Метаданни
Данни
- Серия
- Маршът на Турецки (11)
- Включено в книгата
- Оригинално заглавие
- Плутоний для «Исуса», 1995 (Пълни авторски права)
- Превод от руски
- Минка Златанова, 1998 (Пълни авторски права)
- Форма
- Роман
- Жанр
- Характеристика
-
- Няма
- Оценка
- 4,2 (× 5 гласа)
- Вашата оценка:
Информация
Издание:
Фридрих Незнански. Плутоний за „Исус“
Руска. Първо издание
ИК „Атика“, София, 1998
ISBN: 954-729-023-1
История
- — Добавяне
Глава тринадесета
Последен скок
1.
— А твоите родители защо не живеят заедно? Разведени ли са?
Кристина караше колата, без да откъсва очи от пътя. Вече наближаваха хотел „Палас“. И двамата знаеха, че скоро ще трябва да се разделят, може би за дълго, и бяха тъжни. Марк се опитваше да разсее любимата си с разговор.
— Не, не са разведени, но се виждат доста рядко. Навремето, когато се запознали, баща ми работел в германското посолство, а мама била студентка. Имали голяма любов, баща ми бил направо луд по мама, но нейните родители не й разрешавали да се омъжи за него, защото не искали да я пуснат да замине в Германия, пък татко не можел да остане в Япония. Двамата така и не намерили изход от положението. А когато попреминали първите най-силни трепети на любовта, баща ми изведнъж решил, че за него кариерата е по-важна.
— Осъждаш ли го?
— Никого не осъждам. Знам, че и двамата много ме обичат. Но с известно състрадание, сякаш съм недоразвита… Всъщност то си е така — аз не се чувствам изцяло европейка, нито пък японка, а нещо неопределено, по средата.
— За мен това няма значение. И не мисля за никаква кариера, така че съм готов да живея с теб, където пожелаеш.
— Така ли? Но в Япония не можем да останем. Като чужденец ти няма да можеш да си намериш хубава работа и да постигнеш някакво положение в обществото.
— Тогава в Германия.
— Да…
Марк бе изпълнил задачата си и вече спокойно носеше в джоба си служебната карта. Може би затова тръгна така безгрижно с Кристина по стъпалата към централния вход на хотел „Палас“, без да забележи, че от тълпата журналисти един мъж не ги изпуска от поглед.
Кристина го бе докарала навреме.
Вратите на конферентната зала се отвориха и отвътре започнаха да излизат за почивка участниците в съвещанието.
— Татко! Татко! — неочаквано се провикна Кристина с радостно удивление и помаха с ръка, за да привлече вниманието на баща си.
Шилер с бързи крачки се отправи към тях.
— Кристи?! Какво правиш тук?
— Я виж кой е с мене! — подръпна тя Марк за ръкава.
Хелмут Шилер погледна към младия мъж и веднага го позна.
— А, значи това си ти… — бавно произнесе той.
Марк се почувства неудобно и кратко отговори:
— Да.
— Значи все пак си ти! — натъртено повтори Шилер. — И затова още от пръв поглед не те възприемах като гангстер. Ето с какви дреболии се издънваме…
— Но какво е станало? Защо говориш така? — попита Кристина.
— Кристи, този момък съсипа кариерата ми, без дори да го усети — унило отбеляза разузнавачът.
— Е, нищо де! Сега ще работи на твоето място!
— О, навярно ще преуспее! Но доколкото разбирам, Кристи, ти се опитваш да ми го представиш като свой годеник, така ли?
— Може би.
— В такъв случай кажете ми как е истинското ви име, млади момко?
— Марк Майер.
— Нима сте немец?
— Наполовина.
— Е, какво пък, няма да е толкова болезнен погромът ми, все пак е дело на сънародник. А сега ще позволите ли, Марк, да ви отнема за малко дъщеря ми?
— Но моля ви, разбира се — смути се Марк.
2.
Баща и дъщеря се отдръпнаха встрани да поприказват, а през това време при Марк дойде Турецки.
— Какво става? Наред ли е всичко?
— Общо взето — да.
— Сериозни ли са отношенията ви с нея?
— Да, поне така мисля.
— Е, браво, Майер, значи не изневеряваш на своето амплоа! Кръстосваш от континент на континент, сякаш си на работа в Интерпол, при това отмъкна дъщерята на един от шефовете на вражеското разузнаване!
— Вражеско ли?
— Хайде, друг път ще се разправяме. Намери ли Лисовски?
— Не, покрил се е нанякъде.
— Да върви по дяволите!
— Александър Борисович, ще мога ли да замина с вас?
— Нали ти обещах. Но съм уредил нещата още преди това. Да беше видял само лицата на твоите началници, докато ти подготвях документите да напуснеш Токио!
— Защо, какво толкова има?
— Ами тия заплеси бяха твърдо убедени, че си го ударил на живот и се шляеш някъде из околностите на Москва!
По недоглеждане на портиерите във фоайето бяха нахълтали група журналисти. За свое голямо съжаление те не познаваха в лице никого от участниците в конференцията и затова крадешком се промъкваха да заемат позиция по-близо до съвещателната зала.
