Към текста

Метаданни

Данни

Серия
Маршът на Турецки (11)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
Плутоний для «Исуса», (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
4,2 (× 5 гласа)

Информация

Сканиране
Еми (2014)
Разпознаване и корекция
egesihora (2016)

Издание:

Фридрих Незнански. Плутоний за „Исус“

Руска. Първо издание

ИК „Атика“, София, 1998

ISBN: 954-729-023-1

История

  1. — Добавяне

Глава осма
Отново в резиденцията на учителя Като

1.

Марк успя да увери англоезичните монаси на учителя Като, че за търсенето на Лисовски трябва да има под ръка жив и невредим Борис Лазкин, тъй като сега недоверчивият беглец би се осмелил да влезе във връзка единствено с него.

Когато Марк се съгласи да търси Лисовски, монасите благоволиха да му уредят кратка среща с Кристина. Тя се стараеше да се държи бодро, но той веднага усети, че е доста уплашена.

— Не губи кураж — каза й Марк. — Още щом го намеря, веднага ще дойда да те взема.

— Добре, Ген, но не бих искала да ми прочистват мозъка с оня „шлем на спасението“, нали?

— Аз ги предупредих за това най-сериозно…

… В хотелския апартамент, където бяха отседнали с Кристина, Марк се срещна с Борис Лазкин и Георгий Назарян, който вече беше придобил нещо като комплекс от факта, че Лисовски бе избягал именно от него. Но той го изживяваше по някакъв особен начин — непрекъснато се заяждаше с Боря Лазкин.

Борис пък страдаше, че най-евтиното питие в тази страна е сакето — слаба оризова ракия, която на всичкото отгоре трябва да се загрява преди употреба. Такава беше ценовата политика на японците — всички вносни напитки, дори безалкохолните, струваха прекомерно скъпо. А монасите му бяха дали съвсем малко пари и затова бе принуден да се лиши дори от бирата. Плюс това вече не можеше да се разположи удобно в някой фотьойл или на дивана: освен че се беше изтормозил от ужаса да виси на ония синджири над огъня, той бе получил макар и не особено сериозни, но иначе доста болезнени изгаряния на седалищните части.

И въпреки всичките му страдания Жора Назарян не спираше да се гаври с него:

— Ей, мама му стара, никога не съм мислил, че ще извадя такъв късмет — да се запозная с истински жив шпионин! Чуваш ли, Борис? Знаеш ли морзовата азбука? А имаш ли си коронка с цианкалий, та в случай на провал да се отровиш? Ами в кладата на учителя Като от бурен протест ли се изпика, а?

— Глупак! — вяло се бранеше Лазкин. — Предпочитам да съм лош агент, отколкото добър монах от свитата на оня смахнат японец!

— Ако обиждаш Учителя, аз ще му кажа, така да знаеш! — заплашваше го през смях Назарян. — Тогава той ще те окачи над млад бамбук!

— Бобров — примоли се по едно време Борис, — кажи му да ме остави на мира!

— Стига вече, Георгий!

— Я не ми се прави на главатар! — неочаквано кипна монахът. — Ти си ни подчинен и трябва да си знаеш мястото, разбра ли!

— Аз мястото добре си го знам — спокойно възрази Марк. — Но ако на теб ти е скучно, ей сега така ще те развеселя, че ще търсиш петия ъгъл на стаята. Искаш ли?

Жора разбра, че трябва да понамали парата.

— Спокойно де! Няма да се караме я!

Марк имаше всички основания да се гордее със себе си. Той бе измислил начина, по който да подмамят Лисовски от скривалището му. Предишната вечер по един от частните телевизионни канали бе излъчен кратък репортаж за бизнесмена Борис Лазкин, пристигнал от Мюнхен да проучи възможностите за привличане на японски инвестиции в германската химическа промишленост. В репортажа бе подчертано, че господин Лазкин е отседнал в хотел „Палас“ и ще приема предложения на еди-кой си телефон.

И ето че вече шести час тримата седяха и чакаха да се обади Лисовски. Отначало Марк си помисли, че малко хора са гледали този така безвкусно скалъпен репортаж, излъчен по най-евтиния и непопулярен канал. Но, от друга страна, се надяваше, че Лисовски ще следи информационните емисии на всички програми. Съмненията му се поразсеяха, когато през относително кратък интервал се обадиха двама души. Те се представиха на Назарян, който добре говореше английски, като ръководители на посреднически фирми, след което изложиха своите оферти за мистър Лазкин. Но след тези обаждания настъпи дълга пауза.

