за Лио се въртяха в мъгла от изумителна неопределеност. Какво можех да направя с такъв чичо, който бе толкова несметно богат и въпреки това сам се принуждаваше да гладува, а мен държеше на каша от грахово брашно? Не посмях да продължа темата от страх, че мога да достигна до нови разкрития.

След като обядът приключи и госпожа Тобин отказа на унилото ми предложение да й помогна да измие чиниите, аз слязох замислено в магазина, за да съм сигурен, че ще съм там, когато се върне Лио.

Той пристигна точно в два. Изглеждаше доволен да ме открие на поста ми и дори стигна толкова далеко, че ме поздрави сдържано за начина, по който бях написал писмата. След това свали сакото си, облече си една престилка с черни лъскави ръкави и все още с бомбето на глава, което той действително сваляше рядко, вън или вътре, чичо ми влезе в кабинета си, където за известно време бе ангажиран, работейки над някакви счетоводни книги с твърди корици. Но когато започнаха да пристигат клиентите му, той ги прибра в касата. Много ме изненада броят на бедните жени, някои дори наметнати само с шалове — сигурен белег на бедняшките квартали — дошли да търсят, както те го наричаха „остатъци“, за които скоро разбрах, че всъщност бяха крайните парчета от топовете плат, прекалено къси за разумна употреба. Няколко от тях очевидно бяха наемателки на чичо ми, защото се обръщаха към него с „Лио“, но въпреки всичките фамилиарности и ласкателствата, започващи обикновено с предисловия от рода на „О, Лио, в името на Бога…“ той оставаше неизменно учтив и просто сочеше към един от поставените на видно място върху топовете надписи — „Тук НЕ се дава на кредит!“.

Все пак трябва да се спомене и фактът, че когато някой наистина купуваше, то Лио учтиво му предоставяше един екземпляр от „Уелдънски домашен шивач“, на чийто гръб бе сложен печат „Разпространява се безплатно“. Но като цяло неговите клиенти бяха мизерни самостоятелни шивачи, имащи малки дюкянчета, някои от тях чужденци, от които голяма част с еврейски произход. Несъмнено към тази категория спадаше и удостоеният с честта да ми направи костюм господин Морис Шапиро, който дойде в склада към края на следобеда. Това бе един болнаво изглеждащ, мъртвешки блед дребен човечец с крехко телосложение, с изнурено лице, с огромни черни мрачни очи и сплъстена на кичури черна коса върху жълтеникавия си череп, чието поведение към Лио, изразявано с треперливи жестове, бе неприятно угодническо и подлизурско.

Въпреки всичко, той, изглежда, прояви някакви опасения, когато му бе предоставен избраният плат. Погледна го, опипа го, погледна към мен, а след това към Лио.

— Младият господин харесва ли го?

Чувствайки се прекалено засрамен да отговоря, аз оставих Лио да наклони глава на една страна, без да правя опровержения.

— Не е ли малко прекалено бляскав?

— Не.

Господин Шапиро се поколеба за момент, след което измъкна една нишка от разнищения край на плата, щракна клечка кибрит върху кутията, която извади от джоба си, запали нишката и доближи овъгления й край до носа си. После погледна отново към Лио.

— Малко е вълната — рече той.

— Може би — отвърна Лио и извърна глава с невероятна студенина. — Но затова пък ще трае дълго.

— И ще изглежда чудесно като костюм — съгласи се бързо господин Шапиро.

След като ми взе мерките, той сгъна плата и го мушна под мишница. После, приготвяйки се забързано да си тръгне, се огледа внимателно настрани, приведе глава и буквално изсъска в ухото ми:

— От години се опитва да се отърве от него.

Въпреки че нямаше как Лио да е чул, почувствах, че поради някаква неизвестна за мен причина инцидентът го бе разстроил. Той закрачи нагоре-надолу, поглеждайки от време на време към мен, сякаш се канеше да ме пита нещо. Но в крайна сметка не го направи. Когато го попитах може ли да запаля газената лампа, тъй като започваше да се стъмва, той поклати глава. Поглеждайки часовника си, с което сигнализира за непосредственото си заминаване, чичо ми се приближи към мен и сложи ръка на рамото ми.

— Ти, момче, си мой племенник и знаеш, че всичко, което правя, е за твое добро. През първия ти работен ден се представи добре, но ще видим как ще продължиш нататък. Само искам винаги да помниш, че тук парите се изкарват трудно. — При тези думи ме потупа одобрително по рамото. — Сега трябва да отида да се видя с един човек. Време е да затваряме.

Той заключи вратата с ключа от своята връзка и бързо слезе надолу по стълбите, докато аз тръгнах бавно нагоре към госпожа Тобин. За мен това бе един странен, безпрецедентен ден, от който ми се въртеше главата.