Към текста

Метаданни

Данни

Серия
Маршът на Турецки (11)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
Плутоний для «Исуса», (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
4,2 (× 5 гласа)

Информация

Сканиране
Еми (2014)
Разпознаване и корекция
egesihora (2016)

Издание:

Фридрих Незнански. Плутоний за „Исус“

Руска. Първо издание

ИК „Атика“, София, 1998

ISBN: 954-729-023-1

История

  1. — Добавяне

Глава пета
Чука — костелив орех

1.

Тежко мина тази нощ за следователя Александър Борисович Турецки. Наложи се да преспи в кабинета си — наистина на огромния кожен диван, който приличаше на полегнал хипопотам. Но на него само седенето беше комфортно, а за спане бе доста неудобен…

Турецки с усилие се надигна: цялото му тяло се беше схванало от това, че в полудрямката си през нощта бе прекарал всеки миг в несъзнателно очакване ей сега да се сгромоляса на пода. Отначало реши да си направи кафе, но когато погледна масичката за вестници и списания, на която обикновено пиеше кафето, направо се отказа от тази идея. Той смяташе, че на света съществуват два особено неприятни вида махмурлук. Първият му се беше случил след няколкостотин грама кубински ром, а вторият — като сега, след изпитите през тази нощ двайсетина чаши кафе. Но ако ромовите пари може да се неутрализират със студена вода и зелева чорба, то при продукцията на фирма „Якобс“ не важеше дори правилото „клин клин избива“. Добре би му подействал може би един силен чай, приготвен както трябва, но сега, в Главна прокуратура, не бе възможно да се проведе тази терапия.

„Ама на какво съм заприличал? — гневно си помисли Турецки. — Та аз нямам още четиридесет години! Какво правя със себе си?!“

Изобщо не се осмели да направи гимнастика. След конската доза кофеин сърцето му и бездруго блъскаше като чук. Александър Борисович се съблече до кръста, взе от шкафчето пешкира, дежурната си четка за зъби и пастата и се отправи по дългия коридор към вратата, означена с буква „М“.

Наплиска се обилно със студена вода и това имаше по-добър ефект от цял бидон кафе. На два-три пъти кихна, но вече беше бодър и готов за предстоящото сражение. Разбира се, към дванайсет по обяд тази бодрост можеше да премине към неудържими прозявки и сънливост, но това обикновено се случваше само когато не се очертава битка с противник.

Този път противникът му беше Кирил Воробьов, по прякор Чука, когото Турецки беше търсил, а Майер го бе открил. В момента Чука седеше в предварителния арест на „Петровка“ 38 и обмисляше тактиката си за спасение, като междувременно не се отказваше от удоволствието да дразни своите тъмничари, тромавите и докачливи милиционери.

„Това, че се намери, е добре — разсъждаваше Турецки, — лошото е, че в момента е затворен в предварителния арест. А срещу него нямам никакви други улики освен факта, че в навечерието на убийството в Копеевск е излетял с двамата си приятели за Челябинск и се е върнал след касапницата.“

Интересно би било да се разбере кой умник е предал на Московската криминална милиция цялата тая компания? Кой от всички хора, чиито интереси са заложени твърде близо до подземните цехове на завод „Маяк“, до онези стоки, с които „Маяк“ снабдява тесен кръг потребители? Ако се приложи методът на изключване, какво щеше да се получи? Да допуснем, че Колбин и Тузик са се уговорили да продадат в чужбина малко оръжеен плутоний. С това трябва да се заеме под легално прикритие в Германия съпругата на Генерала — Лариса Колбина. Именно затова е била изпратена там. Тя няма никакъв интерес от това убийство. Остават господата Лисовски, братята Месхиеви и още някой, ако се приеме, че Тузик и Колбин са отстранени от външен човек. Но теоретично погледнато това са могли да сторят членовете на цялата група, за да намалят броя на дяловете от печалбата. Обаче, първо: в средите на Лисо и бандитските среди на братя Месхиеви никой не убива по този начин. От чиста злоба те може да подложат жертвата си на изтезания, но след това ги доубиват, дори само защото спазват максимата „мъртвите не проговарят“. Второ: убийците не са взели под внимание, че някъде в Германия има една жена, която, меко казано, ще бъде недоволна от внезапната и необяснима смърт на съпруга си. Пък и ако това е дело на вътрешен човек, той би се постарал да крие от Лариса колкото се може по-дълго за смъртта на съпруга й, пък и най-вероятно не би го убил, преди да се осъществи сделката. Би го осакатил, би го ранил, като инсценира поредното бандитско покушение или отмъщение. Да, май сега вече на Турецки му ставаше ясно какъв смислов заряд се съдържа в тези убийства освен баналното физическо отстраняване. Грозната му демонстративност преследваше и друга важна цел — да сплаши онези, които са останали живи засега. Значи по-скоро съществува група лица, желаещи да вземат стоката или парите след нейната продажба.

