Към текста

Метаданни

Данни

Серия
Маршът на Турецки (11)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
Плутоний для «Исуса», (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
4,2 (× 5 гласа)

Информация

Сканиране
Еми (2014)
Разпознаване и корекция
egesihora (2016)

Издание:

Фридрих Незнански. Плутоний за „Исус“

Руска. Първо издание

ИК „Атика“, София, 1998

ISBN: 954-729-023-1

История

  1. — Добавяне

Втора глава
В играта влиза Майер

1.

Ако човек разговаря с капитан Майер, без да го вижда, чувайки само гласа му, би казал с увереност, че той е от Одеса, кореняк осмо поколение, с голям примес еврейска кръв. Ако пък се срещне очи в очи с мълчаливия капитан Майер, меланхолично премятащ в устата си дъвка, тогава твърдо би заявил, че този светлорус гигант с външност на Долф Лундгрен е роден и израсъл сред алпийските морави на Германия и Швейцария или някъде в суровата, брулена от северни ветрове Скандинавия.

А всъщност Марк беше син на немец и беларуска, роден в Мурманск, но израсъл и учил в Одеса, тъй като бащата беше флотски служител, голям специалист по радиозасичане, и висшето командване го прехвърляше от една флота в друга и от море на море. Готвейки се да излезе в оставка, Майер-старши отрано си издейства жилище в Москва, макар че все още служеше във Владивосток. А междувременно Майер-младши, който беше завършил юридическия институт и работеше като оперативен служител в Московската криминална милиция, се зае да пази квартирата.

Запознанството му с Бибарцев беше станало при неприятни за банкера обстоятелства, а за Марк — съвсем обичайни, работни, макар и нелишени от известни вълнения.

Това се случи една вечер. Марк беше в състава на дежурната оперативна група и си почиваше след проверка на обстоятелствата при банално битово убийство: докато пиели някакво менте, двама мъже се скарали и единият нанесъл на другия седемнайсет прободно-разрезни рани.

Към полунощ групата беше повикана за жилищна кражба. Странна изглеждаше тази кражба-грабеж или пък при обаждането си потърпевшият — С. Н. Бибарцев — е бил толкова разстроен, че е говорил съвсем объркано и неясно. Във всеки случай дежурният беше получил съобщение, че входната врата на апартамента на Бибарцев е била разбита и собственикът е заварил вътре две съвсем непознати деца…

Апартаментът не беше голям, тристаен, но комфортен, с удобно разпределение и обзаведен с вкус. Бибарцев седеше в кухнята с две момченца, доста бедно облечени. Едното — на осем, а другото — на не повече от пет годинки. Малчуганите боязливо гледаха домакина, а през това време ръцете им чевръсто посягаха към голямата кутия шоколадови бонбони на масата, вземаха от нея различните тъмнокафяви бъчонки с крем асорти и ги пъхаха едната в устата, а другата — в джоба…

Съпругата на Бибарцев нервно сновеше из хола, нетърпелива да се увери, че повечето ценни неща не са откраднати, но не се осмеляваше да проверява навсякъде, докато милицията не огледа за следи.

Марк бегло огледа апартамента, разбра, че крадците не са задигнали кой знае колко неща, и като остави експерта да се занимава с пръстовите отпечатъци върху политурата на мебелите, отиде при домакина в кухнята.

— Добър вечер — поздрави той, наблюдавайки от вратата как уплашените малчугани, сякаш като курдисани, непрекъснато лапат падналите им на аванта бонбони.

Бибарцев мълчаливо кимна — не му се щеше нито да потвърждава, нито пък да опровергава думите на оперативния служител за качествата на вечерта.

— Хей, вие, охраната! — строго подвикна Марк към децата. — Стига сте нагъвали тия бонбони, че току-виж тук забръмчали пчели!

Те послушно прибраха ръчички под масата и мълчаливо заследиха с ококорени очи високия гръмогласен милиционер.

— Може ли да поседна?

— Да-да, заповядайте — припряно го покани сепналият се Бибарцев.

— Разкажете ми какво и как се е случило.

Сергей Николаевич набързо разказа: върнали се от гости някъде към единайсет и половина и установили, че вратата е отключена. Влезли. Вътре заварили двете деца да ядат бонбони. „Какво правите тук?“ — последвал съвсем уместният въпрос. „Минавахме, казали, и видяхме, че вратата е отворена, надникнахме — нямаше никой, и затова решихме да пазим апартамента, докато си дойдат собствениците…“

— Същински тимуровци! — иронично отбеляза Майер.

