Фридрих Незнански
Плутоний за Исус (6)

2.

След около час Марк стигна до бившия младежки клуб на „Петрозаводска“. Нямаше я старата табела на входната врата отляво, но и на нейно място никой нищо не беше закачил — така си стоеше празният правоъгълник, като кръпка на стената. Навярно затова погледът му по навик се плъзна по небрежно боядисаната фасада, обсипана със светли и тъмни като от влага петна, после се спря на новата масивна и здрава врата с шпионка и домофон. Отстрани на нивото на очите имаше звънец.

Марк натисна бялото, съвсем крехко в сравнение със солидната врата бутонче. Не чу обаче очаквания звън. Или гласът на този мелодичен уред бе отведен навътре в помещенията, или вратата беше двойна. А не му се вярваше звънецът да е повреден и да няма кой да го поправи. Подобно предположение беше просто глупаво.

Не бяха минали и две минути, когато от домофона се чу стържещ, изопачен от слабите репродуктори глас:

— Какво обичате?

— Интересувам се от сектата „Пътят на истината“.

— Тука няма такава секта.

— Какво има тогава? Пансион за благородни девици със строг режим? — раздразнено попита Марк.

Може би раздразнението му бе предизвикано не само от начина, по който се водеше разговорът, но и защото гласът по домофона беше на млада жена.

— При нас има не само девици.

— Къде при вас?

— При нас, обединилите се за Праведния път.

— Ами тогава какъв е проблемът? Нали точно вас търся?

— Защо?

— Искам да задам няколко въпроса.

— За какво?

„Представям си с какъв идиотски вид стърча пред тая врата!“ — ядно си помисли Марк.

— За каквото поискам, за това и ще питам! Отворете незабавно!

— Вие от милицията ли сте?

— Драга леличко, аз не съм дошъл да отговарям на въпроси, а да ги задавам! И ако продължавате да се криете зад вратата и да ми се правите на интересни, ще извикам представители на местната власт и ще ви отворим като рибена консерва!

— Аз не се правя на интересна! — провикна се девойката сектантка.

Знанията на Марк за сектантството се ограничаваха в рамките на учебната програма, но и те му бяха достатъчни, за да си представи образа на някоя сбутана глупачка, пребрадена с кърпа, между чиито гънки се подава плаха и отблъскваща физиономия. И затова искрено се изненада от кръшния смях, който се чу по домофона. Но въпреки това той навярно бе обезпокоил някого от онези, които бяха чужди на светската суета, защото двете здрави, добре смазани ключалки звънко изщракаха. Крилото на тежката врата бавно взе да се мести напред и Марк едва се сдържа да не отскочи. Той беше разговарял с девойка, а вратата бе отворена от мургав и чернокос здравеняк, впрочем със славянски черти на лицето, облечен в бяло одеяние, нещо средно между японско кимоно и попско расо.

Мъжът, очевидно монах, бързо измери с преценяващ поглед фигурата на Марк, кимна леко, сякаш доволен от видяното, и без да поздрави, попита:

— Кой сте вие?

Нещо удържа Марк по навик да извади от вътрешния си джоб служебната карта и да упражни натиск върху този служител на неизвестен бог: натиск, който действаше по един проверен и безотказен досега начин — чрез генетичния страх у съветските хора пред силата и строгостта на закона, оръжието на властта. Този мъж обаче, изглежда, не беше руснак, макар че говореше без акцент. Със сигурност не беше и американец или немец, които винаги се отличават с нещо неуловимо дори от най-образованите или богати и самонадеяни руснаци. Въпреки нелепото си за пролетта облекло, мъжът имаше по-скоро вид на някой от всемогъщите бизнесмени, пръкнали се на тази нещастна, но плодородна земя, който сега благодарение на дебелия си портфейл и недългите си упражнения в разговорен английски се чувства навсякъде у дома си, тоест — като господар.

— Аз съм частен детектив — представи се Марк.

— Имате ли някакъв документ?

— Имам — каза той, почти сигурен, че ако монахът настоява, ще се наложи да покаже само онова, с което разполага.

Но небрежният отговор накара мъжа да му повярва.

— Въпреки всичко вие сте длъжен да се съобразявате със закона за неприкосновеността на жилището, затова можете да влезете тук само с наше разрешение или с прокурорско нареждане.

— Не виждам обаче какво общо има жилището.

— Общото е, че освен вярващи миряни, тук живеят и монаси. Храмът и монашеските килии представляват манастир, който съчетава в себе си както култовата площ, така и жилищната.

— А вие вероятно сте най-главният тук?

— Защо смятате така?

— Изразявате се гладко и красиво, звучи просто като мед в ушите!

— Мед в ушите ли? Това е по-скоро лепкаво и неприятно.

Марк се изненада от този отговор, но запази самообладание и като махна с ръка, продължи:

— Нали ви казвам, от вас струи образованост, ако ще да се маскирате с бедрена препаска вместо с тия чаршафи. Та значи вие ли сте най-главният?

— Зависи от това какво искате.

— Моят клиент иска да намери сина си.

— Имате ли основание да предполагате, че той е тук?

— Че е в сектата — да.

— Това не е секта, а религиозно обединение.

Марк реши да не спори.

— Разберете, че за мен времето е пари, питам колкото се може по-накратко.

— Разбирам. И така, кого търсите?

— Едуард Бибарцев.

Мъжът не отговори веднага, може би се мъчеше да си спомни, или се преструваше, че иска да си спомни подобен човек.

— Тук няма такъв — отсече накрая.

— Ами в другите ви там…

— Обители? — подсказа монахът.

— Да-да, в тях?

Монахът се усмихна и разпери ръце:

— Това не мога да ви кажа. Знаете ли колко наши филиали има в Москва?

— Не — простодушно призна Марк.

— Повече от двайсет.

— Добре сте се настанили, момчета!

— Това само означава, че нашата служба е угодна на Бога.

— Бибарцев има един приятел, Кирил Воробьов. Познавате ли такъв?

— Него го знам. Идва понякога. Той обаче не е монах, а вярващ мирянин. И не живее тука.

— Бих искал да вляза и да погледна все пак. Току-виж, че докато разговаряме с вас, двамата са прескочили през прозореца и сега най-спокойно си се молят вътре.

— Не може! Само с тяхно съгласие, със съгласието на настоятеля или на висшестоящо началство.

— Ами ако дойда с милиция?

— Няма да стане. Ние се ползваме със закрилата на властите и сме в много добри отношения с тях.

— Ами ако ви блъсна, да речем, и нахълтам?

Момъкът едва забележимо се усмихна.

— Опитайте. Пък и аз не съм сам. Докато сме в договорни отношения с кметството, ние ще пускаме само онзи, когото пожелаем, и там, където пожелаем. Не казахте ли, че за вас времето е пари?

— Казах.

— Тогава хайде да не се препираме излишно. Почакайте тук. Ще ида да видя дали не е вътре Чу… Воробьов. Ако искате, той ще излезе.

— Благодаря ви — потрисайки се от собствената си примирена любезност каза Марк и остана да чака пред затворената врата.

Минаха почти петнайсет минути, преди той да се усети, че никой няма да излезе и че може би злополучният Бибарцев е вътре, но го държат в усмирителна риза. „Всички тука са каратисти — яростно си помисли Марк, безславно напускайки малкия, но задръстен с вехтории двор. — Е, добре тогава, драги ми каратисти, срещу ръжен наистина не се рита… особено ако ръженът е капитан и се казва Майер!“

3.