Така вече можеше да бъде обяснено анонимното обаждане в милицията за уговорената среща на престъпната група в нощния клуб. А като се вземе предвид, че на тази среща е отишъл внедреният в престъпния свят сътрудник на криминалната милиция, то може със седемдесет и пет процента сигурност да се предположи, че анонимният помощник на правосъдието е бил не друг, а господин Лисовски, или поне човек, действал по негово нареждане. „Е, добре — реши Турецки, — ще почакаме господина, докато му се наложи да седне пред мен и да отговаря на въпросите на следствието. Тогава вече ще му припомним и това!“

Какво пък, главата му май работи в нужния режим. Остава да реши какво ще прави с Чука. Дали да го освободи и да му прати „опашка“? Не би имало никаква полза. Ако кръвта на Тузик и Колбин лежи на съвестта му, първото, което ще направи след подобно неприятно приключение като нощувката в предварителния арест, е да залегне на дъното и, по възможност, в чужди териториални води. Следователно Чука не бива да бъде освобождаван. А как да го накарат да проговори?

С новите престъпници се налага и работа по нов начин. Методиката, официално утвърдена за седемдесет години с крехките, наивни интелигенти или пък със закоравелите, но с нищо незащитени престъпници, е вече остаряла. Днешните не можеш да ги заставиш да си признаят, да ги хванеш на въдицата, както се казва. Днешните можеш да ги пречупиш само ако някой от по-старшите им другари ги накара „да минат като локомотив“[1] или пък ако ги вкараш за два-три дни в „пресата“. Там, по указание на подхранващия ги „кръстник“ от оперативната част пречупените вече крадци и бандити ще строшат рогата на всеки, който им подхвърлят като кокал на гладни песове. Но за жалост този метод е незаконен. Засега Турецки не бе нарушавал мухлясалите закони на правосъдието, но чувстваше, че шансовете му да остане „чист“ до излизане в пенсия не са големи. Я се опитай да надвиеш с „голи ръце“ един престъпник, който само за едно идване на добър адвокат в затвора му брои петстотин долара!

2.

Петнайсет минути след като започна работния си ден, Александър Борисович се обади на Величко в Градската прокуратура.

— Добро утро, Олег, да не ви събудих?

— Ами — смути се той. — Всъщност не. Защо?

— Вчера аз ви идвах на гости. Днес може да ми върнете визитата. Разбира се, ако нямате някакви спешни дела…

— Нали помните от едно време, Александър Борисович, че при нас всички дела са спешни. Но ще дойда.

— Заповядайте в единайсет.

Така. А сега трябваше да се обади и на бившия си колега Мойсеев, пенсиониран прокурор-криминалист от Московската градска прокуратура.

— Здравейте, Семьон Семьонич! Как я карате, върви ли пенсионерският живот?

— Че какъв живот е това? Старчески пърдеж! — неочаквано грубо отговори иначе винаги деликатният старец.

Турецки дори се смути.

— Случило ли се е нещо, Семьон Семьонич?

— Случи се я… Дори приказка ми се ще да напиша. Със заглавие: „Преклонните години на пенсионера Буратино“! Цял живот съм мразил старостта, а ето че сега й попаднах в ръцете — разпадам се на съставните си части като дървено човече. Вчера реших да въведа малко ред вкъщи. Когато се качих на една табуретка да поизбърша прахта от бюфета, коляното ми се схвана и полетях към пода… Отървах се с малко, само дето целият се посиних… Но фамилните кристали станаха на сол!… Това го казвам между другото, Саша, та за друг път да знаете — когато ме търсите по работа, не ме питайте за живота. Казвайте сега.