Лазкин изобщо не беше склонен да разговаря с когото и да било, но Марк реши, че като безскрупулен бандит може да не се церемони с него много-много.

— Слушай бе, Лазкин, що се навря в тяхната система и стана копой, а? Офицерски чин ли ти дадоха или бала мангизи? Като ти гледам честните гладни очи, направо не ми се вярва. Тогава за чий ти трябваше това, а?! Или те спипаха за нещо, хванаха те в крачка?

— Абе — спипали, неспипали — има ли значение сега?

— За тебе може и да няма, ама аз не се чувствам особено гот да седя до човек, който е бил готов с лека ръка да ме изпрати в месомелачката!

— Ами недей да седиш до мене — посъветва го Лазкин и предпазливо се поотмести по-надалеч.

— Сигурно Колбина, лека й пръст, е изпортила нещата, а?

Лазкин изненадано го погледна:

— Да, така е. Оплака ми се, че мъжът й нещо се е разколебал. Не искал да се мести в Германия. Казал й, че в Русия си живее като крал, имал власт, пък и какво щял да прави в чужда страна? А тя пък искаше да живее само в Германия и непрекъснато ми се сваляше, ама аз се страхувах от Колбин и не й давах никакви аванси…

— Това е ясно — нетърпеливо го прекъсна Марк, — но защо ти предаде сделката? Да беше помогнал на своите сънародници да напълнят гушките, па после ставай агент.

— Може пък да съм станал от идейни съображения!

— Задник такъв! — грубиянски възкликна Марк. — И какви са тия идеи?

— Ами Германия се напълни с руснаци! Стана напечено, вършат какви ли не идиотщини! Ако продължават така, ще ни изхвърлят всичките: и нас, и вас! А аз нямам какво да правя в Русия!

Отново иззвъня телефонът. Според уговорката трябваше да отговаря само Борис, за да не се уплаши Лисовски, в случай че се обажда той.

— Ало? — на неопределен език каза Борис и тутакси на лицето му се разля усмивка. — А-а, здравей, здравей! Какво? Ами да не беше хукнал да гониш вятъра, куче краставо!

Марк и Назарян разбраха, че се обажда Лисовски. И единият, и другият едновременно дадоха знак на Борис да не казва, че са тук.

— … А ти как мислиш? — продължи разговора Борис. — Шефът ме изпрати да те търся… Абе спокойно, каква му е авантата да те убива? Нали имаме дългосрочен проект, няма да е само тая партида, а може по-нататък да се разплащаме за всяка поотделно… Е, влизам ти в положението, прилъгали те с по-голяма сума, но доколкото разбрах, май се е получил някакъв гаф… Искали да те минат?… Виждаш ли, а се правят иначе на големи светци!… Трябва да си поприказваме за нашата работа, какво ще кажеш?… Абе аз от де да знам?… Ето на, виждаш ли, но аз нямам никакви права! Значи, чакам те да дойдеш!… Какво?… Разбира се, че е чисто! Нали на всичките им видя сметката!

Борис затвори и погледна към Марк.

— Лисо беше, нали? — попита той.

— Да.

— И какво каза?

— Сега ще дойде.

— Откъде?

— Не ми каза. Пази бърлогата си в тайна.

Наложи се да чакат почти два часа. Накараха Назарян да излезе за известно време, за да не разбере Лисовски, че е подмамен в капан.

На Марк му мина през ум да се скрие, защото Лисовски знаеше кой всъщност е Гена Бобров. Но после реши, че няма значение дали ще бъде разкрита конспирацията му: с арестуването на Лисовски можеше да смята задачата си за приключена и да отиде с него до руското посолство, за да напуснат легално Страната на изгряващото слънце. Безупречен план, похвали се той, стига да нямаше в него едно „но“ на име Кристина.

2.

Още от вратата Александър Андреевич Лисовски усети, че всъщност Марк диктува положението, затова, докато разказваше оплетено и несвързано своите преживелици, се обръщаше само към него. Очевидно митарствата в чужбина доста бяха изтощили изпълнителния директор на фирма „Тонус“. Докато разправяше одисеята си, той непрекъснато подчертаваше, че всичките му действия са били продиктувани от страх за живота. Най-напред бил потресен и уплашен до дъното на душата си от зверското убийство на Тузик и Колбин. А след това пък го преследвали чак до Япония вдъхновителите и съучастниците на убийците…

— Всъщност вие знаете… — постоянно се обръщаше към Марк.