Марк пристигна в Главна прокуратура с бясната амбиция чрез всички позволени и непозволени средства да получи от следователя Турецки заповед за обиск в сектата на „Петрозаводска“. Впрочем това беше чисто емоционален порив. Същевременно Марк съзнаваше, че без да има каквито и да било юридически основания, Турецки няма да я издаде. Пък и какви основания може да има, след като хитрият банкер не бе подал заявление за издирване в районната милиция. Така че ще се наложи Марк да иска от Турецки по-скоро съвет, а не заповед. Макар че гордият син на военния моряк нямаше желание да прави именно това…

В приемната на следствената служба при Главна прокуратура над все още младоликата, но вече заприличала на баба Шапоклак^[1] секретарка се бе надвесил висок млад мъж с канадка и куфарче за документи в ръка. Когато чу шума от отворилата се и тутакси затворилата се врата, секретарката се поизправи и надникна иззад посетител номер едно, за да види кой друг е дошъл.

— Здравейте.

Мъжът се обърна, а лелката свадливо попита:

— Кого търсите?

— Турецки.

— Александър Борисович го няма, в командировка е.

— Къде? — попита настойчиво Марк.

— Не съм длъжна да ви давам обяснения.

— За дълго ли?

— Командировъчното му е за една седмица, но може да се забави, случаят е сериозен.

Мъжът погледна към Марк, след което се наведе към секретарката и високо й пошепна:

— Кажете ми на ухото, нали сме стари познати…

Естествено, Марк се засегна, обърна се кръгом наляво и излезе в коридора.

Докато вървеше ядосан към изхода, чу, че вратата на приемната още веднъж се отвори и затвори. После — приближаващи се бързи стъпки, а след миг и мъжки глас, който му подвикна:

— Ей, господин Деликатния! Почакайте!

Марк се обърна: да, същият, който обича да си шушука тайнички със секретарките.

— Какво ще обичате? — унило и кротко като евреин шивач попита той.

— Следовател Величко, от Московската градска прокуратура — представи се мъжът и като позамълча, добави: — Олег.

— Марк Майер, капитан, оперативен служител в Московската криминална милиция — отговори Марк.

— Борисич са го изстреляли в Челябинска губерния — съобщи Величко. — Там е бил убит началникът на някакво производство. С особена жестокост, както пишеше в бюлетина. По лична или служебна работа търсите Саша?

— Абе по работа, но дявол я знае каква…

— Забъркал ви е в някакви бакии, а?

— Така изглежда. Първо са забъркали него, а после той и мене, по препоръка.

Слязоха по стълбището и излязоха на улицата. Качиха се в раздрънкания москвич на Величко и потеглиха към Градската прокуратура. По пътя Марк накратко разказа на какви мъки се е обрекъл, след като се бе съгласил да поработи за следователя Турецки и неговия приятел банкер.

— Ако искате, елате с мен — предложи Величко. — Доскоро се занимавах с тая секта и съм понасъбрал някои сведения…

Кабинетът на Величко бе скромен като на заклет аскет болшевик. Но не защото следователят мечтаеше за лаврите на „железния Феликс“. Всъщност той бе получил самостоятелен кабинет съвсем наскоро, буквално преди два-три дни, и се бе наложило да се обзавежда с мебели от склада на стопанското управление, а там не можеше да се намери почти нищо свястно. Олег се надяваше, че след време ще успее да се сдобие с нещо по-прилично. Сред очуканите, изподраскани и разнебитени мебели единственото, което недвусмислено показваше, че все пак е краят на двайсети век, беше компютърът, поставен върху бюро с ужасяващо крехки крака.

Олег придърпа към него два стола и като предложи на госта да закачи якето си в стенния гардероб, позамълча, преди да попита с леко смущение:

— Ще пийнете ли нещо, Марк?

Марк сви рамене и отговори:

— По принцип не съм Хамлет.

— Моля? — не разбра Олег.

— Да пия или да не пия — подобен въпрос никога не е стоял пред мен — обясни охотно капитанът.

— Ясно — усмихна се приветливо Величко.

След малко на крайчеца на бюрото се появиха последователно току-що отворена бутилка „Кремльовска“, две чаши и чинийка с ядки.

Пиха за запознанството, след което Олег включи компютъра и започна да обяснява:

— Ще ти кажа, капитане, че има нещо гнило в това дело, защото разполагаме само със сигнали от гражданите. С една дума, в милицията взеха да постъпват заявления и оплаквания, че у нас се е появила секта на някакви търсачи на истината. Сектантите мътят главите на младите и по някое време тийнейджърите вземат, та напуснат дома си, като при това отмъкнат всичко най-ценно, след което отиват да живеят в тая общност. Така че при нас идваха какви ли не татковци и мамички. Някои например казваха: да върви по дяволите тоя глупак, само да ни върне скъпоценностите. На такива веднага им предлагахме да напишат заявление, че детето им ги е окрало, и тогава ние веднага ще измъкнем отрочето от сектата по законен път. Разбира се, когато сигналите на гражданите взеха да идват през час-два и надминаха сто, а те пишеха дори до президента, да не говорим за градския прокурор… та тогава наистина се наложи да направим проверка. И наяве излязоха странни неща…

Олег плъзна пръсти по клавишите на компютъра и на синия екран на дисплея бавно се появи първата порция информация:

„Пътят на истината — религиозно обединение, което съчетава в своите постулати основните положения на будизма и християнството. Основател и първосвещеник на сектата е Тацуо Като, роден през 1950 г., японец, по професия фармацевт и специалист по иглотерапия. От 1987 г. се смята за просветлен — според будистките канони. През 1988 основава сектата «Пътят на истината». През 1992 г. се обявява за живия Христос.

Понастоящем в целия свят се наброяват около сто хиляди последователи на Тацуо Като. От тях около 1500 души са монаси, постоянно живеещи в общините, а останалите са вярващи миряни. (Сведенията са неточни, получени са по официални канали.)

Централата на обединението «Пътя на истината» се намира в Япония — Токио, район Шетагая. Освен това има огромна мрежа от филиали.

В Япония: Сапоро, Фуджи, Шибуя, Нагоя, Киото, Хирошима, Кумамото.

В Германия: Бон, Мюнхен.“

— Ами че това си е направо някаква Организация на обединените нации, а не секта — изръмжа Марк. — Всички тия места са толкова хубави, как ли им е хрумнало да се навират тук, у нас?

— В хубавите места се подлъгват по-малко хора. Там всеки си гледа благосъстоянието и работи. А у нас — в мътна вода риба да ловят! Я погледни тук…

На екрана се появи поредният пасаж от текста:

„В Русия: Москва (Петровка, Звездния булевард, Петрозаводска).“

— В сравнение с Япония не са чак толкова много — отбеляза Марк.

— Така е, само че в страната на изгряващата йена сектантите са към десет хиляди, а у нас — над трийсет хиляди.

— Я гледай ти!

— Абе няма значение! Независимо колко хиляди членове има тая секта, ако установим нарушение на нашите закони, ще я закрием, по дяволите. И съдейки по онова, което разправят хората, наистина работата не е добра. Но… има едно „но“. Не само че не можем да я закрием, ами дори нямаме право да влизаме в нейните общини без разрешение на ръководството й.

— И защо?