— Ако сте се ударили силно, Семьон Семьонич…

— Че аз не съм падал на главата си, а на задника! — прекъсна го Мойсеев. — Нужен ли съм ви? Тогава казвайте защо ме търсите.

— Трябвате ми за една деликатна работа.

— В колко да дойда?

— В единайсет.

Турецки затвори и тъкмо реши да си състави подробен план на акцията, която бе насрочил за единайсет часа, когато изнасилваният допреди малко телефон неочаквано реши да му отмъсти и зазвъня дълго и настоятелно.

— Турецки. Слушам.

— Как спахте, Александър Борисович? — хитро попита Марк Майер.

— Точно както и ти — отвратително! — зарадва му се Турецки.

— Тук вече сбъркахте, защото аз спах като студент, избягнал по чудо надяването на брачна халка!

— Само не говори глупости, моля те! Работата е сериозна!

— Докладвам: срещата трябва да се състои в ресторанта на къмпинга, близо до гара Трьохгорка по Беларуската ж.п. линия. Към четири-пет часа подир пладне след погребението на Костура.

— Ти ще ходиш ли?

— Абе не са ме канили, при това Алик и Саша също не горят от желание да присъстват. Подозират, че ще стане горещо.

— Не ходи тогава!

— Ще видя. Имам си нещо наум. Ще се постарая да ви звънна още веднъж…

— Недей да рискуваш, ако не се налага! — подвикна Турецки.

Но това бе чуто само от кратките сигнали за „свободно“.

По спецвръзката Александър Борисович се свърза с ръководителя на Главното управление за борба с организираната престъпност към Министерството на вътрешните работи генерал Котляров.

— Сергей Фомич, обажда се Турецки. Знаеш ли, че днес е срещата на твоите подотчетни?

— Знам.

— А къде ще се състои — знаеш ли?

— Имаме предположения.

— Известен ли ти е точният адрес?

— А защо ти е?

— Имам своя информация по този повод. Хайде да си сверим информациите, за да видим чия ще бъде по-точна.

— Твоя работа ли е да се интересуваш от оперативна информация, драги ми Александър Борисович? Нали си следовател по особено важни дела?

— У нас никога не можеш да разбереш коя информация е по-достоверна — следствената или оперативната. Кажи ми какво знаеш.

— Не, първо ти ми кажи.

— Добре. Къмпингът в Трьохгорка. Харесва ли ти?

— Може би, макар че аз имам малко по-други сведения.

— И какви са те?

— Един от ресторантите в Изложбения център — уклончиво отговори Котляров.

— Боя се, че сведенията ти са неверни. Срещата е важна, а в Центъра ти можеш да набучкаш микрофони под всяка маса.

— Така и ще направя!

— Но напразно. Нашите клиенти го знаят, та затова и няма да отидат там!

— Я чакай, чакай. Ти защо толкова се притесняваш, а? Твойта работа е да се занимаваш с тях, когато вече са окошарени.

— Там ще се обсъждат сериозни въпроси и току-виж се проляла кръв.

— Искаш да ги изловим преди това, така ли?

— Не.

— Искаш само да не им даваме възможност да се избият помежду си?

— Тъй вярно, другарю генерал!

— От генерал го чувам! Това са капризи, Турецки! Не ти ли е все тая? Колкото повече оредеят, толкова по-малко работа ще ни отварят, не е ли така?

— Опасна заблуда! Тези поне си ги знаем почти всичките. Можем да ги следим как си припечелват насъщния. Но като се пръкнат нови разбойници? Докато ги разучиш, докато им подготвиш по едно хубаво досие, те вече ще са извършили маса поразии!

— Тук вече маса големци направиха такива поразии, за каквито някой си Робинзон и хабер си няма. А вие във вашата Главна прокуратура защо се правите на кьорави по този повод?

— Дай да не обсъждаме кухненските си въпроси — помоли Турецки. — Вземи още веднъж да провериш по своите канали онова, което ти казах. И ако обичаш, сложи обекта под наблюдение, а? Не бива да се стреля, само в краен случай.

Те прекратиха разговора си взаимно недоволни един от друг. Но Турецки знаеше, че генералът ще изпълни неговата молба, макар и без особени старания да му угоди.

3.