Дори Борис Лазкин се учуди на това.

— Ти що му приказваш на „вие“? — намръщено вметна той.

— Уважава ме — горделиво поясни Марк. — Не е зле и ти да ме четкаш, щото ако не бях аз, досега щеше да приличаш на печен глиган!

Борис премълча.

Преди още Лисовски да е завършил епопеята си, в стаята нахълта Георгий Назарян и веднага се насочи към него с ехидна усмивка.

Александър Андреевич пребледня, погледна умолително към Марк и разочаровано отбеляза:

— Значи сте комбина… Как не ви е срам!

— Ти кого имаш нахалството да обиждаш бе, помияр гаден?! — с кавказки темперамент възкликна Назарян. — Ограби ме до шушка!

— Стой! — заповяда Марк.

— Ти кво се обаждаш?! — обърна се Назарян към него с хищно оголени зъби. Естествено, нямаше намерение да го ухапе, но в ръката му проблесна нож.

— Ти тука нямаш думата, разбра ли? Що не си седнеш на задника и да чакаш, когато те попитат, а? Кво толкова се фуклявиш, да не ти е дал орден татко ти Като?!

Марк съвсем спокойно очакваше Назарян пръв да се нахвърли, сякаш без да обръща никакво внимание на ножа в ръката му. Това хладнокръвие обезкуражи арменеца. Той се спря на две крачки от Марк, размахвайки камата.

— Е, как е, убедих ли те?

— За кво? — попита насмешливо Марк. — Че си страхливец с нож в ръка? Убеди ме, разбира се!

— Ах ти, копеле!

Назарян се втурна към него.

Марк го пресрещна, като се отклони крачка встрани, сграбчи ръката му и бързо се завъртя в широк кръг около себе си. По необяснима за него причина Назарян бе принуден да потича наоколо му. В следващия миг Марк рязко се извърна в обратната посока, извивайки ръката му в китката. Сега вече, принуден от болката и от стремежа да спаси ръката си, Георгий се преобърна и тежко се строполи на пода.

Ножът остана в ръцете на Марк.

За няколко секунди Назарян изгуби съзнание. После със стон се понадигна и седна, като се държеше за навехнатата китка.

— Кво направи бе, копеле?!

— Нищо, ще ти мине. Ако ти бях простил, щеше да ми забиеш ножа в гърба.

Лисовски гледаше Марк с благодарност, а Лазкин — със страх.

— Виж какво, гражданино Лисовски — каза Марк. — Искаме или не, трябва да дадем твоята плячка на ония японски попове, защото са ни хванали за гушата…

С дрезгав от преживените вълнения глас Лисовски предложи:

— Пуснете телевизора да видим новините.

— Защо?

— Да видим новините!

— Не ми ходи по нервите, Лисовски! От японски разбирам само думата „гейша“.

— То всичко си се разбира и без думи.

Марк изпълни молбата му и включи големия „Панасоник“, поставен върху блестяща еднокрака стойка.

Екранът светна. В момента течеше изпълнението на някаква японска рок група. Музикантите се кълчеха и подскачаха по западен маниер, което се стори на Марк някак неестествено.

— И къде са ти новините?

Лисовски погледна часовника си.

— След една-две минути започват.

И наистина, когато рок групата изскимтя финала на песента си, на екрана се появи „шапката“ за информационната емисия и в следващия миг миловидна девойка зачете новините с мелодичен и нежен глас. Човек би останал с впечатлението, че тя разказва за нещо приятно и лирично, ако не бяха репортажните кадри. Девойката изчезна от екрана, чуваше се само гласът. В момента операторите излъчваха директен репортаж от улицата, на която се намираше центърът на църквата „Пътят на истината“. Платното пред главния вход и всички съседни улици бяха задръстени от тъмни полицейски автобуси и леки коли със святкащи буркани на покривите. Зад автомобилите се криеха въоръжени с автомати и снайпери полицаи и барети от японските специални части.

— Какво е това? — възкликна Марк.