— Ами защото, драги мой, още с пристигането си японците са отишли със своите дарове и предложения за взаимноизгодно сътрудничество не при Негово светейшество Руския патриарх, ами при председателя на Експертния съвет към президентството — Олег Лоев. И са поискали съдействие да основат Японско-руски университет, а не манастир. Срещу пари или от добро сърце Лоев им помогнал. Именно така са успели да се настанят тук хитрите японски попове. И то съвсем солидно! От Министерството на информацията и печата са получили цял пакет от лицензи. Например за издателска дейност, за телевизионното предаване „Светите небеса“. А на радио „Маяк“ са броили два милиона долара за ефирно време.

— Но по този начин те ще отмъкнат всички енориаши на Православната църква!

— Не всички, а само по-младите и по-заможните. И именно затова са толкова опасни, защото мътят главите най-вече на тийнейджърите. Ако не беше перестройката и падането на „желязната завеса“, би могло да се каже, че има особено изтънчена и прикрита диверсия срещу бъдещето на Русия!

— Добре се изразяваш, Олег, като същински политкомисар.

— Ами как иначе? — позасегна се Величко. — Натрапиха ми тия теснооки християни, а после ми връзват ръцете! Нищо не се е променило в страната ни след Илич втори. Ама нищо! Само думите са малко по-различни. Достатъчно беше Лоев да спомене — ей така, между другото, — че никак не му харесва особеното внимание на прокуратурата към сектата „Пътят на истината“, че Московската прокуратура си имала по-важна работа… и край. Отрязаха ме: „Олежек, драги, не форсирай така, сега у нас имаме религиозна търпимост“.

— Чудя ти се, Олег, наистина. Може да ти се стори некрасиво, че го казвам, но в нашите среди е прието да се радваме, когато от гърба ни падне някое дело.

— Да де, но зависи какво е делото, нали? Всъщност изобщо няма дело, но аз бях понасъбрал едно-друго, имах материали и можех да го възбудя. Така че, ако се възползвам от твоята забележка за лексиката ми, ще споделя, макар да прозвучи високопарно: боли ме за нашата страна! Аз лично като руснак се чувствам обиден. Ти знаеш ли за какво дават парите си, парите на своите родители?! Не? Погледни тогава!

Марк послушно впери поглед в екрана.

„Ценоразпис на стоките и услугите, които предлага на вярващите религиозното обединение «Пътят на истината»:

Чудотворен еликсир — бутилка вода (200 г) от ваната, в която е извършил ритуалното си умиване учителят Като — 200 долара.

Шактипат — прехвърляне на «висок дух» от старши член на сектата към младши: новопокръстеният докосва челото на старшия член, за да вземе от него духовна енергия — 500 долара.

Значка на сектата «Пътят на истината» — 500 долара.

Озарение — венозна инжекция с някакъв препарат, вероятно химически, с неустановен състав — 500 долара.

Астрална телепортация — сектата се «включва» към една от вълните, които уж излъчвал учителят — 1000 долара.

Кръвно посвещение — ритуал, при който се пие кръвта на учителя Като, последното стъпало преди Просветлението — 2000 долара.“

— Видя ли? — попита Олег.

— Пак добре, че не ги карат да му пият пикнята на тоя учител! — мрачно отбеляза Марк. — Но шегата настрана, тази лавка на всяка цена трябва да се затвори, и то с пълна конфискация.

— Трябва, но как? При мен има няколко заявления от родители, чиито деца са отишли в сектата. От тях разбрах, че са ги виждали в отдалечени райони да просят милостиня. По-предприемчивите дори са успели да открият къде нощуват и се молят чедата им. Именно затова исках тайно да си издействам от Александър Борисович една заповед за обиск. Само веднъж да проникна там! Сигурен съм, че има нещо мръсно и незаконно. Най-важното е да се мине през първия кордон. Ако се окажа прав, Лоев няма да посмее да ги прикрива, дори напротив, ще се погрижи за собствената си кожа и ще се окопае. Но засега той не ни трябва…

— В старите и дебели романи авторът би писал за нас: съдбата ги събра. Но господин Турецки го няма. И ще се пръсна от яд — сякаш че точно пред гражданското годеникът е избягал!

— Хайде пък и ти с твоя вносен хумор!

— Как го нарече?

— Вносен, от „внос“.

Марк се усмихна, но без да коментира, продължи:

— Освен Турецки нямаш ли и други съюзници в тая работа?

— Имам. Константин Дмитриевич Меркулов, той е приятел на Турецки.

— И той ли е следовател?

— В славното минало. А сега е заместник-главен прокурор.

— Удобен приятел!

— Иронията ти е неуместна — намръщи се Величко. — Двамата работеха при нас в градската прокуратура и заедно опъваха каиша като следователи по особено важните дела.

— Това не е ирония, а констатация на факт. Какво съм виновен, че нямам дикция на артист!

— Добре де, добре. А съгласен ли си да се обадим на Меркулов за получената информация?

— Защо не?

— Да, но през последните два месеца той нещо боледува и не ходи на работа. Пък е някак неудобно да го безпокоим у дома.

— Ти познаваш ли го, или само си чувал, че е приятел на Турецки?

— Срещали сме се.

— Ами обади му се тогава. Търсиш го по неотложна работа, няма да го врънкаш за повишение на заплатата.

Олег кимна, посегна към телефона, но в същия миг апаратът, сякаш за да го изпревари, рязко зазвъня. Съвсем немузикално, като новите вносни телефони.

Олег вдигна слушалката и кратко подхвърли:

— Величко.

После мълчаливо слуша една-две минути. Според характера на чутата информация лицето му все повече се оживяваше. Преди да затвори, той каза:

— Добре, нека дойде!

Погледна Марк и му съобщи:

— На добрия ловец дивечът сам му пада в ръцете!

— Да не е Меркулов? — невъзмутимо попита Марк.

— Какви ги говориш! Плюни, да не урочасаш нещата!

В този миг на вратата се почука.

4.

В кабинета влезе момиче, облечено скъпо и с вкус. Наистина първото впечатление беше, че е навлякла чужди дрехи, с един-два размера по-големи от необходимото. Но когато се позагледа, Марк разбра, че тя просто много е отслабнала и затова тесните сини дънки висят на нея като на закачалка. По слабото й безкръвно лице човек можеше да й даде не повече от седемнайсет години, но когато я погледнеше в очите, щеше да се коригира с не по-малко от осем години.

— Здравейте — почти шепнешком поздрави тя.

— Добър ден! — весело й отговори Величко. — Ако не греша, Светлана Андреевна Годунова?

— Да.

— След последната ни среща доста сте се изфинили, Светлана Андреевна. Според мен сте надминали амбицията си да станете супермодел!

Марк забеляза, че следователят говори с открита подигравка. Забеляза и това, че девойката сведе поглед с виновна усмивка. Значи смяташе, че е заслужила този тон.

— Впрочем с нас има трети човек! Запознайте се, Светлана, това е Марк, оперативен служител.

— Смутен съм, мила фройлайн — забъбри Марк, — студентка ли виждам пред себе си, или някаква приказна фея?

— Светът се стреми да тръгне по „Пътят на истината“ в една от нашите обители. Преди месец и половина донесе на господин градския прокурор голямо колективно писмо, в което петстотин уважавани граждани твърдят и доказват, че сектата „Пътят на истината“ заедно с Японско-руския университет са истинско щастие за нашата страна. А следователят Величко — напаст, съчетаваща в себе си всички пороци на Лубянски площад и Кутузовски проспект, взети заедно. Какво ни носите този път, Светочка?

— Нищо. Идвам да ви помоля за помощ… но ако вие не искате, да отида при някой друг?

— Трябва да ме извините за моя сарказъм, Светлана Андреевна, но имам основание да се държа така. Благодарение на вас моят триседмичен труд бе пратен по дяволите. Но ако имате някакви претенции към вашите проповедници, няма към кого друг да се обърнете освен към мене. Така че — разказвайте.