В определения час доведоха Воробьов от предварителния арест. Явно там бяха взели под внимание спортните му умения, защото бяха го закопчали с белезници, което навярно предизвикваше възмущението му. Но засега той си мълчеше, само от време на време мрачно и с лека насмешка поглеждаше към не особено внушителния следовател в измачкания му евтин костюм. Впрочем неговият също имаше нужда от една ютия след прекараната нощ в ареста, но поне беше от скъп плат, при това вносен.

Инструктиран от Турецки, Семьон Семьонович Мойсеев чакаше „излизането си на сцената“ в съседния кабинет, убивайки времето в разговори с бившите си колеги. А Олег Величко седеше до Турецки вече в качеството си на негов помощник.

Повече от десет минути продължи мъчителната пауза. Мъчителна най-вече за Кирил Воробьов. Разбира се, той можеше и с оковани ръце да разпердушини тоя мухльо заедно с помощника му. Но само ако имаше шанс да излезе. А от тук човек не можеше да се измъкне лесно. Оня задник с автомата и камуфлажката, който в момента се разхождаше отвън по коридора, е прикрепен специално към него. А той още не е стигнал до такова майсторство, че да хваща куршумите с ръце.

— Защо ми сложихте белезници? — най-сетне попита Чука.

Турецки леко се усмихна.

— Страхуваме се от вас, господин Воробьов.

— Защо се страхувате? Аз не закачам по-слабите от мене и ония, които не ме нападат.

— Имаме към вас няколко въпроса, Кирил, и допускам, че те никак няма да ви харесат. Впрочем да ви се представя: Александър Борисович Турецки, старши следовател по особено важни дела към Главна прокуратура. При разговора ни можете да се обръщате към мен просто с „гражданино следовател“. А това е моят помощник, следователят Величко…

Докато говореше това, Турецки сякаш разсеяно подреждаше книжата по бюрото си и уж някак случайно напипа малката черна пръчица, заострена в двата края. Двамата с Величко скришом, но внимателно наблюдаваха как ще реагира Воробьов при появата на тази вещ. А реакция имаше, в това можеха да се закълнат. Чука бегло погледна какво държи Турецки и нехайно обърна глава към прозореца — със сигурност беше познал пръчицата.

— Намерих я одеве — озадачено промърмори Турецки, като въртеше пръчицата в ръцете си. — А какво представлява, кой и за какво я е направил, не мога да си обясня… Вие, Кирил, не знаете ли случайно?

— Затова ли ми сложихте белезници? — изкриви устни Воробьов. — Нямам представа каква е тая джунджурийка!

— Ето че излъгахте, Кирил! И то още в началото на разговора ни. Струва ми се, че според самурайския морален кодекс лъжата не е хубаво нещо, нали?

— Не разбирам какво искате. Да нямате халюцинации на нервна почва?

— Безсмислено е да ме иронизирате. Добре, да започнем отначало. Вие сте задържан като човек, който е бил в тесен контакт с ръководителя на руския филиал на сектата „Пътят на истината“. А срещу него е възбудено следствено дело по член двеста двайсет и седми.

— Това задържане е противозаконно! Вие можете да забраните дейността…

— Ние не — меко възрази Турецки. — Ние само проучваме въпроса и предлагаме своето мнение. За съжаление днес сме принудени да се занимаваме с вашето религиозно обединение, тъй като дейността му вреди на гражданите. Кажете, Кирил Анатолиевич, какъв интерес имахте, за да оставите спорта и да отидете да работите в тази жестока секта? Вярвате ли, че оня хитър японец е втори Христос?

— Моля ви се, аз съм нормален човек! Постъпих там на работа, защото плащат добре.

— Колко, ако не е тайна?

— Въпросът е некоректен и няма нищо общо с разговора ни! Пък и исках с тяхна помощ да замина за Япония. Това е всичко.

— А не ви ли направи впечатление, че заниманията на сектата не са съвсем църковни?

— Не! Мое задължение беше да тренирам монасите, а с молитвите се занимаваха други.

— Случвало ли се е да изпълнявате някакви специални поръчки от ръководителите на сектата?

— Общо взето — не. Освен за някои дреболии…

— Например?

— Не мога да си спомня веднага… Да речем, охранявал съм вожда и учителя като бодигард, когато е идвал тук на посещения.