Децата не знаеха какви са тия тимуровци и мълчаха.

— А сега да ви чуя вас, калпазани, говорете! — заповяда Марк.

Малкият само се пулеше насреща му и преглъщаше навярно още сладката си слюнка. Големият бързо занарежда:

— Ние, чичко ченге, се връщахме от едно приятелче и видяхме, че вратата е отворена, а по стълбите тичат двама мъже с някакъв куфар. И веднага се усетихме, че са крадци. Затова решихме да останеме тука и да вардим, докато се върнат стопаните…

— А бонбоните на масата ли бяха?

Момчето бегло погледна към Бибарцев и неохотно отговори:

— Ми не… В шкафчето.

— А защо сте бърникали в него?

— Може ли да си вървим, чичко? — вместо отговор захленчи момчето.

След него захленчи и малкият, може би негов приятел или брат.

— Я млък! Докато не ми кажете от кого сте научили думата „ченге“, никъде няма да ходите!

Големият заби поглед в пода и тихо произнесе:

— Тате вика така…

— Ами много ясно!

С тези думи Марк стана и отиде в хола, за да попита Бибарцева какво й липсва след посещението на неканените гости. Откраднатите вещи не бяха много — три златни пръстена и трийсет хиляди рубли.

Експерт-криминологът Вася Чугунов на свой ред съобщи, че от най-пресните пръстови отпечатъци по мебелите може със сигурност да отдели съвсем мънички, очевидно детски отпечатъци.

— Което всъщност трябваше и да се докаже! — удовлетворено отбеляза капитан Майер и се върна в кухнята.

— Слушайте сега, малки разбойници — обърна се той към хлапетата. — За вас вече всичко ни е известно, освен как се казвате и къде живеете. Няма да ви пусна да си ходите сами, ще изчакате, докато дойде кварталният да ви вземе. А сега ще напишем протокола.

— Какъв протокол? — стресна се големият.

— Протокол за изземването на пръстенчетата и паричките. Вие сте добри деца и ще ги върнете доброволно, иначе едно ченге ще ви отведе в затвора. Ясно?

— Недей в затвора, чичко!

Малчуганите вече непресторено се разплакаха.

Бибарцев се чувстваше страшно неудобно. И когато, размазвайки сълзите по бузите си с изцапан от шоколада юмрук, голямото момче свали от врата си връвчица с нанизаните по нея пръстени, а от единия си чорап извади парите, Сергей Николаевич неочаквано попита:

— Може би не трябва да пиша заявление, господин капитан? Ще отбележите в книжата си, че неизвестни злосторници са разбили вратата, но не са успели да оберат апартамента…

— Това изобщо не би ме затруднило. С други думи, и моето сърце, макар и скрито под държавен мундир, ми подсказва да бъда снизходителен. Но първо бих искал да ви кажа, че съм имал в практиката си един изключително интересен случай с деветгодишно момче. То изглеждаше невинно като ангелче, но за половин година бе успяло да „очисти“ четиринайсет апартамента, при което стойността на откраднатото възлизаше на повече от петдесет хиляди долара. И второ, трябва да се уверя, че хлапетата сами са се решили на тая глупава кражба, а не ги е изпратил например престъпният им баща, който учи своите сополанковци на нови думи. Ако са работили за баща си, трябва да го осъдим като вдъхновител и организатор на престъплението, а в такъв случай ще имаме нужда от вашето заявление. Така се уговаряме, нали?

2.

След този инцидент беше минал почти цял месец. Майер не бе идвал втори път и Сергей Николаевич реши, че капитанът е потулил работата с малките крадци. А сега, когато му се наложи сам да го потърси, разбра, че или не е записал номера на телефона му, или пък го е драснал на някакво хвърчащо листче, след което го е загубил. Впрочем, не бе трудно да открие оперативния служител, след като знаеше местоработата му. Друг бе въпросът дали ще се съгласи да се заеме с такова, тъй да се каже, негласно издирване. Във всеки случай отначало Майер се отнесе с големи задръжки към предложението на Бибарцев.

— Познавате ли следователя Турецки? — попита банкерът с надежда, че авторитетът на бившия му съотборник ще помогне.

— Чувал съм за него — уклончиво отговори Майер. — Но, слава богу, не ми се е случвало да го срещам.

— Защо е това недружелюбно отношение? — пообърка се Бибарцев.