Светлана Годунова дълбоко въздъхна, пооправи с привично движение и без това добре сресаната си коса и със същия отпаднал глас започна да разказва:

— Знаете ли, аз попаднах в общината повече от любопитство. Общо взето, цялото ни семейство няма никакво отношение към религията, макар че навремето баща ми е бил кръщаван. Затова аз бях по-скоро атеистка. Виж, съпругът ми… Той е техничар, но проявява любителски интерес към всякакви учения и религии. И така се запали по учението на Като. Вие нито веднъж ли не сте присъствали на някоя от службите?

— Не. Нямаме право да влизаме там — отговори Олег и добави: — Засега.

— Та значи Сергей, така се казва мъжът ми, реши да постигне такова съвършенство, че лично великият гуру да му помогне да получи просветление. С една дума, той ме кандърдиса да влезем в общината. На трийсети октомври миналата година ние се преселихме на „Петрозаводска“…

— Аха! — възкликна Марк тихо, за да не прекъсва младата жена.

Светлана бегло го погледна, но продължи да разказва:

— Двамата със Серьожа се включихме в групата на начинаещите… Но всъщност, както ми се стори, там всички бяха начинаещи. Първото, което направиха монасите, бе да ни вземат всички пари и скъпоценности…

— Много ли бяха? — попита Олег.

— Много. Трябва ли да ви кажа точно колко?

— Засега не се налага. Това ще стане, когато предявите претенции към своите пастири.

— Всички живеехме в едно огромно помещение, спяхме на пода върху някакви стари дюшеци и по цели дни четяхме книгите на Тацуо Като. Някои се видиотиха от тия идиотски религиозни текстове, други нищо не разбираха, но се преструваха, че изпадат в транс. А аз най-искрено се опитвах да вникна в съдържанието им, но така и не можах.

— Защо? Трудни ли са за разбиране?

— Ами! Зад привидната сложност и дълбочина се крие някакъв миш-маш от будизъм и християнство, при което колкото повече се опитваш да го разбереш, толкова по-неясно ти става. Защото в крайна сметка всичко стига до пълен абсурд…

— Абсурд ли?

— Да. Учението гласи, че учителят Като е новият Христос. Настъпило е, така да се каже, Второто пришествие.

— Очевидно добре сте вникнали във всичко това — с непресторено уважение отбеляза Олег.

Годунова се усмихна леко:

— Всъщност аз следвах философия, преди да изпадна в това временно умопомрачение. Дори нещо по-лошо, гражданино следовател, именно глупашката ми философска любознателност ме накара да последвам мъжа си и толкова време да изкарам там. Искаше ми се да разбера защо едно толкова безсмислено учение има толкова много привърженици и последователи.

— И разбрахте ли?

— Да. Само че не с ума си за съжаление. Най-напред ме разделиха с мъжа ми. Той бе изпратен в друго помещение и остана да живее там. За един месец заприлича на сянка — така беше отслабнал и можеше да говори само за великия учител Като. Когато поисках от монасите да се видя със Серьожа, те ме посъветваха да гълтам някакви таблетки, които щели да освободят съзнанието ми и да ми помогнат по-лесно да вникна в същността на учението. Още тогава трябваше да се опомня, но бях чела, че навремето американският лекар Джон Лили е вземал ЛСД, химическия наркотик, за да изпробва върху себе си неговото действие. С една дума, и аз направих такъв експеримент. Като допълнение на таблетките ми сложиха един уокмен с някаква какофонична музика. И трябва да призная, че постигнаха страхотен ефект: после цяла седмица ходех като отнесена и нямах желание нито да ям, ни да пия, ни да се любя с мъжа си. Но точно в тоя период монасите допуснаха грешка — трябваше да ме натъпчат с още една порция, преди да съм дошла на себе си, и да продължат така, докато не откача напълно. Естествено, след това започна кризата, изпаднах в депресия, изпитвах отвращение към живота и така нататък. За сметка на това пък осъзнах в какво съм се забъркала. Престорих се на примирена, дълбоко вярваща и ми бе гласувано голямо доверие: изпратиха ме да продавам из града книгите на Тацуо Като. И ето ме тук, защото искам да измъкна оттам мъжа си и всички, които пожелаят да си отидат.

— Ако правилно съм разбрал, никой не може да напусне общината доброволно?

— Не, това не е точната дума. Който е дал цялото си имущество на сектата, фактически изцяло се е обрекъл на нея. Някои смелчаци се опитаха да напуснат по легален път, но не успяха. Затваряха ги в някаква празна стая, без прозорци и мебели — виждаш само голи стени, — и там ги биеха с палки. На другите обясняваха, че в тези хора се е вселил дяволът, а той, както и слабият, безхарактерен човек, се страхувал от боя и празното пространство. Съвсем случайно узнах, че Серьожа ще бъде подложен на една процедура, наречена „шлем на спасението“. Тя се извършва в специално изолирано помещение и, както разправят, налагала се употребата на компютър. Който е минал през нея, се превръща в робот. Такива после ги преместват някъде, говори се, че дори ги откарвали в Япония. Обикновено на тази екзекуция се подлагат членовете, които са специалисти в новите области на съвременната наука и са особено ценни за сектата.

— А вашият съпруг спада към тази категория членове, така ли?

— Да, той е химик-технолог.

— Ясно, Светлана — кимна Олег. — А да разбирам ли, че сега вие правите срещу тях официално оплакване?

— Какво оплакване?

— Ами че в общината на „Петрозаводска“ се извършва насилие над вашия съпруг и че при вас са използвали наркотични или психотропни средства, за да пречупят волята ви?

Годунова се позамисли, но след миг решително каза:

— Да! Правя такова оплакване.

— Добре. Кажете ми сега колко души има в общината, колко са монасите — така ли ги наричате? И изобщо каква е обстановката? Най-вероятно ще отидем там още днес, сега, в краен случай малко по-късно, но непременно днес. Така че трябва да знаем как да се ориентираме вътре.

— Разбирам. Вечер в общината се събираме около шейсет души. Денем част от вярващите печелят пари за сектата. Монасите, които ни ръководят, са дванайсет души, от тях трима японци. Те са най-главните и се разпореждат за всичко.

— Добре. А сега, Света, ще ви помоля да се опитате да ми начертаете, доколкото можете, подробен план на сградата, къде какви помещения има, прозорци, врати…

— Ще се опитам. Само че прозорците със сигурност няма да ви свършат работа. Те са с огледални стъкла, а отвътре е опъната мрежа, за да не може да излиза никой.

Величко подаде на приседналата до бюрото Годунова химикалка и лист хартия. Обясни й как се пише заявление за възбуждане на дело, след което отиде в съседния кабинет да се обади по телефона.

Известно време Марк мълчаливо наблюдаваше младата жена.

Тя съсредоточено мръщеше чело, докато съчиняваше заявлението и описваше какво е разположението на стаите, а от време на време, когато се опитваше да си припомни нещо, поглеждаше изпод вежди към него. Той си помисли, че присъствието му я смущава, но не се решаваше да излезе от кабинета — не беше сигурен дали следователят не е забравил на бюрото нещо, което не бива да бъде видяно от чужди очи. Пък и компютърът…

Когато бегълката се подписа под заявлението и започна да чертае плана, прехапала устни от напрежение, Марк я попита:

— Може ли да ви попитам някои неща? Ще ви преча ли?

— Какви неща?