— Знаете ли да има още някъде в Русия филиали на сектата?

— Навярно има.

— Не можете ли да ни кажете къде по-точно?

— Не…

— А в Южен Урал има ли?

— Ама нали ви казвам, не знам!

— Там няма филиал — вместо Воробьов отговори на въпроса си Турецки. — Разбирате ли колко жалко е, че там няма филиал. Във връзка с това имам един съвсем основателен въпрос: защо и с кого заминахте за Челябинск на 18 март тази година?

Воробьов бе имал цяла нощ за размисъл и затова отговори веднага:

— Отидохме да навестим бащата на Виктор Балашов! Бяха го откарали в болница! Така че заминахме със самолет — Балашов, аз и Андрей Елисеев.

Имената съвпадаха с тези, записани в компютъра за полет 1216. Освен това нито Балашов, нито Елисеев бяха задържани и не се знаеше дали са заемали някакво важно положение в сектата или и те са „трошачи на кости“ като Чука. Списъците на активните членове на сектата бяха изчезнали безследно. Но Чука не знаеше, че служителите на Главна прокуратура разполагат с много по-големи технически възможности, отколкото областните и градски прокурори.

— Кажете, ако обичате, трите имена на човека, при когото сте заминали, както и неговия адрес — помоли Турецки.

Сега вече Чука се замисли. Ако беше казал истината, изобщо нямаше да се замисля.

— Всъщност какво ви засяга това? Че това е частен повод и вие нямате право да се намесвате в…

— Имената и адреса! — настоя Турецки. — Ако с нещо накърня вашите права, веднага ще ви се извиня и ще отговарям пред началството! И така?

— Константин Николаевич Балашов, Челябинск, улица „Садовая“, номер шест…

Александър Борисович удовлетворено кимна, придърпа към себе си телефакса, дълго набира номера, а когато се свърза, заговори:

— Полковник Сергеев? Привет, Михаил! Как е гърбът? Стяга ли те? Значи и ти се стягаш с него! Направи ми една услуга, моля те. Спешно изпрати някое от твоите момчета при Константин Николаевич Балашов… — и той продиктува адреса. — Нека добре да поизтръска стареца и да разбере дали е идвал при него синът му от Москва. Ако е идвал, нека каже с кого и какво са правили. Същевременно нека проверят дали Балашов е бил в болница. Ако вземе да го увърта, нека го постресне. И веднага ми се обадете да съобщите какъв е резултатът. Час и половина стига ли? Много съм искал? Нали знаеш какъв е нашият девиз: кови желязото, докато е горещо! Предварително ти благодаря!

По мъжественото, сякаш изсечено лице на Чука мина сянка на безпокойство.

— Значи имало защо да не ви обичат хората. Вас — ченгетата и прокурорите — каза той с известно разочарование.

— И защо?

— Злобни сте. Сега за ваш хатър ще тормозят болния старец!

— Я виж ти! Филантроп значи? С черен пояс! — възкликна Турецки. — Черен пояс имаш, нали?

— Да, защо?

— Ти трябва да ми благодариш, Воробьов, задето се обадих в Челябинск! Аз пренебрегвам всичките ни методи за работа с хора като тебе. Осигурявам ти алиби, а ти ми се правиш на интересен. Ако се окаже, че вие тримата наистина сте се помотали около стареца, следователят по особено важни дела лично ще ти свали белезниците и с най-голямо съжаление ще ти се извини за грешката… дори със сълзи на очи…

— Да бе, голям майтап.

— Та, казваш, черен пояс си имал?

— Е, и?

— И не знаеш какво представлява тая джунджурийка, така ли? — Турецки постави на бюрото черната пръчица.

Загубил самообладание, Чука изрева:

— Не, не знам!

— Както твърдят бившите ви колеги в спорта, Воробьов, тук са посочени имената им — Турецки бавно зачете с монотонен глас, помахвайки листа с печатния текст — … вие сте майстор във всички видове бойни изкуства. Напоследък сте проявявали голям интерес към школата „Нокътят на каменната птица“. Цитирам: „Кирил сам си направи ебонитова пръчица и пирографира на нея монограма си, буквата «Ч».“ Погледнете, Кирил, тази пръчица, този нокът. За разлика от китайските първоизточници тя не е каменна, а ебонитова, и по средата е отбелязана първата буква от вашия прякор. Така че, както изглежда, пръчицата е ваша, нали?