— Знаете ли, любовта ни с прокуратурата е взаимна, но трудна. При това на вашия Турецки му се носи славата, че разнищва толкова мръсни дела, та после онези, които са му възложили разследването, направо са се разкайвали…

— Моят проблем е ясен и няма да се наложи да подлагате Елцин на разпит.

— Кой знае… — усъмни се Майер.

Попита от каква помощ има нужда Бибарцев, заинтригува се и позвъни на Турецки.

— Безпокои ви Майер от Московската криминална милиция…

— По-скоро вие сте обезпокоен от Бибарцев с мое съучастие! — възрази следователят и добави: — Изглежда, не ви се е искало да ме потърсите в прокуратурата?

— Меко казано, нямах особено желание. А що се отнася до банкера, стана ми дори интересно да потърся човек, който се е загубил не в Жмеринка например, а между Москва и Мюнхен, как мислите?

— Май имате право. Мога по приятелска линия да ви издам писмено нареждане за тая работа, за да се заемете с нея официално, Марк… как е бащиното ви име?

— Засега съм още млад и красив, така че можете да се обръщате към мен само с малкото ми име, Александър Борисович. А писменото нареждане няма да е никак излишно, защото гражданинът началник на нашия отдел, полковник Строгарев, така ме е затрупал с кражби, че не мога да вдигна глава.

— Значи, разбрахме се.

3.

След първия ден от издирването на Едуард Бибарцев Марк бе принуден да си признае, че тази работа е доста изтощителна, досадна и засега почти безрезултатна. Както си му е редът, той започна от аерогарата. Там бързо установи, че Едуард Сергеевич Бибарцев, е пристигнал с еди-кой си полет. След това, като показваше цветната му снимка на работниците от митницата, багажното отделение, ресторанта и другите служби, Марк се опита да изясни дали някой не е видял с кого, за къде и с каква кола е тръгнал от аерогарата. Но никой не можеше да си спомни за такъв пътник.

Тогава Майер преписа имената на няколко души, пътували със същия самолет, за да ги потърси и да поговори с тях. Набеляза си главно онези, които бяха седели до студента по бизнес или някъде наблизо. Сред тях се оказаха двама немци и след кратко колебание Марк записа и техните имена в бележника. На немски той говореше свободно. При това недългият му, но много наситен личен опит му подсказваше, че неговите съграждани, бившите съветски хора, твърде неохотно контактуват с милицията и не обичат да „фигурират“ като свидетели на каквито и да било произшествия. В това отношение представителите на Западна Европа са много по-отзивчиви към закона, отколкото нашите „лалугери“.

Преди да се заеме с по-нататъшната рутинна, но необходима работа — да потърси и разпита евентуалните свидетели при отвличането на Бибарцев-младши, — Марк реши да се обади на Бибарцев-старши, за да го пообнадежди. Вероятно банкерът би се почувствал по-добре, когато узнае, че синът му е изчезнал вече тук, на родната си, дявол да го вземе, земя. Пък и всичко е възможно, може би блудният син вече се е прибрал вкъщи и си хапва компот, сварен от любещата мама?

Уви, не беше така. Едуард не беше се появявал. Бащата ни най-малко не се зарадва, когато узна, че синът му все пак е пристигнал в Москва, а след това е потънал в неизвестност.

— Знаете ли, Сергей Николаевич, дали вашият син няма тука някое момиче? — попита Майер.

След кратка пауза Бибарцев колебливо отговори:

— Доколкото ми е известно, не е имал постоянна връзка. Както изглежда, съм успял да му внуша, че за любов е много по-безопасно да се мисли тогава, когато човек е стъпил вече здраво на краката си. А за да не се получават разни фройдистки комплекси, винаги може да се намери квалифицирана утеха на час… Съгласен ли сте с мен?

— Че как може да не се съглася?!

— Иронизирате ли ме, Марк? Вече сте женен?

— Съвсем не!

— Ето на, виждате ли?! Впрочем, знаете ли, боя се, че всичко това е заради банката. Някой иска нещо от нас, доколкото разбрах от Едуард — някаква секта… Имали си филиали и тук, и в Германия…

— Подозирате шантаж?

— А какво друго?

— Тогава трябва да записвате на магнетофон всичките си разговори с онези, които ви се обадят с такава цел.

— Това е ясно. Но какво ще ме посъветвате — как да осигуря безопасността на сина си?