— За вашата обител на „Петрозаводска“…

— Питайте… Макар че кой сте вие?

— Капитан Майер от Московската криминална милиция.

— А-а, питайте тогава. Там има с какво да се заемете.

— Интересуват ме двама, или по-скоро трима души, които може би са във вашата община.

— Кажете кои.

— Ето, погледнете.

Марк подаде на жената снимката на Едуард Бибарцев.

Тя й хвърли един поглед и я върна с думите:

— Не съм го виждала, но може би е на друго място. Трябва да проверите и останалите филиали…

— А те колко са? — попита Марк, за да се увери, че информацията в компютъра все още е актуална.

— Откровено казано — не знам. Един ден Сергей ме води на „Пятницка“. За там съм сигурна, че има.

— Разбирам. А да сте чували нещо за Кирил Воробьов — каратист?

— Н-не.

— А да сте срещали мъж по прякор Чука?

— Не ми се е случвало, но съм чувала за него.

— И какво по-точно?

— С него заплашваха момчетата, когато някой откажеше да се подчини за нещо. Казваха му: ще те пратим на Чука за превъзпитание и веднага ще омекнеш като памук!

— Значи той не живее в общината на „Петрозаводска“?

— Не. Според мен е външен човек, който има някакви интереси в сектата. Не е послушник, нито пък монах, вероятно тренира служителите. Нали е спортист?

— Да, бил е.

— Когато веднъж стана дума за него, споменаха за някакъв учебен център.

— Така ли? И къде се намира той?

— Не знам.

В същия миг енергично влезе Величко и разговорът от само себе си прекъсна.

— Е, какво? — попита го Марк.

— Всичко е наред! Обадих се на Меркулов у дома. Най-внимателно ме изслуша, а после ми се скара, че не сме го потърсили по-рано. Той се свърза с началника на следствената служба при Главна прокуратура и му нареди лично или чрез Московската градска прокуратура да осигури заповед за обиск и провеждане на оперативно-следствени действия в помещенията и всички филиали на сектата „Пътят на истината“.

— Значи вече можем да започваме?

— Точно така. Сега въз основа на подаденото от Годунова заявление ще възбудим дело по член 227-ми от наказателния кодекс на Руската федерация и ще напишем заповед за обиск. Ще вземем от началството санкция за провеждането му, а после ще включим милицията, за да придадем максимална законност на влизането си в тоя храм.

5.

С две коли потеглиха към „Петрозаводска“. В едната бяха Олег Величко, Марк Майер и Светлана Годунова плюс шофьорът. В другата — четирима здравеняци от патрулно-постовата служба.

Марк предвкусваше удоволствието, с което ще покаже заповедта на оня нафукан монах, представяше си как ще нахълтат в общината и как всички тия сектанти ще разберат, че не са господарите в тоя град.

Решиха да оставят колата в съседната уличка, за да не ги видят от прозорците и да се подготвят за тяхното идване. А после вече нямаше какво да правят, щяха да бъдат поставени пред свършен факт.

Ето я познатата врата.

— Светлана, идете отзад, до нашите сержанти — нареди Олег на Годунова. — За всеки случай.

След като звъняха дълго и настойчиво, от домофона се чу мъжки глас:

— Какво обичате?

— Искаме да влезем! — безапелационно заяви Олег.

— И защо?

— Трябва ни Сергей Годунов. И ще ви помоля да отворите по-бързо!

— Много съжалявам, но първо трябва да получите разрешение в главния ни филиал на „Пятницка“.

— А не е ли достатъчна заповед за обиск, подписана от градския прокурор?

Меко изщракаха ключалките. Вратата се открехна и на площадката излезе същият монах с лице на рязански селянин и широки рамене, който преди няколко часа не бе пуснал Марк в общината.

Марк не си отказа удоволствието да мине крачка напред и с иронична усмивка да му подхвърли:

— Ето ме и мен, праведнико мой! Сигурно си се надявал, че ще ти поникне бяла брада, преди да ме видиш отново?

Монахът премълча, само бегло го изгледа. Вниманието му бе съсредоточено върху Олег Величко, когото не без основание смяташе за главния в групата.

— Може да влезем, нали? — попита Олег.

Очевидно монахът беше объркан. Нямаше инструкции какво да прави в подобни случаи, пък и ясно си даваше сметка, че сам няма да се справи с неколцината яки мъже. А когато съгледа Светлана, веднага разбра, че тя ги е довела.

— Струва ми се, че Годунов си отиде — измънка той за всеки случай.

Олег се приближи плътно до него и предложи:

— Нека влезем да се уверим, защото иначе много скоро ще изгубим търпение.

Монахът се отстрани, като остави вратата открехната, за да влизат един по един.

— А-а, не — поклати глава Олег, — ще вървиш пред нас да ни водиш!

Монахът смутено подръпна деколтето на своята одежда, удобна както за молитва, така и за работа, пък и за бой. После се сети за какво още би могъл да се заяде.

— Ей тоя господин — посочи с пръст към Майер — не е представител на държавните органи, така че не мога да го пусна.

— Можеш, можеш — натърти Олег. — Той е само на хонорар при милионера, припечелва от частпром. Хайде тръгвай, че да не се налага да нахълтаме със сила!

Изчерпал всичките си доводи, монахът ги поведе по тъмния коридор. След него тръгнаха двама от милиционерите, като закачиха с палките си дървените плоскости на ламперията. Следваха ги Олег, Марк и Светлана. Другите двама сержанти закриваха шествието.

Марк вървеше и напрегнато се взираше в полумрака — подозираше, че по този коридор може да има и тайни врати. По навик безшумно стъпваше на пети, местейки тежестта си към пръстите, с отпуснати рамене и леко пружиниращи колене, готов за внезапно нападение. Същевременно мълчаливо и неодобрително следеше как милиционерите, свикнали да се движат напористо и безпрепятствено като булдозери, безгрижно тропат с ботуши, тътрят крака и високо си приказват. Впрочем може би така беше по-добре — ще отвлекат вниманието на евентуалните недоброжелатели с агресивни намерения.

Мрачният коридор свърши, но не стана по-светло и когато неканените посетители се озоваха в голямо помещение с площ почти колкото на гимнастически салон в средно училище. Трите широки прозореца бяха с плътни щори, а от вътрешната им страна бе опъната метална мрежа. Нямаше никаква вентилация, а съдейки по облачетата пара при дишане — нямаше и отопление. Миришеше на пот, прах и на още нещо специфично и неприятно. Навярно с този букет от миризми помещението най-лесно можеше да се сравни с обор.

Въпреки студа и спарения въздух, по мръсните одеяла и дюшеци, постлани на редици върху отдавна немития под, лежаха и седяха близо петдесет мъже и жени. Но когато се позагледа, Марк установи, че това всъщност бяха момчета и момичета. Най-възрастният ученик в това „стадо“ от последователи на учителя пастир Като беше на не повече от двайсет и пет години.

Те прилежно четяха книгите на своя учител, медитираха или просто се излежаваха в кирливите си „легла“ и никой от тях не обърна внимание на новодошлите. Макар че, от друга страна, най-вероятно им беше забранено да се отвличат от усърдните си занимания.

В срещуположната на входа стена на салона имаше три врати, съвсем еднакви и с нищо неозначени. За ревностните последователи на вярата това, разбира се, нямаше никакво значение, но Марк изпита досада: както за собствената им безопасност, така и за тази на наивния Сергей Годунов беше желателно веднага да открият търсеното помещение. Очевидно монасите нямаха намерение да се предават така лесно.

