Стюарт Уудс
Нещо гнило в Ел Ей (18)

16.

Стоун остави колата на момчето, обслужващо паркинга, и влезе в „Спейго Бевърли Хилс“. Придружиха го до маса в градината, където си поръча минерална вода. Заведението вече беше почти пълно и той забеляза няколко добре познати му от филми и от телевизията лица. В следващия момент видя към него да се приближава Рик Грант. Полицаят беше посивял и прибавил килограми, но общо взето изглеждаше както Стоун го помнеше.

— Как си, Стоун? — протегна ръка Грант.

— Не е зле, Рик, ти как си?

— Оправям се.

— В Централното ли си вече?

— Да, на лека служба като заместник на шефа на детективите.

— Административна длъжност?

— По-скоро консултантска по различните случаи. Точно в момента пиша дълъг отчет за състоянието на организираната престъпност в Ел Ей, което ми е старата специалност.

— Много интересно — каза Стоун. — Защо не поръчаме?

Поговориха на общи теми, докато донесат храната.

— Какво беше онова за допълнителното заработване? — поинтересува се накрая Грант.

— Имам нужда от човек, който се оправя в местната ситуация и който може да ми даде експертна помощ върху случай, по който работя. Съжалявам, че не си на разположение.

— Не казах такова нещо. Думите ми бяха в смисъл, че в отдела не се гледа добре, ако работиш на две места. А и нямаше начин да обсъждаме това по телефона. Я по-добре кажи за какво става дума.

— Става дума за петстотин на ден. Не съм сигурен за колко време, но говорим за кеш и в края на годината няма да попълвам данъчен образец за изплатената сума.

— Звучи доста приятно, но аз имах предвид какво искаш.

— Нуждая се от съвет, интелигентност, абсолютна дискретност и може би от едно-две показвания на полицейската значка.

— Давай по същество.

— Моя приятелка е изчезнала. Съпругът й ми се обади преди няколко дни и ме повика да дойда и да я намеря.

— Домашни истории.

— И аз така помислих в началото, но сега вече не съм сигурен.

— Какво те накара да размислиш?

— Когато пристигнах тук, всички — разбирай всички — познати на съпруга положиха невероятни усилия да ме отклонят от задачата. Накрая съпругът ми каза, че жена му се обадила, че е добре… и набързо ме натириха от града.

— Но ти си още тук.

— Не обичам, когато ме подпират отзад, Рик. Освен това дамата ми се обади на два пъти и от хотелската централа ме информираха, че го е правила от телефон в заведение на име „При Грималди“.

Грант удивено вдигна вежди.

— Знам го.

— Помислих, че може да го знаеш.

И Стоун разказа на Грант за посещението в ресторанта и намирането на кибрита в складовото помещение.

— Изглежда, дамата се е опитала да остави следа от трохи, като в приказката.

— Нали? Така-а… Не мога да продължа да ти разказвам нататък, без да спомена имената на замесените хора, значи искам да знам играеш ли.

— Кажи ми кои са и ще ти дам отговор.

— Съпругът е Ванс Колдър.

Грант остави вилицата и загубил интерес към яденето, се облегна на стола си.

— Боже господи! — прошепна той.

— Да, такива работи. Жена му и аз бяхме… близки, преди време в Ню Йорк. После тя се залови да пише материал за Ванс Колдър и свърши с женитба за него.

— И защо Ванс не ни се е обадил?

— Той е ужасен от мисълта, че таблоидите ще раздухат историята. Мисля, че поне до момента отношенията му с пресата са идеални и знам от устата му, че не би искал това да се променя.

— Но става дума за жена му, дявол да го вземе.

— Да.

Грант поклати глава.

— Не съм имал тесни контакти с хората от шоубизнеса — призна той, — но никога не съм преставал да се изумявам от тях. Те си мислят, че живеят на някаква своя планета, където казват какво и как да се прави, и нищо останало няма значение.

— От онова, което чух, горе-долу така е било през 20-те и 30-те години, когато студиата са били всемогъщи.

— Предполагам, дори допускам, че част от този дух може да се е запазил и сега, но трябва да ти кажа, че определено се дразня.

— Разбирам те напълно, но не съм си поставил задачата да сваля тези хора и приятелите им на земята — единственото, което искам, е да намеря дамата и да поговоря с нея.

— Да поговориш с нея? Не да я върнеш на съпруга й?

Стоун сви рамене.

— Само ако абсолютно се налага.

— Още ли я желаеш?

Стоун погледна чинията си. Не беше спирал да си задава същия въпрос.

