Стюарт Уудс
Нещо гнило в Ел Ей (62)

60.

Стоун бе събуден от Рик Грант. Беше лежал напълно облечен върху леглото в една от двете спални на охранявания апартамент.

— Ела в дневната — каза му Рик, който безцеремонно го бе раздрусал за рамото.

Стоун погледна часовника си — седем и половина сутринта. Последва Рик в дневната, където имаше две видеокамери на стативи, два магнетофона и допълнителни прожектори за осветление.

— Къде е О’Хара? — попита той.

— Оставихме го малко да поспи — отговори Рик. — Хенк и Джон го изцедиха здраво и всичко беше записано на аудио и видео. Сега искат да говорят с теб.

Стоун седна и си наля кафе от термосната кана.

— Как мина, господа?

— Мина много добре — призна Хенк Кейбъл, — но и това може да не е всичко, от което се нуждаем.

Отговорът не допадна на Стоун.

— Защо?

— Той ще бъде великолепен свидетел, но един добър адвокат на защитата — такъв, какъвто Иполито и Стърмак няма да пропуснат да наемат — просто ще го разнищи.

— Е?

— Стърмак и Иполито ще се изправят в съда, вече няма съмнение, че са го наели да им съдейства в изкупуване акциите на „Центурион“, но това е всичко. Те ще го обвинят в извършване на всички престъпления, за които той ни разказа, и адвокатът им ще направи цяло шоу от продажната страна на О’Хара, заради приемането на подкупи от организираната престъпност и участието му в организирането на убийствата.

— Не разбирам какво искаш да ми кажеш? — намръщи се Стоун.

— Искам да кажа, че колкото и да е добър О’Хара, само той може да не се окаже достатъчен. Ако можеш да убедиш Ванс Колдър да даде показания, това, разбира се, ще помогне, но…

— Но Ванс няма да го направи — довърши Стоун. — Защо вие двамата не искате да го проумеете?

— Ако държим да приключим успешно с тази история, трябва ни още — настоя Кейбъл.

— Ами записите от подслушването? Показанията на О’Хара ще ви дадат основание да продължите валидността на разрешението и да искате всичко.

— Това иска време — търпеливо обясни Рик Грант. — Стърмак ще научи, че Лу Регенстайн е уволнил О’Хара и хората на Иполито ще забележат, че О’Хара е изчезнал от лицето на земята. В същата секунда ще бъде сложен край на операцията в „Бероун Файненшъл“ и ние оставаме с празни ръце. А ако се изплашат, не само ще спрат, ами и ще се покрият. Не мисля, че разполагаме със седмици и месеци да ги дебнем търпеливо дали няма да изпуснат нещо някъде, след което да си чешем главите какво искат да кажат с кодираните си разговори.

— Арестувахте ли Бероун? Той знае всичко и се обзалагам, че може да бъде пречупен.

— Може би, но може да не се съмняваш, че ще си вземе добър адвокат, ще излезе под гаранция и ще изчезне. Не бихме искали да го пипаме, докато не сме сигурни, че няма да има къде да мърда.

— Някакви идеи? — погледна го Стоун.

В стаята се възцари продължително мълчание.

Накрая проговори Хенк Кейбъл:

— За идеите се надявахме на теб. До момента се справяше добре с това.

Настъпи ред Стоун да замълчи.

— Иполито не знае, че съм жив — каза той накрая.

— Не можем да сме напълно сигурни в това — възрази Рик. — Нали помниш, че капитанът на „Контеса“ ти е видял лицето.

— Но не ме познава по име. Според О’Хара, Иполито не знае, че съм жив.

— Окей, да приемем, че не знае — съгласи се Рик.

— Защо тогава не го посетя? С идеята да поговоря с него. Ще ми сложите микрофон.

Рик поклати енергично глава.

— Не чу ли вчера О’Хара да казва, че като отишъл при Иполито първия път, го претърсили за оръжие и звукозаписна техника.

— Чух — съгласи се Стоун.

Обади се Кейбъл:

— Кой размер обувки носиш, Стоун?

— Десет. Защо?

— Може да намерим начин. Ето какво: върни се в хотела си, закуси, вземи душ, преоблечи се. Ще дойда там след два часа.

 

 

Стоун се върна в „Бел Еър“. Дино спеше. Съблече се, избръсна се и влезе под душа. Когато излезе, Дино беше станал.

— Къде, по дяволите, беше цяла нощ? — намръщен го попита той. — Не знаех какво да мисля.

— Извинявай, че не ти се обадих. Проведохме среднощен разпит.

— На кого?

Стоун му разказа за последните събития, докато се обличаше.

— Каква е тази история с обувките? — попита Дино.

— Убий ме, не знам — чистосърдечно призна Стоун. — Хайде да закусим.

Точно приключваха със закуската и се появиха Хенк Кейбъл и Рик Грант. Кейбъл носеше под мишница кутия за обувки.

— Свали обувките си и си събуй панталоните — каза Кейбъл. — А също и бельото.

Стоун го направи.

— Без снимки — шеговито предупреди той.