— Ами да, както изглежда!

Воробьов отговори с предизвикателен тон, макар да съзнаваше, че се сбъдват и най-лошите му опасения.

— И как стана така, че вашият „нокът“ се е озовал при мен?

— Могло е да стане всякак! Отдавна го загубих! Може някой да си го е намерил…

— Тази вещ е била намерена в Челябинск — бавно и едва ли не на срички произнесе Турецки.

— Ами виждате ли — подхвана Воробьов, — там съм го загубил, вероятно когато отидохме при стареца!…

Турецки продължи все така бавно, сякаш не бе чул думите му:

— … и по-точно не в самия Челябинск, а в Копеевск…

— Така ли?! — някак глуповато изтърси Чука.

— Да. В частната вила на един директор на завод.

— Точно така — отмъкнал го е, или го е намерил. Сега всички са много прибрани, начетени… Успял е да оцени находката си по достойнство!

— Директорът ли? — недоверчиво попита Турецки.

— Е, може и да не е той, може друг да е бил…

— Кой друг? — дори се наведе напред Турецки.

Без да му мигне окото, Чука се коригира:

— Ами някой си, непознат!

— Колко си съобразителен! — искрено се възхити Турецки. — Човек не може така лесно да те притисне в ъгъла.

Воробьов злобно се усмихна.

— Разбира се! А вие само това гледате — как да ме притиснете!

— Не ние, Кирил, а фактите. Та фактите са такива: ти си изтървал своя „нокът“ в покрайнините на прословутия Копеевск, по-точно във вилата на някой си гражданин Тузик…

— Отде пък го измислихте сега тоя Тузик?! — прекъсна го Чука. — Не е нужно да ме свързвате с разни Тузики, тузари, гъзари и тем подобни!

— Е, добре, всъщност не сме се събрали тук, гражданино Воробьов, да ни се зъбите и да ви слушаме измислиците — уморено произнесе Турецки.

— Тогава ме пуснете, ако нямате какво повече да ми казвате!

— Още няколко минути. С вас трябва да изпълним някои процесуални действия, предвидени по член сто шейсет и четвърти от наказателния кодекс, а именно: представяне за идентификация. Трябва да изчакаме и отговора на запитването ми в Челябинск.

Воробьов неспокойно се раздвижи на стола.

— Каква идентификация?

— Ще ви помоля за малко търпение.

В същия миг излезлият преди няколко минути Величко надникна в кабинета и кимна на Турецки — сиреч всичко е готово.

След това влезе омоновецът с автомата, за да придружи арестувания до стаята за идентификация.

4.

Олег бе подготвил всичко, както го беше помолил Турецки. В стаята нямаше нищо излишно. До голата стена бяха наредени пет стола. А точно срещу тях имаше три мощни прожектора, засега изключени.

— Какво ще правим? — тихо попита Олег. — Да му сваляме ли гривните?

— Струва ми се опасно.

— И на мене — въздъхна Олег.

— Твоите колеги ще се обидят ли, ако се наложи и те да поседят с белезници?

Олег се позамисли.

— Не! Дори ще им е забавно.

Воробьов и четиримата колеги и приятели на Олег Величко, доведени за така наречения „фон“, всичките с белезници и облечени с цивилни дрехи, насядаха по столовете до стената.

Когато включиха прожекторите, петимата опознаваеми бяха ярко осветени, сякаш за телевизионно предаване. Сега вече те не можеха да различават лицата на хората, които стоят зад прожекторите, което всъщност целеше Турецки. В кабинета бавно влезе Семьон Семьонович Мойсеев, приглушено псувайки и себе си, и удареното място.

Турецки се прокашля и каза:

— И така, аз, старши следователят по особено важни дела при Главна прокуратура на Руската федерация, представям за идентификация група лица на свидетеля, който вечерта на двайсети февруари тази година е видял хората, влезли във вилата, принадлежаща на гражданина Виктор Николаевич Тузик. Тя се намира на двайсет километра от град Копеевск, Челябинска област, в кооперативното вилно селище „Медное“. Там работи като пазач пенсионираният военнослужещ Семьон Иванович Кузмин. Същия ден по молба на Тузик Семьон Иванович е подрязвал декоративния плет в градината. Свидетелю Кузмин, елате по-близо, ако обичате. Като хонорар за работата сте предпочели половин литър водка със закуска. С каква водка ви почерпиха, Семьон Иванич?