— Искам да разбера дали тя още ме желае след всичко, което се е случило.

— Но ти не знаеш какво се е случило.

— Така е и точно това искам да науча.

— Добре, на повърхността — искам да кажа, ако Колдър беше дошъл в полицията и аз бях наблизо, за да чуя какво разказва — нещата изглеждат като семейни проблеми.

— Възможно е, макар да се съмнявам.

— Може и да си прав, връзката „Грималди“ ме заинтригува. Съмнявам се, че техният телефонен номер го има в указателя и изобщо това не е заведение, в което може ей така да влезе съпругата на кинозвезда.

— Точно това ми направи впечатление и на мен, защото заведението ми напомня поне половин дузина нюйоркски ресторанти на мафията.

— Освен че ти напомня, видя ли вътре нещо конкретно, което да мирише на мафия?

— Само един тип на име Дейвид Стърмак.

Грант примигна.

— Този „тип“ е любимият голф партньор на кмета. Веднъж трябваше да оставя плик за собственика на „Бел Еър Кънтри Клъб“ и той ме запозна със Стърмак.

— Какво друго знаеш за него? — полюбопитства Стоун.

— Ами той е играч от най-висок ранг. Имаше преди време слухове, че давал подкупи и имал връзки с мафията по линия на синдикатите, мисля. В много добри отношения е със синдиката на спомагателния персонал във филмопроизводството.

— Някакви подробности?

— Не. Когато ми бяха възложили онази конкретна задача, заради която се поинтересувах за него, той постепенно се изтегли и се сля с масовката. Името му изплуваше понякога по най-деликатен начин, но така и не попаднах на преки улики за връзка между него и някой от мафията. Искам да кажа, че днес той е стълб на благоприличието, иначе кметът нямаше да се явява покрай него. Защото кметът е дяволски чистоплътен, да знаеш.

— Нека тогава ти кажа аз какво знам: бащата на Стърмак е работил на времето за Мейр Лански. Напълно естествено младият Дейвид израсъл сред момчетата и несъмнено се познава много добре с тях.

Грант се усмихна.

— Сериозно? Значи семеен бизнес, така ли? Сега, като ми спомена, си спомних един слух за връзка между Стърмак и пенсионния фонд на онзи синдикат, дето ти казах. Любопитно е, защото фондът финансира половината строителни проекти във Вегас, докато го въртяха „момчетата“.

— Звучи ми правдоподобно.

— Но не мога да разбера защо Стърмак ще организира „изчезването“ на нечия съпруга — дори слуховете да са истина, това не е неговият стил, ама никак!

— Рик, искам да разбера включваш ли се, или не?

Грант се усмихна.

— Естествено, че играя. Нещо повече — силно ме заинтригува. Какво искаш от мен?

— Можеш ли да включиш колата на дамата в списъка на издирваните коли, но без да фигурира като открадната?

— Вероятно.

— Говорим за нов бял мерцедес, модел SL600, с калифорнийски ВИП номер АРИНГТН. — Каза му го по букви и Грант си го записа. — Името на дамата е Арингтън Картър Колдър и колата трябва да е регистрирана на нейно име или на това на съпруга й.

— Не е сигурно — тези хора обожават да карат коли, регистрирани на собствените им продуцентски къщи. Защо не искаш да я пусна като открадната?

— Не искам да бъде спряна за проверка. Интересува ме къде е засечена — ако изобщо я видят някъде — и искам описание на лицето, което я е карало.

— Окей, ще отбележа в заявката, че са важни мястото и описанието на шофьора, като изрично ще упомена да се докладва само на мен.

Поръчаха кафе и Стоун поиска сметката.

— Има още едно име. Интересно ми е дали ти е познато.

— Казвай.

— Онофрио Иполито.

Грант се изсмя.

— Господи, Стоун, ти си се забъркал в най-висшите кръгове!

— Така ли?

— Иполито е изпълнителен директор на „Сейф Харбър Банк“.

— Голяма банка?

— Десетки клонове навсякъде, реклами по телевизията, много благотворителност и така нататък.

— Никакви връзки с мафията?

Грант поклати решително глава.

— Иполито е личен банкер на кмета.

— Така ли? Любопитно, защото аз го видях в „Грималди“ с едни момчета, които никак, ама повярвай ми — никак — не приличаха на управители на клонове.

Грант остана да седи, без да помръдва. Лицето му беше изпразнено от всякакво изражение.

— Рик?

Грант се помести.

— Да?

— Още ли играеш?

Грант сви рамене:

— Какво толкова.