Кейбъл отвори кутията и извади от нея чифт мокасини с кожен език отгоре.

— Това са девет и половина — обясни той. — Най-близкото, което можах да намеря.

— Предполагам става дума за някаква федерална високотехнологична обувка — попита Стоун.

— Добро предположение. Пробвай ги.

Стоун обу обувките.

— Стискат ми.

— Ще оживееш — безгрижно махна с ръка Кейбъл. — Значи, работят така: в тока на едната има миниатюрен касетофон, а в тока на другата — предавател. — Той пъхна много тънка жичка в малка дупчица в горния край на едната от обувките. — Обърни се. — Стоун послушно се обърна. Кейбъл прекара жичката нагоре по десния му крак, фиксирайки я върху кожата с лепенки, след това повтори операцията с левия крак. — Окей, обуй си гащетата и панталоните — нареди той. Стоун се облече. — Добре, сега ще ги закрепим около кръста ти, така че да излизат отпред — обясни Кейбъл, — и ще свържем тези миниатюрни микрофони към двете жички. — Той го направи и залепи микрофоните за корема на Стоун. Попаднаха в пъпа му. — Сега вкарай ризата си и сложи колана. — Стоун го направи. — Ето — показа Кейбъл, — ако те обискират, ще търсят предавател, залепен с лепенки за гръдния ти кош или долу ниско на гърба ти или в чатала ти. Но няма да търсят в токовете на обувките ти. Даже ако те опипат с ръце внимателно през дрехите, жичките са толкова тънки, че няма начин да ги усетят.

— Разбрах — каза Стоун. — Това е добре, може да мине.

— Склонен съм да се обзаложа, че няма да ги забележат — настоя Кейбъл.

— Как се включват касетофончето и предавателя? — попита Стоун.

— Достатъчно е да чукнеш малко по-силно с ток върху твърда повърхност. Може и да не стане върху мокет. Предавателят ще слушаме и от петнайсет километра, а касетофончето може да записва до два часа.

— Не разбрах за касетофона — каза Стоун. — Защо не записвате само сигнала от предавателя?

— О, ще го записваме, разбира се, но искаме да се подсигурим в случай, че има смущения или ако стаята, където говорите, е екранирана.

— Ето какво ще направим — намеси се Рик. — Ти ще отидеш в сградата на „Сейф Харбър Банк“ и ще вземеш асансьора за най-горния етаж, където е офисът на Иполито. Кажи на секретарката му кой си и поискай среща с Иполито.

— Ако откаже?

— Ще настоиш. Обзалагам се, че любопитството му ще надделее, особено след като е мислил, че си мъртъв. Сигурен съм, че ще иска да те види.

— И какво после?

— Въвлечи го в разговор, опитай се да го провокираш да се самоуличи.

— И как, по дяволите, се прави това?

— Езикът ти е добре окачен, Стоун, знам, че ще намериш начин. Накарай го да говори и нека говори колкото може по-дълго.

— А вие, момчета, къде ще бъдете междувременно?

— Ще бъдем из цялата сграда, на един асансьор път от теб. Ако той зареже всичко и побегне, няма начин да мине през нас и да напусне сградата.

— Ами ако просто извади пистолет от чекмеджето на бюрото си и ме застреля на място? — продължи да се интересува Стоун.

— Хайде сега, да не мислиш, че ще извърши убийство в кабинета си?

В диалога им се намеси Кейбъл, който вдигна писалка с мастило „Монт Бланк“ — от дебелия модел.

— Още няколко джаджи: тази малка дебелана може да изстреля един куршум двайсет и втори калибър с кух връх. Сигурен съм, че ще можеш да уцелиш събеседника си от една ръка разстояние — по-далеч от това не мога да гарантирам. Лично аз на твое място бих се целил в главата. — Той вдигна нова писалка. — Това е втора от същия вид. Сложи ги във вътрешния джоб на сакото — там, където хората нормално носят писалките си. — Той разви капачката и демонстрира: — Дори ще можеш да пишеш с нея — после я зави отново. — За да стреляш, насочваш я където трябва и силно натискаш върха на златната закачалка, ето тук — и му показа, без да стреля.

— Не виждам дуло.

— Скрито е под пластмасовия корпус. Куршумът пробива през върха и излита.

Стоун прибра писалките във вътрешния си джоб.

— Така — продължи инструктажа Рик, — след като успееш да го провокираш да каже нещо, с което да се самообвини, произнеси думата „полиция“ в какъвто искаш контекст. Ако кажеш „ченгета“ или „ФБР“, или „данъчни“, все едно че не сме го чули. Но в секундата, в която произнесеш „полиция“, ние нахлуваме с момчетата от специалния въоръжен отряд. Имаме ключове от асансьорите и ще стигнем до теб за по-малко от минута, най-много минута и половина.

— Ако съм загазил, какво се очаква от мен да правя през тези деветдесет секунди? — поинтересува се Стоун.

— Затова са писалките — напомни му Кейбъл.

— Аха — каза Стоун. — Добре тогава, хайде да го направим.