Стюарт Уудс
Нещо гнило в Ел Ей (34)

32.

Дойде на себе си с трепване, защото му се стори, че чува женски писък, после се отпусна изнемощял. Лодката под гърба му се движеше — това беше досадно, защото му пречеше да спи, а люлката мърдаше.

— Мамка му! — високо каза мъжки глас.

Стоун понечи да му каже да млъква, но гласът му отказваше да напусне гърлото. Отново пропадна в прегръдката на съня.

— Направи му изкуствено дишане — каза женски глас.

— Няма нужда от изкуствено дишане — възрази мъжкият глас, — диша нормално и има пулс.

— Защо му бяха ръцете така? — попита тя.

— Как, по дяволите, бих могъл да знам, Дженифър? — недоумявайки, отговори мъжът.

Стоун усети, че лежи на една страна и се опита да се обърне по гръб.

— Помръдна! — извика жената.

— Е, хубаво, мърда, какво от това? Слез долу и вземи ножа — той е на масата с навигационната карта.

— Може да е опасен — каза тя.

— В това състояние не е опасен за никого — успокои я мъжът. — Слез и ми дай ножа. Господи, окован е за цяла котвена верига. Донеси и клещите.

Стоун се отнесе пак, после усети, че мърда, но усилието не бе негово. Отвори очи.

— Дойде в съзнание — каза мъжът. — Можете ли да говорите, сър?

Устните на Стоун беззвучно помръднаха.

— Дай ми вода — нареди мъжът.

След малко Стоун усети в устата си нещо свежо и сладко. Преглътна пробно, после пак. И повърна обратно всичко заедно със солена вода.

— Хайде пак — предложи мъжът. — Ще се оправите.

— А… мин… фъф… — изломоти Стоун.

— Не говорете още, само пийнете вода и поемете няколко пъти дълбоко въздух.

Стоун завъртя водата в устата си и я изплю обратно. После опита нова глътка.

— Д’ре… — каза той.

— Не говорете — ще имаме много време за това. Дженифър, слез долу и ми донеси няколко сухи кърпи.

— Окей — каза тя. След малко стоеше до него и бършеше лицето му.

Стоун неудържимо затрепери, чу как зъбите му тракат.

Мъжът освободи скобата и махна веригата.

— Помогни ми да го съблека — каза той. — Да му махнем дрехите, защото както е подгизнал, никога няма да се стопли.

Това им отне известно време, понеже Стоун не беше в състояние да окаже никакво съдействие. Накрая го съблякоха чисто гол и го избърсаха с хавлиените кърпи.

— Можете ли да се изправите в седнало положение? — попита го мъжът.

Стоун понечи да каже нещо, не успя и само кимна.

— Помогни ми, Дженифър — трябва да го свалим долу и да го сложим в спален чувал, той е хипотермичен^[1].

С тяхна помощ Стоун седна на един от завинтените за пода столове в кабината, после спусна крака в стълбата за каютата. След малко вече лежеше пъхнат в лепкав от влагата спален чувал.

— Кипни малко вода и му направи от разтворимата супа — нареди мъжът.

Постепенно треперенето премина и накрая успяха да вдигнат Стоун в седнало положение, за да може да преглъща супата от чашката, която поднасяха до устата му.

— Благодаря — каза накрая той.

— Оставете това — отговори мъжът. — Мисля, че трябва да ви откараме в болница, само че в Каталина няма такава.

Стоун поклати глава.

— Не — каза той.

— Не искате да отидете в болница? — изненада се мъжът.

— Не, мъртъв съм.

— Не сте мъртъв, но се разминахте за малко.

— Искам мъртъв — настоя Стоун.

— Искате да останете мъртъв?

— Трябва — потвърди Стоун.

— Свършете супата и си починете. Скоро ще се почувствате по-добре.

Стоун обаче рухна обратно в леглото и се предаде. Най-сетне можеше да си позволи да се предаде. Моторът запърпори, веригата на изтегляната котва изтрака и лодката май потегли в някаква посока. Той заспа.

Когато се събуди, часовникът върху стената показваше 1:00. Стоун се надигна с мъка в седнало положение.

— Том, той се събуди — съобщи жената. Тя седеше на отсрещната койка и го наблюдаваше внимателно.

— Ела да поемеш руля — извика й Том отгоре.

Лодката се разлюля и Стоун усети плискането на вълните в борда.

— Вятърът се засили — чу се гласът на мъжа. — Дръж я насочена към онази звезда, курсът ти е изток-североизток и вятърът идва по дължината. — Той слезе при него.

— Здрасти — каза Стоун.

— По-добре ли сме?