Воробьов различаваше само прегърбен силует в провиснал костюм. Опита се да види лицето, но напразно. Тогава напрегнато се заслуша какво ще каже свидетелят.

Семьон Семьонович хитро се усмихна и каза:

— Абе не беше нашенска, някаква немска беше, и не беше менте… Дадоха ми също салам, рибка пушена… Това е.

— Къде пихте?

— Вкъщи, къде другаде. И както обикновено, преди да си тръгна, се поизкъпах в банята на двора… Мене другарят директор често ме наема… наемаше де. Народен човек беше. И всеки път си пийвахме в кухничката му. Тогаз обаче не беше сам, а с още един мъж, често идваше при него. И като дойде — всеки път се затварят. Седят и явно пият, но без жени. А тоя път май че имаше една… чух женски глас. Та тъкмо се изкъпах и вече да изляза, гледам — идват към къщата още някакви мъже. А аз бях по долни гащи и наметнат с шинелката. Хвана ме срам и притворих вратата, да ги изчакам да се махнат. Те се качиха на площадката пред къщата, сетне светна лампата, излезе някой, явно домакинът, поприказваха си нещо и той ги пусна да влязат…

— Видяхте ли лицата на тези мъже, Семьон Иванич?

— Ами да, горе-долу.

— Погледнете, ако обичате, дали тук има някой от онези, които сте видели пред вилата.

Настъпи мълчание.

Мойсеев се преструваше, че се взира поред във всеки от петимата мъже срещу себе си.

Воробьов не седеше спокойно като другите. Въртеше глава, вдигаше ръцете си, оковани с белезници, за да се почеше ту по носа, ту по веждите. Ако не го правеше толкова начесто, тези движения биха изглеждали естествени — от силните лампи на прожекторите вече всички се бяха изпотили.

— Ей оня по средата, завърши най-после „идентификацията“ Семьон Семьонич. — Той и тогава все се въртеше, същинска горила, бога ми!

Воробьов рязко свали ръцете си и изрева срещу заслепяващите го прожектори:

— Кой е горила бе?! Задник колхозен!

Мойсеев се скри зад гърба на омоновеца и подвикна оттам с фалцет:

— Я по-кротко! Навремето такива като тебе направо ги деряхме!

— Край, идентификацията приключи — усмихнато прекрати кавгата Турецки. — Всички, освен Воробьов са свободни. Благодаря ви!

След малко двамата омоновци отново доведоха Чука в кабинета на Турецки и се изправиха до вратата.

Междувременно Турецки изпрати Мойсеев до изхода, извика служебната кола да го откара до дома му, най-тържествено обеща още тия дни да му отиде на гости и се върна в кабинета си. Весело изгледа мрачния Воробьов и попита:

— Та какво ви липсваше в спорта, Кирил? Щяхте да си ходите на тренировките, после на сауна, оттам в барчето… Какво не му харесахте толкова на тоя живот?

Извърнал глава, Чука мълчеше, трескаво обмисляйки какво да признае и дали изобщо да признава.

Турецки изпитваше сложно чувство, което най-точно би могло да се определи с шаблонния израз „горчива радост“. Виждаше, че ако още малко попритисне Воробьов, той ще се прекърши. За пръв път му беше да е подследствен, не беше закоравял. Но още по-досадно му беше, че за да накара този новак да проговори, трябваше да наруши установения ред, което граничеше с престъпление. Такова нещо можеше да бъде простено на следовател от районната милиция, но не и на служител от Главна прокуратура. А, от друга страна, ако не беше провел тази фиктивна идентификация, щеше да дотича някой пъргав и оправен адвокат, който ще се намеси в следствието, ще накара клиента си да не отговаря на никакви въпроси, и всичко ще се провали. И все пак това беше коварен спектакъл. Дали да не отиде довечера у Мойсеев и да се напие до забрава?

Чу се сигналът на факса. Александър Борисович вдигна слушалката.

Обади се полковник Сергеев:

— Александър? Изпращам ти факс!