Забравил за болката си, Георгий беше вперил очи в екрана. Когато чу въпроса, машинално отговори:

— Полицията е предявила обвинение на Тацуо Като за терористичния акт с отровен газ в супермаркета. Дошли са да го арестуват, но ония вътре са се барикадирали, дори стрелят…

„Кристина!“ — сякаш избухна експлозия в главата на Марк.

— Лисовски! Трябва да отидем там!

— Какво говориш? — размаха той ръце от ужас. — Ако искате, ме убийте, но аз от тук не мърдам! Там ни чака сигурна смърт! Ще ни гръмнат, без да се замислят!

— А ти какво ще кажеш, Георгий?

— Разбира се, че трябва да се омитаме!

— Тогава дай ми бумагите, Лисовски, и изчезвайте.

Напълно объркан, Александър Андреевич смаяно се опули насреща му. По логиката на нещата тоя внедрен оперативник първи би трябвало да си плюе на петите, а още повече с документацията за технологията… Или и него са подкупили? Но кой? Може би японското разузнаване? „Впрочем, какво ме засяга — реши Лисовски, — щом като не ме арестува! И слава богу!“

Бръкна с трепереща ръка във вътрешния джоб на якето си, доста измачкано и зацапано, извади увития с целофан микрофилм и багажната квитанция и ги даде на Марк с думите:

— Знайте, че отивате на сигурна смърт!

— Ще видим. Значи се разбираме така: ако искате, изчакайте ме тук, а после заедно ще се измъкваме. Ако ли не — пръждосвайте се накъдето ви видят очите…

И той излезе.

Тримата японци в скоростния асансьор се дръпнаха по-надалеч от Марк, сякаш изпитваха неописуемо отвращение от този едър бял човек. Същото отношение Марк почувства и в метрото, където съседите му при първа възможност отиваха да седнат на друго място, само и само да не са близо до този чужденец. Обикновено Марк се засягаше от подобно държание, но сега нямаше време да мисли за това…

3.

Небостъргачът, в който първите три етажа бяха заети от резиденцията на учителя Като, беше обграден от десетки полицаи. Нямаше никаква възможност да се мине през този обръч. Марк дори не направи опит, за да не го цапардосат с някоя палка по главата. Като се смеси с тълпата любопитни, застанали на достатъчно безопасно разстояние, Марк се опита да открие някаква, дори най-малка пролука в стройните редици на полицаите. Но обсадата бе организирана по всички правила на тактиката. Освен че беше плътно обкръжен, небостъргачът бе осветен от мощни прожектори, а военни хеликоптери патрулираха на нивото на горните етажи. Полицаите предупредително стреляха. Много от големите прозорци бяха изпотрошени от куршумите. Ако оградата беше изолирана и с малко по-друга форма, всичко това много би напомняло за събитията в Москва през октомври деветдесет и трета година. Разбира се, ако имаше и танкове…

Марк се притесняваше, че не разбира японски — не можеше да се ориентира какви действия ще предприемат бойците от специалните части, — затова се налагаше сам да решава какво да направи. Най-напред трябваше да проникне в сградата. Съдейки по това колко смело я обстрелват полицаите, очевидно всички наематели, нямащи нищо общо с учителя Като, са били предварително евакуирани. Вероятно по етажите са оставени патрули, за да не позволят на монасите да се пръснат из целия небостъргач, тогава щеше да бъде много по-трудно да бъдат изкарани навън.

Марк изобщо не се замисляше как ще обясни присъствието си, ако някой от пазителите на реда се заяде с него. Мислите му бяха погълнати само от едно: как да проникне в сградата. Общоизвестно е колко нагъсто е застроена японската столица. Сега това се оказа добре дошло за Марк. До обсадения небостъргач имаше още един такъв двайсететажен гигант от стоманобетон и стъкло. Деляха ги не повече от три метра празно пространство. Някъде при петнайсетия етаж Марк съгледа един стол-люлка за миене на прозорци. Очевидно набързо бяха прогонили мияча преди обсадата на съседната сграда, без дори да му дадат възможност да спусне долу простото си приспособление.

Марк разчиташе единствено на това, че полицаите по цял свят са еднакви — интересуват се само от обекта, за който са изпратени, и не обръщат внимание на нищо друго.

Той заобиколи тълпата от любопитни и се приближи към небостъргача близнак откъм другата страна. Вече се стъмваше. Уличното осветление и светлинните реклами създаваха впечатление за някакъв фантастичен карнавал. В момента двата небостъргача тънеха в мрак за разлика от другите две сгради.