— Засега нищо. Но при всички случаи ние няма да подплашим предполагаемите похитители: аз ви оказвам негласна помощ, а и вие не сте подавали заявление за издирване, така че смело може да се правите на сговорчив пред онези, които ви се обадят…

— Помогнете ни, Марк, ние ще ви платим…

— Всичките ми старания не са за пари.

— А за какво? Та за вас това е допълнителна работа!

— Води ме нездраво любопитство! Шегувам се, разбира се. И вижте какво, Сергей Николаевич, вече няма да разговаряме с вас за работата по телефона. Ако са ви взели на мушка сериозни хора, те спокойно може да са включили подслушвателни устройства към всичките ви телефони…

— Разбрах. А какво ще правим тогава?

— Ако има нещо ново, ще намеря начин да ви го съобщя.

4.

Марк Майер набързо хапна един хотдог, позволи си и кутийка бира и тръгна да издирва спътниците на Едуард Бибарцев. Търговският директор на фирма „Подслон и Ко“, пристигнал вчера от Германия, отсъстваше от офиса, а младичката му секретарка с професионална любезност обясни на Марк, че господин Семьоновски е излязъл с колата си по разни бизнес срещи из града и не се знае кога ще се върне във фирмата.

За щастие Гена Неквасов, още един спътник на Бибарцев, имаше собствен бизнес и същия ден бе карал от Германия някакви дребни стоки. А днес, както съобщи с уморен тютюнджийски глас съпругата му, е в своето павилионче на битака в Лужники.

Марк бързо го намери.

Неквасов, пълен и бузест млад мъж, мрачно гледаше предпролетната киша от подобната си на аквариум будка. Явно нещо не му харесваше в околния свят — било времето, било липсата на клиенти. Доловил това, Марк се подготви за труден разговор:

— Привет — наведе се към полуотвореното прозорче.

— Салют — с минимум интонация отговори Гена. — Кво искаш?

— Пусни ме да се посгрея.

— Просто така?

— А защо, да не ти се свиди топлината?

— Влизай бе! — с канещ жест подкрепи думите си Неквасов. — Майната му, грей се колкото искаш. И бездруго Лужков скоро ще прати всичко това по дяволите!

Сега вече Марк разбра причината за лошото настроение на Неквасов: кметството бе решило до майските празници да пооблагороди бившия образцов комунистически град и първата жертва на голямото разчистване трябваше да станат търговските бараки, набучкани навсякъде и направени от какво ли не.

Марк влезе в клетката от стъкло, винкел и желязо. Разбира се, вътре беше тесничко, но двамата се настаниха относително свободно.

— Гена, трябва да си поприказваме с тебе за един човек. А за да не се чувстваш като риба на сухо, ако искаш, да те почерпя от твойта биричка, но с мои пари?

Неквасов се позамисли малко, но трезвата търговска пресметливост надделя: хем да продадеш бира, хем сам да пийнеш, си е на чиста далавера дори на Брайтън Бийч.

— Може да почерпиш — каза той на Марк. — Но ако си ченге…

— Кво ти ченге бе?! — възмути се Марк. — Или не можеш да различиш един порядъчен бачкатор от някаква си фуражка?

— Че къде са ти мазолите бе, бачкаторче?

— Ей ги тука — почука се Майер с пръст по челото. — И за да се изясним напълно, веднага ще ти кажа, че аз работя в една частна детективска енд охранителна агенция.

— И кво общо имам аз с тая работа?

Преди да отговори, Марк извади пари, хвърли ги в кашончето от дъвка, служещо за каса, измъкна от полиетиленовия им плен две кутийки бира, подаде едната на Неквасов и чак тогава заговори:

— Нека се запознаем, аз се казвам Марк. А ти — Гена и благодарение на широките си възможности пътуваш не до Турция, а до Германия. Потенциалните ми клиенти — също.

— Е, и кво?

— Вчера си пристигнал, нали?

— Както виждаш.

— И твоят спътник е пристигнал, но до вкъщи не е стигнал. Татко му се тревожи.

— Да не говориш за Едик?

— Точно за него! Значи сте се запознали?

— Бе кво да правиш, когато си на път? Запознахме се, пийнахме по коняче. Аз бая се понаджапах, но той едвам близна, каза, че бил спортист. Добро момче, посъветва ме едно-друго, откъде да си взема по-евтина стока. Разбира ги тия неща!… И кво, татенцето да не е вдигнало вече пушилка?