— Давай! — усмихна се Турецки.

Меко засъска излизащата от апарата хартия с текста. Посланието не беше дълго, но както казва народът, и бисерът е малък, ала е на голяма почит.

— Гражданино Воробьов, току-що получих от Челябинск копие на протокола от разпита на свидетеля Константин Николаевич Балашов, проведен в присъствието на отговорни служители в областното управление на МВР. В показанията си Балашов твърди, че по времето, за което вие споменахте, не е боледувал и не е лежал в болница. Ясен ли съм?

— Да — промърмори Воробьов, без да вдигне глава.

— По-нататък. Той потвърждава, че в посочения от вас ден при него наистина е пристигнал синът му с двама приятели. Балашов-младши, който работи в Японско-руския университет, учреден от някой си господин Тацуо Като, е казал на баща си, че с приятелите идват за зимен риболов, докато още не се е разчупил ледът по езерото от настъпването на пролетта. Вие тримата, Воробьов, сте взели риболовните принадлежности на бащата, качили сте се в колата му „Москвич“ 2141 и сте заминали към Копеевск. След един ден сте се върнали без риба и сте си заминали от Челябинск по отделно и по различно време, сякаш сте се изпокарали. След вашето заминаване, когато Балашов-старши мил колата си, открил в един ъгъл на багажника омаслен парцал с петна от кръв. В момента парцалът се изследва в лабораторията на челябинската криминална милиция. Кажи сега, Воробьов, трудно ли беше да кормиш живи хора, особено когато си загубил своя ебонитов нокът?

Без да вдига очи, Чука глухо отговори:

— Не съм го направил аз…

5.

Разпитът на арестувания завърши с успех. Воробьов призна, че е работил като волнонаемно лице в московския филиал на сектата „Пътят на истината“. Той не знаеше какво е искала сектата от директора на завод „Маяк“, нямаше представа и какво произвежда този завод. Мислел си, че обработва скъпоценни камъни. Най-напред в Копеевск ходили Виктор Балашов и Андрей Елисеев. Те двамата заемали доста високи длъжности в сектата, свързани с осигуряването на нейната безопасност. След първото си пътуване до Урал, което било през февруари, известно време очаквали отговор оттам. Но когато го получили, явно той не им харесал. Ето защо при второто си пътуване взели със себе си и Воробьов като майстор в бойните изкуства. В Челябинск първо са намерили приятелката на Фрол Колбин, Наталия Фирсова. Поработили с нея и тя признала къде и с кого ще прекара вечерта любовникът й. Взели я в колата и заедно отишли във вилата. Тя повикала Колбин и когато той отворил, те нахлули вътре. Балашов и Елисеев също владеели бойните изкуства, но Чука бил доста по-добър от тях, и затова го взели — да парира бързо съпротивата. И наистина, действайки с вълшебната си пръчица, той веднага натръшкал и двамата. После Чука държал жената, докато Балашов и Елисеев изтезавали мъжете. Колбин се държал твърдо почти до края, а Тузик проговорил бързо, казал къде е стоката и кой друг знае за това място…

Къде са в момента Балашов и Елисеев, Чука не знаеше или се преструваше, че не знае. Турецки реши да не го притиска. Целта беше постигната: той бе направил самопризнания, потвърдени с косвени улики. Изясни се, че мъжете, арестувани заедно с Воробьов в нощния клуб, са колеги на Балашов и Елисеев в сектата, но те явно нямаха нищо общо с убийството. Признаха само, че няколко дни по-късно са ходили в Копеевск, за да намерят единствения човек, който знаел къде е скрита безценната стока.

След като омоновците изведоха Воробьов, за да го откарат в следствения затвор, Турецки се обърна към Олег Величко:

— Как мислиш, дали няма да загазим?

— Не би трябвало. Освен нас и Мойсеев никой друг не знае, че такъв пазач изобщо не съществува.

— Така е, но когато адвокатът прегледа делото, тогава вече ще се разбере, че фактически не е имало никаква идентификация! А това, братле, си е позор, чист позор!

Олег разумно възрази:

— Срамът от нарушението при следствените действия ще премине, а разкритието ще остане.

— М-да — можа само да каже разстроеният Турецки.

Бележки

[1] Жаргон — да поемат вината. — Б.пр.