Тъй като и бездруго не разбираше езика, Марк не се заслушваше в командите, усилени от мегафоните, но по действията на полицията, която явно предпочиташе тактиката на продължителна обсада и преговори, той се досети, че баретите не щурмуват резиденцията на Тацуо Като само защото вътре има много заложници.

Това всъщност му даваше известен шанс. В краен случай, ако не успее да се измъкне навреме, можеше да се представи за заложник. Разбира се, вратата на централния вход на небостъргача близнак беше заключена. Вероятно вътре имаше охрана и почти сигурно японските пазачи не спяха нощем като повечето си руски колеги. Но дори тук да е бил назначен някой поспаланко, той по-скоро би зяпал през прозореца, защото в непосредствена близост се разиграваше истински екшън без изкуствени ефекти и каскади.

При задната част на сградата Марк видя струпани камъни, между които ромолеше изкуствено ручейче, и тънки криви дръвчета. Очевидно това беше малък двор, нещо като лятна градина за почивка и размисъл. Откъм улицата дворът беше заграден от нисък декоративен плет. По задната стена на небостъргача се изкачваше зигзагообразно черна пожарна стълба. Явно той е бил построен доста отдавна, когато още не са били открити модерните начини за бърза евакуация на хората, попаднали в огнен капан.

„Интересно дали ще мога да вляза през покрива“, гадаеше Марк, като същевременно преценяваше как да стигне до първото стъпало на пожарната стълба. Подсетиха го крехките на вид пластмасови кофи за боклук.

Източният мегаполис, възприел и унифицирал според собствените си нужди западния стил и западните скорости, се бе отдал на шумния си вечерен живот. Автомобилите фучаха по надлезите и естакадите, сякаш набираха скорост да излетят в небето. Долу от многобройните барчета, ресторанти и дискотеки се чуваше музика и човешки гласове. Някъде за кратко време завиваше сирената на полицейска кола или на линейка. И добре, че никой не обръщаше внимание на безумеца, който се качваше по хлъзгавите, мокри от вечерната мъгла тесни железни стъпала на почти стометрова височина.

4.

Най-после Марк излезе на покрива, който се оказа плосък. Но двете железни врати, през които можеше да се влезе в сградата, се оказаха заключени отвътре. Марк намери мястото, където за колоните на вентилационната шахта бе монтирана и закрепена люлката на мияча. Устройството беше с електромотор, за да може люлката да се движи нагоре и надолу. Очевидно командното табло се намираше в самата люлка, затова Марк не можа да я изтегли нагоре.

Той огледа покрива на съседния небостъргач. Там нямаше никого. Хеликоптерите също си бяха отишли. По всяка вероятност специалните части се бяха подготвили за продължителна обсада. Отдолу се чуваха обичайните при такива случаи отривисти команди и ревящите двигатели на многобройните автомобили. Марк плъзна поглед по отсрещната стена: съвсем гладка и със сравнително малки прозорци без первази. „При това със сигурност са залостени отвътре, така че ще се наложи да разбивам стъклото“, отбеляза си Марк. После провери как са обтегнати гъвкавите стоманени въжета, на които се държеше люлката. Увери се, че макар и трудно, ще може да се спусне по тях. Единственото неудобство беше, че въжетата бяха обилно намазани с грес. Значи ще трябва да се появи пред Кристина черен като коминочистач и лъхащ на смазка, при това доста гранясала.

А и нямаше ръкавици, така че изобщо не можеше да мисли за благополучно спускане. Ако се хване с голи ръце за студеното и хлъзгаво от греста въже, ще се плъзне надолу толкова бързо, че не само ще разрани дланите си до кокал, но може да стане и нещо по-страшно. Налагаше се да пожертва ръкавите на якето. Свидеше му се, естествено — кой знае кога би имал възможност да си купи ново. Добре поне, че е с гумени подметки и ще се задържа по стената с носовете на обувките, за да позабави хлъзгането надолу.

Марк разкопча якето и изтегли ръкавите върху дланите си, хвана се здраво за въжето и предпазливо спусна крака в пропастта на ръба на покрива. С всички сили се опитваше да се държи за въжето на едно място, но от тежестта на собственото си тяло той все пак се плъзгаше надолу. Спускането въпреки всичко мина удивително благополучно, като се изключат прокъсаните ръкави на якето.