— Не е, но от предпазливост се обърна към нас именно за да няма шум и пушилка. Защото, преди да замине, Едуард му се е обадил и му намекнал, че някой от лошите се интересува от фирмата му…

— Явно татенцето е ужасно задръстен! Ако беше пратил на аерогарата кола с „горили“, сега нямаше да се тревожи! Но ти му кажи, че Гена Неквасов го съветва да не се вълнува. Едик го посрещнаха добри хора, дори когато ги видя, той се втурна към тях, качиха се в една кола и отпрашиха. Тъкмо се канех да го привикам за още двеста грама, ама ония вече го бяха отмъкнали…

— Как така отмъкнали? — настръхна Марк.

— Ми така, нахвърлиха се отгоре му трима юнаци, взеха да го прегръщат, да го стискат, и тъй го помъкнаха към колата. Той също се радваше, смееше се, говореше им така и така — с други думи, оставете ме поне да дрънна едно телефонче на баща ми…

— А не дрънна ли?

— Ми не, отмъкнаха го. Викаха му: от нас ще се обадиш, няма време. Май бил пристигнал някой си голям тежкар.

— Не видя ли каква беше колата?

— Нали ти казвам: сам тръгна, не са го откраднали!

— Абе аз си гледам работата. Ще си получа хонорара само когато кажа къде и с кого са отишли.

— Беше… „Форд“, сребрист металик. Виж, на номера не обърнах внимание.

— А как ти се стори, Гена, какви са били тия младежи? От неформалите или просто някакви веселяци в компания?

— А, не, нито едното, нито другото. Знаеш ли, най-вероятно са някакви спортисти. С елегантни и скъпи костюми, чанти, пък и те самите бяха едни яки, стегнати, а не като ония разпасани мутри, дето ни рекетират.

5.

След като се сбогува най-приятелски с Гена, Марк Майер се разходи до стадиона и намери стаята, където си почиваха милиционерите и прибираха дължимото от нарушителите на правилата за търговия. Те провериха служебното удостоверение на Марк и му разрешиха да се обади по телефона, а после отново се заеха с прекъснатото си занимание — да набиват коняк „Метакса“ с някаква вносна шунка.

Марк набра номера на управителя на банка „Дук“.

— Ало? — предпазливо и напрегнато откликна банкерът след третото позвъняване.

— Господин Бибарцев? Обажда се Майер. От данъчната милиция.

— От къде?… — не се усети отначало Сергей Николаевич, но после, така да се каже, загря: — А-а, спомних си! Какво обичате?

— Трябва да си изясним един малък, чисто технически въпрос. Може ли сега да намина при вас?

— Да, заповядайте. Ще ви чакам.

Марк затвори с известна досада. Това чувство го бе обзело още по време на самия разговор, защото неочаквано му се мярна мисълта, че банкерът би сметнал цялата тая конспирация за голяма идиотщина, ако накрая излезе, че синът му чисто и просто е бил на някакъв купон с приятели. И в този ред на мисли, как би изглеждал на околните тогава капитанът от Московската криминална милиция Марк Майер? Чак и кокошките да се изпонатръшкат от смях! Види се, общуването с прокуратурата е същото като да срещнеш на улицата поп — не предвещава нищо добро.

— Проблеми, а, приятел? — съчувствено, но с известно превъзходство попита милиционерският старшина и предложи: — Що не дойдеш при нас да си пийнеш? Според мен водчицата е по-хубава, ама нали ни е такава работата: пием, каквото ни дават.

— Е, добре, ще поостана за една чашка.

Вече се свечеряваше, когато стигна до банката.

— Нося ви новини и може би не са съвсем лоши — каза Марк още от вратата, защото погледът, с който го посрещна Бибарцев, бе по-красноречив от всякакви въпроси.

— Заповядайте, седнете — гостоприемно се засуети банкерът. — Мога да ви предложа чай, кафе или пък нещо по-силничко?

— Един горещ чай ще ми бъде достатъчен.

Бибарцев даде необходимите разпореждания и се обърна към капитана:

— Разказвайте, Марк.

— Първо вие. Обаждал ли се е някой?

— Не.

— В такъв случай може би всичко ще се размине само с това, че в най-скоро време вие просто ще нахокате сина си за лекомислено поведение. Успях да открия и разпитам един човек, който е пътувал със същия самолет и е седял до вашия Едуард. Дори двамата са пили коняк, за да убият времето. Този младеж има павилионче в Лужники. Та той твърди, че Едуард е бил посрещнат на аерогарата от група приятели и всички заедно са заминали с някакъв сребрист форд. Спомняте ли си някой от вашите познати да има сребрист форд?