Една от вратите се отвори и в салона влязоха всички налични монаси — единайсет души, от които трима бяха дребни и доста приличаха на японци. Те се приближиха към неканените гости. Единият от японците, криещ очите си зад огледални очила, се поклони до пояс, но беше ясно, че при това не откъсва поглед от посетителите. След това той се усмихна и каза почти без акцент:

— Здравейте! Как сте?

Олег изръмжа:

— Добре сме, след толкова молитви, отправени от вас! Величко, следовател от Московската градска прокуратура. С кого имам честта да разговарям?

Японецът отново се поклони:

— Ямада, настоятел на общината. По какъв въпрос сте дошли?

— Откровено казано, заболя ме устата да обяснявам, господин Ямада. Интересува ме вашият… как ги наричате — Олег посочи с ръка обитателите на салона.

— Те са послушници — обади се монахът, който ги бе посрещнал.

— Значи, интересува ме послушникът Сергей Годунов.

— Аз не познавам по име всички послушници, уважаеми господин Величко — каза Ямада.

При тези думи Марк се извърна, за да не види японецът неволната му усмивка. Но тя тутакси изчезна, когато той забеляза как, следвайки нечутите команди на монасите, послушниците припряно се събират в единия ъгъл на салона. Не беше нужно човек да е голям стратег, за да разбере, че освобождават място за действия. Но какви? Във всеки случай не и за да се поклони по-дълбоко Ямада-сан на Величко-сан…

Марк докосна по ръката единия от милиционерите и когато здравенякът обърна към него широкото си лице, той му каза само с устни:

— Стойте нащрек!

Междувременно Олег Величко заяви, едва сдържайки гнева си:

— Предупреждавам ви, че за неподчинение или препятстване на властите тази обител ще бъде затворена и запечатана! Покажете ми къде е тук вашата апаратура, наречена „шлемът на спасението“. Явно е зад оная врата, нали?

Следователят посочи средната врата. На нея, както и на външната врата, белееше бутонче на звънец.

— Много съжалявам — Ямада отново се поклони, — няма я, на ремонт е.

— Добре, ще видим…

Олег бързо се огледа, за да се увери, че гвардията му е при него, и решително тръгна към заветната врата.

В същия миг се чу тихо еднотонно подсвирване…

Очевидно по тая команда цялата тълпа от немити послушници с безумни очи и книжките на Като в ръце се втурна стремително към седмината посетители. За броени секунди този човешки вихър разпръсна малката група.

В един момент Марк усети, че вече не го блъскат хаотично насам-натам, а го държат за ръцете. Бързо погледна наляво и надясно и видя до себе си двама монаси. Държаха го здраво и очевидно не бяха се учили само да четат молитви. „Точно това ни трябва — помисли си Марк, — колкото по-силно, толкова по-добре!“ Като отпусна центъра на тежестта си, той започна да се стяга като пружина. През това време ръцете му с изпънати като остриета на мечове длани се завъртяха около осите си и се събраха светкавично. Само един специалист можеше да долови това движение и да разбере защо двамата яки мъже с танцови стъпки се втурнаха един към друг, след което изведнъж отхвърчаха на два метра от своята жертва, която допреди секунди бяха държали много здраво…

В следващия миг както монасите, така и послушниците се нахвърлиха върху Марк, така че неговото майсторство не можа да му помогне. Десетина ръце го сграбчиха, повлякоха го през салона, после по коридора и го изхвърлиха през вратата навън, където вече се отърсваха с псувни Величко и четиримата милиционери.

— Ти все пак им оказа съпротива! — с уважение произнесе Величко, докато старателно почистваше панталоните си от мръсносивия мокър сняг.

Марк сви рамене.

— И каква полза? Нали ни изхвърлиха като крастави котета!

— Мисля си, че ни изхвърлиха само за да заличат някаква следа — отбеляза Величко.

— Сигурно — съгласи се Марк.

— Значи все пак има нещо, което непременно трябва да запазят в тайна, дори и с риск да пожертват своята лавка.

— Ами да — кимна Марк.

— Значи трябва да действаме бързо! — натърти Олег с тон на учител, ядосан от тъпоумието на своя ученик.

— Как да действаме? По какъв начин? — попита Марк с характерната си невъзмутимост.

— Засега не знам — намръщено призна Олег. — Не е моя работа да ловя злосторниците и да ги карам да проговорят!

— А с какво се занимават господа следователите, какви са им успехите? — ехидно, но съвсем дружелюбно попита Марк.

Олег го погледна изпод вежди и веднага го парира:

— Ами същите, каквито и на ченгетата!

— Хрумна ми една идея — изрече Марк. — Как мислиш, дали монасите и послушниците имат нужда от отходно място? Или като поглъщат духовна храна, те не произвеждат отпадъци?

— Хубава идея! — одобри Олег.

— Стига само да не са сложили мрежа и на това прозорче… Ще се поразходя наоколо да проверя.

6.

Архитектът на тази семпла сграда не беше затруднил нито себе си, нито строителите с излишни архитектурни приумици. Навсякъде преобладаваха правите линии и единството на формата. Всички прозорци бяха широки, с по три крила, но помещенията за общо ползване — умивалнята и клозетите — имаха по два еднокрили прозореца, поставени един до друг. Още преди идването на монасите стъклата им бяха боядисани с блажна боя, но неизчерпаемата фантазия на подрастващите и техните неуморни ръце бяха надраскали по бялата повърхност подходящи думи и рисунки. През пролуките на тези драсканици Марк видя, че и тук имаше мрежа. Но на единия от прозорците в умивалнята долният ляв ъгъл на мрежата се бе измъкнал от гвоздея на закрепващата рамка и се бе изметнал нагоре.

„Навярно ги е домързяло сами да зачукват мрежите и са наели някой пияница да им свърши тая работа“ — помисли Марк.

Сложи си ръкавиците и акуратно, без излишен шум, изби стъклото, откачи целия долен край на мрежата и провери дали ще успее достатъчно бързо да се провре през образувалия се отвор. След това тичешком се върна при групата.

— Е, какво? — попита го Олег.

— Всичко е тип-топ, шефе! А сега ми дайте едно пищовче и викайте подкрепления!

— Извикахме вече — успокои го Олег и се обърна към милиционерите. — Я някой от вас да му даде пистолета си!

Те се стъписаха.

— Ами това е строго забранено, другарю следовател — намръщено се обади един. — Много ще загазим, ако капитанът вземе и застреля някого.

— Никого няма да застреля, дайте го на моя отговорност!

— Добре, така може!

Едрият червендалест сержант непохватно разкопча с дебелите си пръсти кобура и подаде на Марк топлия си, нагрят от разгорещеното му тяло пистолет.

След малко Марк отново се озова при прозореца. За секунда замря и се ослуша. Не чу никакъв шум. Хвана се за перваза, вдигна се на мускули, напипа с едната си ръка студената и влажна тръба на радиатора, след което се вкопчи в нея и предпазливо, бавно като змия, се вмъкна в умивалнята. Когато се изправи на крака, извади пистолета и отново се ослуша, оглеждайки се наоколо. В умивалнята имаше зациментирани в стената три чугунени мивки с пожълтял от ръждивата вода емайл, а над тях унило провесваха нос три крана. Над средната мивка бе закачено парче от счупено огледало. Преградната стена между умивалнята и клозетите не беше от край до край и Марк долови шум в съседното помещение. Шумът не беше характерен за онова толкова прозаично място.

Леко стъпвайки с меките си подметки по плочките, Марк крадешком отиде до отвора.