Марк предпазливо се намести на люлката и въздъхна с облекчение, мислено оплаквайки якето. Реши да изчака няколко минути, в случай че някой го е забелязал как пълзи надолу по стената. Но не се чу нищо.

Отсреща се издигаше страничната стена на обсадената сграда с тъмни, слепи прозорци. Но до един от прозорците, може би на осемнайсетия етаж, Марк съгледа спътникова антена. Ако успееше достатъчно силно да се залюлее с люлката, вероятно би могъл да стигне до тази огромна чиния, да се хване за нея, а после да моли Бога скрепителните болтове да издържат тежестта му.

Отблъсна се с ръка от стената. Люлката се раздвижи сравнително леко, но връщайки се в изходното си положение, доста силно се удари в стената. Е, и все пак трябваше да опита отново. Намери командното табло и със затаен дъх натисна два бутона: единия, който включва мотора, и другия, с изрисувана стрелка, сочеща нагоре. Очакваше, че сега моторът шумно ще забръмчи, въжетата ще заскърцат, навивайки се на барабана, а металната люлка ще задрънчи, и тогава вече баретите най-после ще се заинтересуват какво става горе. Но люлката плавно потегли, почти безшумно, а моторът, който беше на покрива, изобщо не се чуваше, дори Марк не го долавяше. Той спря люлката на осемнайсетия етаж и внимателно проучи ситуацията. Стената на съседната сграда изглеждаше доста наблизо, сякаш можеше да я стигне с ръка. Но за жалост до нея имаше не по-малко от два метра и половина. Марк погледна надолу. В тесния проход между небостъргачите имаше петнайсетина души от баретите. Очевидно бяха започнали поредните пререкания между полицията и обсадените, защото вниманието на баретите беше съсредоточено върху първите три етажа, откъдето някой можеше да скочи, използвайки суматохата.

В яркожълтото метално сандъче с инструменти Марк откри един чук, доста подобрен и приспособен за работа от мияча на стъкла, за което Марк му беше искрено признателен — на дръжката му имаше дупка, през която беше прекарана кожена каишка, така че при нужда чукът можеше да се закачи като гривна и да не пречи при другата работа, а същевременно да бъде винаги под ръка. Марк надяна каишката на ръката си, обърна се с лице към антената и се отблъсна с крак от стената. Но размахът се оказа слаб и не можа да достигне антената. Когато люлката стремително тръгна назад, Марк се хвана с две ръце за страничните пречки и се опита да смекчи с крака удара в стената. Общо взето успя, но люлката все пак се удари. Марк си помисли, че след още два-три подобни опита полицаите долу ще вземат да чуят шума и ще довтасат на покрива, за да проверят кой така хулиганства по висините.

Втория път се отблъсна по-силно, но успя да докосне гладкия ръб на антената само с върховете на пръстите си. Колкото и да се опитваше да удържи връщането на люлката към стената, този път тя се удари доста по-шумно. Докато се готвеше за третия опит, отдолу се чуха тревожни гърлени викове. Изглежда, го бяха открили, но това означаваше, че трябва да успее — сега или никога. Те можеха съвсем лесно да го свалят отгоре като глухар — ще го гръмнат с някой снайпер, и толкоз.

Още едно отблъскване. Марк вече не разчиташе само на силата на краката си. Когато амплитудата на залюляването стигна крайната си точка, за част от секундата точно преди връщането обратно Марк се метна напред, пренебрегнал всичките си опасения, с единствената цел да се хване за антената и да се задържи там, ако ще и със зъби. И когато вече го беше обзел страхът от зеещата под него пропаст, Марк усети, че се държи с ръце и крака за антената. Без да губи нито секунда, той се намести по-удобно върху голямата гладка чиния и разби с чука стъклото на близкия прозорец. После разчисти с крак стъклата, останали в рамката…

Съдейки по високите крясъци, тревогата долу нарастваше. Неочаквано лъч на прожектор се стрелна към празната люлка, която, удряйки се лекичко в стената, продължаваше да убива натрапените й неправилни движения.

Марк изпревари хищното острие на лъча, който щеше да го направи удобна и привлекателна мишена за някой снайперист. Мушна се ловко през прозореца и потъна в мрака, лъхащ на пластмаса и изкуствена кожа.