Онова, което стана малко по-късно, след това бе разказано от всеки очевидец по различен начин. В огромното фоайе бе доста оживено — напред-назад се разхождаха участниците в съвещанието, забързано сновяха и хотелските служители. По едно време се чу вик, който малцина разбраха за какво се отнася. Беше на руски език.
— Турецки! Турецки! Ела бързо!
После на мястото, откъдето се чу викът, хората уплашено се дръпнаха встрани, вследствие на което се образува празен полукръг. Когато, разблъсквайки тълпата, Марк се провря най-отпред, той видя срещу себе си смътно познат млад широкоплещест европеец, който бе сграбчил с една ръка Кристина през врата, а с другата бе насочил нож към гърдите й.
— Едуард, не върши глупости! — високо каза Турецки.
Марк се сети, че това е оня нещастник, банкерският син, когото бе намерил в общежитията на сектата. Види се, за свое нещастие!
— Дай ми технологията, Турецки!
От новините по Би Би Си Едуард Бибарцев бе узнал още същия ден, когато бе започнала обсадата, че империята на Като се разпада. Той веднага бе съобразил, че може да продаде неизползваната документация за плутония на японските специални служби и после с тяхна помощ да замине за САЩ при своите пари и приятеля си Дима Лоев. Негов познат, син на влиятелни родители и шеф на международния отдел в едно издание, го бе включил срещу три хиляди долара в списъците на руските журналисти, заминаващи да отразят закритата конференция по дейността на сектата „Пътят на истината“. Репортерите бяха разузнали кой от руска страна ще отиде на тази конференция и Едик тутакси прецени, че тоя досадник Турецки вероятно пръв ще се добере до плячката на Лисовски.
— Едуард — тихо продължи Турецки, — Едуард, успокой се. Опомни се, всичко вече е свършено…
— Нищо не е свършено! Стоката си е стока! Дай ми я, иначе ще убия това момиче!
— Добре де, добре, но изчакай само да се кача в стаята си и да взема документацията!
— Ще чакам само две минути, нито секунда повече!
Бибарцев понечи да засече времето, но не можеше да погледне часовника си. За няколко секунди отмести очи от пленницата си, за да погледне стенния часовник във фоайето.
В този миг Шилер тихо заповяда на дъщеря си:
— Бягай!
За жалост той не можеше да знае, че Едуард владее немски език добре и разбира думите му.
Все пак Кристина използва удобния момент. Като сграбчи с две ръце ръката с ножа, тя приклекна и успя да се измъкне от прегръдката на Едуард, след което се втурна към тълпата. Но Едик, който беше каратист, и то доста добър, светкавично реагира на станалото, като я настигна с един скок и заби ножа в гърба й. По инерция момичето притича няколко крачки и падна в ръцете на баща си.
Марк мълчешком се метна към Бибарцев. Той обаче успя да посрещне атаката му с красив и ефектен като по филмовите екшъни ритник в главата, с който се опита да го повали. Марк леко отскочи и избягна удара на тежката подметка, като едновременно с това вдигна крак и изрита момъка между краката. Но Едуард успя да се извърне и тутакси замахна да му нанесе саблен удар по ключицата. Марк отскочи и с почти неуловима бързина направи с краката си „ножица“, с която прихвана ръката на Бибарцев, стегна я и я изви, а после се метна на пода, повличайки го със себе си. Изненадан от всичко това, Бибарцев се сгромоляса на пода и болезнено си удари главата в мраморните плочи. Без да му дава възможност да се опомни, Марк с рязко движение му изкълчи ръката и единия крак, за да не може да избяга. После бързо стана на крака и се втурна към мястото, където лежеше Кристина, заобиколена от тълпа хора — любопитни или желаещи да помогнат с нещо…
Хелмут Шилер, целият опръскан с кръв, силно притискаше с носната си кърпа раната на гърба на дъщеря си, а с другата ръка придържаше главата й. Момичето дишаше начесто и на пресекулки, не можеше да си поеме дъх. Очевидно ножът бе засегнал белите й дробове.
Марк се отпусна на колене до нея и започна да я гали по мократа от пот буза.
Кристина отвори очи, погледна го и с мъка прошепна:
— О, Ген… ужасно боли…
Дойде лекарят и когато погледна раната, безнадеждно поклати глава, но все пак енергично се зае да оказва първа помощ. Хелмут Шилер упорито не искаше да се отдели от дъщеря си, като непрекъснато бършеше сълзите си, толкова неуместни на това тъмно и сурово лице.
Санитарите деликатно, но настойчиво отведоха Марк настрани. Младият мъж отчаяно се зае да кръстосва из фоайето, докато в един момент се озова до окования с белезници Бибарцев. Спря се до него и без да каже нито дума, започна да го души. Турецки, генералът и някакъв як японец едва успяха да го отдръпнат от убиеца.
Виеха сирени на полицейски коли и линейки, във фоайето на хотела цареше тревожна суматоха.
И само хищните репортери щракаха с фотоапарати, въодушевени, че неочаквано са попаднали на сензационна новина…