Шумът се чуваше откъм далечния край, някъде при прозореца.

„Нима се е намерил още някой умник като мене? — помисли си Марк. — Решил е да духне през прозореца, за да си няма неприятности.“ Предпазливо надникна иззад стената и в първия миг просто не разбра какво става там, сякаш някакъв огромен бял паяк се опитваше да изпълзи по паяжината на рамката. Но когато се позагледа, разбра: монах или послушник в бяло кимоно с развързан пояс стоеше леко приведен, опрял длани в перваза на прозореца. Под него, със смъкнати до глезените дънки, стоеше друго същество, с по-малки габарити, явно момиче, приведено още по-ниско, за да се опре с ръце в долната тръба на радиатора. Самата поза плюс характерните движения и сумтенето недвусмислено говореха какво по-точно се върши при прозореца.

Докато двойката бе погълната от заниманието си, Марк огледа вратата. Нямаше ключалка, не се заключваше нито отвътре, нито отвън. Какво пък, щом като тия грешници бяха добили такъв кураж, значи общината наистина няма време да се занимава с тях. Лекичко я открехна и надникна, очаквайки да види големия салон, превърнат в общежитие. Но не, тук имаше квадратно антре с още две врати.

На излизане Марк не се сдържа и нарочно хлопна вратата на умивалнята, после отвори едната от другите две врати. Тя водеше в малко помещение, където имаше малка готварска печка на газ с две тенджери отгоре й, както и маса с цяла камара железни купички. Долавяше се неприятна миризма на хранителни отпадъци.

Зад другата врата се чуваше шум. Там беше салонът.

Марк надникна. Енергичното суетене вътре твърде много приличаше на евакуация. Да, точно така беше. Част от послушниците прибираха скромния си багаж и го овързваха заедно с одеялата и дюшеците на бежански денкове.

Марк погледна наляво. Вратата със звънеца, до която монасите не ги пуснаха, сега беше отворена. Монаси и послушници с кимона изнасяха някакви кашони и ги нареждаха на купчини в центъра на салона. На няколко крачки от себе си Марк съгледа един монах, който стоеше с гръб към него и даваше нареждания. Той много му заприлича на онзи, който цял ден трябваше да отваря вратата ту на него, ту на Величко.

— По-бързо! По-бързо! — подвикваше монахът.

Японците никакви не се виждаха. Навярно работеха в секретната стая.

До неравната пирамида от кашони имаше две туби. Марк се досети, че монасите са намислили да предизвикат пожар и в суматохата да изчезнат. Трябваше веднага да предприеме нещо. „Няма как, ще се наложи да прекъсна заниманията на онези грешници“, реши той и се върна в умивалнята. Долепи ухо до вратата и се ослуша. Не се чуваше нищо освен шума на течаща вода и плющенето на струята в дъното на мивката. Значи не беше наложително да се бърка в хорския интимен живот, толкоз по-добре.

Марк бързо отвори вратата, мушна се вътре и бързо я затвори зад гърба си, при което се озова съвсем близо до двамата послушници грешници, застанали като привидения насред умивалнята.

— Я горе ръчичките! — кресна им той.

Момчето и момичето стреснато се обърнаха и послушно вдигнаха ръце. Направи му впечатление, че на синкавите им изпити лица не се отрази никакво чувство, дори страх, а още по-малко радост. Бледи и унили физиономии, сякаш допреди малко не се бяха любили, а бяха погребвали любимото си кученце.

— Ти монах ли си? — обърна се Марк към младежа.

Той облиза изпръхналите си устни и отговори:

— Не… послушник.

— Малката, я иди до него!

— Къде? — ококори тя очи, изглеждащи огромни на слабото й лице.

— Казах, при него!

Момичето застана до партньора си и впери въпросителен поглед във въоръжения непознат.

— Свали от него тия свещени парцали! И не ги хвърляй на пода, а ги закачи на ей онова пиронче!

Когато младежът остана по дънки и поло, Марк издаде следващата си заповед:

— Малката, дръпни се на три крачки от него. Така. А сега вие двамата ще ми кажете: вярвате ли на своя татко Като?

— Вярваме! — твърдо и самоотвержено, почти в един глас отговориха те.

Марк сви рамене.

— Тогава ще ме прощавате, но се налага да ви затворя в клозета! Тръгвай към столчетата — ходом марш!

С клозетните кабини извади късмет. На вратите имаше резета както от вътрешната, така и от външната страна.

Накара любовниците да влязат в отделни кабинки, след което строго ги предупреди:

— Сега ще ви заключа. Ще кротувате тук петнайсетина минути, а после започвайте да крещите и да блъскате по вратите! Но само ако гъкнете преди определеното време, ще ви застрелям. Ясно ли е?

Двамата мълчаливо кимнаха.

Марк ги заключи. После навлече широката дреха на момчето, изтича до вратата на салона и надникна през ключалката. Монахът надзирател стоеше на старото си място и все така подвикваше на носачите.

7.

Марк безшумно се вмъкна в полутъмния салон и побърза да се отдалечи от своя познат. Мина покрай групата послушници, скупчили се до прозорците, и се озова зад камарата кашони, където монахът не можеше да го види. Само шестима послушници бяха заети с пренасянето, но ако се присламчеше към тях, веднага щеше да се забележи, че има един в повече. Трябваше обаче да рискува.

Прекара пръст по един от кашоните — беше облепен с тиксо. Побутна го — не беше празен, но и не тежеше. След това решително грабна два и по същия път се върна обратно, като гледаше да се държи между стената и тълпата от послушници. Накрая му остана най-опасната отсечка — от ъгъла до вратата. Смешно разстояние, петнайсетина крачки, но ако хрумнеше на монаха да се обърне, нищо нямаше да му попречи да види натрапника в цялата му наглост.

И Марк се забърза, уж едва чуто стъпвайки, но по закона за световната гадост монахът усети или по-скоро долови леките му стъпки, светкавично се обърна и за миг се стъписа, виждайки как някой изчезва зад вратата с два кашона под мишница. Марк, за щастие, успя да забележи, че е разкрит. Не прекоси антрето. Остави кашоните до стената и се притаи зад вратата на салона.

В следващия миг монахът отривисто я разтвори. Бледо снопче светлина разсея полумрака и косо легна върху прашния кафяв под. Отсреща се виждаше вратата към кухненското помещение, но тази част на антрето, където се криеше Марк, оставаше в сянка.

— Кой влезе тука? — изкряска монахът, оставайки на мястото си. — Веднага излез!

Марк реши да поизчака, преди да го нападне — искаше да се увери, че противникът му не е въоръжен. Но очевидно той наистина нямаше друго оръжие освен палката, която държеше и която му беше напълно достатъчна при разправата с беззащитните послушници. Сега пошляпваше с нея свободната си длан, намеквайки какво очаква виновника, ако не се подчини и разкае. След малко обаче със сигурност щеше да изгуби търпение и да влезе, за да прибере кашоните.

Монахът наистина влезе, макар и съвсем предпазливо, само на една крачка. Сега вече бе дошъл моментът Марк да го нападне. Интересно му беше доколко похватен ще се окаже тоя каратист. С бързо и финтиращо движение изскочи от скривалището си.

Монахът го забеляза с периферното си зрение и с неподозирана за габаритите му ловкост се втурна към него, вдигнал над главата си палката като бокен — дървения меч на японските фехтовачи.