— Струва ми се, че никой.

— Синът ви е спортувал.

— Да, и продължава да спортува. Каратист е.

— Моят свидетел казва, че компанията, с която е тръгнал вашият Едуард, много му прилича на група професионални спортисти. Вие знаете ли къде е тренирал синът ви и при кого?

— Знам. Сега ще ви запиша координатите. И все пак защо поне не ми е позвънил от Шереметиево, за да ми каже, че има спешна работа и няма веднага да се прибере у дома?

— Според думите на неговия спътник, Едуард е искал да ви се обади, но приятелите му, кажи-речи, насила са го повлекли към колата.

— Не ви ли изглежда малко странна тая работа?

— Именно затова ви попитах къде да търся секцията, в която са учили вашия наследник да се маризи[1].

— Да, заповядайте, ето адреса.

6.

Салонът, който Едуард Бибарцев бе посещавал, се намираше в солидната спортна школа на клуб „Динамо“. Марк се отправи натам просто така, за всеки случай, защото времето вече бе напреднало — беше около осем часът. И той самият в извънработно време изучаваше екзотичните бойни изкуства, така че сега можеше с голяма доза вероятност да смята, че в салона все ще е останал някой, който да го ориентира къде и кого да търси.

Оказа се именно така. Около трийсет юноши и девойки в бели кимона синхронно изпълняваха тренировъчните упражнения, следвайки гърлените възгласи, с които треньорът им броеше на японски:

— Ити, ни, сан, си, го…

Когато влезе в салона, Марк учтиво се поклони, но без да сведе поглед, и остана до вратата в почтително очакване треньорът да му обърне внимание.

Трябва да се каже, че онзи веднага го забеляза. Тихо нареди нещо на най-старшия от учениците си и той се зае да ръководи тренировката. А сенсеят, невисок около четиридесетгодишен мъж, с леко прошарена черна коса, отиде при Майер.

— Моля да ме извините за безпокойството — каза Марк. — Търся един човек. Навремето той е посещавал вашия додзьо…

Треньорът кимна.

— Кажете името му. Ако е бил добър, ще си спомня.

— Едуард Бибарцев.

— Да, способно момче. Но тук няма да го намерите. От година и половина вече не тренира при мен. И изобщо, струва ми се, че е в Германия.

Марк накратко разказа на треньора онова, което бе научил от Неквасов.

— Сребрист форд, казвате? — уточни треньорът. — Значи е бил Кирил Воробьов, бившият ми помощник. Едуард започна да тренира при него.

— А защо бивш?

— Не бих искал да разговарям на тази тема. Но казано накратко, имахме различни разбирания за принципите в системата на карате. Той счете за възможно да печели от това големи пари, което по принцип е във вреда на самоусъвършенстването на каратиста. Отиде в кикбокса, зае се да подготвя професионални спортисти, искаше да привлече и Едик, но не успя. По-късно чух, че и там не е могъл да вирее. Отдавна не общуваме с него, но имаме общи познати. Някой ми каза, че се е забъркал с някакви вярващи — религиозни сектанти, „Пътят на истината“, май така се казваше сектата. Някакво съчетание между будизъм и християнство. Макар че не виждам какво би могъл да прави там, след като не е запознат с практиката на дзен.

— Знаете ли как бих могъл да го открия?

— Честно казано, не. Трябва да потърсите тая секта и там вече ще стигнете и до Кирюха.

Марк тъжно се усмихна.

— Да, съвсем лесна работа, нали? Да намериш в град като Москва някаква си сектичка!

— Иронията ви е неуместна. Те издават книгите си без спонсори, така че изобщо не са сектичка. А техните новопокръстени, които още не са се издигнали в общността, стоят в бели одежди, кажи-речи, на всеки ъгъл и просят милостиня. Идете и попитайте някого от тях, на драго сърце ще ви упъти, защото всяка нова овчица е добре дошла в стадото им!

Беше вече съвсем тъмно, когато Майер си тръгна към къщи. Разбира се, не срещна по пътя си нито един монах от „Пътят на истината“. По улиците не се срещаха дори обикновени минувачи. Порядъчните граждани отдавна се бяха прибрали по домовете си.

Марк се сети, че Бибарцев-старши му бе споменавал за някаква секта, която се интересувала от него, както подразбрал от обаждането на сина си. Дали пък това не са същите хора?

Бележки

[1] Маризи — (жарг.) бой, сбиване