— Думата „добре“ ми се струва много силна, но мисля, че се чувствам неопределено жив, което е подобрение спрямо преди.

Младежът се засмя.

— Е, аз съм Том Хелфорд — представи се той. — Студент съм по медицина четвърта година в Калифорнийския университет, Лос Анджелис, поради което още не съм се обадил на Бреговата охрана, за да те изпратим в болница. Диагнозата ми е, че ще се оправиш със здрава храна и много почивка. Гладен ли си?

Стоун кимна.

— Пропуснах вечерята. Накъде сме се отправили?

— Лонг Бийч, там домува лодката. За съжаление напоследък не я използвам много.

— Извинявам се, ако съм ви скъсил почивката — каза Стоун. — Впрочем, казвам се Стоун Барингтън.

— Приятно ми е да се запознаем. Макар и по този изненадващ начин.

— Да, предполагам, че може да се нарече така.

— Имаш ли желание да ми разкажеш какво се случи?

— С две думи: бях на път за парти на яхта, закотвена край Каталина, но вече мисля, че поканата не е била искрена.

Хелфорд се засмя.

— Да, с тази верига на кръста човек започва да се съмнява. Сигурно не е било лесно да се плува?

— Беше много по-трудно, когато на другия й край имаше и котва.

— Господи! Май тези хора никак не са те искали на борда, а?

— И аз стигнах до същия извод.

— Имаме клетъчен телефон. Защо не повикаме полицаите да ни посрещнат в Лонг Бийч?

— Това ми напомня — обади се Стоун, — че аз също трябваше да имам телефон в джоба.

— Ето го — каза Хелфорд и го вдигна. — Съдържанието на джобовете ти е на масата.

— Би ли извадил батерията и потопил телефона в прясна вода?

— Разбира се, ако смяташ, че това ще му помогне.

— Нищо му няма, знаем със сигурност, че в солената вода е по-лошо.

Хелфорд изпомпа малко вода в умивалника, пусна телефона на Стоун в нея и се залови да прави сандвичи.

— Видях от документите ти, че си бил полицай.

— В оставка.

— Доста млад ми изглеждаш за пенсиониране. Сигурно е свързано с коляното. Видях хирургическия шев на него.

— Да.

— Имаш нюйоркска шофьорска книжка.

— Да, в Ел Ей съм по работа.

— Като кореняк калифорниец, искам да ти поднеса извинения за гостоприемството. Обикновено се отнасяме с туристите по-добре.

— Извинението е прието.

— За коя яхта се беше запътил, когато… се отклони от пътя?

— Не знам името, но съм убеден, че е от най-големите.

— Ние вечеряхме на брега и по обратния път минахме край петдесетметрова яхта, на име „Контеса“. Дали не е тя?

— Напълно е възможно.

— Тя беше единственият голям морски съд на котва. Няма нищо друго над двайсет и пет — трийсет метра.

— „Контеса“ — повтори Стоун. Искаше да е сигурен, че ще запомни името. — А аз на каква лодка се намирам?

— „Каталина-35“, на преклонна възраст.

— Добре поддържана — огледа се Стоун, — но мисля, че сигналната ти светлина е изгоряла.

— Вярно — призна Хелфорд, — все не се наканвам да се кача и да я сменя.

— Не видях, че съм се приближил — поясни Стоун и разтри челото си.

— Имаш цицина.

— Ще ми мине.

Хелфорд подаде на Стоун сандвич и нова чаша супа.

— Има нещо, което ми се иска да те попитам — замислено каза той.

— Давай.

— Забърквам ли се в нещо незаконно?

— Не, просто си предотвратил нещо незаконно.

— От визитките ти разбрах, че си адвокат. Следва ли да наема адвокат?

Стоун поклати глава.

— Няма нужда. Страхотен сандвич.

— Благодаря. Сигурен ли си, че няма да имам някакви проблеми заради твоите неприятности?

— Напълно. Ти си добър самарянин и това е всичко.

— Спомена нещо, че искаш да си мъртъв.

— Не, аз съм мъртъв и искам да остана така поне за известно време.

— За да не повтори опита си онзи, който се е опитал да те убие?

— Те няма да получат втора възможност да опитат. Просто сега това, което трябва да направя, ще бъде по-лесно, ако мислят, че не е нужно да се безпокоят какво може да им се случи.

Хелфорд отхапа голяма хапка от своя сандвич и замислено задъвка.

— Стоун? — погледна го той.

— Да?

— Нали няма да убиеш някого?

Стоун мисли върху въпроса близо минута. Или може би върху отговора.

— Не — излъга го накрая той.