За миг Марк замря, сякаш вцепенен от уплаха, а когато палката стремително се насочи към главата му, той още по-стремително прекрачи напред и встрани, пресрещна ръката на нападателя и здраво го стисна за китката. С другата ръка го прегърна през врата, хвана главата му и отстъпи назад с леко завъртане, при което го повлече със себе си, използвал собствената му сила и устрем. А когато монахът инстинктивно се помъчи да запази равновесие и да се измъкне от това завихряне, Марк тутакси направи крачка напред и го отблъсна. От изненада противникът му не успя да реагира, политна назад и тежко се сгромоляса по гръб на мръсния под, при което болезнено си удари главата.

Марк изчака няколко секунди, но монахът остана да лежи неподвижно. Тогава го хвана за краката и го завлече в кухнята. Там здраво му завърза ръцете и краката с връзките от собствените му маратонки, а с полите на кимоното му запуши устата. После взе кашоните, отнесе ги в умивалнята и бързо отвори единия: в него бяха наредени целофанени пликчета, пълни с някакъв бял прах. Марк взе едно и го прибра в джоба си, след което хукна обратно към салона, за да отиде в секретната стая, откъдето изнасяха кутиите и където по всяка вероятност беше „шлемът на спасението“, от който се опасяваше Светлана Годунова.

И още веднъж Марк извади късмет. Пренасянето бе приключило, в центъра на салона се издигаше камара колкото човешки бой, няколко монаси все още подреждаха кашоните, а други двама ги заливаха с течността от тубите. Към всички миризми на този манастир казарма сега се прибави и острият мирис на бензин.

Марк скри пистолета в широкия ръкав на кимоното и безпрепятствено влезе в секретната стая. Вътре имаше две дървени кушетки, между които бе поставена някаква електронна, подобна на медицинска апаратура. Около нея се суетяха двама японци. На кушетките лежаха мъж и жена, съвършено голи, които имаха на главите си нещо като плувни шапки, но от пластмасова материя, а върху тях бяха наслагани електроди, чиито проводници бяха включени с щекери в един компютър.

Мъжът и жената лежаха мълчаливо, но през няколко секунди болезнено потръпваха. Под мъжа имаше локвичка урина, но монасите продължаваха да си вършат работата, без да обръщат внимание на това.

В жената Марк позна, макар и с известно усилие, Светлана Годунова, а до нея най-вероятно лежеше съпругът й.

— Горе ръцете, господа монаси! — изкрещя Марк с насочен към тях пистолет.

Те замряха и послушно вдигнаха късите си в сравнение с европейските стандарти ръце.

— Я чакайте малко — коригира се Марк. — Нека един от вас веднага да изключи цялата тая дяволска машинария!

Монасите мълчаливо го гледаха, без да реагират.

— Да преведа ли какво означава „машинария“?! — изръмжа Марк, при което насочваше пистолета си ту към единия, ту към другия.

— Няма нужда, благодари — изписука единият и се втурна да натиска клавишите на компютъра.

Марк се обърна към втория:

— Какво има зад отсрещната врата?

Японецът се усмихна, оголвайки едрите си зъби:

— Нишитичко.

— Отвори я!

— Не може. Ямада-сан не давал.

— Ей сега ще ти прострелям крака и ще те оставя тук!

— Не нужда! Моли ви се!

Японецът бързо заситни към вратата и широко я отвори. В тъмната и гола стая без прозорци Марк отново съгледа кушетка, на която лежеше човек.

— Кой лежи там?

— Ямада-сан знае.

В същия миг откъм улицата се чуха сирените на милиционерските коли, а от салона — силен тропот и уплашени човешки гласове.

— Требва излиза, пориция-сан, има пожар — извика японецът, който бе изключил компютъра.

— Тогава се пръждосвайте, аз ще ви настигна!

И сякаш нищо не е било, двамата японци се поклониха и тръгнаха към вратата. Но с един скок Марк ги настигна и с насочен пистолет ги предупреди:

— И хич да не сте си помислили да ме заключвате тук!

Японците едновременно се обърнаха и усмихнаха, а по-речовитият го увери:

— Не безпокойте себе си, пориция-сан, това никак не требва на нас!

Марк обаче напъха за всеки случай няколко клечки кибрит в ключалката, за да затрудни евентуалните им помисли да му устроят капан.

В сградата и около нея вече бе настъпила паника от пожара.

Марк свали „шлема“ от главата на Светлана. Очите й бяха изцъклени от болка, а на челото й се виждаха червени петна от изгаряне — местата, където са били електродите. В същото състояние беше и Сергей Годунов, само дето неговите изгаряния бяха значително по-сериозни — от разранената кожа бликаха капки кръв. „Тия двамата са ясни, ще се наложи да ги нося“ — реши Марк и хукна към другата стая. Напипа до вратата ключа за осветлението и запали лампата.

В това помещение нямаше „шлемове на спасението“. Съдейки по парчетата хартия край стените, то бе служило не само като карцер, но и за склад. Мъжът, който лежеше на кушетката, беше млад, а ръцете и краката му бяха вързани за специалните куки в ъглите. Гърдите и коремът му, гладки и мускулести, бяха осеяни с прорезни рани, сякаш някакви садисти се бяха състезавали върху него в мятане на джобни ножчета. Когато го погледна в лице, Марк разбра, че личната му битка със сектантската напаст по бреговете на Москва река вече приключва. Пред него лежеше издирваният Едуард Бибарцев. И то в пълно съзнание.

— Кой сте вие? — дрезгаво попита младежът.

Но в стаята вече взе да мирише на дим и без да губи време за разговори, Марк побърза да намери сред различните боклуци някакъв нож, с който да отреже въжетата. После попита:

— Можеш ли да вървиш сам?

Макар и с известни усилия Едик стана, подскочи на място и уверено каза:

— Разбира се! А мога и да им размажа мръсните муцуни на ония гадни копелдаци!

— Ще имаш време за това! Сега първо трябва да се измъкнем от тука. Нали усещаш, има пожар!

Младежът кимна и двамата изтичаха в стаята с двете кушетки. Марк се увери, че Едик се справя доста добре и дори изглежда по-внушителен и мускулест от самия него. Затова му посочи Сергей Годунов и помоли:

— Помогни ми да го изнесем на чист въздух!

Отначало Едик кимна, но когато се позагледа, гнусливо проточи:

— Е-е, ама той се е осрал!

— Интересно какъв подвиг в гащите щеше да извършиш ти, ако ти бяха нахлупили тая усмирителна шапка!

— Ама аз… — искаше да възрази Едик, но се отказа, послушно нарами отпуснатото тяло на мъжа и тръгна след Марк, който вече носеше Светлана към умивалнята.

Там вече стояха нерешително излезлите от вонящия си затвор злополучните любовници и плахо се оглеждаха.

— Може ли вече да си вървим? — учтиво, като възпитана ученичка попита момичето.

— Може, само че ще минете ей през тоя прозорец, защото вашият храм вече гори в пламъците на ада.

В същия миг-два чифта яки ръце избиха от прозореца цялата мрежа заедно с рамката, но изблъскал двамата командоси, пръв подаде любопитната си физиономия Олег Величко и строго попита:

— Защо подпали тоя пожар бе, Марк? Да не са те ядосали нещо ония?

Марк облекчено се разсмя и весело му подвикна:

— Я ми дай твоя въшкарник да увия в него Светлана и да ти я подам! Направо я носи в линейката на „Бърза помощ“!

Наметнал якето, услужливо подхвърлено му от някого, Едик Бибарцев наблюдаваше как единият от командосите носи към прозореца кашоните, които капитан Майер бе спасил от огъня.